"Оскар и розовата дама", Ерик-Еманюел Шмит

„Мили Дядо Боже,
Казвам се Оскар, на десет години съм, драснах клечката на котката, кучето и къщата (мисля даже, че опекох златните рибки) и това е първото писмо, което ти изпращам, защото от учене досега нямах време.
Предупреждавам те отсега: смърт ми е да пиша. Трябва наистина да ме натиснат. Защото писането е нещо като гирлянда, като помпон, нещо като усмивчица, панделка и прочие. Писането е само лъжа, която разкрасява нещата. Работа за възрастни.“
Така започва тази история. Изумително е колко много казва Ерик-Еманюел Шмит в толкова тънка книжка. Това е истинското писателско майсторство. „Оскар и розовата дама“ е третата книга от една поредица, посветена на трите най-големи религии. Първата е „Миларепа“, която отдава почит на будизма, втората е „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, посветена на суфизма и тази се занимава с християнството. Самата поредица авторът нарича „Кръговратът на незримото“.
Оскар е болно от рак момченце, на когото са му присадили костен мозък, но, за съжаление, операцията е неуспешна и той ще умре. Остава му много малко време. И всички възрастни, начело с лекуващият го лекар, медицинските сестри и обслужващият персонал, както и родителите му се държат странно с него. В опита си да го предпазят, те му спестяват истината и стават ужасно предпазливи в общуването си с него. Оскар, обаче, не е глупав, и с детската си интуиция разбира, че нещо не е наред. Затова той започва да ги презира и спира да ги уважава.
Точно тогава в болничния му живот се появява розовата дама Маминка Роза. Тя е част от доброволките, които общуват с децата, за да повдигнат духа им и да им помогнат да се справят с емоциите си. Маминка Роза е голяма работа. Тя успява да влезе под кожата на Оскар и да заслужи доверието му, като му разказва, че в миналото си е била кечистка и се е справяла с всякакви трудни ситуации. И му предлага да пише на дядо Господ всеки ден с молба той да го посети. Оскар е от атеистично семейство и не е възпитан в духа на вярата, но Маминка Роза успява да го убеди, че не само ще се почувства по-добре, но и ще бъде посетен от дядо Господ, който ще му изпълни желанията, стига те да не са материални. И, понеже, Оскар разбира, че му остават само 12 дни живот, Маминка Роза му предлага още нещо - през всеки един от тези 12 дни да изживява по 10 години от живота си. Защото в крайна сметка един живот може да бъде живян както много бавно, така и много бързо. Важното е да бъде живян.
В тази толкова тънка и така пълна със съдържание книжка Ерик-Еманюел Шмит успява да ни представи няколко проблема. Разбира се, че на първо място излиза вярата в Бог и приемането на тежките ситуации, но веднага след това виждаме какво се случва, когато страхът ни обхване и загърбим достойното отношение към пациента. Родителите на Оскар, опитвайки се да му спестят тежка информация, го поставят в ситуация да се чувства глупаво. И в същото време не можем нито да им се сърдим, нито да ги упрекнем, защото едва ли има нещо по-тежко от това да съобщиш на детето си, че ще умре след 10 дни. Идеята, че в този момент в болницата има човек, който не е член на семейството и в същото време не е и лекар, с когото болното дете може да говори и да го преведе през този труден период, е много впечатляваща. Особено, ако направим неизбежното сравнение с нашите болници.
Хрумката за пълноценно изживения за тези 12 дни живот е повече от гениална. Защото в крайна сметка, като се замислим, всеки един наш период минава толкова бързо, че обръщайки се назад наистина имаме усещането, че е бил само един ден, а не десет години. И животът ни става миг, докато за Оскар мигът става живот. Маминка Роза е ангел-хранител, който дава най-ценното на малкото момченце в последните му дни – упованието и вярата в Бог, и преживяванията, които заслужава да има. А Оскар оставя най-ценната молба към Бог – да посети родителите му. Защото не само им прощава, но им предава онова, в което е намерил своето спокойствие – вярата.
Тази книга ме развълнува истински и мисля, че е добре да бъде прочетена от повече хора. На фона на това колко кратък може да бъде човешкия живот, отново можем да си дадем сметка колко ненужни са повечето ни отрицателни емоции.
„Оскар и розовата дама“ на Ерик-Еманюел Шмит е на изд. Леге Артис в превод на Зорница Китинска, а корицата е на Владислав Кутрев.
И.

„- Маминке Роза, имам чувството, че си измислят някаква друга болница, а не тази, която е в действителност. Държат се, сякаш хората идват в болницата само да се излекуват. А пък те идват и за да умрат.
- Прав си, Оскаре. Мисля даже, че правим същата грешка и с живота. Забравяме, че животът е крехък, ронлив, мимолетен. Всички се правим на безсмъртни.“

„…Мислите, които не казваш, са мисли, които тежат, вдълбават се, те задръстват мястото за нови мисли и някак те омърсяват. Ако не споделяш, ще се превърнеш в бунище за стари, смрадливи мисли.“

„- На колко години си, Оскар?
- Не знам. Колко е часът?
- Десет. Наближаваш петнайсет години. Не смяташ ли, че е време да бъдеш смел в чувствата си?“

„Тя ме гледа и пуква един балон от дъвката си.
- Ако искаш, можеш да ме целунеш.
- Защо? Дъвката не ти ли стига?“

„- Щом човек няма къде да се хване, значи всичко е кръгло и се търкаля. Накарах я да тича, колкото да я изморя, след това я съборих, пустата му Сливов Пудинг. Трябваше кран, за да я вдигнем. Ти, малък мой Оскаре, си с леки кости и нямаш много месо, това е ясно, но привлекателността не се състои само в костите и месото, а и в качествата на сърцето.“

„Влязох при Пеги и ѝ подадох моя музикален апарат.
- Дръж. Чуй „Валсът на снежинките“. Толкова е красиво, че ме кара да си мисля за теб.
Пеги изслуша „Валсът на снежинките“. Усмихваше се, сякаш валсът ѝ бе стар приятел, който ѝ разказва разни весели неща на ухо.
Върна ми машинката и рече:
- Красиво е.
Това бяха първите ѝ думи. Нали е страхоно за първи думи?“

„- Целуни ме.
Този номер с целувката наистина е момичешка работа, при тях сякаш е въпрос на необходимост.“

„- Помисли, Оскар, кое ти се струва по-близко? Един Бог, който не усеща нищо, или Бог, който страда?
- Този, който страда, разбира се. Но ако аз бях той, ако бях Господ като него, щях да имам начин да избегна страданията.
- Никой не може да избегне страданията. Нито Господ, нито ти. Нито родителите ти, нито аз.
- Добре. Ясно. Но за какво да страдаме?
- Именно. Има страдание и страдание. Погледни добре лицето му. Наблюдавай. Той изглежда ли ти да страда?
- Не. Това е странно. Не изглежда да го боли.
- Ха, така. Трябва да се прави разлика между две болки, малки мой Оскар. Физическата болка и духовната болка. Физическата болка можем да изтръпим. А духовната болка я избираме.
- Не разбирам.
- Ако ти забиват пирони в ръцете или краката, няма как да не те боли. И търпиш. За сметка на това не си длъжен да изпитваш болка при мисълта за смъртта. Ти не знаеш какво е това. Следователно, от теб зависи.“

„- Но повечето хора не са любопитни. Те се вкопчват в онова, което имат, като въшка в ухото на плешивец. Вземи за пример Сливов пудинг, ирландската ми съперничка, сто и петдесет кила на гладно и по гащи, преди да е пила тъмна бира. Тя винаги ми казваше: „Много съжалявам, обаче аз няма да умра, не съм съгласна и не съм подписвала.“ Тя се лъжеше. Никой не ѝ беше казвал, че животът трябва да бъде вечен, никой! Тя упорстваше да вярва в това, бунтуваше се, отхвърляше мисълта да се спомине, беснееше, накрая направи депресия, отслабна, спря занаята, остана само трийсет и пет кила, човек би рекъл, че е рибя кост, и се разпадна на парчета. Както виждаш, така и така умря, като всички, но мисълта за смъртта ѝ съсипа живота.
- Много е била тъпа тая Сливов пудинг, Маминке Роза!
- Като галош. Но галошът е много често срещано нещо. Много е разпространено.“

„- Всъщност, не ме е страх от непознатото. Но е вярно, че се притеснявам да загубя онова, което познавам.“

„- Защо твоят Господ, Маминке Роза, позволява да има такива хора като Пеги и мен?
- Добре че ви създава, Оскарчо, защото без вас, животът нямаше да е толкова хубав.
-  Не. Не разбирате. Защо Господ позволява да сме болни? Или е зъл. Или не е много силен.
- Оскар,болестта е като смъртта. Тя е факт. Не е накзание.“

„…Въпрос на тренинг, каза Маминка Роза, колкото повече юмруци получаваш, толкова повече можеш да понесеш. Винаги трябва да имаме надежда.“

„С Пеги Блу дълго четохме „Медицински речник“. Той е любимата ѝ книга. Много се вълнува от болестите и иска да знае кои от тях би могла да хване по-късно. Аз погледнах онези думи, които ме интересуваха: „живот“, „смърт“, „вяра“ и „Бог“. Ако искаш ми вярвай, но ги нямаше! Трябва да отбележим, че това пък означава, че не са болести – нито животът, нито смъртта, нито вярата, нито ти. Което е по-скоро добра новина. И все пак в една такава сериозна книга би трябвало да ги има отговорите на най-сериозните въпроси, не е ли така?
- Маминке Роза, имам чувството, че в „Медицинския речник“ има смао частни случаи, проблеми, които могат да се случат на определен човек. Но ги няма нещата, коти ни засягат всички: животът, смърттам вярата и Бог“.
- Може би трябва да вземеш „Философски речник“, Оскар. Обаче дори и да намериш понятията, които търсиш, има вероятност да бъдеш разочарован. Той предлага по няколко много различни отговора за всяко понятие.
- Как така?
- Най-интересните въпроси си остават въпроси. Те обвиват някаква загадка. На всеки отговор трябва да се слага по едно „може би“. Само незначителните върпоси имат определен отговор.
- Искате да кажете, че за „живот“ няма решение?
- Искам да кажа, че за „живот“ има няколко решения, следователно никакво решение.
- Аз пък мисля, Маминке Роза, че за живота няма друго решение, освен да го живееш.“

„Разбрах, че си тук. И че ми разкриваш тайната си: гледай всеки ден на света, сякаш е за първи път.“

„Днес съм на сто години. Като Маминка Роза. Спя много, но се чувствам добре.
Опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс, почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а е бил даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим. Аз, който съм на сто години, знам много добре какво говоря. Колкото повече остарява човек, толкова по-добър вкус трябва да прояви, за да оцени живота. Трябва да стане изтънчен и артистичен. Всеки кретен може да се наслаждава на живота на десет или на двайсет години, но на сто, когато вече не може да се помръдне, трябва да използва главата си.
Не знам дали успях да ги убедя.
Иди при тях. Довърши си работата. Аз се поизморих.

Целувки, до утре,
Оскар.“

„Господин Ибрахим и цветята на Корана“, Ерик-Еманюел Шмит

Това е втората книга от поредицата за трите религии „Кръговратът на незримото“ – будизъм, суфизъм и християнство, макар че както вече писах в ревюто за „Миларепа“, те нямат връзка по между си и няма никакво значение в какъв ред ще се четат.
Сюжетът е премного интересен. Момо, както го нарича господин Ибрахим, живее на същата улица като него и всъщност се казва Моисей. Действието се развива на еврейската „Бльо“ улица в Париж, която не е синя, а  господин Ибрахим, който има бакалничка на нея, всички наричат „арабина“. Всъщност, той не е арабин, турчин е, но това Моисей не го знае преди да станат приятели. А приятелството им се случва, защото господин Ибрахим е единствения, който гледа на него с достойнство и уважение,  без упреци, без да му се кара. Момчето живее бедно само с баща си, майка му е заминала и е взела със себе си брат му, Попол, за когото бащата му казва, че е умен, добър, кадърен, чист, ученолюбив – всичко, което Моисей не е. Ето как, за да отмъсти на баща си, обиденото момче започва да краде от него пари, а после започва да краде неща и от бакалничката на „арабина“. И така, до момента, в който става ясно, че господин Ибрахим знае какво върши Моисей, но въпреки това не му се сърди. От този момент започва приятелството между него и Момо, в което той му разкрива красивия свят на вярата, на дервишите и суфизма. Момчето споделя с господин Ибрахим всичко – от своите страхове, през посещенията си при платените жени, до своите мечти. В един момент бащата на Момо, за когото става ясно, че страда от депресия, си тръгва, оставяйки му бележка, а господин Ибрахим става негов попечител. Междувременно, се връща майката на момчето и от разговора с нея става ясно, че Попол не съществува, а самият Момо я излъгва, че се казва Мохамед. След което поисква да бъде осиновен от господин Ибрахим. И започва тяхното пътешествие към родните места на господин Ибрахим, а Момо разбира какво е да се въртиш и да станеш малък атом, който се слива с Бога, с небето и на когото вярата му е в сърцето. Онова, което не успява да получи от баща си, го получава от един дервиш – радостта от познанието, приемането на света и спокойствието на битието. Момо се завръща на еврейската уличка и поема бакалничката на господин Ибрахим, като Мохамед, а всички го наричат „арабина“. Което на езика на бакалите означава „отворен нощем и в неделя“.

Тази история е и тъжна, и красива. Малкото еврейско момче не успява да намери себе си в света на баща си, потънал в безверие и отчаяние, чувства се отхвърлено от собствената си вяра. Или по-скоро не приобщено. Всъщност, не суфизмът е онова, което му помага, а човекът, който застава до него. Независимо каква вяра щеше да изповядва господин Ибрахим, Момо би го последвал. Защото, когато си изгубен в съмнения и не си сигурен в себе си, имаш нужда от силна опора, от човек, който да те подкрепи и да ти покаже, че не си никой. За Моисей-Момо-Мохамед този човек е „арабина“, който не е арабин, а турчин и който му  разкрива красотата на вярата в Бога, смисълът на въртенето и сливането с Вселената, успокояващия танц на пустотата, радостта и светлината. Парадоксът за това как едно еврейско момче става суфист е силен пример за това, че  всъщност не етническата принадлежност или твоята националност те правят част от една общност, а хората, които те заобикалят и които могат да ти разкрият красотата на вярата. Господин Ибрахим подарява на Момо най-чудния букет от цветята на Корана, показвайки му, че може да бъде щастлив тук и сега, разтваряйки сърцето си за онова, което е незримо, но е най-истинско.
„Господин Ибрахим и цветята на Корана“ на Ерик-Еманюел Шмит е на изд. Леге Артис, в превод на Зорница Китинска, а корицата, която е като картина,  е на Владислав Кутрев.

И.

П.С. Снимката не е особено точна, защото текстът е на арабски, макар че не знам какво точно пише, но е закачка с начина, по който хората наричат господин Ибрахим.

И малко цитати:

„На единайсет счупих прасенцето и отидох при курвите.
Прасенцето ми беше порцеланова касичка с цвят на повърнато и с една цепнатина, която позволяваше на монетата да влезе, но не и да излезе. Баща ми беше избрал тази еднопосочна касичка, защото тя отговаряше на неговото разбиране за живота: парите са създадени, за да се съхраняват, а не за да се харчат.“

„Благодарение на намесата на господин Ибрахим светът на възрастните се беше пропукал и вече не ми издигаше онази гладка стена, в която се блъсках преди, а една ръка се протягаше през пукнатината.“

„- Щура работа, господин Ибрахим, колко бедни са магазините на богатите. Вътре няма нищо.

- Това е то, луксът, Момо, нищо на витрината, нищо в магазина, всичко в цената.“

„Вечерта отворих „Ларуса“ на баща ми. Трябва да съм бил много притеснен за господин Ибрахим – защото речниците винаги са ме разочаровали. „Суфизъм: мистично течение в исляма, появило се през VIII век. То се противопоставяна легализма и акцентира върху вътрешната религия.“
Ето, пак! Речниците обясняват добре само думите, които вече знаем.
Всъщност суфизмът не бил болест, което малко ме поуспокои, а начин на мислене – макар че има и начини ма мислене, които също са болест, както често казваше господин Ибрахим.“

„- Ха, че какво означава за теб да си евреин, Момо?
- Ами не знам. За баща ми това е по цял ден да бъдеш в депресия. А за мен … е просто нещо, което ми пречи да бъда нещо друго.“

„Господин Ибрахим ме гледаше как плача. Той търпеливо чакаше да заговоря. Накрая успях да произнеса:
- Прекалено е хубаво тук, господин Ибрахим, прекалено е хубаво. Не е за мен. Аз не заслужавам толкова.
Господин Ибрахим се усмихна.
- Красотата, Момо, е за навсякъде. Накъдето и да обърнеш очи. Това е в моя Коран.
След това повървяхме край морето.
- Знаеш ли, Момо, човекът, на когото Господ не е разкрил живота направо, на него една книга няма да му го разкрие.“


„С господин Ибрахим си давах сметка, че евреите, мюсюлманите и дори християните са имали сума ти общо велики мъже, преди да се захванат да се млатят едни-други. Това не ме засягаше, но ми ставаше някак хубаво.“

„- Вземи каталога и си избери кола.
- Добре, татко.
Щура работа, как с едни и същи думи човек може да има различни усещания. Когато казвах „татко“ на господин Ибрахим, сърцето ми се смееше, чувствах се по-силен, а бъдещето блещукаше.
Отидохме при собственика на автокъщата.
- Искам да купя този модел. Синът ми го избра.
Що се отнася до речника, господин Ибрахим беше по-зле и от мен. Слагаше „сина ми“ във всяко изречение, сякаш току-що беше изобретил бащинството.“


„И тогава за първи път видях мъжете да се въртят. Дервишите носеха големи, светли тежки и меки роби. Чуваше се тъпан. И тогава монасите се превърнаха в пумпали. 

- Виждаш ли, Момо! Те се въртят около себе си, въртят се около сърцето си, а то е мястото, където е Бог. То е като молитва.
- И вие наричате това молитва?
- Ами да, Момо. Те загубват всяка връзка със земята, онази тежест, която наричаме равновесие, и се превръщат във факли, които изгарят в буен огън. Опитай, Момо, опитай. Следвай ме.“

"Миларепа", Ерик-Еманюел Шмит

„Миларепа“ е част от трилогията, посветена на трите най-популярни религии – будизъм, ислям и християнство. Макар тази да е първата написана, те нямат връзка по между си и няма голямо значение в какъв ред ще се четат. И трите са много силни.
Симон е 38 годишен мъж от Париж, който започва да сънува всяка нощ един и същи сън. Качен на планина, не в собственото си тяло, изпълнен с омраза, търсещ някого, когото да пребие. Две години след първия сън среща жена, която му казва, че не е Симон, а Свастика, който търси Миларепа, защото го ненавижда. И ще сънува този сън, докато не разкаже сто хиляди пъти историята на омразата и борбата му с най-великия отшелник, само тогава ще излезе от Самсара, безкрайния път на преражданията.
А историята на Свастика и Миларепа е следната : Миларепа е племенник на Свастика, първата им среща е, когато е още невръстно дете. Семейството му е богато, за разлика от Свастика, който тъне в нищета. Една детска усмивка и жал към състоянието на чичото предизвикват неговата омраза и неприязън. Защото Свастика е горделив и не иска да бъде съжаляван. Бащата на Миларепа умира и Свастика е онзи, който трябва да се грижи вече за племенника си, сестра му и майка му. В този момент омразата му се разгръща с пълна сила и той прави живота на своите роднини черен. От своя страна Миларепа изучава магията и успява да отмъсти на чичо си. След което осъзнава, че този цикъл на омраза и отмъщение трябва да бъде спрян. Става отшелник и пречиства душата си с помощта на будизма. Отказва се от всичко материално, има хиляди последователи, които виждат смисъл в действията му и търсят просветлението, което той получава. А Свастика така и не разбира, че само любовта може да те накара да живееш в мир със себе си и света. Умира в омраза към Миларепа, осъден да се преражда хиляди пъти, докато осъзнае истината за себе си.
Отвъд тази простичка история, „Миларепа“ е разказ за всичко, което сполетява хората и света от векове насам. Омразата не може да бъде градивна. Смисълът на истинския живот е прошката и осъзнаването, че материалното е важно, само ако служи на всички. Отмъщението води след себе си обида и още негативизъм, който се натрупва и задушава душата, обрича я на самота, натрапчиви мисли и нещастие. И в крайна сметка всичко материално натрупано губи своето значение, защото човекът е прояден отвътре. Отказът от света такъв, какъвто го познаваме и пречистването са пътя към съвършенството. Но не онова съвършенство, което има само външна форма, а отвътре е изгнило. А, това, което кара човека да грее с необяснима светлина и хората да искат да го следват.
Това е една тънка книжка, която казва толкова много и в която можем да намерим истината за това какво означава да си добър.
„Миларепа“ на Ерик-Еманюел Шмит е на изд. Леге Артис, в превод на Зорница Китинска, а корицата, която много ми харесва, е на Владислав Кутрев.

И.

„Аз дъвчех кроасана и я гледах без задна мисъл, ей така, просто защото беше от онези същества, които човек наблюдава, без да му е ясно с какво го привличат.“

„Сега казвам „аз“ на доста „азове“ и това ме прави по-лек. Когато бях само себе си, имах усещането, че съм тежък, неподвижен, овързан, обречен на себе си като на затвор.“

„…-А ти какво мислиш?
- Аз ли? Какво аз?
- Ти, Симон. На теб говоря.
- Ами че аз не мисля, аз разказвам.
Признавам, че не знам дали отговорът ми беше глупав или пък много мъдър. Всъщност колкото повече възрастта ми напредва, толкова повече границата между крайната глупост и големия ум се изличава. Както онази между съня и действителността.“

„По-лесно се върши зло, отколкото добро, злото е по-бързо, без усилие, но е като лепило, от което човек не се измъква толкова бързо…“

„Няма нищо по-потискащо от онези мерзавци, които се преобръщат и успяват в доброто толкова лесно, колкото и в злото. Шампионите по святост ме потискат.“

„- Това е било илюзия! Очевидно е било илюзия.
- Може би – отговорих. – Но разликата между теб и мен е, че аз виждам илюзиите.“

„Човек винаги се заразява с историите, които разказва.“

„Бях разбрал, че да повтаряш заклинанията, не служи за нищо, само усилието създава благоденствие. Бях разбрал, че доброто изисква повече усилия, отколкото злото. Бях разбрал и че тялото ми е несигурна лодка, ако го натоваря с престъпления, потъва, а ако я олекотя, като практикувам отделянето света, щедрост и забрава на себе си, тя ме отвежда до вярното пристанище. Най-сетне, бях разбрал, че преди не съм бил човек, а само двукрако, леко окосмено и с членоразделна реч, а човечността се яви пред мен в края на пътя. Тя беше далеч, като мишена. Дали някога щях да успея да стана човек?“

„- Миларепа си отива, но няма за какво да плачем. Онова, което може да ни разплаче, е мисълта, че всички същества могат да бъдат Буда, но не го знаят и умират в болка и без идеал. Ако за това плачеш, то трябва да плачеш неспирно ден и нощ.“

"Самодивско кладенче"

Тази книга я чета за трети път, понеже е много интересна.

Разказите в нея са за самодиви, вампири, орисници, самовили и змейове, които крадат момите от селото.

     В  някой от историите се разказва за самовили които биват погубвани от млади и храбри овчари.Или за мъже, които се женят за самодиви.Също и змейове,които похищават млади моми.

  На мен любимите ми са тези с орисниците, които решават кога и как да умре този, когото в момента орисват.
М.