"Няма да получите омразата ми", Антоан Лейри

Чета тази тъничка книжка ужасно бавно, на пресекулки, каквото е и дишането ми в момента. Каквато е и историята в нея. История на едно разбито семейство. История на скръб, болка, опустошение. История на ненужна агресия, променила за миг целия живот на двама души. И на още много.

В гърлото ми е застанала буца и всеки път, когато се опитам да я преглътна, тя става по-голяма.

Очаквах да плача, докато чета думите на Антоан Лейри, мъжът, загубил любимата си в атентата в Батаклан в Париж, но, както често се случва, в миг на голяма болка, човек не плаче. Той просто се чувства пресъхнал и празен.

Статусът на този мъж „Няма да получите омразата ми“ промени много хора. Подмени нагласата ни, отношението ни. Не че заобичахме атентаторите. Не че ги разбираме. Не че им прощаваме напълно. Не че атентатите ще спрат, за съжаление. Но опитът да се прекъсне тази спирала на омразата, водеща само надолу към разрушение, е крачка встрани от онова, което със сигурност не носи нищо добро. Този статус пропусна през себе си огромна вълна от любов. Не че тя може да замести празнината, причинена от загубата, но има нещо успокояващо в мисълта, че не целия свят се срива.

Когато споделих, че ще чета книгата, някои хора около мен казаха, че не биха си го причинили. Аз също не бих, ако не смятах, че е важно. Особено сега, тук. От няколко години в България се наблюдава един много тревожен процес на насаждане на омраза между различни социални слоеве, етноси. Всички знаем, че това е ходене по тънък лед, но все още успяваме да балансираме. Докато не дойде момента, ледът да се пропука. И тогава може да стане страшно. Затова си мисля, че всеки трябва да прочете тази книга. Би трябвало дори да се дискутира в училище. Омразата не е игра, в която си подаваме топката и се целим един друг, докато накрая остане най-силния. Омразата е опустошение.

И, когато пред теб се изправи един опустошен мъж, загубил най-близкия си човек, и ти каже, че не, той няма да мрази. Той избира да продължи живота си, въпреки, че пъзелът има липсващи парчета, които никога няма да бъдат запълнени, разбираш, че животът може да бъде различен. И ти се иска всички да го разберат.

Моментът, в който  буцата в гърлото ми стана течна и потече през очите ми беше, когато прочетох писмото от Мелвил. Никое дете не трябва да губи родител по този начин. И никой родител не трябва да губи дете. Не е честно. Това е загуба, която не се преодолява. Не и в този живот.

След три дни голямата ми дъщеря заминава за град, в който вчера е избухнала бомба пред банка. Казват, че било опит за сплашване. Изобщо не ме интересува какво е. Знам само, че в този несигурен свят ужасно ме е страх за нея. Опитвам се да се радвам, че ще опознае света, ще види изключителни културни паметници, ще се обогати, но в слънчевия ми сплит е заседнала една голяма буца и не мърда от там. Знам, че няма да се помести следващата седмица. Моля се да не ми се налага да разбирам дали съм толкова силна, като Антоан Лейри и дали мога да не мразя. Моля се на никого да не му се налага. Моля.

„Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри е на изд. Сиела, в превод на Паулина Мичева, а корицата е на Дамян Дамянов. 

/за снимката съм използвала рисунки на малката ми дъщеря/

И.

„Може да е безрасъден шофьор, забравил да удари спирачки, тумор, оказал се по-зловреден от другите, или ядрена бомба. Единственото, което има значение, е, че Елен вече не е тук. Авотмати, куршуми, насилие – всичко е просто шум на заден фон на истинската драма, която е единствено важна за мен. Отсъствието.“

„Разбира се, да имаш виновник под ръка, някого, към когото да насочиш силата на гнева си, е отворена врата, възможност временно да избягаш от страданието си. И колкото по-ненавистно е престъплението, колкото по-очевиден е виновникът, толкова по-оправдана е омразата ти. Мислиш за него, за да не мислиш за себе си. Мразиш го, за да не мразиш това, което е останало от живота ти. Ликуваш при смъртта му, за да не трябва да се усмихваш на тези, които са оцелели.“

„С изстрелите на своите автомати те разбиха на парченца пъзела на нашия живот. И дори след като го наредим отново, парченце по парченце, той никога вече няма да е същият. В картината ще липсва някой, ще бъдем само двамата, но все пак ще усещаме целия образ. Ще откриваме присъствието ѝ в очите си, в радостта ни, разпалвана от нейния пламък, във вените ни, по които ще текат сълзите ѝ.

Никога не ще се завърнем към предишния си живот. Но няма да изградим живот, основан на омраза срещу тях.Ще продължим със своя собствен живот.“

„Най-значимите моменти са тези, в които няма нищо за показване, нищо за казване; те са най-красивите. Те са тези, които изпълват паметта ми.“

„От петък вечерта на практика съм загубил способността си да говоря. Изречения повече от три думи ме изморяват. Изтощен съм от мисълта, че трябва да съединявам думи, да оформям мисли на глас. И без това съм неспособен да разсъждавам.

В главата ми са тя, която няма да видя отново, и той, за когото трябва да се грижа, и този жужащ шум, който заглушава всичко останало...“

„Мелвил ме държи за ръка. Главичката му едва стига до средата на бедрото ми, но той изглежда толкова голям. Забавлява се за кратко, като скача в останалите след дъжда локви. Страхът ми постепенно се разтваря във водата, която враждебно се плиска, докато Мелвил стъпва с крачетата си в нея. Играта е неговото оръжие, следващата лудория – неговият хоризонт. Децата не се натоварват с проблемите на възрастните. Неговата невинност е нашето опрощение.“

„Бойният химн на майката тигрица“, Ейми Чуа

Сядам да пиша за тази книга една седмица след като я прочетох. Исках да мине малко време, за да се отърся от чувството за вина, че никога няма да имам гениални деца или да ги науча да бъдат свръх амбициозни да са номер едно в областта си. Това в кръга на шегата, разбира се. Имам съвсем други представи за това каква е моята роля като родител. И тя не включва тормоз над детето за почти денонощно свирене на инструмент до пълно изтощение и на двете страни. Самата дума „боен“ в заглавието, подсказваща, че отглеждането на децата е някаква форма на борба с тях, ме разстройва.
Когато преди време една приятелка ми даде да прочета „Бойният химн на майката тигрица“, си казах „О, не! Поредната книга за възпитание!“ До този момент бях надхвърлила лимита си от такъв тип литература, част от която си противоречи до степен да се почувстваш достатъчно объркан, за да не знаеш какво точно да правиш като родител. А друга част е толкова теоретична, че на моменти ми идеше да помоля децата да отговарят като дадените примери и, ако обичат, да не ме объркват с волни импровизации, защото нямам никаква идея как да им отвърна. И, след като прибрах всичката възможна литература за възпитанието в най-тъмния ъгъл на библиотеката си и се оставих на надценената си интуиция, се появи този боен химн. Книгата отлежа доста дълго, за което се извинявам и обещавам  среща на бира и дискусия „ставаме ли българските майки за китайски и има ли смисъл това?“ с жената, която ми я даде. :)
„Бойният химн на майката тигрица“ е разказ за дългия, изморителен и изпълнен с много крясъци и тормоз път на една китайска майка, омъжена за американец, и нейните две дъщери – София и Луиза, от първия урок по пиано и цигулка, до зашеметяващите музикални успехи, до Карнеги Хол и в крайна сметка за една от двете – до свободата.
Оказа се, че тази книга предлага много интересно сравнение между китайския модел за възпитание на децата и западния. Като под „западен“ авторката визира американския, тъй като е отрасла и живее в Америка и  има поглед предимно върху него. Разкриващ механизмите, които помагат на толкова много малки китайчета да бъдат изключителни виртуози в музиката, танците, пеенето, математиката, спорта или каквото решат родителите им. „Китайска майка“ в случая се използва за един изключително диктаторски метод на отглеждане на децата, в който те нямат никакво свободно време за игри с връстници, никакво право на избор дали да правят нещо или не, никакво право да не бъдат първи в областта си и никакво право да не се съгласяват с родителите си. Тази свръхамбиция е оправдана с тезата, че така децата са максимално подготвени за истинския живот и че това отношение всъщност показва доверието на родителите им в тях и техните възможности. Като абсолютен контрапункт са американските родители, които оставят децата си да играят безгрижно и са твърде загрижени за чувствата им, за да направят и най-малкия опит да им наложат каквото и да било. Според Ейми Чуа това подценява децата, кара ги да се чувстват малоценни и ги лишава от възможността да бъдат конкурентноспособни.  От друга страна китайските родители изискват пълна и безпрекословна обич и благодарност към себе си, в резултат на което на преклонна възраст биват гледани от децата си, за разлика от американските родители, които биват оставяни в старчески домове.
В известен смисъл, мисля, че европейският начин на възпитание е по-сходен с американския от това, което прочетох. Но доста по-умерен. Разбира се, самата Ейми Чуа казва, че „китайската майка“ може да бъде от всякаква националност. Това е модел на поведение, не народност. Аз също познавам български „китайски майки“.
Ако бях прочела тази книга преди няколко години, най-вероятно щях да напиша нещо изключително саркастично, заклеймявайки този модел на родителство, тъй като той изобщо не е моят. Както и щях да благодаря мислено на късмета си, че не съм се родила в китайско семейство. Това щях да направя преди.
Сега разбирам, че дуализмът „добро-лошо“ е една крайна оценка, която има за цел единствено да отрече, без да разбере. На практика чрез това споделяне ние се докосваме до един изключително различен начин на мислене, съвсем друга народопсихология и култура. Няма как да ги разберем, така както няма как и те нас да разберат. Като искам да уточня, че за мен разбирането не означава оправдаване. Просто сме различни и това е. Между другото, интересното е, че самата Ейми Чуа се сблъсква с този парадокс, тъй като малката ѝ дъщеря в много по-голяма степен носи гените на баща си, американски евреин, и открито се опълчва на майка си, когато вече е събрала достатъчно сили да се изправи аргументирано срещу този тормоз за постоянно свирене.

В известен смисъл тази свръхамбиция в Китай си има своето логично обяснение. При тази популация, вероятността да успееш да се реализираш и да достигнеш един приличен стандарт на живот е много малка, ако не си абсолютен връх в областта си. Не можеш да бъдеш просто добър. Трябва да си най-добрия. Разбира се, това е изцяло за сметка на щастието, безгрижието и спокойствието в детството.

Книгата е много интересна, но още по-интересно би ми било да прочета и гледната точка на двете дъщери на Ейми Чуа и мъжа ѝ, които са имали пряк сблъсък с китайския модел на отглеждане и възпитание.

И накрая искам да завърша с това, че осъзнаването, че децата ми никога няма да бъдат толкова добри в каквото и да било, колкото са китайските деца /не знам това деца ли са или са роботчета/ ми донесе огромно облекчение. Сега вече съм спокойна, защото така или иначе няма как да се състезавам с тази свръхамбиция и мога да оставя момичетата си просто да бъдат себе си и да бъдат щастливи.

„Бойният химн на майката тигрица“ на Ейми Чуа е на изд. Сиела, преводът е на Павел Талев, а колкото и да се опитвах да разбера кой е направил корицата, не успях. Реших, че след като не е упоменато, може би това е оригиналната корица на американското издание, но в нета излизат други корици, така че не знам тази на кого е, но е доста точна. Книгата е издадена през 2012 год., но мисля, че все още може да се намери и си заслужава да се прочете. Аз лично също мисля да си я потърся и всеки път, когато някое от децата ми се размрънка, че има много задачи, ще му вадя цитат от нея, за да види, че има и по-заети. :)

 И.

 Ето и малко от самата книга:

„Китайските родители са разбрали, че нищо не е леко, докато не се научиш да го правиш добре. За да си добър в каквото и да било, трябва да работиш. Оставени сами на себе си, децата не искат да работят, затова е изключително важно да се налагаш в избора на предпочитанията им. Това често пъти изисква твърдост от страна на родителите, защото детето се съпротивлява. Най-трудно е в началото и точно там западните родители са склонни на отстъпки. Обаче прилагана както трябва, китайската стратегия създава кръг от добродетели. Непрестанните, упорити тренировки са от решаващо значение за съвършенството. В Америка механичното повторение се подценява. Щом като едно дете започва да показва, че е добро в нещо, независимо дали е математика, пиано, хвърляне на бейзболна топка или балет, той или тя получава похвали и адмирации и изпитва удовлетворение. Това създава увереност и веднага превдъща нещо, което преди не е било забавно, в забавление. И така за родителя става по-лесно да накара детето да се упражнява  още повече.“

„Щастието не е нещо, върху което имам намерение да разсъждавам. Китайският начин на родителско поведение не се интересува от него. Това винаги ме е безпокояло. Когато виждам как пианото и цигулката правят мазоли по пръстите на дъщерите ми или забелязвам следи от зъби по пианото, понякога ме обземат съмнения.“

„Китайският родителски подход е най-слаб, когато става дума за провал – при него подобна възможност просто не съществува. Китайският модел е насочен към постигането на успех. Така се създава кръг от добродетели като увереност, упорита работа и още успехи. Разбирах, че ще трябва да взема мерки Лулу да постигне този успех на същото равнище като това на София, преди да е станало твърде късно.“