вторник, 11 декември 2018 г.

"Катерушки", Уля Нова



Няма да преувелича, ако кажа, че това е една от най-силните книги, които прочетох тази година. Нищо, че годината още не е свършила. Отдавна не бях попадала на нещо толкова топло, уютно, изпълнено с детска фантазна образност и в същото време тъжно, понякога дори безнадеждно. Въздействието на тази книга върху мен е като спомена за пустата мъка, която се загнездваше в гърдите ми при миризмата на детскоградински манджи и белина, когато знаеш, че си обречен да изкараш целия ден там, но се надяваш да те вземат по-рано. А после забравяш, че не ти харесва да ядеш и да спиш, защото светът ти е пълен с образи и предмети, които са измислени. И хем ти мъчно, хем ти е интересно, защото имаш цялото време на света да си играеш с белите плодчета от храстите, да ги готвиш и в същото време да се пазиш от тях, заради мълвата колко са отровни.
В „Катерушки“ се разказва за фантастичният свят на един дядо – кавалерийски командир и неговата малка внучка. Свят, в който всеки предмет става част от бойно поле и всяка битова дейност бива заменена с играта на война, със спомнянето на онзи ден, в който дядото е бил ранен и се е наложило да бъде отстранен от битките, но недостатъчно ранен, за да бъде произведен в герой. Свят, в който отиването за мляко може да бъде изпълнено с толкова приключения и събития, че накрая да няма мляко, но да има преживявания и спомени. В книгата се разказва и за прекършените мъже, които пушат на балконите, и за техните жени, които са загубили себе си, мечтите си, някои са се простили с идеята да избягат в големия град и са се озовали в разбит самолет, а други са потънали в забравата на чашката с водка. А дядо може да върне в строя всичко, от развалена месомелачка, фенерче, поялник до счупени мебели и изпаднали болтове. Той, обаче, „поправя“ и мъжете, които са загубили пътя си, които не знаят къде са. До момента, в който няма него кой да поправи. И баба, която работи като сестра в болницата и се смята за мъченица, се заема да му помогне. Баба, която е истинския командир на домашния ескадрон. Но той има нужда от друга помощ, не физическа.
Катерушките са онзи детски символ, мистичен образ, който ще избави децата от съдбата на възрастните. Който ще им помогне да се спасят от нищетата и безнадежността. Децата имат поверие, че ако намерят топче и го посадят, на негово място ще израсте катерушка и, ако се качат до върха ѝ, то обезателно ще успеят да стигнат до големия град. Светка, която събира топчетата в раница на гърба си, им е разказала за това вълшебство. Има и още едно поверие, дошло на Марина в ума някак от небето – че ако се преметнеш на катерушката и това премятане е идеално, всички проблеми ще се наредят. Но не винаги премятането се получава. Понякога децата се счупват.
Тази книга има много пластове – разказва се за трудния, безнадежден и сив живот на възрастните, изпълнен с лишения, недоимък и безрадост. Но през погледа на децата, които чуват откъслечни думи от истории и доизмислят свои, придавайки им мистични сили и тайнственост. И в същото време децата виждат света по много по-различен начин. Виждат небе в локвата и могат да летят с вятъра, който променя сивия град. Могат да сменят хода на съдбата си с едно премятане на най-високия лост на катерушката. И могат да бъдат част кавалерия, докато отиват за мляко. Има и парчета, макар и малки и ненатрапчиви, тъжна съветска история от края на 80-те. В която виждаш как всеки човек е смачкан и незначителен, изпълнен до пръсване с тъгата на несбъднатите си мечти. И сивата птица на гнева, в която се превръщат големите хора понякога, птица-тик. И надянатото "сякашнищонесееслучило", което крие зад себе си болките, тревогите и мъката. Има от всичко, но без да звучи дидактично.
Тази книга е толкова хубава, че бих я прочела отново веднага. Уля Нова е млад, но изключително талантлив писател и аз бих се радвала, ако от издателствата преведат и другите нейни книги. ен, изпълнен до пръсване с тъгата на несбъднатите си мечти.еднага. а. И в
„Катерушки“ на Уля Нова е на изд. СОНМ, в превод на Здравка Петрова, а корицата е на Веселин Праматаров и честно казано на мен ми харесва повече от оригиналната.
И.

„После гадната бабичка с бастуна, която обикновено седеше на скамейката, през цялата година с плъстени ботуши и тънка памучна забрадка, закрепена за косата ѝ с черна редичка невидими фиби, повелително изврещя веднага да слизаме и да не цапаме пейката с крака. И се закани, че ще извика милиция. Милиция е дума с острие, което бързо отрезвява и охлажда. Милиция е дума-лекарство срещу разсеяност и затъпяване, нападащо всички превърнали се в бездомна шайка.“

„…Защото човек вярва в тайната само когато тя е вътре, лежи като кафеникавия камък-преса за кисело зеле, тревожи го и го тегли към земята. Човек вярва в тайната само когато тя, потвърждавайки се многократно, подчинява вихъра на случайностите. И променя цвета на дните. А отвън изглежда като измислица. Като глупотевина. Като лъжа. И като повод да не правиш нищо.“

„Ако забравиш страха и паниката, можеш да разгадаеш всички неочаквани звуци. Тогава те от вледеняващи ще се превърнат в домашни, ще станат почти незабележими.“

„И нали дядо се увлече, утрото безвъзвратно се превърна в кавалерийски ескадрон, полетял в атака. Времето изобщо е склонно да се превръща в нещо едва уловимо, но най-често се разпада. И само дядо умее да превръща утрото, вечерта или следобеда окончателно и безвъзвратно, като им придава резки очертания и гръмовни звуци,…“


събота, 3 ноември 2018 г.

"Маслиновият лабиринт", Едуардо Мендоса



Във втората книга от трилогията за детектива-идиот на Едуардо Мендоса, действието е още по-заплетено и объркано и от първата.  Главният герой отново е изведен  от лудницата от комисар Флорес, този път, за да предаде едно куфарче пълно с пари на определен човек, след като си разменят устно паролите. Обаче, още първата вечер парите биват откраднати, а нашия човек предава куфарче, пълно с нарязана тоалетна хартия. В последствие се запознава  с Мистър Якия Мускул, изиграл ролята на министъра, който му възлага мисията и който мистериозно умира от свръхдоза. В следствие на това анонимният полуидиот се впуска в безкрайни криминални сюжети, за да разбере кой и защо стои зад цялата мистерия. Междувременно се запознава и с Емилия, с артистичния псевдоним Сусана Траш, уж актриса, но всъщност компаньонка. С нейна и на стария професор по история, дон Плутаркете Пахарел, помощ той стига до дъното на историята, която е доста безумна и включва история за незаконнородени деца, предприятие за преработка на маслини, един манастир, изолирани от света монаси, таен тунел, водещ до космическа станция и заплаха от атомна бомба. Главният герой среща и любовта в лицето на Емилия, което е доста интересно, като се има предвид, че в 2/3 от времето той или е гол, или е облечен с женски или други безумни дрехи и плещи пълни дивотии.
И в тази книга, както и в „Загадката на омагьосаната крипта“, детективът-идиот е остроумен, логичен в мисълта си и абсолютно наивен. Забавен за четене роман, който може да служи за отмора след натоварено ежедневие и макар да не е връх в литературата, си струва времето, прекарано с него. Със сигурност има някакъв хумор, свързан с политическо-икономическата обстановка в Испания, но аз лично не успях да хвана много от него.
„Маслиновият лабиринт“ е на изд. Колибри, в превод на Катя Диманова, корицата е на Стефан Касъров.
И.

„- Уважаеми пътници, от името на командира на екипажа Флипо, който, между другото, днес се завръща на работа след скорошна операция на перде на окото, ви поздравяваме с добре дошли на борда на полет 404 за Мадрид и ви желаем приятно пътуване.“

„Предусещайки близката опасност, аз за всеки случай застанах нащрек, макар да знам от опит, че заставането нащрек обикновено означава само да наденеш хитро изражение и да се примириш с онова, което неминуемо ще последва.“

„Ето че попаднах в задния двор на държавната машина, взех да разсъждавам аз. А оттам размишленията ми се насочиха към неточността на току-що употребената метафора, както и към други дела, несвързани с въпроса, който ни занимаваше в момента, било поради стремежа ни да се откъсваме от заобикалящата ни действителност, както казваше понякога доктор Суграниес, било поради липса на умствен капацитет, пак според твърденията на същия специалист в мигове на ярост. Така или иначе, вече бях почти задрямал, когато забелязах, че господин министъра е вперил в мен налетите си с кръв или може би поразени от конюнктивит очи, поради което се престорих, че ми се повдига, сякаш мълчанието ми се дължеше на блокаж на ларинкса, а не на психиката, и се напрегнах да събера разпокъсаните нишки на разсъдъка си.“

„Казват, че като наблюдаваш света отвисоко, виждаш себеподобните си като мравки и че тази оптическа измама те кара да се усещаш всемогъщ, наместо да изпитваш, както логиката повелява, ужас от това, че си единственото нормално същество в една вселена на противни насекоми.“

„…- Всъщност намерението ми беше да отворя бар с келнерки компаньонки и да си напълня гушата от продаденото уиски. Миналата година наех една хубавелка, за да привлече клиентела, но накрая сам се ожених за нея и сега тя не ще да стои на тезгяха. Доникъде няма да я докараме така.
От задната част на заведението долетя писклив женски глас:
-         Маурисио, какво правиш?
-         Нищо, слънчице, намирам се на приказка с клиентите – отвърна с меден глас собственикът на бара.
-         Кажи им да си вървят, кое време е.
-         Много примерна стана напоследък – понижи глас собственикът на бара с примирена въздишка…“

„…Емилия разказа на нашия домакин епизода от летището, но той само сви рамене, сбърчи устни и изсумтя така, сякаш моят подвиг бе лишен от всякакво достойнство. Забелязах реакцията му, когато излизах от банята с одрано лице, и ми се прищя да му отвърна със заслужен ритник в очилата, ала се сдържах, защото въпреки очевидната му неприязън към моя милост, горкото старче се държеше похвално, а и защото не бива да позволяваме на дребните несгоди, пораждани от съжителството, да ни отклоняват от правия път.“

„Аз се мъчех да изритам куция по здравия крак с надеждата да го съборя, но те ме държаха, така че можех да разчитам само на щетите, които ругатните ми биха нанесли върху тяхната психика, но и те явно не бяха съществени, ако се съдеше по възторга, с който се посрещаха проклятията ми.“

„- За пръв път срещнах любовта – успях да произнеса аз след дълго мълчание – преди толкова много години, че понякога се колебая дали наистина е била такава, каквато я помня, или просто въображението ми се стреми да одухотвори едно минало, което иначе би приличало на трактакт по социология.“

сряда, 17 октомври 2018 г.

"Загадката на омагьосаната крипта", Едуардо Мендоса



Интересното е, че започнах „Маслиновият лабиринт“ на Едуардо Мендоса, като за първи път не прочетох анотацията на гърба на корицата и чак към 50та страница се усетих, че той е продължение на нещо. Не че книгите са толкова свързани помежду си, но все пак определени герои са представени по-рано, защото това е втората част от трилогия, така че го зарязах и се върнах на първата – „Загадката на омагьосаната крипта“.
Това е най-странният криминален роман, който съм чела. По принцип не мога да се похваля с богат опит в този жанр, но съм останала с впечатлението, че човекът, който разплита историята, е умен, находчив, ловък, съобразителен. Докато в тази книга главният „детектив“ всъщност е един душевноболен, който има меко казано идиотско поведение в повечето ситуации, но пък белсти с аналитичен ум. Изключително находчив ключ, който прави книгата хем комична, хем непретенциозна по отношение на детектива. Склонен си да му простиш всяка простотия, а те не липсват.
С две думи сюжетът е следния : в Барселона през седемдесетте години на миналия век от един религиозен колеж загадъчно изчезват и после се връщат при неизяснени обстоятелства две момичета. Историята се повтаря след шест години, когато отново едно момиче изчезва. Това е и повода криминален инспектор да се свърже с детектива - пациент на психиатрична клиника, за да разследва случая с обещанието, че при положителна развръзка ще го освободи от лудницата, където пребивава. От там се нанизват поредица от безумни ситуации, с много остроумно чувство за хумор и леки политически препратки, без да станат досадни или претенциозни. В крайна сметка психопатът успява да разплете историята, в която са вплетени сестрата на детектива – проститутката Кандида, едно от изчезналите преди години и живеещо в изгнание момичета, Мерседес, един мъртъв швед, един вероломен градинар, един целомъдрен градинар, един странен полицай под прикритието на таксиметров шофьор и множество случайно преминаващи персонажи.
Това е една много забавна и находчиво написана книга - пародия на детективските романи, първа част от трилогия, чийто две останали части нямам търпение да прочета.
„Загадката на омагьосаната крипта“ на Едуардо Мендоса е на изд.Колобри, преводът е на Катя Дамянова, а корицата е на Стефан Касъров.

И.

„Доктор Чулферга само се обърна и закрачи широко, като от време на време се обръщаше да се увери, че го следвам. След случката със статията той бе станал твърде докачлив. А случката бе следната: възползвайки се от объркаността на новопристигналия доктор, Фуерса Нуева бе отпечатало статията му „Раздвоение на личността, похотливи помисли и задържане на урина“ под заглавието „Портрет на монархическата личност“ със саморъчния подпис на самия доктор под текста. Той не бе успял да преглътне това и не преставаше горчиво да се тюхка насред терапевтичните сеанси:
-      В тая шибана страна дори лудите са фашисти.“

„Въпреки привидното си безразличие сестра ми много ме обичаше. Подозирам, че за нея винаги съм бил рожбата, за която тя мечтаеше, но никога нямаше да има, защото било заради вроден недъг, било заради житейските неволи, една евентуална бременност бе възпрепятствана от поредица вътрешни кухини, свързващи матка, далак и дебело черво в едно и свеждайки органичните им функции до един непредвидим и неуправляем хаос.“

‚Паднах върху покрива на един от паркираните на чакъла сеати и освен че си съдрах отзад панталона в антената, приобщавайки се по този начин към заливаща ни вълна от еротика, към която проявяват така склонност нашите звезди, зажаднели да покажат телесата си, макар вече съсухрени, за разлика от далечното минало, когато бяха още стегнати, а им се налагаше да ги прикриват, не понесох по-сериозни материални щети. Полицаят, решил без съмнение, че заплатата му не оправдава риска да скача подир мен, се задоволи да изпразни един пълнител на автоматичния си пистолет, целейки се по сеата, върху който мен вече ме нямаше, и превръщайки мотора, каросерията и целите стъкла в решето, в сирене „Груйер“. Знам, че сиренето „Груйер“ няма дупки, нека си го кажа мимоходом, и че те са присъщи по-скоро за друга марка, чието име не ми идва на устата, обаче използвах въпросното сравнение, защото в простонародния език по нашите земи всяка надупчена повърхност обикновено се оприличава със споменатия вид сирене. Ще добавя също така, че малко съжалих, задето простреляната кола не избухна, както често става с подобни машинарии в телевизионните сериали, макар отдавна да е известно, че между реалността и фантазията съществува пропаст, а между изкуството и живота не винаги има съвпадение.“

„…Преди, по мое време искам да кажа, образованието беше друго нещо. Децата си живееха чудесно с примитивната еротика на светата история и захаросаната фабула на великоимперските ни епопеи. А сега какво? Теории на множествата, езикови недомислици, нелепо и обезсърчително полово възпитание.
-      При Франко май живеехме по-добре? – опипах почвата аз, повтаряйки клишето, което бях чул от целомъдрения градинар.“

„- Интересна работа – подех аз – как паметта надживява всичко останало след крушението на нашето съществуване, как в бездната на битието ни сълзят сталактити от миналото, как фасадата от самоувереност, която сами изграждаме около нас, рухва при най-лекия полъх на носталгията. Роден съм в епоха, която е a posteriori оценявам като безрадостна, Но не ще се впускам в спомени – може би всяко детство е горчиво. Безвъзвратно изнизващите се часове бяха моят мълчалив другар в игрите, а всяка вечер носеше със себе си едно тъжно сбогуване. От онзи период помня как с радост изхвърлях времето през борда и се надявах балонът да литне и да ме понесе към някое по-добро бъдеще. Безумен копнеж, тъй като ние винаги си оставаме такива, каквито сме били.“

„Не съм особено висок, та се наложи да подскоча няколко пъти по неподходящ за събитието, което се развиваше пред очите ми, начин, докато съзрях обекта на моите издирвания: млада дама, която се опитваше да прикрие лицето си под огромна широкопола сламена шапка и тъмни очила, а по-надолу – под дебел слой разноцветен грим, обезобразяващ моминските ѝ черти. Този напразен опит за маскировка ме убеди за сетен път колко различни са критериите за красота на мъжете и жените – жените си мислят, че най-привлекателни от всичко са очите, устните, косата и други атрибути от гърлото нагоре, докато представителите на силния, както му викат, пол съсредоточават вниманието си към по-долни части от анатомията и напълно нехаят за гореспоменатите. Така че колкото и да се бе старала Мерседес Негрер да направи нещо ефикасно, според нейните представи, за да остане незабелязана, един-единствен поглед към главозамайващата ѝ гръд щеше да ми е достатъчен, за да я разпозная дори от няколко левги разстояние.“

".....И тъй като настоящата глава излезе малко кратка, ще използвам останалото място, за да се спра на един въпрос, който сигурно не дава мира на стигналия дотук читател, а това е моето име. Темата обаче изисква пояснения. 
  Когато съм се родил, майка ми, която треперела от страх пред баща ми, си позволявала една-едничка волност: да питае, досущ като всички други майки по нейно време, безумна и, естествено напълно ненужна любов към Кларк Гейбъл. Когато ме кръщавали, тя, с цялото си невежество, се тръшнала насред церемонията с искане да ме нарекат Отнесениотвихъра; това предложение съвсем основателно възмутило енорийския свещеник, натоварен с обреда. Спорът прераснал в препирня и моята кръстница, която се нуждаела от двете си ръце, за да налага мъжа си, с когото всеки ден се напивали заедно до козирката, ме пуснала да плувам в кръщелния купол, в чийто води със сигурност съм щял да се удавя, ако...Но това вече е друга история, която би ни отклонила от нишката на нашето повествование. Така или иначе, въпросът не е от съществено значение, тъй като истинското ми име е записано единствено в непогрешимите архиви на Генералната дирекция по сигурността, а в ежедневието към мен обикновено се обръщат с прозвища като "крадец", "измет", "лайно", "потомствен боклук" или с други епитети, чието разнообразие и изобилие показват колко безгранична е човешката находчивост и колко неизчерпаемо е богатството на нашия език."

понеделник, 20 август 2018 г.

"Аксолотъл, прегазен на пътя", Хелене Хегеман


На корицата седи следния надпис : „Книгата, която скандализира Европа!“ Ти да видиш! Комбинацията от това изречение и снимката на акшолотъла (не мога да зместя „ш“ със „с“, сори!), както и присъствието му в заглавието, ме накараха да посегна към този текст. Може би, ако бях попаднала на тази книга, когато аз самата бях шестнайсетгодишна, каквато е главната героиня, а не бях майка на шестнайсетгодишна, може и да бях скандализирана, провокирана, впечатлена или нещо подобно. Но сега не само, че не се случи нищо такова, но дори се чудя защо ми трябваше да чета това. Нищо скандализиращо не мога да видя в разбърканите мисли на една наркоманка, на която претенциите и думите като лайна, повръщано, кръв са ѝ в повече от идеите, които иска да сподели в книгата. Не ме разбирайте погрешно, нито една от тези думи не ме шокира, нито ме скандализира, просто не разбрах защо трябваше да се повтарят на всяка втора страница.
Може би тази самоцелна упадъчност на някого ще се стори супер яка, на мен лично ми досади. Още повече че всичките мисли на авторката бяха толкова несвързани, че ме напрегнаха в опита да си отговоря на въпроса „защо?“. Със сигурност видях в какво не искам да се превърнат децата ми – в неоправдано отричащи социума и обществото личности, чийто бунт не води до нищо друго, освен до собствената им деструктивност.
Малко все пак за историята, доколкото има такава - Мифти е на 16 и със сигурност е имала гадно детство, от което е излязла твърде бързо. Но в същото време не става ясно дали наистина е била насилвана като малка или си измисля, за да оправдае безобразното си поведение. Животът ѝ се върти около купони, безразборен секс и много наркотици. Има брат и сестра, които са също толкова луди като нея и без да са имали нейното детство. Или пък всичко е в нейната глава. И това не става ясно. Акшолотълът е животно, което остава в един етап от развитието си и не преминава нататък. Точно като Мифти, която инатливо отказва да порасне и да поеме отговорност за живота си. Това животинче разнася героинята в една част от книгата в найлоново пликче, опитвайки се да го съхрани жив. Това е готин ключ, за съжаление недостатъчно развит. Изобщо книгата е пълна с хубави идеи, които остават просто разхвърляни сред лайната и повръщаното и се загубват в цялата тази клоака, което е доста жалко. Поне не мога да отрека, че изглежда достоверно написана – вярваш, че в главата на авторката е пълна каша, но пък подплатена със сериозно количество погълната от нея литература. Което ме накара да прочета малко за самата Хелене Хемеган – изглежда, че в някаква степен книгата е автобиографична. Живяла с разведената си майка до 13-годишна възраст, когато след смъртта ѝ отива в Берлин да посети баща си. Започва да пише, да води блог. Определено е креативен човек, който се спасява в творчество. Първоначално дебютния ѝ роман е определен като сензация, докато не получава обвинения в плагиатство от известния немски блогър, журналист и писател – Arien. Оказва се, че някои пасажи и фрази са били копирани. Явно след този скандал са се появили благодарностите в края на книгата, както и молбата, ако някой разпознае цитат на някого и авторските права не са уредени, да се свърже с издателството. Принципът на написване на книгата е новия модел, наречен интертекстуалност - нещо като литературен пачуърк, но с чужди парчета. Определено не е моят тип литература, но независимо от това, Хелене е супер креативна и продуктивна и може би това е достатъчно условие да видя нещо положително в книгата. Когато превърнеш трагедията в изкуство, със сигурност си по-силен, макар и объркан. Макар, че не знам дали тази обърканост не е кокетна поза, точно както и наркоманията ѝ.
„Аксолотъл, прегазен на пътя“ на Хелене Хегеман е на изд. Ентусиаст, преводът е на Жанина Драгостинова, а корицата на Иво Рафаилов. 

И.





„..Започнем ли да правим нещо за другите, все едно го правим за себе си, тогава се освобождаваме от затвора вътре в себе си.“



„Ужасният живот често се оказва най-голямото щастие.“


„Такъв е животът ми.
Има фина структура, тук-таме е оцветен и е със зависима от топлината плътност, неясен е, някакъв недобре уплътнен подводен съд, от който, искам бързо да се измъкна, но внезапно се гмуркам петстотин метра под морското равнище и се оказвам сред ято опасни хищни риби с огромни размери. Решавам оттук нататък да отстранявам всеки ясен момент чрез кетамин или чрез изречението „Петдесет уски сода, моля!“ Междинните светове са единствената ми връзка с реалността, щях да кажа с истината, ах, и то след дългогодишно вцепенение спрямо абсолютното улавяне на живота…“

„Окончателното падане на всички окови, това е то критерият за смърт.“

„Тина е личност, която носи палто от кожата на последните два екземпляра индонезийско гну. Прави го само и само за да може директно още при най-първи поглед да изглежда аморална, отскоро в очите на много хора чистият морал е нещо, с което трябва страстно да се борим.“

„Единствената грешка на човечеството е изнамирането на времето.“

„Майка ми се разревава, прегръщам я. Няма сълзи, има само жертви. Колкото по-малко е едно дете, толкова по-виновно е то. Колкото по-отговорно е детето спрямо социопатичната си родителка, толкова по-свободно може то да борави с юридическата си вина.“

"Установих колко освобождаващо на духа действа да не ти се налага никого повече да обичаш."
„…Аз пък съвсем скоро смело ще изстрелям някому петдесет куршума в областта на белите дробове, за да прекарам остатъка от живота си в затвора и най-накрая да престана да бъда част от обществото, в което човек не е задължен да прави нищо друго, освен да носи постоянната отговорност за добрия си външен вид.“

„…След това сутрин ти идваше с мен до морето. Всяка сутрин гледахме морето и това така много ни харесваше, защото то приличаше на нас, Алис. То беше отговорът на всичко. Морето бе ясно и разбираемо от само себе си. А морето си е море, докато се намира в движение. Всичко, за което си ме пита, и всичко, което ние видяхме и правихме , се разбираше от само себе си, то си беше произведение на изкуството, а произведението на изкуството бяхме ние.
Морето живее от вълните, а всяка отделна вълна по някое време се разбива просто защото иска да се движи напред. Продължавам да виждам лицето ти и как все се стреми да заеме определен израз. Разбиващите се вълни изгубват формата си и тъкмо чрез това стигат до истинския си израз. А сега, сега внезапно си се изправила през мен. И аз виждам лицето ти, но някак променено. А никак не мога да си представя, че ти действително съществуваш.“


„За да функционира една общност, е необходимо нещо повече от благосклонността на другия към теб. Благосклонността спрямо модела не е достатъчна за съществуването на самия модел.“

събота, 28 юли 2018 г.

"Моето семейство и други животни", Джералд Даръл



Още, когато видях, че в списъка на дъщеря ми за книгите през лятото фигурира „Моето семейство и други животни“, реших да си припомня тази книга. Но още след първите няколко страници установих, че явно спомена, който имам е от друга, защото тази за мен беше абсолютно непозната. А бях убедена, че съм я чела. Толкова познато ми звучеше. От друга страна се радвам, че не я бях чела, защото така ѝ се насладих, както нямаше да го направя, яко е препрочитах. Това е първата книга от трилогията, посветена на о-в Корфу и невероятните случки с животни и хора на него. Нямам търпение да се сдобия и с другите две части, защото определено тази ми хареса много.
Един чудноват роман, написан с много чувство за хумор, който разказва за историята на семейството на Джерълд Даръл на о-в Корфу. Избягали от мрачната и дъждовна Англия, Джери, двамата му братя, сестра му и майка му водят един твърде необикновен живот на гръцкия остров. Всеки със своите лудости и интереси, крайно различни, понякога дори конфликтуващи, героите на този роман са интересни и най-вече съвсем нетипични. В основата на повечето странни ситуации в дома им са животните, които младият Джери, запален зоолог, мъкне в дома им. Скорпиони, водни змии, свраки, чайка, кучета, костенурки или гълъб, всички животни биват взимани и настанявани у дома, като пълноправни членове на семейството, без обаче истинските роднини да са съгласни. Джерълд Даръл описва всичките тези случки, като и другите, свързани с учителите, които майка му наема да компенсират липсата на училище или тези, свързани с братята и сестра му, както и местните хора.
Книгата се чете лесно, бързо и е достатъчно приятна, за да ти се прииска да живееш този донякъде безгрижен и вълнуващ живот. Чакам с нетърпение и В. да я прочете, за да видя какво е нейното мнение, дотогава няма да
ѝ показвам какво съм написала.
Самият Джералд Даръл посвещава живота си на животните и на борбата по опазването на животинското многообразие на планетата. Той създава зоологическа градина, която в последствие преобразува в Джърсийски тръст за защита на дивите животни – изследователски и учебен център, който продължава да функционира и до днес. Работата му е забележителна - той оставя 35 романа и множество документални
филми, посветени на животните.
„Моето семейство и други животни“ на Джералд Даръл е на изд. Колибри, преводът е на Огняна Иванова, а корицата е дело на Стефан Касъров.

И.

Ето и малко цитати от книгата:

 „Докато за повечето хора ипохондрията е хоби, за Лугареция тя беше ежедневие. Когато пристигнахме, тя не се чувстваше добре със стомаха. Първите вести за състоянието на нейния стомах получавахме в седем часа сутринта, когато ни носеше чая. Минаваше от стая в стая с подносите и даваше на всеки подробен отчет за нощните пристъпи на вътрешностите си. Беше специалистка по изкуството на графичното описание: пъшкаше, задъхваше се, превиваше се от болки, тропаше с крака из стаите и ни представяше такава реалистична картина на страданието си, че скоро собствените стомаси ни заболяваха от съчувствие.“

„От известно време мама много ни завиждаше за плуването – както денем, така и нощем, но когато я викахме с нас, заявяваше, че е прекалено стара за подобни занимания. Обаче накрая, след като всички настойчиво я убеждавахме, мама отиде до града и се завърна във вилата, свенливо понесла тайнствен пакет. Отвори го и ни изненада, защото извади някаква необичайна безформена дреха от черна материя, покрита от горе до долу с безброй къдрици, плисета и басти.
- Е, как ви се струва? – попита мама.
Гледахме странната дреха и се чудехме за какво ли служи.
-         Какво е това? – попита най-накрая Лари.
-         Бански костюм, разбира се – отвърна мама. – А вие какво си мислехте?
-         Прилича на лошо одран кит – обади се Лари, като го заразглежда по-отблизо.“

„- Казват….- започна тя, - хората казват, че когато човек остарее като мене, тялото му се развива по-бавно. Но аз мисля, че това не е вярно. Имам теория, че не човек се развива по-бавно, а животът за него започва да се развива по-бавно. Разбираш ли ме? Един вид всичко става провлечено, а когато движението на нещата е забавено, забелязваш много повече. Само колко много неща виждаш! Необикновени неща, които се случват край тебе, без да си подозирал тогава за тях! Това е едно прекрасно преживяване, наистина прекрасно!“

„-…….Повечето хора смятат, че когато човек остарее, не вярва в нищо и не се учудва от нищо, и затова по-лесно възприема разни идеи. Глупости! Разумът на всички стари хора, които познавам, е бил затворен за възприятия, подобно на посивяла, наслоена стрида, още от младите им години.
И тя изпитателно ме погледна.
-         Може би намираш, че съм странна? Леко смахната, а? понеже ти разказвам за цветя, които разговарят?
Разубедих я бързо и без да лъжа. Казах й, че ми се струва повече от вероятно цветята да си говорят. Споменах, че прилепите издават лек писък, който аз чувам, но възрастните не го чуват, защото звукът е много пронизителен.
-         Точно така, точно така! – радостно възкликна тя. – Зависи от дължината на вълните. Всичко това го отдавам на този процес на забавяне. Друго, което човек не забелязва като млад е, че цветята са отделни личности. Различават се едно от друго като хората…..“

„С джентълменска почтеност, която ми беше трудно да оправдая, Кралевски уведоми мама, че се е занимавал с мене, доколкото може, но според него било дошло времето, когато трябва да замина за Англия или Швейцария, за да завърша образованието си. Отчаяно изтъквах доводи против тази идея - казах, че предпочитам да остана необразован – колко повече се учудва човек на света, когато е невеж!“



сряда, 9 май 2018 г.

"Дневникът на Ане Франк"


Не знам откъде да започна. Дали от мястото, където свършва историята на малкото еврейско момиче – Ане? Два месеца преди освобождението на Холандия от Хитлеристка Германия! Или от момента, в който започва? Когато над безоблачното детство на едно дете се  надвисват буреносни облаци и то е принудено да оцелява, затворено в клетка, без да може да излиза навън! Като начало мога да кажа, че това е книга, която всеки трябва да прочете. Защото е едно от най-истинските неща, писани някога. Защото няма нормален човек, който да не почувства буца в гърлото си, докато чете дневника на Ане и в същото време осъзнава неизбежния финал на тази история. И в същото време е толкова изумително как едно момиче в изолация може да бъде толкова живо, оптимистично, вълнуващо се от много неща, изучаващо, обичащо.
Съвсем накратко историята на малкото германско момиче от еврейски произход е следната – Ане, заедно със сестра си и родителите си бяга от Германия в Нидерландия, където семейството започва живота си отново.  Баща ѝ, Ото Франк, открива и ръководи фирмата „Опекта“. Две години след като Германия окупира Нидерландия, майката на Ане и Марго – Едит, получава призовка от СС. Семейството вече е подготвило своето убежище, което се намира в сградата на ‚Опекта“, но се налага да се преместят в него по-рано от предвиденото.  И така заедно с още едно  приятелско семейство, те се скриват в „задната къща“ – пристройка, за която знаят много малко хора. По-късно към двете семейства се присъединява още един човек. Доверени служители и приятели на Ото Франк участват в укриването и снабдяването им с провизии.  За съжаление, осемте човека са предадени и убежището им е разкрито, след което са разпръснати по различни концлагери. Всички, с изключение на бащата на Ане умират. Когато Ото Франк се връща в задната къща, две от служителките му намират дневника на Ане и му го предават, а в последствие той го издава в книга. В момента убежището им е музей "Ане Франк". Самата Ане умира през март 1945 г. в концлагера Берген-Белсен, само два месеца преди освобождението на Нидерландия.
Малко повече от две години Ане Франк води своя дневник, докато живее в „задната къща“. Кити, както го нарича тя, става нейният „довереник“, съхраняващ всичките ѝ тайни, тревоги, копнежи и емоции. На Кити тя разказва за отношенията си с другите хора от скривалището, радостите и конфликтите между двете семейства, връзката със сестра си и най-вече влюбването си в Петер – синът на семейство Ван Пелс. Изключително зряла, а на места по  детски наивна и мила, Ане описва целия процес на преминаването си от момиче към девойка, с цялото осъзнаване на всичко, което се случва с нея. тя чете много, разсъждава много и разказва всичко това на Кити, като така прави нас, читателите ѝ, нейни своеобразни събеседници.
„Дневникът на Ане Франк“, първоначално издадена  под името „Задната къща“ е една от най-четените книги в света. Изумително е колко оптимизъм, надежда и вяра в силния човешки дух и същевременно колко болка, тъга и непоносимата мисъл, че едно човешки същества могат да причинят такова страдание на други човешки същества, само защото не са като тях, съдържа в себе си този дневник. Това е книга, която трябва да бъде изучавана в училище и която всеки човек трябва да прочете. История, която не бива да бъде забравяна.  Няма как човек да остане равнодушен,  след като се е докоснал до историята на малкото еврейско момиче от задната къща.
„Дневникът на Ане Франк“ е на изд. SkyPrint, а преводът е на Емилия Манолова и Храбър Будинов. Корицата не пише на кого е.


„Ще ти спестя нашите разговори по-нататък. Аз съм съвсем спокойна и не се поддавам на всички тези притеснения. Стигнала съм дотам, че вече не се вълнувам дали ще умра, или ще остана жива. И без мен светът ще си живее, а аз не мога да попреча на събитията.“

петък, 20 април 2018 г.

"Писма до изгубените души", Бриджит Кемерер


Майката на Джулиет Янг работи като фотограф и обикаля света, за да снима войните и бедствията заедно с асистента си. По време на пътешествията й дъщеря й й праща писма, в които разказва ежедневието си, също и обратното. Дори след смъртта й Джулиет продължава да оствавя писма на гроба й. Забравя целия си живот и започва само да скърби. Зарязва курса си по фотография и колкото й да се опита да се впише отново в училище, но не успява.
         Деклан Мърфи е побойника и типа момче, с което определено не искате да имате общо… или поне според хората, които не го познават. Двамата с най – добрият му приятел – Рев, имат причина да бъдат странните, да носят качулка и в най- голямата жега ( отнася се за Рев) – Деклан губи сестра си, баща му е в затвора, а майка му се омъжва за човек, който Деклан мрази много. Рев пък… ще разберете, ако прочетете книгата, защото в противен случай няма да ви е интересно докато сами отгръщате страниците.

 * * * * * *  * * * *  * * * *  * *  * * * * * *  * * * * * * * * * *

         Както обикновено Джулиет седи на гробището и пише неща от ежедневието към майка си. Обикновено писмата никога не са там след ден или два. Или са изхвърлени или бутнати от вятъра или някое животно. Този път обаче на писмото й има отговор: „Аз също“. Джулиет побеснявакой си позволява да наруши личното й пространство. В бесен отговор тя описва всичко, което мисли за този човек, позволил си да влезе в нещо лично между нея и майка й. след ден, два на камъка седи ново анонимно писмо. Джулиет започва да променя мнението си и без да разбира до кого пише започва да си разказва живота и всички лични неща.
         Деклан е на поправителен труд след катастрофата. И то на гробище. Без да осъзнава, той отговаря на едно тайнствено писмо: „Аз също“. Ни най-малко не очаква притежателя му така да се ядоса. Но  след седмица писане разбира, че това е обикновена постъпка.
         И така Деклан и Джулиет си пишат без да разбират кои са. Преждевременно те си имат собствени истории, но всичко, което им се случва го казват на другия.
         Иска ми се много да разкажа всичко: ОТ- ДО. Но какъв ще е смисълът после да я четете, знаейки всичко?


ПС: Уникална е! Най-интересната книга, която съм чела! ( втората ми любима, първата е "Агнес Сесилия, една тайнствена история"


В., 11 год.



"Писма до изгубените души"  на Бриджит Кемерер е на изд. "Егмонт", преводът е на Анелия Янева, а корицата не пише на кого е.

четвъртък, 12 април 2018 г.

"бебето", Мари Дарийосек



„Бебето“ е разголващата история на една жена, която е разкъсана между желанието да бъде независима интелектуалка и любяща майка.
Има едни определени среди в обществото, които твърде много демонизират майчинството с всичките, съпътстващи го отклонения, и за повечето жени от тези среди да бъдеш майка е равносилно на понижаване в статут на обикновена жена. А те са много над тези твърде банални, нищо не носещи по отношение на личното развитие, дейности. И, когато на част от тези жени им се случи да станат майки, те започват да се чувстват неудобно от емоциите, които съвсем естествено, изпитват. Признавам си, че толкова не мога да ги разбера, колкото и онези, които държат да са интелектуалки и отричат материалния свят, бидейки уж небрежни, защото, видите ли, всяка суета им е чужда. Според мен всички те са сноби и дълбоко в себе си се разкъсват от вътрешните си противоречия. За авторката е толкова несвойствено да има дете, че дори отказва да идентифицира пред света любовта си към рожбата, наричайки я с безличното „бебето“. Само толкова. И то с малка буква. Да е съвсем ясно колко сме дистанцирани, да не си помисли някой, че се умиляваме от това нахлуло в интелектуалния ни свят същество. В същото време, обаче, тя все пак се умилява, страда заедно с него, преживява всяка трудност. При това не само е една много добре грижеща се за детето си майка, но всъщност може да се каже, че в известен смисъл го издига в култ. Което на пръв поглед звучи като пълно противоречие, но истината е, че за човек, довчера отричал смисъла на това да се възпроизведеш, е напълно нормално да балансира между тези две крайности. И не само, че балансира, ами всъщност тези две крайности някак се допълват и съставят цялостната личност на много съвременни майки. Това, че отказват да се принизят до статут на обикновена раждаща жена, в същност не ги прави лошо изпълняващи тази си роля. Забелязала съм, че именно онези майки, който успяват да се откъснат емоционално поне за малко от децата си, са много по-пълноценни в моментите, в които са с тях. Точно това е в основата на този дневник за бебето.
Макар че, да си призная, в началото Мари Дрийосек леко ме напрегна с претенциозния си изказ, мога да кажа, че по някакъв особен начин я почувствах близка. И все пак тази книга няма как да ми стане любима. Твърде много хладна ми се стори. Но пък има много точна корица. Смръщеното бебе, нахлуло в живота на майка си, което заема долния ляв ъгъл. Но в същото време приковава погледа ти и е много повече от малкото необяснимо чудо в света на големите и сериозни хора.
„Бебето“ на Мари Дарийосек е на изд. Колибри, в превод на Силвия Вагенщайн, а корицата е на Стефан Касъров.

събота, 17 март 2018 г.

"И дъхът стана въздух", Пол Каланити

Посвещавам този текст на свекър ми, Иван, и Ани, които загубиха битката с рака. И пожелавам на всички, които водят тази борба, сила, мъдрост и вяра!


Денят е слънчев и топъл. Първият след поредицата студени, мрачни и дъждовни дни. Пътуваме с колата извън София и всичко щеше да бъде идилично, ако не отивахме да изпратим една приятелка в последния ѝ земен път. Тя си отиде от рак. Онази трибуквена дума, описваща състоянието, при което организмът се изяжда отвътре. Не случайно денят е слънчев. Човекът, когото изпращаме също беше такъв. Докато пътуваме в колата, аз дочитам последните няколко страници от изповедта на Пол Каланити. И усещам как цялото ми тяло настръхва, как мънички мравчици ме полазват и ми става студено, въпреки слънцето. Поемам си дъх, изчаквам малко и продължавам. Финалните страници са на жена му. Защото Пол вече го няма, когато се издава историята му.
Тази книга я имам много отдавна. Но все нещо ме спираше да посегна към нея. Не нещо, а страх. Когато чета роман, усещането, че това, за което се разказва е фикция на автора, че не е истина, ми действа успокоително, колкото и въздействащо да е написан романа. Но, когато зная, че авторът описва своите последни моменти на тази земя и пътя, през който минава с тежката диагноза, се чувствам съвсем различно. Сякаш ме допускат в най-личните кътчета на едно семейство.
Толкова много и различни мисли ми остави това, което прочетох, че и аз не зная откъде да започна. Клиширано, но много вярно ще е да кажа, че ме остави без дъх и почувствах ефирността на човешкия живот. Макар и да знаех, че Пол Каланити умира, се надявах лечението му да дава резултат и той да описва пътя си през рака поне 5 години след поставянето на диагнозата. Задавах си въпросът дали стресът от работата му като неврохирург (професия, за която не знаех почти нищо) не е допринесъл за болестта. Или пък стремежът му да разбере смъртта, да я познае на едно метафизично ниво, защото не са му достатъчни философията и физиологията, с които се сблъсква?  Дали е намерил отговор някъде между лекарската престилка и болничния халат? Или, когато дава живот и гледа как расте дъщеря му? Или в очите на най-близките си хора, които са до него до последния му дъх? Дали успява човек да се подготви действително за смъртта, когато знае, че му остава съвсем малко време живот?
И в същото време за пореден път разбрах в колко погрешна посока сме тръгнали в отношението си към медицината и пациента в България. Мисля, че не просто никога няма да достигнем онази емпатия, която е необходима за лечението на хората, но даже вървим по паралелен път. Освен, ако спешно не променим нещо.
Отношението към пациента, което се описва в цялата книга е нещо, за което много бързо би трябвало да помислим. Много преди супер съвременните и технологични машини. Защото то е в основата на спокойното лечение, приемането на диагнозата и достойния край. Не третирането ти като парче месо, което трябва да бъде оправено, а като личност, която има право да живее пълноценно, независимо колко дълго ще е това. Не знам дали има семейство, което да не се е докоснало до рака. Но за първи път в книгата на Пол Каланити прочетох  за личен онколог, който не просто се грижи за това каква терапия да назначи на пациента, а разговаря с него за това какви са мечтите му, какво иска да прави с останалата част от живота си, как да приеме болестта и как да живее  с нея.
Началото на книгата е посветено на пътя, който извървява Пол Каланити като лекар. Разказва от първо лице за усещането да работи по 10-12 часа без почивка, за дългите операции, за справянето със загубата на пациент, но и за радостта от това да помогне в спасяването на човешки живот, мечтите да развие научна дейност в областта на неврохирургията, плановете за себе си.
Докато идва тежката диагноза и на него му се налага да преосмисли всички идеи, живота, ценностите си. Да пренареди картинката в пъзела, така че да пасне на новото му състояние. Да вземе тежкото решение да стане баща, съзнавайки, че детето му ще расте без него, а на жена му ще ѝ се налага да се справя без мъжа, когото обича.
Бележките под линия на преводача са един изключително ценен бонус за хора, като мен, които познават медицинската терминология само от обща култура, което е крайно недостатъчно в случая.
Много ми харесва корицата, защото оставя усещането за ефимерност и в същото време за лекота. Ние всички се возим на балон от глухарче, от което непрекъснато се откъсват тичинки и нашето съществуване тук е крехко и ненадеждно.  Но в същото време ми създава чувство за спокойствие.
И дъхът стана въздух“ на Пол Каланити е на изд.Сиела, преводът е на Паулина Мичева, а художник на корицата е Фиделия Косева.

И.


И малко цитати от книгата, като за мен лично един от най-силните моменти е финалът на Пол Каланити, но няма да го публикувам, за да можете да го прочетете сами.


„Занимавах се с медицина, за да опозная тайните на смъртта, нейните емпирични и биологични проявления, едновременно дълбоко лични и безгранично универсални.“

„Не разпитвах за подробностите. Вече знаех прекалено много.
В този момент си спомних всички случи, в които не бях успял да проявя достатъчно емпатия към пациентите, всички онези пъти, когато не бях обърнал нужното внимание на притесненията им, когато бях пренебрегнал болките им заради  други неотложни задачи. Хората, на чиито страдания бях станал свидетел, бях ги забелязал, след което старателно ги бях превърнал в диагнози в съзнанието, без да успея да отделя един от друг тези конкретни случаи. Всички тези пациенти сякаш се завърнаха при мен: жадуващи отмъщение, гневни, непреклонни.“

„Техническото майсторство не е достатъчно. Като резидент основната ми цел не би трябвало да е просто да спасявам животи – всеки все някога умира – а и да поведа болните и близките им по пътеката към опознаването на смъртта или заболяването.“

„Ако в младостта си бях по-религиозен, сигурно щях да стана пастор, защото ми се струваше, че той върши именно това, което правя и аз като лекар по отношение на близките на пациентите.“

„Странното нещо за времето в операционната е, че независимо с какво темпо работиш, нямаш усещането за отлитащите часове. Ако скуката, според определението на Хайдегер, е осъзнаването за хода на времето, то хирургията определено не може да бъде наречена „скучна“; даже е точно обратното: заради интензивното фокусиране в работата ти се струва, че стрелките на часовника водят свой собствен живот. Два часа могат да изглеждат като една минута.“

„Неврохирургията изисква отдаденост на личното ти усъвършенстване и към личността на друг човек. За да вземеш решение за провеждане на операцията, трябва да оцениш собствените си способности и да разбереш същността на пациента и какво е важно за него.“

„Невъзможно е да се постигне съвършенство, но можеш да продължиш напред, непрестанно да вървиш по права линия към него.“

„Една глава от живота ми бе приключила; всъщност може би това бе краят на цялата книга. Вместо да бъда пастирът, насочващ другите към предстоящия им преход, аз се чувствах като овцата, изгубена и объркана. Тежкото заболяване не просто променя живота, то го разтърсва из основи. Не получих никакво просветление, нямаше лъч светлина, който да озари Това, Което Е Действително Важно; не, пътят пред мен бе бомбардиран. Сега трябваше да се опитам да се ориентирам сред отломките.“

„Започнах да осъзнавам, че този близък контакт със собствената ми тленност промени едновременно всичко и нищо. Преди да ми открият рака, разбирах, че все някога ще умра, но не знаех кога. След поставянето на диагнозата също разбирах, че ще умра, но отново не знаех кога. Просто го осъзнавах по-ясно. Проблемът изобщо не бе от научно естество. Осъзнаването на факта, че наистина сме смъртни, вдъхва страх. Но няма друг начин да се живее.“

„Прекаленото задълбаване в статистиката е все едно да се опитваш да утолиш жажадата си със солена вода. За съжаление, все още не съществува лекарство срещу страха от смъртта.“

„Разкъсвах се между ролите си на лекар и пациент, а в търсене на отговори или се задълбавах в науката, или се насочвах към литературата. Пред лицето на смъртта исках да преосмисля и преоткрия стария си живот или пък – защо не? – да си създам нов.“

„Като лекар бях автор, творец на различни дейности; като пациент представлявах просто обект на нечии други действия.“

„Пред лицето на смъртта се налага да се вземат много решения бързо и категорично.“

„Ако изграждането на здрави човешки отношения е крайъгълен камък, придаващ смисъл на живота, според нас присъствието на дете в тези отношения добавя ново измерение в този смисъл.“

„Дали в такъв случай подобно тежко заболяване не е най-съвършеният дар за млад човек, стремящ се да разбере смъртта?“

„Тази сутрин взех твърдото решение: щях да положа усилия и да се върна към хирургията. Защо? Защото можех да го направя. Защото това бях аз. Защото трябваше да се науча да живея по друг начин, да почна да възприемам смъртта като натрапник, който ще ме следва неотлъчно; да, щях да умра, но докато настъпеше сетният ми час, щях да продължа да живея.“

„Има нещо коварно при всяка сериозна болест, и то е, че докато тя се развива, жизнените ти приоритети постоянно се променят.“

„…Но макар да не знаех какво искам, бях научил нещо – нещо, което не бях открил  у Хипократ, Маймонид или Ослър: задачата на лекаря не е да спаси задължително пациента от смъртта или да го върне към предишния му живот. Не, тя е да приеме под крилото си болния и неговите близки, когато животът им се разпада, и да работи с тях, докато те се изправят отново на крака и открият какво осмисля живота им.“

„Никой не е вечен. Подозирам, че не съм единственият, който е стигнал до това „минало предварително“ състояние. Повечето амбиции на хората или биват постигани, или изоставяни; и в двата случая принадлежат на миналото. Бъдещето представлява не стълба към житейските цели, а равен път към безкрайното настояще. „

сряда, 28 февруари 2018 г.

"Даркмут", Шейн Хегарти


  В началото, когато още не бях започнала да я чета, си представях нещо, ами… нормално. Нещо, което няма да ми е любимо. Но грешах…
 
В последния останал град, в който все още има нападения на Легенди (чудовища, които отварят портали между нашия и техния свят Опустошената страна),живее едно несъвсем нормалното момче. Да, ходи на училище, има мечти, учи, две момчета му се подиграват, но освен това Фин се бие с чудовища и е изправен пред това да бъде оставен от баща си, който ще отиде в съвета на Дванадесетте.
  Пръстите ме сърбят да не напиша и още, но тогава няма да изпитате удоволствието, докато четете, да разберете как всъщност през цялото време  Еми … Не, не, не! Не бива да ви разказвам повече! Да, не ви казах за Еми. Е, тя е новата му съученичка. Но нищо повече.

 Надявам се поне малко да съм разбудила любопитството ви.
Също така има още части, които повече от всичко искам да прочета…

В.


„Дармкут“ на Шейн Хегарти е на изд.“Сиела“, преводач е Надя Златкова, а художник на корицата е Стоян Атанасов.


вторник, 27 февруари 2018 г.

„ТРИМАТА ВЛЪХВИ. Гаспар, Мелхиор, Балтазар“, Мишел Турние


Това е една от онези книги, прочитането на които отлагах дълго време, защото си смятах, че ми е необходима предварителна подготовка, преди да започна. Мислех си, че е добре да познавам малко по-добре текстовете от Библията, за да мога да разбера книгата. Разбира се, ако се бях поинтересувала по-рано, отдавна щях да съм разбрала, че тематиката, която си е избрал Мишел Турние няма как да се познава, защото за нея просто не е написано нищо. За онези далекоизточни мъдреци, дошли да се поклонят на Младенеца има само един малък пасаж в евангелието от Матея, като дори и в него никъде не се споменава тяхната бройка, нито подробности за това какви са и от къде точно идват. Което е дало възможност на Мишел Турние да измисли една страхотна история, в която преплита съдбите на петима – Гаспар, Балтазар, Мелхиор, Ирод и Таор.
Гаспар е царят на Мероя - чернокожият египтянин, несподелено влюбен в бялата и руса финикийка Билтин, купена от пазара за роби, който поема на дългия път, следвайки знака в небето – кометата, която се очаква да дойде, за да види другите бели жени и да открие  може ли да обича друга като своята робиня.
Балтазар – царят на Нипур е великият естет, който живее, за да се наслаждава на красотата, и чието чувство за съвършенство определя отношението му към света. Тръгнал след голямата светеща пеперуда в небето, след като преврат в собственото му царство разрушава Балтазариума, събрал най-красивите статуи, донесени от пътешествията, среща по пътя си Гаспар и двамата поемат заедно към двореца на цар Ирод в Иерусалим.
Мелхиор е третият влъхва, принцът на Палмирена. Бягащият от заговори млад мъж, който не може да се придвижва според сана си, а трябва да се крие като просяк се среща с двамата царе и заедно с тях посещава двореца на цар Ирод. Но предрешен като част от свитата на Балтазар.
Цар Ирод е единственият исторически образ в този разказ. Всичките му действия и постъпки, обяснени от човешката гледна точка на един страхлив диктатор, мнителен, съмняващ се във всекиго, готов да жертва дори собствените си деца, за да не изпусне властта, задушен в интриги и сплетни. Имаше едни мънички моменти, в които ми ставаше мъчно за този човек, толкова подчинен на царстването си, но аз лично не мога да си представя да имам такава скала на ценностите, защото в крайна сметка под фасадата на уж добро управление, всъщност стои чисто човешкото желание за власт. Ирод изисква от тримата влъхви да му дадат обещание да се върнат в Иерусалим, след като посетят Младенеца. Обещание, което те няма да спазят.

Последният знатен поклонник на Младенеца, онзи, който винаги закъснява навсякъде, за мен лично беше най-интересния. Той преживява и най-големия катарзис в живота си. Таор – принцът на Мангалор, любителят на сладките изкушения, тръгнал след вкуса на рахатлокума с шам-фъстък в търсене на съвършената рецепта, за да види перфектния сладкар, който предстои да се роди.  Загубил и петте си слона, с които пътува, пристигнал след като Мария и Йосиф са напуснали Витлеем с Иисус, младият принц поема на съвсем различен път, от който никога няма да се върне в своя дворец. Истинският катарзис за него настъпва, когато взима решението да изкупи греха на един непознат човек и да поеме неговата съдба в солниците на Содом за 33 години. От принц, който не знае какво е да нямаш, се превръща с болезнено тяло, което не знае какво е да имаш. Но душата му става пречистена. И накрая, когато излиза от своя затвор, отново закъснява. Пристига на Тайната вечеря на Иисус с апостолите, едва след като те са си тръгнали, но е първият човек приел причастие с кръвта и плътта на Спасителя.
Изключително интересна книга, вплела в себе си философия, теология и приказка. „Тримата влъхви“ е многопластова, увлекателна, разкриваща един съвсем различен поглед към събитията около раждането на Исус. Обожавам начина, по който пише Мишел Турние – едновременно толкова потапящ в събитията, аналитичен и в същото време без излишната претенция, която може да се появи при хора със сериозни познания в областта на философията.
Двете глави, посветени на магарето и вола в яслите, където се ражда Младенеца са свидетелството на това Рождество от всички гледни точки. Страхотна хрумка, която ни потапя в магическия реализъм на Турние.
Ако има нещо, което ме измъчи, докато четох „Тримата влъхви“, то е ужасната липса на корекция на текста. Книгата е издадена в годините, когато длъжността „коректор“ я имаше само като написано име, но не и като реално свършена работа. От този период имам и други такива книги, изпълнени с грешки от абсолютно всякакво естество. Това създава доста неприятно усещане. И, понеже предполагам, че отдавна не би могла да се намери на пазара, освен в антикварните книжарници, бих се радвала, ако някое издателство я преиздаде. Защото е изключително интересна. В оригинал книгата носи името „Гаспар, Мелхиор и Балтазар“, но на българското издание това е подзаглавието.
„Тримата влъхви“ на Мишел Турние е на изд. „Литера Прима“, в превод на Екатерина Петрова, а корицата не пише на кого е. Явно не е било важно. 

И.

„Хората, които си мислят, че разполагат с голям ум и са освободени от всякакви предразсъдъци, понякога лекомислено си играят с неща, чиято символична същност им се изплъзва отчасти. Понякога им се налага скъпо да заплатят за това.“

"….Всяко пътуване е низ от окончателни изчезвания….“

„Добре го е казал поетът: водата, що стои дълго време неподвижна и безжизнена, става възсолена и кална. И обратното: живата и шееща вода остава чиста и прозрачна. Така е и с душата на човека, който води заседнал живот. Тя е тиня, в която ферментира постоянно предъвквана неудовлетвореност. От тази на друмника бликат чисти струи нови хрумвания и неочаквани постъпки“„Тогава се обърнах към Библията на евреите, където в най-висша степен са заложени законите на един неотстъпчив и войнстващ монотеизъм. В нея прочетох, че Бог е създал човека по свой образ и подобие, като по този начин сътворил не само първия портрет, но и първия автопортрет в историята на човечеството. Прочетох, че след това му наредил да расте и да се множи, за да насели цялата земя с потомството си. Така, след като създал своето собствено копие, Бог изразил желание то да бъде размножавано до безкрайност, за да се разпростре върху целия свят.
Това Божие  деяние послужило за пример на повечето владетели и тирани, които осигурявали размножаването на своя образ по земите си, като заповядвали той да бъде отпечатван върху сечените от тях монети. А те от своя страна не само имат предназначението да се произвеждат в голямо количество, но и да се движат неспирно от ковчеже в ковчеже, от джоб в джоб, от ръка в ръка.
Но след това се случило нещо непонятно, настъпил е необясним разрив, някакво бедствие и Библията, която в началото си разказва за един Бог създател на портрети и автопортрети, изведнъж се заема да преследва неотстъпно с проклятието си творците на образи.“


„Богатите наистина са ненаситни, искат всичко да притежават, дори и бедността!“

„Човек достига до дъното на разрухата тогава, когато свикне с нея по такъв начин, че всяко подобрение на състоянието му става невъзможно.“

вторник, 30 януари 2018 г.

"Възможните майки"


                                                            „ВЪЗМОЖНИТЕ МАЙКИ“
                                истории, есета и размисли в поезия и проза за майчинството




                                                   
 Още, когато излезе тази книга, исках да си я купя и да я прочета. По някакъв начин всичко, свързано с майчинството ме вълнува. Още повече, че в книгата са писали няколко мои приятелки и ми беше интересно да ги прочета. Исках, но все отлагах. Докато мина известно време и я забравих. 
Затова, когато отидох на гости на една от авторките и я видях в библиотеката ѝ, реших, че е дошъл момента да я прочета.
Идеята на тази книга е много добра. Истински истории от жени, които пишат за това какво е да си майка, какво е да не си майка, какво е да родиш трудно, или да родиш лесно, за чувството си за вина или копнежите си, за мечтите си, за радостта, мъката, болката, невъзможността, еуфорията. За всичко, което ги вълнува в момента на споделянето. Фактът, че текстовете не са подписани, а имената на авторките са сложени по азбучен ред в началото на книгата, ги прави много откровени. Усещането за анонимност ти дава възможност да се разголиш и да бъдеш много по-истинска. Част от авторките са българки, а част от тях – италианки. Част от тях са ми приятелки, а по-голямата част – не. Беше ми интересно да откривам историите на жените, които познавам. Не всички успях, което ме накара да се замисля, че в общуването си с тях явно тяхната (не)майчинска страна остава на заден план.
Представих си колко различни текстове бих написала аз самата във всеки един период от майчинството ми. Истината е, че по някакъв начин се припознах във всяка една история. Минала съм и през отрицанието, самодостатъчността, егоизма, очакването, радостта, инфантилизма, мъдростта, но във всеки един от периодите в мен винаги е имало много любов. Нещо, което усетих и в текстовете на всичките жени. На онези, които искат, но не могат да бъдат майки. На онези, които са майки. И на онези, които са избрали съзнателно да не бъдат майки. Това е книга за наполовина пълната и наполовина празната чаша.
Корицата е много изчистена и лично на мен ми харесва, макар, че щеше да е още по-хубаво, ако срещу бременната жена стоеше и една не-бременна, изписана с имена. Защото правото да не бъдеш е също толкова значимо, колкото и правото да бъдеш.
Доколкото знам, е имало идея за още два сборника – „Възможните бащи“ и „Възможните деца“. Жалко е, че идеята не е осъществена, защото според мен е много добра.
„Възможните майки“ е на изд. „Скалино“ , съставители са Емилия Миразчийска и Райна Кастолди, преводите са на Райна Кастолди, Емилия Миразчийска, Соня Андонова и Христина Василева, а художник на корицата е Елина Хинкова.
И.


П.С. Изборът на снимка с чаша, макар и твърде банален, всъщност никак не е случаен.