вторник, 11 юни 2019 г.

"Повелителят на мухите", Уилям Голдинг



Току що препрочетох тази книга, около 20 години след първия прочит, и вече съм напълно убедена, че тя трябва да се изучава в училищата, да се дискутира и да се анализира. Не в смисъла на „какво е искал да каже автора“, защото той така добре го е казал, че от средата до края не спират да се движат малките мравчици по гърба ти и не те напуска онова тежко предчувствие за нещо ужасно.
Накратко – малки момчета на възраст от около 4-5 до към 13-14 попадат на самотен остров след самолетна катастрофа. В началото, след еуфорията колко са свободни и щастливи без родителски надзор, те избират вожд, както и правила и се опитват да ги спазват. Но постепенно всичко започва да се чупи, да се мачка и изкривява и децата показват най-страшната от своите черти – жестокостта.
Всъщност въпросите, които предизвиква тази книга са много. Ражда ли се човек жесток или става такъв според обстоятелствата? Тук имаме и двата варианта – Джек, който има силни лидерски качества, но и вродено желание да мачка и Роджър, който тихо, но безпощадно влиза в ролята на убиец, без да изпитва и капка емпатия, са от едната страна на този въпрос. А Ралф, също много силен лидер и Самиерик, които под тежестта на събитията се налага да оцеляват, са от другата. Но по средата има и още една група деца – всички останали, които под влияние на силната емоция и на силната диктатура стават част от една смазваща машина за убиване. И някъде отстрани като самотен стълб стои разумният глас на Прасчо, който няма физическите данни да бъде боец и това го е превърнало в мислител. Но пък е не просто пренебрегнат от групата, но и унижаван, и подиграван.  
Въпросът за това кое надделява разума или диващината, която дава измамното усещане за свобода? От едната страна е Ралф, гласът на разума, а от другата е Джек, който представя първичната емоция. За съжаление, от този сблъсък се вижда до какъв избор достига човечеството, когато трябва да вземе решение.
Друг въпрос е този за увличането на масите. Излиза, че от ранна детска възраст хората са склонни да следват силния, който задоволява най-низшите им потребности – да са нахранени, да се забавляват и да изразходват насъбралата се в тях агресия. Защо тогава се учудваме как един луд и неуспял художник е зомбирал толкова много хора и те са извършили толкова много злини? Комбинацията от страх + задоволяване на животинското в човека може да доведе до абсолютно израждане на всякаква ценностна система. Междудругото Голдинг написва „Повелителят на мухите“ 9 години след края на Втората световна война , в която той също е участвал и няма как това да не е повлияло на възгледите му за човешката природа.
И накрая за детската невинност. Онова митологизиране на чистото детско сърце, което всички, наблюдавали спящо дете, сме склонни да си създаваме. Само че със сигурност всеки от нас има спомен от детството си, свързан с поне един приятел, който е обичал да къса крилете на насекомите с удоволствие, а не воден от детско любопитство. Такъв, който е размазвал мравки с камък, защото това го е карало да се чувства голям и силен и който при удобен случай е унижавал  и малтретирал някой по-беззащитен. Тези деца са Джек Меридюк и тях ги има, те не са мит. Те са тези, които увличат след себе си другите, ако им се даде шанс. Но другите, тези увлечените, са не по-малко виновни. Защото винаги има момент, в който можеш да се противопоставиш на агресията. Ако ти стиска. Или, ако не изпитваш и ти поне мъничко удоволствие от нанесената жестокост.  Това са и децата, които стават свидетели и не предприемат нищо. И това не ги прави по-малко виновни. Но това не ги прави и изначално лоши. Това, че в конкретния момент са се увлекли от една безсмислена агресия, не ги прави родени убийци. Някои от тях могат да бъдат даже много добри. Просто нещата не са черно-бели.
Книгата е много тежка в същността си, защото сваля от пиедестала идеята за детството като един безгрижен и невинен период от живота и го натоварва с концепцията за умалената зрялост. Децата взимат също толкова важни и осъзнати решения, колкото и зрелите хора, просто последиците от тях не винаги са така видими.
Още много въпроси поставя „Повелителят на мухите“. Това издание ми хареса и заради предговора на Стивън Кинг, изключително точен и аналитичен, без да е академичен и заради следговора на преводача /има го и в първото издание на книгата през 1079 г., но мисля, че този е доразработен/, който прочетох след написването на горните редове, за да не се влияя. Хубавото е, че новото издание ползва същия преводач, защото си спомням, че и тогава преводът ми хареса много.

„Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг е на изд. Сиела, в провод на Димитри Иванов, а корицата е на Дамян Дамянов.
П.С. Наложи се да си купя и новото издание, защото старото се разпадна и вече приличаше на самата група момчета – разпокъсано и объркано.
И.



„Ралф бързо се извърна към него. Това беше гласът на човек, който знае какво иска.“

„- Такива са хората, не вземат да ти помогнат, ами…
Искаше да обясни как човек мисли за хората едно, а то излиза друго.“
„Продължиха напред, на хиляди километри един от друг, различни неща ги вълнуваха, бяха неспособни да намерят общ език.
-         Само да можех да докопам някое прасе!
-         Ще се върна и ще продължа със заслона.“

„Ралф предпочете да върви по водораслите, защото искаше да мисли, а само тук можеше да върви, без да внимава къде стъпва. Както крачете край водата, хрумна му нещо, което го изпълни с учудване. Изведнъж осъзна колко уморителен е този живот, след като по всяка пътека трябва непрекъснато да разрешаваш задачата къде да стъпиш, а значителна част от съзнателния живот се състои в това да гледаш в краката си.“

„Отново започна да се губи в догадки – нещо, което не му беше присъщо. След като лицата са различни, осветени отдолу или отгоре – какво тогава е едно лице? Какво е всичко друго?“

„За първи път, откакто беше на острова, не устоя на сълзите; това беше остра, разтърсваща мъка, която виеше тялото му като пране. Плачът му се извиси под черния дим, под горящия, опустошаван остров; заразени от него, и другите момченца се разплаках. Застанал сред тях, мръсен, със сплъстена коса, със сополи в носа, Ралф плачеше за загубената невинност, за мрака в човешкото сърце и за това, че верният, разумен приятел, наречен Прасчо, беше изчезнал в бездната.“