сряда, 7 август 2019 г.

"С череша се задави косът", Людмил Тодоров



Дори не знам кога и как съм купила тази книга. Доколкото се познавам, ми е харесал начина, по който изглежда – зеления фон, контрастното черно само в контур и онази мъничка червена череша, която можеш да не забележиш. За разлика от много хора, които познавам и които смятат, че имаме прекалено много пишещи, аз харесвам и подхождам винаги добронамерено към българските автори.
Може би точно тази добронамереност ми позволи да харесам много ‚С череша се задави косът“. Елегантно написана, увлекателна, с интересни истории на двамата главни герои и в същото време много топла и уютна ми се стори тази книга.
В основата ѝ е любовта и особената връзка между Софчето и Насето – брат и сестра. Под особена, нямам предвид нищо извратено, просто като че ли такава връзка е по-характерна за близнаци. Те са силно интуитивни един към друг и разбиращи се само с половин дума, или поне такова мнение битува.
Всичко започва със силната ревност на малкото Софче към брат ѝ, който получава цялото внимание и обич на семейството и тя се опитва да го простуди в един леген със студена вода, за да го умори и да си върне благоразположението на възрастните. Тази случка се оказва преломния момент, от който нататък се заражда силната ѝ обич към него. И двамата порастват като доста особени хора - саможиви и леко странни, те са си напълно самодостатъчни. Софчето се лута по пътя си и трудно намира призванието си, загубва се в странни връзки с неясен статут. Насето е математически гений, който често се обърква в сложните между полови взаимоотношения и тогава сестра му е тази, която се опитва да му помогне да се намери. На този фон, почти деликатно, но всъщност много категорично се явяват и отношенията на родителите с двете им деца. Сложни от една страна от разликата в поколенията, но от друга и от факта, че и Софчето, и Наско са доста различни от останалите и по някакъв начин нетипични брат и сестра. 

Това е много приятна за четене книга, защото авторът ѝ поднася сериозни теми по един изключително лек начин, без да го прави повърхностно. Не с всички разсъждения съм съгласна, с някои дори съм в принципно противоречие,  но ми беше интересно да ги прочета. А и те не се натрапват, а минават някак "междудругото". Дозирани са добре, така че трудно можеш да се задавиш с тях. Бих казала, че е „лятна“ книга, каквото и да означава това.  J
„С череша се задави косът“ на Людмил Тодоров е на изд. Колобри, а корицата е на Дима Дамянова. Приятната изненада за мен бяха кратките стихове на Златна Костова, която аз много харесвам.

И.


„Наско от малък обичаше всичко да му е ясно. Той не понасяше кашите. Или си гладен, или не си. Или си добър, или си лош. Или си влюбен, или не си. Във втори клас Наско се влюби толкова лошо, че никак не му беше трудно да бъде добър.“

„Софчето въздъхна тежко и продължи:
-          Скепсисът е семейна черта. Помисли кой не е скептик в това семейство. Като започнем от царя на скептиците, главата на семейството, минем през нашата обичана майка и стигнем до теб. Ти, Наско, ще надминеш дори главата на семейството. Все си мрачен, все си намусен, не излизаш от къщи. Ще рече човек, че си някой лорд Байрон. А пък си само в четвърти клас. Какво ще правиш, като станеш в пети, кажи! Преживя едно любовно разочарование, вярно, с онази, как се разваше…..Розамунда?
-          Розалия.
-          Розалия. Но имай предвид, че любовните разочарования са в основата на любовта. Мама и тате постоянно са разочаровани един от друг. Такава е любовта, такъв е семейния живот – пет процента любов, пет процента взаимно уважение и деветдесет процента всичко останало. Ако ти не проумееш тази истина, ще се мъчиш дълго. Междудругото, ти смяташ ли да се ожениш някой ден?
-          Сестра ми, аз съм в четвърти клас.
-          Какви задачи решаваш в момента?
-          За седми.
-          Значи, си в седми клас. Ако мен питаш, си даже в девети, защото си роден скептик, а скептиците нямат възраст. Аз много бих искала да притежавам всички отличителни черти на скептиците, като например хладнокръвие, характер…
-          Сестра ми добре ли си?
-          Не.
-          Какво ти има?
-          Чакам едно телефонно обаждане.
-          Не му вдигай, какво толкова?
-          Откъде разбра, че е мъж?
Наско не отговори.
-          Да, мъж е – въздъхна Софчето. – Ще трябва да му вдиигна, няма как. Той е ръководител на нашето театрално студио. Днес ме видя колко съм притеснена и сега иска да се видим, за да ме успокои. А това ме плаши. Разбираш ли?
-          Не.
-          Оф,  по-добре!....Насе, отдавна искам да говоря с теб.  Трябва да излизаш, каке, трябва да се срещаш с хора. Живееш като отшелник. Имаш ли приятели?
Наско не отговори.
-          Защо нямаш приятели?
-          Ти да не би да имаш?
-          Намери с кого да се сравняваш! Аз съм п ъ л н а с приятели.
-          Кажи един.
-          По цял ден седиш вкъщи и решаваш задачи. Искам да ми кажеш нещо, ама честно. Има ли нещо, което те мъчи, какенце?
Наско не отговори и Софчето продължи:
   - С кого искаш да се срещаш най-често? Има ли такъв човек? И ако има, защо не се срещаш с него?
-          Ти сега ако ми зададеш още пет въпроса, на кой първо да отговоря?
-          На който предпочиташ.
-          Да, има такъв човек.
Софчето изчака, но Наско не продължи.
-          Насе, ти задачи ли решаваш в момента, или си говорим?
-          И двете.
-          Как успяваш?
-          Задачата ми е ясна, само я довършвм.
-          Стигнахме до там, че има човек, с когото искаш да се срещаш. Кой е той, как се казва?
-          Гачето.
-          Това момче ли е, или момиче?
-          Момиче.
-          Защо не се срещаш с нея? Къде учи тя?
-          Не знам.
-          Е, как така?
-          Тя е от село. Не от село, ами от някакъв град там, баба ѝ живее на село.
-          Аха. И какво?
-          Нищо.
-          С какво е по-различна от твоите съученици?
-          Не е по-различна.
-          Кое е онова, заради което ти искаш да се виждаш с нея?
-          Тя е все усмихната.
-          Виж ти! Това е страхотно! Като се замисли човек, от това по-хубаво няма. Разкажи ми за нея.
-          Обича да я возя на колело. Тя не може да кара колело, представяш ли си?
-          Да ти кажа честно, не. Не съм вярвала, че някой не може да кара колело.
-          Тя не може.
-          Това понякога е хубаво, нали?
-          Да.
-          Понякога е много хубаво някой да не може да кара колело, особено когато е жена.
Наско си замълча.
-          Хубава ли е?
-          Не.
-          Това пък е най-хубавото от всичко. Нито е хубава, нито може д акара колело. Ако всички жени са като нея, мъжете щяха да бъдат по-мили и по-внимателни с тях. То недей да я учиш да кара колело.
Наско мълчеше по особен начин.
-          Какво? – попита Софчето.
-          Нищо.
-          Да не би да си я научил?
-          Не, но има друго хора с колела.“


„Софчето не знаеше на каква възраст е той. Първо реши, че е на трийсет и пет години, което за една жена на двайсет и три години е равносилно на четиресет, а четиресет са колкото петдесет. Е, не съвсем, баща ѝ беше на петдесет и попадаше в друга възрастова категория.“

„Друг техен стълб също взе да се клати. Иронията му към към нея ставаше все по-неуместна, защото правото да иронизираш трябва да се заслужи. Такова право имат само онези, които превъзхождат другите, а Софчето не виждаше с какво я превъзхожда той.“

„Женското любопитство е идеално средство за лекуване на дребни душевни неразположения.“

„Ако една жена на трийсет и пет години все още не знае коя е, значи не е трябвало да се ражда.“

„Позитивното мислене помага, но не винаги. Понякога помага и негативното мислене. Ако се сетиш за нещо, което е по-гадно от най-гадното нещо в момента, получаваш облекчение.“

„Хората узряват веднъж, когато са млади, после още веднъж, когато им се родят деца. Едното узряване няма нищо общо с другото. Децата печелят твърде малко от това, че родителите им са узрели веднъж. Те стават опитни зайчета на тяхното второ узряване.“

„По уличката не се виждаха никакви хора. Около кофите за боклук се въртеше бездомно куче.
                             Езикът на кучето
                             ближе снега:
                             то вече е сляпо.
Поетите умеят да виждат света. Те са очите на хората. Без тях човешкия род щеше да „ближе снега“, и толкова.“