tag:blogger.com,1999:blog-63624453876136245652024-02-20T23:59:00.324-08:00КНИЖКА ПОД МИШКАМарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.comBlogger128125tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-63909586211398007282023-03-22T12:59:00.003-07:002023-03-22T13:18:36.281-07:00"Небето е навсякъде", Джанди Нелсън<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgeN6fOycQaZ8-QQv_QpivrqqDVQgu5R-h50vNnwQZ04a65qmFAKb1bieii4PTCuBBPt3cCYWk2vBr8ufkBFB_M2QC9bjFdRaymiv8BVhv6Buqf__dBXFtMvtt-3WFXqEXkhkISX_i-dzdwNimgobBtOC3YEginfFfqUqlv-Zr0-AOOTVfh1BMSviOo/s6000/DSC_3326.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="4000" data-original-width="6000" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgeN6fOycQaZ8-QQv_QpivrqqDVQgu5R-h50vNnwQZ04a65qmFAKb1bieii4PTCuBBPt3cCYWk2vBr8ufkBFB_M2QC9bjFdRaymiv8BVhv6Buqf__dBXFtMvtt-3WFXqEXkhkISX_i-dzdwNimgobBtOC3YEginfFfqUqlv-Zr0-AOOTVfh1BMSviOo/w640-h426/DSC_3326.jpg" width="640" /></a></div><p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;"><span style="mso-spacerun: yes;"> </span></span><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt;">Посегнах към тази книга, защото прочетох, че е тийнейджърска, или в
т.нар. стил young adult, минавайки по диагонал през резюмето накрая, в което
като че ли ми се наби най-вече любовната история. И си казах „ок, малко
разнообразие няма да ми навреди, имам нужда от нещо леко, което да не ми
ангажира вниманието прекалено много“. Грешка! Тази книга ми подейства
изключително силно, накара ме да сънувам странни сънища и изкара страхове,
които имам, защото засяга тема, която стои като тих звяр в ъгъла на съзнанието
ми и понякога без никакво предупреждение изскача и оголва зловещите си зъби. Дали,
защото аз самата съм сестра? Дали, защото съм майка на две сестри? Вероятно и
заради двете.</span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;">
Основното за мен в сюжета не е любовната история между Лени и Джо. Или между
Лени и Тоби. А пътя, който извървява тя, за да се справи с опустошителната
скръб по загубата на по-голямата си сестра. Не че любовта не е важна в романа,
напротив, особено, когато става дума за първата, истинската, разтърсващата те
из основи и изпълваща целия ти живот любов. Разбира се, всичко в книгата се
върти около нея. Но най-важната нишка си остава скръбта и различния начин, по
който я приема всеки един от близките на починалата сестра. <br />
Ето малко за сюжета : Лени е по-малката сестра на Бейли (впрочем цялото име на
Лени е Ленън, кръстена на Джон Ленън, защото майка ѝ е била хипи ), която свири
на кларинет и е влюбена в романа „Брулени хълмове“, пише стихове на различни
листчета, бележки, празни чаши и всевъзмжони места за писане, които разпилява
навсякъде около себе си. Бейли е сестрата, която мечтае да стане актриса,
талантлива е, репетира Жулиета и един ден просто така сърцето ѝ спира. Тоби е
годеникът на Бейли, наполовина каубой, наполовина скейтър. Джо е новото момче в
училище, също кларинетист, наполовина французин и живял дълго време в страната
на тази половина. Разбира се, тук има нещо като любовен триъгълник. Бабчето е
бабата на Лени и Бейли, която ги е отгледала, великолепна градинарка, която се
разтоварва, рисувайки един и същ сюжет в зелено – жена, наполовина марсианка,
наполовина русалка. Майката на Лени и Бейли отсъства, оставила ги е като малки
и е заминала някъде, оправдана от Бабчето с непокорния си дух, който не може да
стои на едно място. Това е другата нишка на тъга и празнота, с която Лени
трябва да се справи. Биг е синът на Бабчето, чичото, който се жени почти всяка
година, непоправим романтик, опиянен от джойнтове и висене по клоните на
дърветата. <br />
Както вече писах, в основата на книгата е идеята как минаваме през такова
неочаквано, неоправдано събитие като смъртта на много, много любим човек. Всеки
един от героите на романа, с изключение на Джо, който не е познавал Бейли, се
справя по различен начин с тази скръб. Не знам доколко „справя“е точ1ния
глагол, защото както се казва в книгата „скръбта остава завинаги“. Ти просто се
научваш как да живееш с нея, защото няма как да спреш да скърбиш за човек,
когото обичаш. И все пак може ли любовта да помогне на човек да живее с мъката
си? Да. Защото и самата мъка е продиктувана от любов. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;">Романът е написан много поетично, нежно, успява да достигне и до
най-вътрешните ъгълчета на сърцето и да го докосне, не само защото засяга
чувствителна тема. Просто е добър. И определено не бих го сложила само в
категорията „тийнейджърски романи“. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;">„Небето е навсякъде“ на Джанди Нелсън е на изд. Прозорец, в превод на
Александър Маринов, а корицата е на Ирина Македонска.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;">И.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;">„-Предполагам, че вече съм будна. Това навярно е хубаво, но не е
толкова просто…Вече знам, че най-лошото може да се случи всеки момент.<br />
Джо кимва, сякаш приказките ми имат смисъл. Изпитвам облекчение, макар че нямам
представа какво съм казала току-що. Обаче знам какво имах предвид Имах предвид,
че сега знам колко близо е смъртта. И че дебне. А кому е нужно да знае подобно
нещо? Кому е нужно да знае, че от края ни дели един нехаен дъх? Че човекът,
когото обича от когото се нуждае най-много от всичко, може да изчезне завинаги
ей така?<br />
- Но знанието, че най-лошото може да се случи всеки момент, не означава ли
също, че и най-хубавото може да се случи всеки момент?“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;">„Понякога трябва да минеш през трудностите по своя собствен хаотичен
начин.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;">„Как се свиква с това никой да не ти казва „Джон Ленън“? Или да не те
кара да вярваш, че небето започва в краката ти? Или да не се държи като идиот,
за да кажеш quel idiot? Как се свиква с отсъствието на момчето, което те
превръща в светлина?“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;">„Внезапно проумявам нещо.<br />
Сестра ми ще умира отново и отново до края на живота ми. Скръбта остава
завинаги. Не изчезва; става част от човека, от всяка негова стъпка, от всеки
негов дъх. Никога няма да престана да скърбя за Бейли, защото никога няма да
престана да я обичам. Това е положението. Скръбта и любовта са взаимносвързани,
човек не може да има едното без другото. Мога единствено да я обичам, да обичам
света и да я почета, като живея дръзко, с дух и с радост.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 22pt; line-height: 115%;">„Колко тежко е усилието да се поддадеш не на тъгата по изгубеното, а
на радостта от изживяното.“<o:p></o:p></span></p><br /><p></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-67275831466542688712021-11-10T07:37:00.001-08:002021-11-10T07:37:12.346-08:00„Писма от тъмния вилает“, Джевад Карахасан<p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjjCsbeHIGVc3YLgtbq1rZ1Aa3c2qW9zDSZq9zQ45eDOp8BwO92Ca9Qi1IoEyUJmqVTuV24EJha1XEBy5UL4nI-B7V9hRiPc8ue41ILK16bpy_LQppyZbQF6a0F3SiQcTffRTt7bzn-iqg/s2048/DSC_5561.JPG" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1365" data-original-width="2048" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjjCsbeHIGVc3YLgtbq1rZ1Aa3c2qW9zDSZq9zQ45eDOp8BwO92Ca9Qi1IoEyUJmqVTuV24EJha1XEBy5UL4nI-B7V9hRiPc8ue41ILK16bpy_LQppyZbQF6a0F3SiQcTffRTt7bzn-iqg/w640-h426/DSC_5561.JPG" width="640" /></a></div><br /> <p></p><p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">Тази книга, макар и написана доста увлекателно, не
ми беше лесна за четене. Самата тематика не предполага един лек прочит, защото
темата „Босна“ няма как да е лека. И друг път съм си давала сметка, че независимо
от факта, че живеем на един полуостров, ние твърде малко знаем едни за други.
Някак си като че ли взорът ни е все по на изток или все по на запад, но никога
наоколо. Като че ли проблемите на съседите ни не ни засягат толкова пряко. Или
може би това е политическа стратегия на принципа „разделяй и владей“, защото,
ако ние съчувстваме на съседите си, страдаме заедно с тях, бихме могли да
обединим усилия и да станем една могъща сила, а от това никой няма полза. <br />
„Писма от тъмния вилает“ е книга-мозайка, каквато е и Босна в представите на
автора. 5 разказа на границата между съня и реалността, които пресъздават онази
тъмнина, от която бягаш с тежки крачки, но никога не успяваш да се откъснеш от
нея. Босна е държава, събрала в себе си толкова различни култури, етноси, вярвания
и въпреки всичко успяла да запази своята крехка идентичност, преди войната да
опустоши всичко и да разпръсне хилядите парчета цветна мозайка, които после никога
вече не пасват правилно на местата си. Не съм знаела, че за Босна се използва
израза „тъмен виалет“, но това е със сигурност най-точния начин да се опише
тази толкова цветна, но и пълна с мрачни тайни страна. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">Джевад Карахасан напуска Босна в разгара на
конфликта и тази книга е неговият опит да си я спомни такава, каквато е била.
Или да я измисли такава, каквато е трябвало да бъде. Защото силата на мирните
отношения се измерва със степента на възможност те да бъдат запазени. А, когато
всичко рухне, понякога разбираш, че всъщност никога не е било здраво. Изглеждало
е като стабилна основа, а се е оказало тънък лед. Тази книга се чете трудно, но
си заслужава времето. <span style="mso-spacerun: yes;"> </span><br />
„Писма от тъмния виалет“ на Джевад Карахасан е на изд. Парадокс, в превод на Паола
Иванова, а корицата е на Дамян Дамянов. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p> И.</o:p></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p><br /></o:p></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p><br /></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Човек може да се отвърне от хората и света дори тогава,
когато вече не може да се отвърне от себе си.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Все си повтарял, че ето тази вечер ще го каже на
Весна и ще се опита да не я остави с грешно впечатление. Но всички изводи,
направени през деня, изчезвали щом вечер вдигнел слушалката, разговорът поемал
в съвсем друга, различна от предварително начертаната от него, посока в мига,
когато чуел гласа </span><span style="font-family: "Arial","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">ѝ</span><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Arial;"> в слушалката. Затова човек трябва да държи на това, което предварително
си е намислил да каже. Защото после думите на другия или нашите собствени така
ни увличат, че всъщност човек започва да се обвързва неразривно със собствените
си изречени думи и забравя предварително намисленото.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Arial;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Arial;">„Проблемът е когато
миналото ти не е такова, каквото го помниш.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Arial;">„Позната ви е
изненадата на внезапното припомняне, когато от кладенеца на паметта изниква с
пълна сила някакъв отдавна забравен спомен, пълен с аромати, образи цветове,
атмосфера. Появява се така осезаемо, че отново ви превръща в човека, който сте
били някога. Усещате, че преживяването не е истинско само по това, че този
толкова важен за вас момент скоро отново ще бъде забравен.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Arial;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Arial;">„Времето е живот, драги
мой стари приятелю. Като ти изтече времето, изтекъл ти е и животът – твоят истински
живот е само оня, който е бил изпълнен с време, придало му някакъв облик.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Arial;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Arial;">„В болката всички сме
равни и затова се разбираме без приказки.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Arial;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Arial;"><o:p> </o:p></span></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-8990431296234311662021-08-25T03:53:00.001-07:002021-11-21T04:02:14.776-08:00"Кривата на щастието", Иво Иванов<p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj0JPKvQdi8NKR0et2MEiYW05h7jiKab6ZKD6SK9DBl2E2Tv-HUhFGV7Q8qogmiZX80j6G6I2V-hAHmAGRWS4fWbgBB1S4jmALhNJlEFsS2FfN63K8-txnJjqBwCeGH88sktnoYMyf7x9Y/s2048/DSC_1727.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1365" data-original-width="2048" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj0JPKvQdi8NKR0et2MEiYW05h7jiKab6ZKD6SK9DBl2E2Tv-HUhFGV7Q8qogmiZX80j6G6I2V-hAHmAGRWS4fWbgBB1S4jmALhNJlEFsS2FfN63K8-txnJjqBwCeGH88sktnoYMyf7x9Y/w640-h426/DSC_1727.jpg" width="640" /></a></div><br /> <p></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">На 17 юли
1967 година фотографът Роко Морабито пътува по работа по 26-та улица през
Джаксънвил с автомобила си. Още на отиване той забелязва работниците от
местната електрическа компания, които извършват някаква рутинна поддръжка на
стълбове за комунални услуги. На връщане Роко Морабито решава да спре, за да
направи няколко кадъра, тъй като му харесва светлината. Докато взима
фотоапарата от колата си, чува писък и обръщайки се вижда увисналото на стълба
тяло на единият работник. Докато изпълнява служебните си задължения, Рандъл
Чампиън случайно докосва жицата с високо напрежение, по която текат 4000 волта
ток. За части от секундата тялото му е изхвърлено и увисва на обезопасителните
колани, а сърцето му спира. Неговият колега, Джей Ди Томпсън се втурва към него
и съвсем инстинктивно впива устни в устните на Чампиън, за да му направи
изкуствено дишане и да вкара малко въздух в дробовете му. <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>Той прави това, докато сърцето на колегата му
бавно не започва отново да бие. През това време Роко Морабито звънва на спешния
телефон, за да повика бърза помощ, а докато чака, прави уникалната си снимка
„Целувката на живота“, за която година по-късно получава награда Пулицър за
фотография. Рандъл Чампиън е спасен и доживява до 64-годишна възраст.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Кривата на
щастието“ е книга, съставена от статиите на спортния журналист Иво Иванов, в
която има над 70 подобни вдъхновяващи истории. Истории, които могат да те
накарат да настръхнеш. Истории, които задават въпроси. Или дават отговори. Истории,
които ще те вдъхновят, ще те разплачат, ще те разгневят, ще те смирят. Това е
книга, от първия ред на която усещаш малки тръпки по цялото си тяло и това
усещане те държи през цялото време. Заради историите в нея, но най-вече заради
майсторството на нейния автор. Защото Иво Иванов не е просто един спортен
журналист, който предава спортни събития, а истински вдъхновяващ писател, който
завърта историята около теб така, че отвъд спорта намираш много повече. Намираш
истини за живота и разбираш, че думите могат много повече от това да разкажат
една история. Думите могат да променят съдби. <br />
Защото, например в един разказ за човек, роден с ощетено тяло под формата на
увреждане, но пък с пълна със сила душа и воля, които в пъти компенсират
липсите, можеш да намериш толкова вдъхновение, че това да стане твоят личен
лост за промяна. <br />
Нека сега се върнем за историята за „Целувката на живота“. Защо започнах ревюто
за книгата с тази фотография? Защото животът на пръв поглед е низ от
случайности, събрани по едно и също време на едно и също място. Но само на пръв
поглед. Всъщност той е низ от неслучайни събития, които идват при нас в точно
определен момент, за да свършат точно определена работа. Ако Роко Морабито не
беше пътувал по 26-та улица, нямаше да види техниците. Ако на връщане, той не
беше решил да спре, нямаше да стане свидетел на съдбоносна история. Ако не я
беше заснел, светът нямаше никога да узнае за силата на любовта над смъртта.
Защото, ако Джей Ди Томпсън не обичаше живота толкова силно и хората като цяло,
нямаше да се втурне да помага на своя колега. И, ако Иво Иванов не беше толкова
добър майстор на историите, ние никога нямаше да разберем за тях и да почерпим
сили и вдъхновение. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">На корицата
е написано „книги, които вдъхновяват“. „Вдъхновяващ“, „вдъхновение“, „вдъхновява“
– това са най-често употребяваните думи в този текст и това изобщо не е
случайно. <br />
Защото те описват най-добре тази книга и аз наистина съм щастлива, че имах
възможността да се докосна до нея и да прочета всичките тези над 70 истории. <br />
„Кривата на щастието“ на Иво Иванов е на изд. Вакон.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">И.<o:p></o:p></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><br /></span></p><p class="MsoNormal"></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgR-_qTyT2r47-c90xUcVYymzM3f0zvEs1KnQUE7dQ1JmOOvvtcIOMBPl_F816UodsRXZgaczVPzWON6aA_qlB-OR5PB3nnTRt_hT7ORQey1WeF_s5qwPyqSDw4OdQAem9ZBwM5CuKVckM/s780/65.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="780" data-original-width="564" height="640" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgR-_qTyT2r47-c90xUcVYymzM3f0zvEs1KnQUE7dQ1JmOOvvtcIOMBPl_F816UodsRXZgaczVPzWON6aA_qlB-OR5PB3nnTRt_hT7ORQey1WeF_s5qwPyqSDw4OdQAem9ZBwM5CuKVckM/w462-h640/65.jpg" width="462" /></a></div><br /><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">Това е фотографията на Роко Морабито, наречена "Целувката на живота"</span><p></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><br /></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><br /></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Животът е
нестабилен, трепкащ пламък, който ни е подарен за малко или от Бога, или от
капризната съдба. Той е най-ценното и необяснимо нещо, което притежаваме. И в
краткото време, в което сме негови собственици, ни е дадена изключителната
отговорност да решим какво да правим с него.“<o:p></o:p></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"> </span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Състрадателност.
Не ни е нужна, за да оцелеем. Няма да я намерите в учебника по биология. Няма
да ви помогне да спечелите състезание или да направите много пари. Но по
някакъв особен начин тя ни е необходима и ни прави хора. Състраданието няма
очертания и тежест. То не идва отникъде, но ако му позволим, ще ни отведе
навсякъде. „<i>Състраданието е необяснима,
чисто човешка характеристика, която ни е помогнала да се обособим като
единствен по рода си вид в природата.</i>“ Казал го е самият Дарвин.<o:p></o:p></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"> </span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Пирамидата
е привидно симплистична мотивационна система, но зад опростената ѝ структура се
крие цял един свят. Тя е кредо на поведение и печеливш подход към всеки един от
няколкото милиона моменти, от които се състои един човешки живот. Пирамидата на
Уудън се крепи върху 15 изграждащи блока и комбинация от принципи. На върха на
пирамидата педагогът поставя „състезателното величие“, което описва по следния
начин: „да даваш най-доброто от себе си тогава, когато ситуацията го изисква.
Ситуацията го изисква винаги!“ В основата на пирамидата са претенции към
характера, които все по-често биват забравяни от днешните звезди: неща като
целенасоченост, трудолюбие, лоялност и самоконтрол. Човек не може да се изкачи
до върха, ако първо не е стъпил върху основата. С други думи, пирамидата не
може да бъде обърната наопаки…<o:p></o:p></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">
</span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">Стените на
пирамидата се крепят и върху принципите на Уудън. Един от тях гласи: „ Стреми
се да превърнеш всеки следващ ден в своя най-голям шедьовър.““<o:p></o:p></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><br /></span></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-83368341187052704012021-05-09T07:52:00.002-07:002021-11-16T01:48:02.322-08:00„Нашите раздели“, Давид Фоенкинос<p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh7OMHU97ri5mKNTHPbooi-3APaRYZMn_7OZCG2Xu-udNivIX16qV3f0xz79CyWpQ4ZThgY2g3TpezR2t5Y2HKpsoVLjUAtDYvaTy1JrNXS8joOslRIYwdAU20jwFwHutvVowDHlZz0Tu0/s2048/DSC_7267.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1365" data-original-width="2048" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh7OMHU97ri5mKNTHPbooi-3APaRYZMn_7OZCG2Xu-udNivIX16qV3f0xz79CyWpQ4ZThgY2g3TpezR2t5Y2HKpsoVLjUAtDYvaTy1JrNXS8joOslRIYwdAU20jwFwHutvVowDHlZz0Tu0/w640-h426/DSC_7267.jpg" width="640" /></a></div><br /> <p></p><p class="MsoNormal"><span face=""Arial Unicode MS","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%;">Това е книга, чието четене те оставя с едно
доста мъчително усещане. Не, защото е написана скучно или не се чете приятно.
Просто е мъчително да си свидетел на нелепите раздели на една двойка, която по
всичко личи, че е създадена да бъде едно цяло. Чувстваш се малко неловко, както
когато ставаш свидетел на семеен скандал на близки приятели. Това, което
спасява неловкото усещане, е чувството за хумор на автора, с което е поднесена
тази уж напълно тривиална история. <br />
Това са Фриц и Алис. Те се срещат, после се разделят, после се събират, после
пак се разделят и така няколко пъти. Причините са най-различни и с нищо не се
отличават от причините за разделите на всяка една двойка. Родители, ревност,
измяна, нелепа случайност. И Фриц, и Алис създават своите нови семейства, макар
че и двамата усещат, че са пропуснали голямата си любов и новата им връзка е
просто част от компромисната игра на „така се прави, защото така е прието“. <br />
И най-ненадейно техните продължения - децата им, имат шанс да довършат историята
на своите родители. А може би всъщност точно затова Алис и Фриц не са създали
своето семейство, за да имат шанс техните деца да го направят.<br />
Както вече казах, книгата е написана с много приятно чувство за хумор, чете се
леко и освен неприятното усещане, че двама души се разминават, всъщност е
оставя едно хубаво чувство за добре прекарано време. Особено приятна ми беше
историята с вратовръзките. <br />
„Нашите раздели“ на Давид Фоенкинос е на изд. Колибри, в превод на Георги
Ангелов, а корицата е на Стефан Касъров.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial Unicode MS","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%;">И.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial Unicode MS","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial Unicode MS","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%;">„Никога не трябва да се иска от една жена
рационално обяснение за поведението </span><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";">ѝ.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";">„Често в
семейства с две деца се случва да търпят при едното онова, което не допускат
при другото.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";">„По-късно щях
да разбера, че със сигурност не трябва да живееш сред думите, за да можеш да
пишеш. За да пишеш, трябва да избягаш от тях.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";">„Отидохме в
ИКЕА и се скарахме в ИКЕА. Трябвало е в този огромен магазин да наемат брачен
консултант. Защото, ако съществува място, където се разголва душата на
семейството, то е именно там. Дори се питам дали всички тези мебели за
сглобяване не са замислени да сеят любовни раздори. Почти съм сигурен, че
основателят на ИКЕА е депресиран швед (което си е почти тавтология) без
емоционален живот, открил начин да съсипва живота на другите. Студентите по
социология би трябвало да ходят на стаж в тези магазини, ще намерят всичко,
което им е необходимо.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";">„Животът е
твърде кратък, за да може да бъде живян с желанието да сме безупречни.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";">„Странно, но
докато търсех думи да я успокоя, самият аз се успокоих. Вероятно това би бил
добър метод за справяне със страховете ни – винаги да имаме под ръка някой
по-крехък.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";">„Животът ни се
състои от кръгове. От кръгове с въображаеми развития, от опити да повярваме, че
целта не е изходната точка. Макар да е повече от очевидно, че се насочваме към
началото, към праха.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";">„Вярно, твърди
се, че в началото нещата са леки: щастието би трябвало да се мери на кантар; би
трябвало да претегляме любовите си, за да узнаем доколко са западнали.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";">„Значи това
било щастието, състояние на пълно задоволство. Обло, без никаква пукнатина.
Може ли човек да е щастлив, без да изпитва пълно задоволство? Съществува ли
момент, в който човек може да се чувства <i style="mso-bidi-font-style: normal;">напълно
</i>нещо си? В деня на сватбата си реших, че прекомерното усърдие на
редакторите на „Ларус“ трябва да има граници – има много думи, на които не
следва да даваме определение. Щастието не може да бъде затворено някъде, то се
изживява в безкрайното пространство.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";">„Нерядко
най-напред не успяваме там, където впоследствие ще успеем, и често дори тъкмо
първоначалният неуспех обуславя последващия успех.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";">„Много любов
трябва, за да успееш да навлечеш костюма на съвременен супергерой, който се
опитва да спаси от ежедневието ритъма на сърцето. Но ежедневието не е само
машина за убиване на минутите.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-fareast-font-family: "Arial Unicode MS";"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span face=""Arial Unicode MS","sans-serif"" style="font-size: 16pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-25862460072756214662021-03-12T12:26:00.002-08:002021-03-12T12:26:36.195-08:00„Богът на дребните неща“, Арундати Рой<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgRe1G21a4lzbbE4OE7ircKTroGtvGbZ60koMwEeAbVIYQhnyWu5_qMryl9Me953Zf9_WBpn52DLSTcg5RxuG3s2NIEXGO1SBhUgDbc88ajeeGiYjM7dxD4cTskX_j7nMGHLkeQgkvfDWc/s2048/DSC_9015.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1577" data-original-width="2048" height="492" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgRe1G21a4lzbbE4OE7ircKTroGtvGbZ60koMwEeAbVIYQhnyWu5_qMryl9Me953Zf9_WBpn52DLSTcg5RxuG3s2NIEXGO1SBhUgDbc88ajeeGiYjM7dxD4cTskX_j7nMGHLkeQgkvfDWc/w640-h492/DSC_9015.jpg" width="640" /></a></div><br /><p></p><p></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">Отдавна не
бях попадала на толкова ювелирно писане. Сякаш всеки детайл в тази книга е
извайван с прецизността и вниманието на човек, който не приема нищо друго,
освен съвършенството. Има такава изключителна образност в описанието на всяко малко
действие или парче от тази история, събрани в една сложно оплетената житейска
драма, че имаш усещането за потъване в съвсем друга вселена. <br />
Тази книга има изключителния късмет да бъде преведена от Леда Милева. Дори не
съм предполагала колко великолепен преводач е тази жена. Само ще кажа, че през
цялото време, докато я четох, имах усещането, че „Богът на дребните неща“ е
написана на български. <br />
Да разкажеш сюжета на книгата е все едно да се опиташ да разплетеш цяла купчина
от гердани с мъниста, които така оплетени правят една красива украса, но
поотделно биха били постни и невзрачни. И то не, защото отделните сюжетни линии
не са интересни, напротив – те са дълбоки и засягат изключително важни теми.
Просто така описани съставят една сложна плетеница от малки образни вълшебства,
които засядат в гърлото като твърди, непреглъщаеми бонбони още от самото начало
на книгата и стоят там, за да слязат в стомаха като тъпа буца от болка,
неразбиране и пустота и да не ти дадат да заспиш дълго, след като си затворил
последната страница. <br />
В тази книга ги има двуяйчните близнаци, Естапен и Рахел, които са една мисъл и
едно тяло, има я и майка им Аму, която се разкъсва между дълга като родител и
желанието като жена, има го Велута, роденият като параван, който не съответства
на мястото си, има го братът на Аму, Чако, който е добър, но някак неадекватен
към света, има я и Софи Мол, английската братовчедка с нейната майка Маргарет
Кочама, които са на почит, но и са неразбрани едновременно, има ги и всичките
индийски жени, като Беба Кочама, Мамачи, Кочу Мария, които ме объркаха в
началото коя коя е, но накрая съчувствах по различен начин на всяка. Има
истории за индийски касти, за преврати, за педофилия, за смърт, за домашно
насилие, за самота, за любов. Има толкова много в тази книга, че е трудно да
бъде поето на един път, трябват ти много взимания от нея, сякаш е побрала
магията на Индия и по-специално на Айеменем, града в Керала, в който живеят
християни на непоколебими касти и в който съжителстват обичаи и желание за
промяна, странности и красиви, но жестоки истории. И, разбира се, Богът на
дребните неща, онзи Бог, който събира в себе си всеки малък детайл, който играе
голяма роля в историята. В която никой не е виновен и никой не е невинен. <br />
Няма да преувелича, ако кажа, че това е най-въздействащата книга, която съм
чела напоследък. Толкова силно и красиво написана, че ми се иска веднага да
започна да я чета отново. <br />
„Богът на дребните неща“ на Арундати Рой е на изд. Жанет 45, от поредицата „Отвъд“,
в превод на Леда Милева, а снимката на корицата е на Прадип Кришен. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">И. <o:p></o:p></span></p><br /><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjWaJdCJCzU7DVXllE2OR6LVMXsYw8OW7gDt0AcmWZa6UsXBXaof6g5utzukyakeCMxjV1aoPjOKkTmlzl9wJcx4ejwknPcKMu8D79_ct69oFZqO93nnRPPFqhoxzIlbxh-dW2F0E6BySs/s2048/DSC_9022.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1327" data-original-width="2048" height="414" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjWaJdCJCzU7DVXllE2OR6LVMXsYw8OW7gDt0AcmWZa6UsXBXaof6g5utzukyakeCMxjV1aoPjOKkTmlzl9wJcx4ejwknPcKMu8D79_ct69oFZqO93nnRPPFqhoxzIlbxh-dW2F0E6BySs/w640-h414/DSC_9022.jpg" width="640" /></a></div><br /><p><br /></p><p></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Странно е,
че понякога споменът за смъртта живее много по-дълго от спомена за живота,
който тя е прекъснала.“<br />
<br />
„Той се вбесяваше, защото не знаеше какво означава този поглед. Обясняваше си
го като нещо между безразличието и отчаянието. Не знаеше, че по света има
места, като страната, откъдето беше дошла Рахел, където различни видове
отчаяние се борят за първенство. И че <i style="mso-bidi-font-style: normal;">личното</i>
отчаяние <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>никога не е достатъчно
отчайващо. Че нещо особено се случва, когато <i style="mso-bidi-font-style: normal;">личното</i> объркване се отбие в крайпътния параклис на огромното,
яростно, кръжащо, движещо се, нелепо, налудничаво, невъзможно социално
объркване на една нация.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal" style="tab-stops: 335.25pt;"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><span style="mso-tab-count: 1;"> </span><o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„<i style="mso-bidi-font-style: normal;">Тя живее живота си отзад напред</i>, помисли
си Рахел.<br />
Това наблюдение беше съвсем уместно. Беба Кочама наистина бе живяла живота си
отзад напред. Като млада се бе отказала от материалния свят, като старица, се
бе обърнала към него. Беше го прегърнала и той отговаряше на прегръдката ѝ.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Чако каза
на близнаците, че макар да му било неприятно да го признае, всъщност те всички
били англофили. Семейство от англофили. Насочени в погрешна посока. Хванати в
капан вън от собствената им история, неспособни да се върнат назад по своите
стъпки, защото следите от стъпките им са били пометени. Обясни им, че историята
е като стара къща през нощта. На която всички лампи са запалени. А в нея стоят
предците и си шепнат.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„…Според
Рахел странното с римските войници, нарисувани в комиксите, беше, че те полагат
големи грижи за ризниците и шлемовете си, а оставят краката си голи. В това
нямаше никакъв смисъл. По отношение на времето и изобщо.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Има големи
мечти и малки мечти. „<i style="mso-bidi-font-style: normal;">Голям човек е
Лалтейн сахиб, Малък Човек е Момбати</i>“. Така се произнасяше за мечтите един
стар кули от Бихар, който посрещаше на железопътната гара туристическата група
от училището на Еста (неизменно, година след година). <br />
Голям Човек е Фенерът. Малък Човек е Лоената свещ.“<br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[endif]--><o:p></o:p></span></p><p></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Дъщеричката
му миришеше на мляко и урина. Чако се чудеше как едно тъй малко и неоформено
същество, още неясно на кого прилича, може така властно да привлича вниманието,
да възбужда любовта и да контролира <i>здравия
разум</i> на възрастен човек.“<o:p></o:p></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"> </span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„- Ако си
щастлив насън, Аму, това брои ли се? – попита Еста.<br />
- Кое да се брои?<br />
- Щастието – то брои ли се?<br />
Тя
знаеше точно какво иска да каже синът ѝ, чиято букла на алаброса се беше
развалила. <br />
Защото
наистина само това, което се брои, има значение. <br />
Простата, непоклатима мъдрост на децата. <br />
Ако
насън ядеш риба, това брои ли се? Значи ли, че си ял риба?“<o:p></o:p></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"> </span></p><p>
<span style="font-family: "Calibri","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-ansi-language: BG; mso-ascii-theme-font: minor-latin; mso-bidi-font-family: "Times New Roman"; mso-bidi-language: AR-SA; mso-bidi-theme-font: minor-bidi; mso-fareast-font-family: Calibri; mso-fareast-language: EN-US; mso-fareast-theme-font: minor-latin; mso-hansi-theme-font: minor-latin;">„Нелогично е да се очаква човек да помни нещо, което
дори не знае, че се е случило.“<br />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br />
<!--[endif]--></span></p><p></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Докато
стоеше облегната на вратата в мрака, Аму усети, че сънят ѝ, следобедният ѝ
кошмар се раздвижва в нея като водна гънка, която се надига от океана и
образува вълна. Веселият еднорък човек със сол по кожата и рамото, което
свършваше рязко като скален ръб, се появи иззад сенките да осеяния с начупени
стъклени шишета плаж и тръгна към нея. <br />
Кой беше той?<br />
Кой би могъл да бъде?<br />
Богът на Загубата.<br />
Богът на Дребните Неща.<br />
Богът с Настръхналата кожа и Внезапните Усмивки.<br />
<i style="mso-bidi-font-style: normal;">Той не можеше да прави две неща
едновременно. <br />
Ако я докосваше, не можеше да ѝ говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне,
ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи</i>.<br />
Аму копнееше за него. Болееше за него с цялото си същество.<br />
Тя се върна на трапезата.“<br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[endif]--><o:p></o:p></span></p><br /><p></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-29295588984795861682021-02-28T02:04:00.001-08:002021-05-09T02:08:34.709-07:00„800 километра диалог с тази част от нас, която знае всичко“, Емилия Илиева-Крайнова<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEisUE4Fc-7Qd1aFoE8nv78QmHw34pEtVWOnJ5diQ4163DlzgByUTX0anIJke9BM1EFCBQJB2TBzHw_02elRgXCIqmaQByE4vruuEXXd43Rjd65qh4z9T7AzV80JMLgxM1ABb6SOhSIq6VA/s2048/20190624_183310.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1466" data-original-width="2048" height="458" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEisUE4Fc-7Qd1aFoE8nv78QmHw34pEtVWOnJ5diQ4163DlzgByUTX0anIJke9BM1EFCBQJB2TBzHw_02elRgXCIqmaQByE4vruuEXXd43Rjd65qh4z9T7AzV80JMLgxM1ABb6SOhSIq6VA/w640-h458/20190624_183310.jpg" width="640" /></a></div><p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">Имах удоволствието да присъствам на премиерата на
тази книга, откъдето са и снимките. Познавам Емилия Илиева-Крайнова повече
виртуално, отколкото реално. Макар да сме се запознали първо на живо. Допада ми
начина ѝ на мислене и светоусещане, както и живота, който води. Или поне онази
част от него, която виждам във fb. Но ми отне повече от три години, за да разгърна
и прочета книгата ѝ, написана по време на пътя Камино, който тя е извървяла
заедно със съпруга си. Малко по-малко, отколкото на нея ѝ е отнело да се върне
към книгата и да я издаде, защото между написването и издаването стоят едни
четири години на лична трагедия, преодоляване и търсене на смисъла отново. <br />
Със сигурност това не е единствената книга, посветена на пътя Камино, но е
единствената, която аз съм чела. И е книга, която ме впечатли с това, че е
изключително честна, разголваща дори, смела и без опит да захароса това тежко
на моменти преживяване. Както и без претенцията да идеализира – нито Пътя, нито
пътуващия по него. <br />
Това са нахвърляни и в последствие систематизирани разсъждения за онова, което
се случва в нас и с нас, по време на едно такова предизвикателно изпитание,
като извървяването пеша на пътя на поклонниците. Като преподавател по
ненасилствена комуникация, Емилия поставя и много въпроси за саморефлексия,
които могат да бъдат полезни, дори и да не вървиш по физическия път до
Катедралата на Сантяго. Всъщност, това е книга за Пътя. Онзи път, който всеки
един от нас върви, независимо от географските измерения. Пътят, който ни променя
и ни дава възможност да се развиваме, ако не се отказваме да правим ежедневно
своите малки крачки напред. В този смисъл вървенето по който и да е физически
път може да даде същото и не е нужно да <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>ходиш до Камино де Сантяго, за да достигнеш до
вътрешните си истини. Но понякога помага да се откъснеш от цялото си ежедневие
и да поставиш точни граници на предизвикателството, както и да обмениш енергия
с останалите търсещи по Пътя. <br />
Любопитното е, че Емилия води своите записки на английски и първото издание на
книгата е именно на английски, а на български има преводач, който е различен от
автора ѝ – Емилия Ханджийска. Друго любопитно е заглавието на книгата. На английски
то е „Walking to love“, което е труднопреводимо еднозначно на български, но на
мен много повече ми допада от това дълго „800 километра диалог с тази част от
нас, която знае всичко“.<br />
По-голямата част от снимките в книгата са на съпруга на Емилия Илиева-Крайнова,
Вишан Крайнов.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">И.<o:p></o:p></span></p><br /><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi8kztGUtHYNDTNtEkrfofeCj_XENj-_BWnYzaqnm2UCvi1rLsdcjyMwboPwRFrjGqyDHnQKQezQLOTyH17TuS545zW1kqPDFN7vaZltbBpSPjTG5568jwWmvEPehLxcLe4Gpn_8YoyBuI/s2048/20190624_185449.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1152" data-original-width="2048" height="360" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi8kztGUtHYNDTNtEkrfofeCj_XENj-_BWnYzaqnm2UCvi1rLsdcjyMwboPwRFrjGqyDHnQKQezQLOTyH17TuS545zW1kqPDFN7vaZltbBpSPjTG5568jwWmvEPehLxcLe4Gpn_8YoyBuI/w640-h360/20190624_185449.jpg" width="640" /></a></div><div><br /></div><p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„По пътя срещате дадени хора само веднъж, на други
се натъквате неколкократно, но никога не знаете кога ще е последната ви среща. Затова
на срещите трябва да се гледа като на чаши пълни с вино, изпивани до дъно след
шумна наздравица. Дори никога повече да не срещнете тези хора, ще знаете, че
няма за какво да съжалявате. И на живота трябва да се гледа така. Да даваме
най-доброто от себе си всеки път когато срещнем някого, защото никога не знаем
дали пътищата ни ще се пресекат отново.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Повелите на Пътя са три:<br />
- Не се сравнявай с другите – съсредоточи се върху собствения си ритъм;<br />
- Преодолявай самосъжалението и избирай само това, което ти дава сила;<br />
- Продължавай да вървиш – ще стигнеш целта си само при условие, че не спираш.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Всички знаем, че няма лесен повик. Нищо не е
толкова лесно, колкото би ни се искало. Обикновено, когато се изправим пред
някаква трудност, желанието ни се изпарява. То има силата да ни кара да
повярваме, че можем да постигнем целта си, но енергията му е най-концентрирана
в началото. Носи ни достатъчно увереност, че да се осмеляваме да мечтаем и да
предприемаме първата крачка – нищо велико не може да се случи без него. Щом
започне процесът обаче и след като целта му е постигната, желанието отстъпва и
само инатът може да ни изведе до търсения резултат (впрочем, волята е противоположна по смисъл
на желанието).“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Вървейки по Пътя, не можете да се загубите, но
можете да загубите образа на човека, за когото сте се смятали. Ходенето ви
поддържа някак прагматичен. Ако продължавате достатъчно дълго, то ще ви извиси
до състояние на разкриване на един по-голям Аз и един по-необятен източник на
енергия от тялото.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Колкото повече си признаваме колко крехки сме
всъщност, толкова по-силни ставаме. Да осъзнаеш ограниченията си не означава да
се изправиш пред задънена улица. Смирението се ражда от ограниченията ни и също
така служи като врата към нещо по-голямо, което – макар и неизвестно към
момента и неназовимо впоследствие, е буквално величествено преживяване.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-ansi-language: BG; mso-bidi-language: AR-SA; mso-fareast-font-family: Calibri; mso-fareast-language: EN-US; mso-fareast-theme-font: minor-latin;"><br />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br />
<!--[endif]--></span><div><br /></div>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-6305399575141448152021-02-26T09:51:00.001-08:002021-03-16T10:54:19.972-07:00"Последният китайски готвач', Никол Монес<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh6Lw3_EQXIbbxkn4Zfrn_2SOQjhAUnQUK2T-_hh6_ZKyfSoptSLfyj0iQDzUqxomwwLgAtPv4PJjcKJ-9nVdB7o4PIGR4DBsn8ZZZwWFL_pyKUNv61uPhv13UvQl-zX_jFdA_9wOhu0-4/s2048/DSC_9679.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1344" data-original-width="2048" height="420" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh6Lw3_EQXIbbxkn4Zfrn_2SOQjhAUnQUK2T-_hh6_ZKyfSoptSLfyj0iQDzUqxomwwLgAtPv4PJjcKJ-9nVdB7o4PIGR4DBsn8ZZZwWFL_pyKUNv61uPhv13UvQl-zX_jFdA_9wOhu0-4/w640-h420/DSC_9679.jpg" width="640" /></a></div><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">Тази книга така ме погълна, че не можех да я оставя, но затова пък тя
ме остави в състояние на неутолим глад. Дадох си сметка колко прозаичен е
начина, по който приемам храната в тялото си. <br />
И също разбрах колко малко знам за Китай, за китайската философия на приемане
на живота, за историята на тази необятна държава. <br />
Изключително интересно написана, с фабула, която преплита личната история на
една американка, един полукитаец-полуамериканец, наследник на велика готварска
фамилия, историята на Китай, философията на храната и превода (а всъщност
измислен от авторката) древен ръкопис за последния китайски готвач. Дори не съм
подозирала колко многопластово може да е отношението към ястията, които се
сервират на една маса. Като човек, който яде, за да поддържа жизнените си
функции, разбирам каква красота изпускам, като не отдавам онова
философско-историческо и емоционално значение на яденето, което за китайците е
много повече от нещо прилично на вкус, сервирано в купичка или чиния. <br />
Историята среща Маги, загубила мъжа си при трагичен инцидент и Сам, израснал в
Щатите, който се завръща в Китай, за да отвори ресторант. Маги заминава за Пекин
по лични причини, свързани с починалия ѝ мъж и тъй като по професия е кулинарен
журналист, получава задачата да напише статия за него. В Китай Маги разбира
колко дълбок и пълен със символи и история е светът на храната, докато опознава
Сам, който се явява на национално състезание по готварство. А заедно с тях
читателят бива потопен в един свят, пълен с много повече от готвене и ядене.
Свят, в който определено ястие се свързва с определена историческа случка. <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>Свят, в който се обяснява начина, по който
трябва да усещаме всяка хапка, ако тя е приготвена по правилния начин. Свят на
перфекционизъм по отношение на поредността и готвенето на ястията. Свят на
тайни рецепти, предавани от майстори на ученици. Маги, от своя страна се потапя
в този свят на чувствени гастрономически изживявания, за да заглуши болката от
откритието, че мъжът ѝ е водил двойнствен живот и тя не го е познавала
достатъчно. <br />
Самата авторка е живяла в Китай, имала е бизнес с тази страна, ползвала е
съветници и е правила сериозни проучвания на темите, по които пише. Което прави
книгата още по-интересна, защото умело смесва като китайски оризови спагети достоверната
информация и фантазията и така ни поднася едно ястие, пълно с ароматни подправки
от малките интригуващи събития в историята.<br />
И, макар самата фабула да не е нещо невиждано досега и финалът да е
предсказуем, за мен беше изключително интересна тази книга, най-вече заради дълбочината,
в която е представен един толкова непознат за мен свят.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„Последният китайски готвач“ на Никол Монес е на изд. Gourmet
publishing, в превод на Петя Петкова, а корицата е на Елена Негриева.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">И.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„Истинското съвършенство на храната е учудващо скромно нещо. Така е
правилно. В скромността ще намериш онова, което търсиш.“<br />
<br />
<br />
„-….Лекуваш ме от скръб?<br />
- Не – настоя той. – Готвя за теб. Има разлика. <br />
Маги се опита да овладее бурните си емоции. <i style="mso-bidi-font-style: normal;">Нямаше</i>
да се разплаче пред него. <br />
- Може би първо трябваше да ме попиташ – каза му. <br />
- Така ли?<br />
- Малко ми е трудно. <br />
- Ами, съжалявам за това. Прости ми. Ти си американка и трябваше да го взема
предвид. Тук така ни учат – да познаваме ядящия, да го разбираме и да готвим
съобразно това. Нахрани тялото, но това е само началото. Освен това трябва да
нахраниш съзнанието и душата.“<br />
<br />
„Връзката на готвенето е като семейната. Подкрепянето на душата, естествено, е
част от нея.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„…Така се правеха нещата в китайския свят. Винаги е било така. Можеш
да направиш услуга във вид на великолепно ядене и да искаш в замяна услуга.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„Почти всичко може да бъде възстановено и изследвано чрез храната. В
действителност великият обяд или вечеря винаги успяват да почетат цивилизацията
на нива отвъд очевидното.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„Яденето е едва началото на кухнята! Едва началото! Слушай. Вкусът,
текстурата, ароматът и цялото удоволствие – това не е нищо повече от портала. Истински
великото готварство отива отвъд това, за да завладее ума и духа – да отразява
изкуството, природата, философията. Да поддържа ума и да повдигне духа на <i style="mso-bidi-font-style: normal;">мейшъдзя. </i>Никога не готви храна просто
за да бъде ядена, племеннико!“<br />
<br />
„…Но това е изтънчено ястие! Финесът е най-важното нещо, а не върховете на
вкуса. Всичко трябва да бъде интелигентно представено. Всеки вкус трябва да е
игра на текстурата, докато всяка текстура загатва за вкус. Това не може да се
постигне с крайности. Пикантното, ароматното, лютото не трябва да присъстват.“ <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„- Можеш да готвиш семпло, но никога грубо. <i style="mso-bidi-font-style: normal;">Винаги</i> вярвай в интелигентността на ядящия. <i style="mso-bidi-font-style: normal;">Винаги</i> го възнаграждавай с финес.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„- Някога искала ли си нещо толкова силно, че да се страхуваш да си
позволиш да го имаш?<br />
- Като любовта – внезапно рече тя и ѝ се прищя да не го бе казвала. Преглътна. –
Като да си влюбен. <br />
- Да. – бавно изрече той. – Точно така. – Той прехвърли ребрата в нова купа,
изми си ръцете и наново върза косата си на тила. – Както желанието е толкова
силно, че знаеш, че никога няма да си простиш, ако се провалиш. Затова се
възпираш. – Изми зелен лук и го наряза на кръгчета. – Но се събуждаш един ден и
осъзнаваш, че не го ли направиш сега, то ще ти се изплъзне завинаги.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„С времето Кари разбра, че Китай позволява на човек да създаде себе си
отново, из основи.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„За някои неща не може да си против, нито да не си против. Те просто <i style="mso-bidi-font-style: normal;">са</i> факт.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„Най-хубавата храна може да се приготви с най-простите съставки.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„Имаше и друго ниво, което тя разбра, едва след като видя Сам да
поднася угощението си. Освен че свързваше хората един с друг, храната беше
посредникът между китайците и тяхната култура. С препратки към изкуството и
постиженията на цивилизацията тя свързваше ядящия с душата му.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„….Защото често в Китай да си сред тълпа означава да си сам.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span><span style="font-size: 16pt;">„</span><i style="font-size: 16pt;">Когато моят учител изпращаше
недокоснатите си ястия от огромните императорски угощения на семействата на
принцовете и главните чиновници, той ги приготвяше като вечери и обеди за осем
души в лакирани кутии. Никога по друг начин. Винаги за осем души.</i><span style="font-size: 16pt;"> </span><i style="font-size: 16pt;">Върховната точка на всяко ядене никога не е
самата храна, учеше ни той, а актът на споделянето ѝ</i><span style="font-size: 16pt;">.“</span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„- Какво приготвяш?<br />
- Оризова каша. Най-простата храна, най-обикновената. Но е нужна грижа. Като в любовта.“<o:p></o:p></span></p><br /><p></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-44774716302614077432021-02-11T03:09:00.001-08:002021-03-28T03:11:15.525-07:00"Чудото в Поскокова Драга", Анте Томич<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh6FvBax0rLPNupGQrIexCaB46x9qYUPIzzZ4oikPIgSwgra7gdCObfjgcHqvuFHA7lG-aRlefGmNFtAo-dCuVvSMb00yivumvDHrF9frrE60Q-KsUCxXePYQMviaTIhPtICjFb6qenAy8/s2048/DSC_3702.JPG" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1365" data-original-width="2048" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh6FvBax0rLPNupGQrIexCaB46x9qYUPIzzZ4oikPIgSwgra7gdCObfjgcHqvuFHA7lG-aRlefGmNFtAo-dCuVvSMb00yivumvDHrF9frrE60Q-KsUCxXePYQMviaTIhPtICjFb6qenAy8/w640-h426/DSC_3702.JPG" width="640" /></a></div><br /><p></p><p></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">Трябва да
кажа, че има нещо много хубаво срещата ми за първи път с хърватски автор да е
точно с Анте Томич. Защото това е една много забавна и остроумно написана
история, която на мен лично ми беше приятно да прочета. Успя да ме откъсне от
ежедневието, да ме разсмее и да ме разтовари истински. <br />
Накратко в тази книга се разказва за лудото семейство на Йозо и Зора<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>и техните четирима сина – Крешимир, Бранимир,
Звонимир и Домагой. Всъщност, Зора не участва в историята, защото е починала
преди това, но затова пък петимата мъже се представят съвсем достойно.
Поскокова Драга е селцето високо в планината, труднодостъпно, в което живее
семейството и което в миналото е било известно с буйния нрав на своите жители.
Преди е имало много хора, но постепенно селото се обезлюдява, защото всеки
търси по-добър живот в града, само Йозо отказва да напусне, заради което и жена
му не му проговаря до края на живота си. <br />
Понеже Йозо не плаща никакъв ток, идват двама смели инкасатори, които биват
пленени от дивашкото семейство, но които имат важна роля в цялата история. <br />
И, тъй като не е никак лесно за петимата мъже да се оправят сами, Крешимир
решава да се ожени, като тръгва към града да търси една своя отдавнашна любов.
Всъщност първата и последната си любов, Ловорка, която не е виждал 15 години. И
тук започват най-различни приключения, описани с великолепно чувство за хумор. Намесва
се и един полицай, влюбен в изгората на Крешимир. Междувременно в планинското
селце продължават ситуациите с двамата пленени инкасатори, дори и след
завръщането на Крешимир и Ловорка. Накрая цялата оплетена и смешна история
завършва с мир и любов и ни оставя едно усещане за добре прекарано време с тази
книга, защото няма нищо по-ценно от смеха, а и както знаем, е много важно да се
научим да разтоварваме стреса. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">Та, както
вече казах, книгата е забавна, чете се изключително леко и приятно и аз много
се радвам, че я прочетох. Още повече, че по стечение на обстоятелствата се
сдобих със сигурно последния екземпляр след дълго издирване по софийските
книжарници. Има и съвсем малко политически препратки, ама наистина съвсем малко
– нещо като щипката подправка, за да не е безвкусно яденето.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Чудото в
Поскокова Драга“ на Анте Томич е на изд. Колибри, от поредицата „Съвременна
европейска проза“, в превод на Русанка Ляпова, а корицата е на Стефан Касъров.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">И. </span><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Докато все
още вярваше, че има смисъл, Зора заклеваше мъжа си да избягат с децата от
камънака, от планинската тягост и самотия, от дълбокия непрогледен мрак на зимните
нощи, когато само по далечния вълчи вой разбираш, че все още не си умрял и не
лежиш в ледения гроб. Молеше го да се преселят някъде на светло, където се чува
човешка глъчка, смях и музика, може би нейде край морето, да заживеят и те като
хората близо до магазин, ресторант, поща, поликлиника и училище, да имат
телефон и течаща вода. <br />
- По-леко ще ни е, Йозо – шепнеше умолително жената в глуха доба, като го
побутваше с крак в постелята. <br />
- Я се разкарай! – срязваше я мъжът ѝ и ѝ обръщаше гръб. – Ида ли долу, ще
трябва да регистрирам колата. <br />
- Ами, че всички ги регистрират. Такъв е редът, човече божи. <br />
- Аз пък на ща! На кой му влиза в работата кво имам и кво нямам. <br />
Зора въздъхваше сподавено, а сълзите се търкулваха по страните ѝ. Тъй хлипа и
рида през първите десет години от брака им, а после сълзите ѝ пресъхнаха.
Млъкна отведнъж и повече никога не продума и дума на мъжа си. Мълком му сипваше
чорба в чинията и му оправяше яката на ризата, лягаха си без думи в брачното
ложе и ставаха, без да си кажат „добро утро“ един на друг. Даже и онази работа
я вършеха в пълна тишина. И тъй над трийсет години. Сякаш беше дала обет пред
Богородица, Зора мълча чак дорде не настъпи смърният ѝ час, тогава погледна за последен
път своя спътник в живота и едва чуто прошепна: „Лайно такова“.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„- Как се
запознахте с тате? – попита веднъж майка си с надеждата, че нейният пример ще
му изясни правилата в загадъчната социална игра на сближаване с момичетата.<br />
Майка му се усмихна, явно това ѝ беше скъп спомен. <br />
- Тате го хвана да ни краде телето. Рече му: или ще се ожени за мен, или ще му
пусне куршум в главата.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„- На,
виждаш ли, туй е то Сплит – каза му барба Иве на другата сутрин, докато се
обръщаха подир момичетата, които минаваха край тях на дългите си крака, с къси
поли и подрусващи се гърди в разкопчани блузи. – Всяка пролет ти се ще да се
разведеш и всяка есен се радваш, че не си го сторил…“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Романтичният
идеал да търсиш по цял свят онази, единствената, и да останеш прокълнат цял
живот, ако не я намериш, не е особено практичен.“<o:p></o:p></span></p><br /><p></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-58508794010013561882021-02-07T00:53:00.001-08:002021-03-02T00:55:56.884-08:00"Хлебарка", Рауи Хадж<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhd9PSPEhBlcaLmSI4i4SamLVc8rp1b8bpCDX1MTzvhLm_1nZpremBzNIWruv029R39xC3gtxJjWqCYGW4bVwEcbyil3F5-sJy37wk0vIY6ih6D4Je6-r32uMjx7DMalGRLhShyT9mNz4Q/s2048/DSC_9193n.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1365" data-original-width="2048" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhd9PSPEhBlcaLmSI4i4SamLVc8rp1b8bpCDX1MTzvhLm_1nZpremBzNIWruv029R39xC3gtxJjWqCYGW4bVwEcbyil3F5-sJy37wk0vIY6ih6D4Je6-r32uMjx7DMalGRLhShyT9mNz4Q/w640-h426/DSC_9193n.jpg" width="640" /></a></div><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Хлебарка“ е
втората книга на Рауи Хадж и това е много странно, защото напоследък сякаш
започвам да се запознавам с някои млади автори от втората им книга, въпреки че
имам и първата. Нямам обяснение на този феномен. <span style="mso-spacerun: yes;"> </span><br />
Рауи Хадж е ливанец, който учи фотография и визуални изкуства в Ню Йорк и
Монреал и това си личи в начина, по който пише. Всичко е толкова конкретно, без
да е излишно подробно, че, докато четях книгата, имах усещането, че гледам
филм. <br />
„Хлебарка“ е роман за крайния човек. Във всякакъв смисъл – онзи, който живее на
ръба на обществото и всеки момент може да изпадне от него и онзи, който извежда
действията си до крайност. Едно мизерно съществуване, което</span><span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%;"> </span><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">се опитва да изпълзи от канала и да заживее в общоприетия
смисъл на думата „нормално“, но травмите от детството са толкова много, че ги
носи като лепкава смрад по себе си. Действието се развива в Канада, където са
всички емигранти, опитващи се да се впишат в социума. Главният герой посещава
психотерапевтка, след неуспешен опит за самоубийство, като в същото време
общува с утайката на обществото и се опитва да се намести някак в същото това
общество. Мисли за себе си като за хлебарка, макар старателно да гони
хлебарките от дома си, всеки път, щом се прибере. С дълбоко вкоренено чувство
за справедливост, той се опитва да се освободи от травмите, причинени му от
насилие в детството и в същото време да помогне на онези онеправдани и
отритнати от обществото хора, към които се причислява сам. <br />
Както вече споменах, „Хлебарка“ е написана някак много визуално, докато я
четях, не само си представях филма, който бих гледала по нея, но и различните
кинематографични способи, с които би могъл да е заснет. Книгата се чете леко,
но не ми беше леко, докато я четях. Оставя едно тъжно и мрачно, като каналите,
в които живеят хлебарките, усещане. Определено си даваш сметка за различните
социални пластове и за това колко е трудно за някои от тях. <br />
„Хлебарка“ на Рауи Хадж е на изд. Жанет 45 от поредицата „Отвъд“, в превод на Маргарита
Дограмаджян, а корицата е на Райчо Станев.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">И. <br />
<br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[endif]--><o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Богатите
мразят бедните и особено ония, чиято миризма се носи като облак и засенчва
аромата на цигарите и топлите ястия или задушава носещия се мирис на скъп
парфюм.<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>Един слуга не бива да излъчва
нищо телесно, нищо естествено. Един слуга трябва да е видим, но неразличим, да
си върши работата, но да е незабележим, да се храни, но да е недохранен.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Оръжието
може да е полезно.<br />
За какво?<br />
Да получаваш неща, да постигаш неща, да защитаваш неща.<br />
Но ще е с помощта на сила – осъзнаваш ли го?<br />
Значи не си пацифист?<br />
Пацифизмът е лукс, отвърнах.<br />
Можеш ли да си по-конкретен?<br />
Не, не мога. Всъщност мога. Имам предвид, че трябва да си заможен, за да си
пацифист. Богат и сигурен като теб.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Колко
абсурдно. Въпросът е къде да свърша? Всички, които емигрират, го правят за
по-добър живот, но аз исках по-добра смърт. Може би краят е важен, не животът,
мислех си аз. Може би и ние, като слоновете, пътуваме дълго до избраното от нас
гробище.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Може би
това е всичко, което остава от живота ни: кратък миг красота, приношение за
ония, които още са в капана, последно приношение, като успокоение за
невзрачното им съществование.“<br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[endif]--><o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„В ПИСМАТА
на професора нямаше нищо освен провален, празен живот и илюзии за бягство от
грозотата на живота. Четях ги и си мислех как някои хора сигурно мразят начина,
по който изглеждат. Сигурно повръщат, когато се видят голи, мръсни и
набръчкани. Сигурно с ужас осъзнават, че са направени от кожа, плът, която може
да бъде разрязана, сварена и изядена, че се изпотяват, че в тях текат течности,
че винаги, каквото и да ядат (без значение колко е представително), храната,
която се сервира в красиви чинии, която се поглъща, докато е осветена от малки
свещички върху червени покривки, която излъчва аромат на подправки, винаги,
винаги ще се превръща в нещо грозно и отблъскващо. Обсебени от манията да
маскират човешкото в себе си, своя тор, своите курешки, своята пот, закривените
нокти на краката си, които не спират да растат. Презират този свят и затова са
заети постоянно да се маскират – да крият лица, крака, нокти, дъх, своите
разлагащи се тела.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Маджид ме
погледна, запуши и се умълча. После, без видима причина, каза: Знаеш ли, идваме
в тези страни в търсене на убежище и на по-добър живот, но всъщност тъкмо тези
страни ни карат да напускаме домовете си.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Нощта е
единственото време, когато човек може да наложи собствените си звуци на света.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Човек само
трябва да смени едно усещане с друго. Промяна. Животът е промяната.“<br />
<br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[endif]--><o:p></o:p></span></p><br /><p></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-41292590296928877852021-01-24T07:25:00.001-08:002021-04-04T07:28:39.677-07:00"Има страшно", Мария Донева<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi2tJY2kyVi0QaBCSq2ZPluvdcSUxLvV9Qu5CDXInTR1sGDsqtq4LulSTl3VsQ7If_gP2kj6QAUf1CD_H_GLXU3JkYvUjlCsqSlpaxOJ3Asa9pg2dUELTkHN-ODOA5hUawXLvySphNOcuE/s2048/DSC_0878.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1777" data-original-width="2048" height="556" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi2tJY2kyVi0QaBCSq2ZPluvdcSUxLvV9Qu5CDXInTR1sGDsqtq4LulSTl3VsQ7If_gP2kj6QAUf1CD_H_GLXU3JkYvUjlCsqSlpaxOJ3Asa9pg2dUELTkHN-ODOA5hUawXLvySphNOcuE/w640-h556/DSC_0878.jpg" width="640" /></a></div><p class="MsoNormal">Да пишеш за поезия е все едно да описваш картина или
усещане. Тук няма сюжет, за който да се хванеш. Има само чувства. А чувствата
са най-субективното нещо на света. <br />
„Има страшно“ на Мария Донева е онова вътрешно самоуспокояване, когато нещо те
е стиснало за гърлото и не те пуска, докато не го изговориш. Сякаш в теб
съществуват амбивалентите изрази „няма страшно“ (онова „няма страшно“, с което
се успокояваме, когато вътрешно знаем, че е точно обратното) и „има страшно“
(онова признаване, че не можеш повече, че си стигнал до края на страха си, на
самотата, на отчаянието, но признавайки ще се справиш, ще продължиш напред и ще
си със сигурност, ако не по-силен, то поне по-пораснал).<br />
Малка стая, в която си сам, но знаеш, че можеш да я споделиш с останалия свят и
да му позволиш да надникне – ето това е тази стихосбирка. <br />
„Има страшно“ на Мария Донева е на изд. къща „Жанет 45“, корицата е на Димитър
Келбечев.<br />
И.<br />
<br />
<br />
„въобразявам си събота сутрин<br />
безбрежен ден<br />
сините чаршафи на морето и небето<br />
плуваме един в друг<br />
въобразявам си и ден<br />
в който няма други хора<br />
само птици<br />
и котки – да дебнат птиците - <br />
и дървета<br />
въобразявам си всичко<br />
което се случва<br />
светът би отговарял на представите ми<br />
но те нищо не искат да питат.“<br />
<br />
<br />
„Те са чашите, в тапетите, <br />
в книгите, в стъклопакетите, <br />
в белезите под коляното<br />
и в праха върху пианото, <br />
в мумиите на мухите, <br />
в скелетите на мечтите, <br />
сграбчени или отронени - <br />
в къщата се пазят спомени. <o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal">Но и късно да се връщам, <br />
и да ми съборят къщата, <br />
и да си сменя адреса, <br />
даже да не знам къде съм, <br />
и да скъсаме синджирите, <br />
и да ми загубят дирите, <br />
бягаща или прогонена - <br />
пак си имам <br />
куфар спомени…“<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal"><o:p> </o:p></p>
<p class="MsoNormal">„Създавам моя мъж.<br />
Издигам го наоколо.<br />
Нощувам в мислите му, <br />
гледам през очите му.<br />
Строя го светъл и голям, <br />
с отворени врати, <br />
за да не го напусна лесно.“<br />
<br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[endif]--><o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal">„Вълнуващи грапавини, <br />
замайващи ме гладкости.<br />
И докъдето погледът ми стига, <br />
пред мене се простират<br />
пътеки, <br />
по които езикът ми е скитал.“<br />
<br />
<br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[endif]--><o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal">„Бяхме весели като малки кучета, <br />
винаги готови за игра и гладни.<br />
Сложи лапа на сърцето си и ми кажи:<br />
ще обичаш ли друга<br />
някога <br />
повече от мен?<br />
<br />
Понасям студа в очите ти<br />
със стиснати зъби.“<o:p></o:p></p>
<p class="MsoNormal"><o:p> </o:p></p>
<p class="MsoNormal">„Лъжите се просмукват <br />
в гардеробите, в праговете.<br />
Дребничките лъжи - <br />
в сребърните лъжички. <br />
Надвисват като оперни полилеи<br />
с безброй кристални ножове. <br />
Само полъх на откровеност<br />
и ще се съсипе този свят. <br />
Откровението и Апокалипсисът<br />
са една и съща книга.“<br />
<br /><br />
„Камерите на сърцето <br />
работят. <br />
За какво ни е <br />
толкова много лед…“<o:p></o:p></p><br /><p></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-36127572637479047782021-01-17T11:44:00.002-08:002021-02-26T00:58:57.926-08:00"СОЛО", Рана Дасгупта<p> <a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhV2FBrqG74rQgPRo40UeIe4n20z4dUVmkjAPipHscXG5SJxxEnZjJ_B1LWEWYR_TtsijOW-HezgWykqrFCNJzeu1nPJHOYw-umtSb3IGeKlXjXlsMKDZxJPl69IeRsm8iqtnLZNtHyRR8/s2048/DSC_6105.JPG" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em; text-align: center;"><img border="0" data-original-height="1526" data-original-width="2048" height="476" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhV2FBrqG74rQgPRo40UeIe4n20z4dUVmkjAPipHscXG5SJxxEnZjJ_B1LWEWYR_TtsijOW-HezgWykqrFCNJzeu1nPJHOYw-umtSb3IGeKlXjXlsMKDZxJPl69IeRsm8iqtnLZNtHyRR8/w640-h476/DSC_6105.JPG" width="640" /></a></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><span style="font-size: 18pt; text-align: left;">Това е
втория роман на младия автор Рана Дасгупта, след „Играта на Де Ниро“, който
имам, но не съм чела още. Роден в Англия, пътувал и учил на различни места по
света, той в момента живее в Делхи, откъдето са корените му. </span></div><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">
Имам един навик – когато срещна нещо, свързано с България в книга на чужд
автор, да си го отбелязвам и да си го събирам в един уърдовски файл. Когато
попаднах на информация за това, че главният герой на име Улрих е роден в София
и живял на Дондуков, веднага си сложих отметка. Наложи се, обаче, да я махна и
да сложа във файла името на цялата книга, защото се оказа, че в нея се разказва
за България. Това много ме изненада, не бях чела анонси и изобщо не очаквах, че
целият сюжет в първата част на „Соло“ е посветен на страната ни. Не само това,
всичко е описано толкова достоверно, безпристрастно, обективно и с подробности
точно, че известно време се рових в нета да разбера дали авторът не е живял
тук. Да, той е посещавал България, имал е и консултанти, които са го въвели в
обстоятелствата, но в повествованието има такива дребни детайли, които си
мислех, че само човек, прекарал поне 10 години в страната ни, би могъл да знае.
Което ми показа колко изключително прецизно е подходил Рана Дасгупта към сюжета
и определено предизвика моето възхищение. <br />
Ето каква е историята: В първата част, озаглавена „Живот“, както вече споменах,
главният герой се казва Улрих, което е резултат от любовта на баща му към
Германия и всичко немско. Въпросният баща е инженер в железницата и от
най-ранна възраст попарва желанията на сина си да се занимава с музика. Улрих
има подкрепата на майка си, Елизавета, но тя е недостатъчна. Затова той решава
да се занимава с химия и заминава да следва в Берлин. Преди да замине, обаче, баща
му се е върнал като инвалид от неясно коя война и с напълно променена психика
започва да живее един отшелнически живот в една от стаите на дома им. Между
двете световни войни на Улрих не му се получава да продължи следването си в
Германия, защото баща му бива разорен и той трябва да се върне в България да
помага на семейството си. Попада в едни бурни времена, в които той самият е
доста объркан. Започва работа в завод, а в последствие се жени за сестрата на
най-добрия си приятел. В крайна сметка Улрих живее в края на годините си в
самота в един панелен блок, отдавна напуснал красивата аристократична къща, в
която е израсъл, превръщайки се в самобитно и самодостатъчно старче, което не
обича да общува с останалите хора.<br />
Във втората част от книгата – „Фантазии“ са сюжетите на обитаващият панелката и
собствените си глава Улрих, които той измисля. В тях участват<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>истински герои от живота му и измислени
персонажи.<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>Тази втора част е толкова
различна от първата, че сякаш четеш отделни книги. Изключително интересните
истории на хора, които постигат световен успех с таланта си, хора, които не
съумяват да адаптират чувствителната си душа към съвременния свят или хора,
които са толкова гъвкави, че оцеляват изключително добре във всяка ситуация.
Там има заплетени сложни връзки и отношения, които създават една изключително
интересен сюжет, прекосяващ няколко държави и континета. <br />
<br />
Историята от книгата обхваща периода от преди Първата световна война до малко
след падането на социализма. И спокойно може да се нарече и исторически роман,
защото, както казах вече, с много безпристрастна точност описва събитията в
България, без да дава оценка и да налага субективното си мнение. Дори съм
склонна да му простя не особено убедителния образ на Магдалена, която в
началото е много влюбена в Улрих, но така и не разбирам защо се обръща на 180
градуса. Тоест, разбирам, но не ми е достатъчно убедително, някак. <br />
Изключително интересна е втората част, тази с фантазните сюжети на Улрих, която
разкрива неговата дълбока душевност. Любопитно е, че всяка една глава от
първата част е озаглавена с химичен елемент, като изборът на тези елементи
изобщо не е случаен. Във втората част пък главите носят имена на морски животни
и това също не е случайно. <br />
Самото заглавие на книгата е нещо като моста между действителния живот на
Улрих, в който той така и не успява да се отдаде на музиката и неговите фантазии,
в които един гениален музикант от бедно българско село прави световна кариера. <br />
Рана Дасгупта определено е изключителен разказвач с много фино и ювелирно
отношение към детайлите, който влиза в списъка на авторите, чийто книги ще
прочета. <br />
„Соло“ на Рана Дасгупта е на изд. „Жанет 45“ от поредицата „Отвъд“, в превод на
Алена Ликова, а корицата е на Райчо Станев.<br />
<br />
И. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„На Улрих му
се струваше, че светът му е станал внезапно по-ясен, защото когато можеш да
седиш с друго човешко същество и да се потапяш в нови мисли всички граници
изчезват.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„През
десетилетията оттогава Улрих се опитваше да гледа на възникналия си интерес към
химията като на божие възмездие за погребаната си любов към музиката. Поразил
го беше фактът, че двете имат нещо общо помежду си: а именно, че от ограничен
брой елементи може да се създаде безгранична верига от изразни възможности.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„…Една ранна
сутрин, когато пиеше чай с Магдалена, Улрих се върна от разходка със сина си и
оповести: „Птиците не се плашат от човек, който държи в ръце бебе!“ Двете жени
избухнаха в смях от изражението на благоговение, изписано върху лицето му.“<o:p></o:p></span></p><br /><p></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-77870668028181572912021-01-10T06:33:00.001-08:002021-01-15T06:36:31.303-08:00"Шок от бъдещето", Алвин Тофлър<p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjXB4_OzG2XcLQsrA9S72yeWAUe1TIHYVGqINWSuY0txNeQXs33Bdf9rffsAIPoZVDN-TVhctH9ohKbDLCXPDVWSe9N16Y_fAOIjOTebRMD8Om3GUrVkLUoD0K5q-j8njl-UJxbcSlSoUQ/s2048/DSC_0871.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1365" data-original-width="2048" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjXB4_OzG2XcLQsrA9S72yeWAUe1TIHYVGqINWSuY0txNeQXs33Bdf9rffsAIPoZVDN-TVhctH9ohKbDLCXPDVWSe9N16Y_fAOIjOTebRMD8Om3GUrVkLUoD0K5q-j8njl-UJxbcSlSoUQ/w640-h426/DSC_0871.jpg" width="640" /></a></div><br /> <p></p><p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;">Тази книга ми попадна в ръцете, когато бях
ученичка и много ме впечатли. Говорим за началото на 90-те години. Всъщност, тя
е написана още през 1970 г., но при нас нейният превод дойде през 1992 г. Преди
почти месец не знам защо се сетих за нея и много ми се прииска да я препрочета
и да сравня от една страна това, което си спомням и от друга да направя някаква
статистика кое от прогнозите на Алвин Тофлър се е сбъднало и в каква посока е
поело човечеството. Разбира се, още докато я четях, се отказах и от двете идеи.
Ако започна подробно да правя някакъв сравнителен анализ на книгата, това
писание ще добие размерите на дипломна работа. <br />
Затова ще се опитам да кажа най-основните неща, доколкото това въобще е
възможно.<br />
Терминът „шок от бъдещето“ е измислен от Алвин Тофлър и на английски той звучи
доста по-добре, да не кажа, че няма как да бъде преведен съвсем точно – „future
shock“ може да значи „шок от бъдещето“, но може и да е „шок в бъдещето“.<br />
Основната идея на Тофлър в тази книга е, че има някакви установени предели за
количеството промяна, която човешкият организъм може да понесе и че безкрайното
ускоряване на промяната, без предварително да се установят какви са тези
предели, може да доведе до състояние на неприемане или прекомерен стрес, в
резултат на който човекът по-скоро блокира, отколкото приема същата тази
промяна. Точно това състояние авторът нарича „шок от бъдещето“. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;">В своята книга Алвин Тофлър изследва
свръхиндустриализацията, номадството на човека, развитието на технологиите,
социалните отношения, износването на начина, по който протича обучението на
децата от гледна точка на хода на историческите събития. <br />
В началото става въпрос за вещите за еднократно ползване, които заместват
по-трайните – онези, които са направени така, че да издържат поколения наред.
Това, разбира се, води след себе си едно свръхпроизводство. То от своя страна
променя начина на структуриране на предприятията и изобщо на начина, по който
се управлява. От вертикално управлението става хоризонтално. Това е
продиктувано от промяната в усещането за<span style="mso-spacerun: yes;">
</span>времето. Изобщо технократското общество забързва все повече и повече
времето, необходимо ни за всяко нещо. Другата промяна, която настъпва, е в
самите възприятия на човека. Нетрайността се оказва нещо, с което лесно се
свиква. Но това се пренася и в отношенията между хората като цяло. Много
по-трудно се създават и задържат връзки, хората стават номади – често и лесно
сменят мястото, на което работят и съответно това, на което живеят. От една
страна това дава огромна свобода, от друга е предпоставка за по-голяма самота и
трудно създаване на дългосрочни отношения между хората. Изкуството също става
консуматорско и нетрайно. Стиловете се сменят с такава скорост, че трудно може
да се следи всичко. Същото важи за литературата и дори в някаква степен за
науката. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;">Алвин Тофлър поставя един доста резонен въпрос, а
именно какви са нашите предели на приспособимост. Доколко можем да издържим на
промяната, без да изпаднем в абсолютен шок от нея. Мисля, че последната една
година отговори много нагледно на тези въпроси и предполагам, че са направени
купища изследвания за психическото състояние на хората след такава драстична
промяна, каквато ни се случи. Тепърва ще се проучват и ще се виждат разултатите
от този най-мащабен експеримент в човечеството. Това, което знам, обаче е, че
слава богу не всички прогнози на Алвин Тофлър са се сбъднали. Поне не все още.
Макар, че има неща, които той не е могъл да предвиди. Мисля, че дори и той не
си е давал сметка за скоростта, с която се променя технологичното общество и в
тази връзка някои от прогнозите звучат наивно. <br />
Със сигурност е впечатляващо колко добре е анализирал исторически промените,
които настъпват в обществото в резултат от забързаното производство и
усъвършенстването на техниката. <br />
Заслужава си да се прочете тази книга, дори и само, за да си даде сметка човек
колко по-бавно са настъпили всички тези промени у нас и колко по-забързано и
припряно наваксахме в последствие. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;">„Шок от бъдещето“ на Алвин Тофлър е на изд.
Народна култура от 1992 г., преводът е на Алфред Криспин, художник на корицата
е Николай Пекарев., но книгата отдавна не е на пазара и може да се намери само при
антикварите. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;">И.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;">„...Знаем например много по-добре как да измерим
скоростта, с която кръвта протича през тялото, отколкото скоростта, с която
един слух се разпространява в обществото.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;">„…хилядолетия и векове са преминали в трудно
забележима от отделния човек еволюция и тогава внезапно в нашето време настъпва
едно взривно разкъсване на всички предели, един фантастичен отскок напред.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;">„…важно е да разберем, че технологичното
обновление не представлява само съчетаване и прегрупиране на машини и
методологии. Появата на важни нови машини не само ни навежда на мисълта или ни
принуждава да извършваме промени в други машини. Новите машини предлагат нови
решения на социални, философски и дори на лични проблеми. Те променят
съвкупното интелектуално обкръжение<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>на
човека, начина, по който мисли, мирогледа му.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;">„Защото, докато ние сме склонни да съсредоточаваме
вниманието си във всеки даден момент само върху една ситуация, повишената
скорост, с която ситуациите протичат край нас, усложнява неимоверно цялата
структура на живота, като умножава броя на ролите, които трябва да изпълняваме,
и броя на решенията, които сме принудени да вземаме. Това от своя страна
обяснява задушаващото усещане за усложненост на съвременния живот.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 24.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-57320254777766759062020-12-21T02:29:00.001-08:002021-02-12T02:32:27.857-08:00„Вътрешната ми игра, когато работя“, Тимъти Галуей<p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj-k5zQ8zWriOVkyO3_PjrAr8EnSOmgZLFnI7FkxuuWGDsyFp7xqZBqkVqdcaQ09SaaXUB-_sa_NH1EW6b4wWrg6Us5zAFoyRrn3uZpYrinxw01f5sX9jIbL284_Z8zv5udSDSveLERuZE/s2048/DSC_0640.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1657" data-original-width="2048" height="518" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj-k5zQ8zWriOVkyO3_PjrAr8EnSOmgZLFnI7FkxuuWGDsyFp7xqZBqkVqdcaQ09SaaXUB-_sa_NH1EW6b4wWrg6Us5zAFoyRrn3uZpYrinxw01f5sX9jIbL284_Z8zv5udSDSveLERuZE/w640-h518/DSC_0640.jpg" width="640" /></a></div><br /> <span style="font-family: Calibri, sans-serif; font-size: 16pt;">От
всичките книги, които съм чела за личностно развитие или такива, които помагат
в бизнеса, тази ми беше най-интересна. Като начало, мога да кажа, че когато в
името фигурира думата „игра“, на мен ми светва една цветна лампичка в главата,
която задейства вниманието ми, защото аз така или иначе приемам работата и
живота си донякъде като игра. С което не ги омаловажавам, а от една страна не
се приемам твърде сериозно и от друга – вниквам в нещата по метода на детската
игра – изцяло и отдадено. </span><p></p><span style="font-family: "Calibri","sans-serif"; font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-ansi-language: BG; mso-ascii-theme-font: minor-latin; mso-bidi-font-family: "Times New Roman"; mso-bidi-language: AR-SA; mso-bidi-theme-font: minor-bidi; mso-fareast-font-family: Calibri; mso-fareast-language: EN-US; mso-fareast-theme-font: minor-latin; mso-hansi-theme-font: minor-latin;">
За Тимъти Галауей е нормално да сложи такава асоциация в метода си, защото той
е известен преди всичко с това, че е бил успешен треньор по тенис. Развива
собствена система на трениране, с помощта на която постига завидни резултати
със спортистите, след което вече преминава в света на корпоративния бизнес, на
които разкрива откритията си и става известен като „баща на коучинга“,
прилагайки системата не само върху отделни служители както е в тениса с
индивидуалния подход, а и върху цели екипи.<br />
Ето какво стои в основата на неговия метод, станал популярен като „Вътрешната
игра“: във всеки от нас има един вътрешен диалог, който е основната пречка да
не се справяме. Този вътрешен диалог се води от ‚Аз 1“ и „Аз 2“, като „Аз 1“ е
гласът, който дава командите и оценките, той е нашата вътрешна критика, а „Аз
2“ е нашата същност. Аз 1 е онова гласче във всеки един от нас, което ни казва
предварително, че ще се провалим и няма да успеем а после ни съобщава, че не
сме успели. И същността на метода на Тимъти Галуей се състои в това да заглушим
точно този негативен вътрешен глас. Разбира се, това никак не е лесно, защото
този глас е формиран след дълги години усилия и работа в посока да му се даде
думата – от родители, учители, общество, познати и приятели, които
добронамерено, но безжалостно ни „съветват“ и той много успешно ни саботира. Аз
2, от друга страна, е самата ни същност, това е вродената ни способност да се
учим и развиваме, „Азът, на който всички се радваме като малки деца.“, както
казва Тимъти Галуей.<br />
Оттук насетне следва една много интересна история за въвеждането на системата в
света на бизнеса и умението на метода да открива вътрешната мотивация на човек
да се развива, да дава най-доброто, на което е способен и съответно да постига
невероятни резултати. Едно от основните неща, върху които дава пример как да работим
е развиването на фокуса, баланса между изпълнението на дадена задача и удовлетворението,
както и управлението на времето. При това още по-хубавото е, че всичко е
подплатено с реални примери. <br />
Друг полезен момент в тази книга е предговора. Обикновено предговорите са ми
леко скучни, особено, ако прекалено много анализират съдържанието на текста,
макар че винаги ги чета. Този, обаче, не само е интересен, а за първи път си
вадя записки и от него, освен от самата книга. Предговорът е на Питър Блок. <br />
Изобщо, ако има книга, която напоследък препоръчам на всеки, който се
интересува от такъв тип литература, то това е тази.<br />
„Вътрешната ми игра, когато работя“ на Тимъти Галуей е на изд. LIBERA, преводът
е на Мартин Иванов, а корицата на Анна Симеонова. <br />
И. <br />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br />
<!--[endif]--></span><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEieE6Zv4VjybxTNExlFK2R0q_xPSxI5RFqeXHSKEyRCo01pJQ4bh0WFd6tNJvnMUk_IENWxWPZ5aVeg6deHXINYUlnP4Seu2Vz-eK2xSgQcv47QgCxusoeF3qdwe3hJ4b_58D1a8o3e-Yk/s2048/DSC_0641.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1806" data-original-width="2048" height="564" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEieE6Zv4VjybxTNExlFK2R0q_xPSxI5RFqeXHSKEyRCo01pJQ4bh0WFd6tNJvnMUk_IENWxWPZ5aVeg6deHXINYUlnP4Seu2Vz-eK2xSgQcv47QgCxusoeF3qdwe3hJ4b_58D1a8o3e-Yk/w640-h564/DSC_0641.jpg" width="640" /></a></div><br /><div><br /></div><div><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„След
презентацията за коучинг с <i>Вътрешната
игра</i>, Тим се съгласи да ръководи ежегодния тенис турнир – традиция на всяка
търговска конференция. В края на краищата, победителите обичат турнирите, а тук
имаха на разположение и известен автор и треньор по тенис, който да бъде патрон
на събитието. За Тим обаче не беше достатъчно да изпълнява само почетна роля.
Той смяташе, че тенис турнирът може да осигури безценна възможност за учене за
всеки участник, като им зададе въпроса: <i>В
каква игра играете всъщност?<br />
</i>Тим предложи победителите във всеки мач да отпадат от турнира, а играчът,
който загуби, да премине към следващия кръг. Помислете за това: губещият е възнаграден
за загубата, а победителят е изпратен в съблекалнята. Ако това е правилото,
какъв е смисълът да играете, щом отпадате след като „спечелите“? Е, това беше
идеята. Всеки играч трябваше да се изправи пред въпроса защо играе играта.
Обичайният отговор, особено сред търговците е, че те играят, за да спечелят.
Отговорът на Тим беше, че има по-добра игра и тя е да играеш, за да се учиш и
за да изявиш собствения си потенциал, И противно на очакванията, ако направите
това, всъщност ще получите по-добри резултати.“<br />
Предговор от Питър Блок<br />
<br />
„Необходимо е убеждението, че ученето и изпълнението са едно и също. Отличните
изпълнители са хора, които просто се учат по-бързо. Ние се учим по-бързо,
когато обръщаме внимание и виждаме света такъв, какъвто наистина е, а не такъв,
какъвто би трябвало да бъде.“<br />
Питър Блок<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Изкривяването
в представата за себе си предизвиква изкривяване във възприятието, което води
до изкривена реакция, която потвърждава първоначално изкривената представа за
себе си.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„…първият
принцип към по-добрия начин за промяна се корени в признаването и приемането на
нещата такива, <i>каквито са, </i>без
излишни оценки и осъждане. Парадоксално е, че съзнателното приемане на себе си
и на действията си такива, <i>каквито са</i>,
освобождава какви стимула, така и способността за спонтанна промяна.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Да
осъзнаем, че основната отговорност за ученето лежи изцяло върху плещите на
човека, който се учи, е до голяма степен в противоречие с начина, по който ние
сме учени и обучавани. Но този принцип на доверие в себе си е фундаментален в
намирането на по-добър начин за промяна.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Осъзнатостта
и доверието не могат да проработят самостоятелно, ако няма желан резултат за
постигане.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„…ученето се
случва в самия ученик. Той прави избора, който в крайна сметка контролира дали
научаването се случва или не.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Има една
стара поговорка: „Когато настоявате, аз се съпротивлявам.“ Естествено е,
човекът да се противопоставя на посегателства върху неговите граници и когато
съпротивата не се изрази директно, тя ще се прояви косвено. При всички случаи
съпротивата е пагубна за желания резултат.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<span style="font-family: "Calibri","sans-serif"; font-size: 16.0pt; line-height: 115%; mso-ansi-language: BG; mso-ascii-theme-font: minor-latin; mso-bidi-font-family: "Times New Roman"; mso-bidi-language: AR-SA; mso-bidi-theme-font: minor-bidi; mso-fareast-font-family: Calibri; mso-fareast-language: EN-US; mso-fareast-theme-font: minor-latin; mso-hansi-theme-font: minor-latin;">„Промяната може да бъде приятна и забавна. Никой няма
нужда да се чувства манипулиран или оценяван.“<br />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br />
<!--[endif]--></span></div>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-61001754744879364962020-12-13T05:20:00.005-08:002021-02-08T22:53:32.483-08:00„Как да бъдеш чужденец. Как да бъдеш упадъчен“, Джордж Майкс<p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjFTFH3-BHDICms64ivK0XtsPGGorShpOEdYuSghfi8W6LgyKwF4FJOgTL9r69caHS1PuYHcZBWCXIWtx_TlR4mVWIHte4BwlWkAgzWs6xt2R3GfixmmE_N5nh7nRNUsnzu7D_xx9QJ8e0/s2048/DSC_0916.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1365" data-original-width="2048" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjFTFH3-BHDICms64ivK0XtsPGGorShpOEdYuSghfi8W6LgyKwF4FJOgTL9r69caHS1PuYHcZBWCXIWtx_TlR4mVWIHte4BwlWkAgzWs6xt2R3GfixmmE_N5nh7nRNUsnzu7D_xx9QJ8e0/w640-h426/DSC_0916.jpg" width="640" /></a></div><br /> <span style="font-size: 18pt;">За първи път
чух за тази книжка, когато баща ми ми даде на английски преснимано копие на
оригиналното издание по времето, когато учех този език. Много се смях. Затова,
когато „Колибри“ издадоха преди години преведената книга на български, веднага
си я купих. И не само я изчетох на един дъх, ами си я попреглеждах много пъти,
защото ми стана едно от любимите разтоварващи четива. За съжаление, в годините и
пренасянията от място на място взех, че я изгубих. Но никога не я забравих. Дори
съм я споменавала <a href="https://kni6kapodmi6ka.blogspot.com/2017/09/blog-post.html" target="_blank">тук</a>. </span><p></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">
Затова, когато видях, че от „Колибри“ я преиздават, бях много доволна. Не съм
има писала, но все едно бяха прочели желанието ми. И, за да върна жеста на баща ми, тази я взех за него. <br />
Джордж Майкс е всъщност унгарец, който живее дълги години на острова и има
английско гражданство, английско име и английско чувство за хумор. Всъщност и в
това, и в предното издание, книгите са две, с разлика от 31 години помежду им. <br />
В „Как да бъдеш чужденец“ Джордж Майкс прави хумористична дисекция на
народопсихологията на англичаните, а в „Как да бъдеш упадъчен“ прави сравнение
с нравите отпреди тридесет години, когато е писана първата книга. Най-забавно и преди години, и сега за мен
беше пък да правя сравнение с нравите у нас. Оказа се, че макар и да звучи
твърде нахално, имаме много общо с поданиците на кралицата. Например в частта с
номерирането <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>и озаглавяването на улиците
и сградите. Или по-просто казано – как се планира град. Или в тази за игрите на
шофьорите на автобуси. Нашите определено още си играят на тях. Както и
описанието на таксиметровите шофьори – напълно може да се съотнесе с нашите. Много
позната ми звучи и частта с отношението на съвременния британец към английския –
все едно е писано за нас в днешно време. Всъщност, като се замисля, до тук се
изчерпват сходствата, останалото са само различия. И, слава богу, защото има
някои неща, които не ми се мисли, ако бяха еднакви, какво щяхме да правим. Например
душата, омаловажаването и секса. Три много важни, особено за славяните, теми. Е,
щеше да е добре да сме „груби“ като англичаните, но какво да се прави –
страстта при нас е навсякъде – както в любовните отношения, така и в
междучовешките.<br />
В духа на Брекзит е особено забавно да чета книгата на Джордж Майкс. Тя
обяснява доста неща покрай решенията на британците в последните години. И спокойно
може да бъде наръчник за опознаване на англичаните. Особено, като се има
предвид, че е писана от чужденец, пък било то и мислещ за себе си като за
британец. Определено я препоръчвам, защото е забавна, сакрастична, без да е
злобна и много приятна за четене. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„Как да
бъдеш чуждендец. Как да бъдеш упадачен“ на Джордж Майкс е на изд. Колибри, в
превод на Жечка Георгиева, а корицата, както и оригиналните илюстрации и на
двете издания са на Никълас Бентли.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">И.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">Ето и малко
цитати от книгата, макар че извадени от контекста, те не са толкова смешни:<br />
<br />
„Голяма част от континенталното население гледа на живота като на игра;
англичаните гледат на крикета като на игра.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„…2. Не се
включвайте към никаква партия, защото това би било „груповщина“. Каквото и да
целят разните му там партии, къде-къде по-интересно е да критикуваш всички,
отколкото да си част от стадото.“ /по това определено си приличаме с
англичаните, особено в частта с критиката/<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„…Започнете
да вярвате, че целта на живота е да си прекарваш приятно времето, да посещаваш
приятни места и да се запознаваш с приятни хора.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„В добрите
стари времена мъж без пари не е бил смятан за джентълмен. В епохата на
просветения Мейфеър това се е променило. Джентълменът може или да има пари, или
да крънка от приятелите си, така че определението за джентълмен е човек, който,
колкото и да е беден, пак отказва да свърши някаква полезна работа.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„Средновековните
воини са носели стоманени нагръдници и наколенници не за самозащита, а за да
поддържат бойния си дух. Свещениците през същото това Средновековие са
измъчвали телата си с ризи, сплетени от конски косми. Индийските йоги си вземат
следобедна дрямка върху килим от гвоздеи, за да поддържат добра спортна форма.
Англичаните си планират градовете по такъв начин, че те да им заместят успешно
всички неудобства, причинявани от нагръдници, ризи от конски косми и пирони.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„Англичаните,
както постоянно твърди цял свят и най-вече самите англичани, са народът с
най-изостреното чувство за справедливост. След Втората световна война заявяват:
„Да бъдем справедливи. Векове наред бяхме водещият народ в света. Ето че за
пореден път така добре се проявихме. Нека сега предоставим възможност на
останалите. Да се отдадем на упадък. <br />
Ала не е толкова лесно да упадаш, както може би си мислят непосветените. След
векове на възход другите народи просто отказват да повярват, че си толкова
посредствен, колкото всъщност си, и че не даваш пет пари. Затова те упорито
продължават да мислят, че си процъфтяващ, надежден и богат, колкото и да си
вече пропаднал, ненадежден и беден. Упадането изисква обединените усилия на цял
народ – не просто на една класа, прослойка или само на политиците. Нужен е
всеотдайният напън на богати и бедни, на стари и млади, на интелектуалци и
неграмотни, на служители и черноработници, на редови чиновници и управители.
Това е трудоемка, почти херкулесова задача, ала англичаните пред нищо няма да
се спрат, щом са си го наумили. Те изиграха съществена роля в разгрома на
хитлеристка Германия; в сравнение с това разгромът на демократична
Великобритания е детска игра.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„Англия е
все същото класово общество. В мига, в който някой отвори уста, вече знаем в
кое училище не е получил нужното образование.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„…“Говори
английски твърде правилно, трябва да е мръсен чужденец“ е бележка, която често
може да се чуе. Тя е освен всичко и справедлива, защото докато светът се труди
да изучи английския език, англичаните полагат неимоверни усилия да го забравят.
Ако искате да звучите като истински англичанин, никога не използвайте повече от
осемстотин думи, при това половината<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>-
неправилно. От повечето англичани ще чуете, че езикът им нямал никаква
граматика, което е иносказание – всъщност те не владеят никаква граматика.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„…..Но никой
не се заселваше тук, ако не беше принуден. А днес тук струят съчужденци от
щастливи и процъфтяващи страни: немци, американци, шведи, араби и много други.
Англичаните са бедни, дори частично доведени до просешка тояга, но
благовъзпитани, добронравни, толерантни и цивилизовани. Тяхната елегантна
упадъчност е магнитът, привличащ другоземците. А пък англичаните напускат
масово страната си. Това напускане се нарича изтичане на мозъци и включва
съществен брой съвършено безмозъчни индивиди.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„В други
страни демонстрациите са бурни и необуздани, с палки и масови арести. В миналото
и тук са се наблюдавали подобни сцени. А днес, ако умираш от скука, организираш
демонстрация. Поводът може да е братското посещение на гнусен ориенталски
деспот, закъснялата сутрешна поща или невключването на кокершпаньолите в
системата на задължителното образование. Може да е демонстрация на цветнокожи,
защото не допускали роднините им в страната, или поддръжници на Инок Пауъл, че
прекалено много от въпросните роднини били допуснати. Може да е на хлебарите
срещу ниските цени на хляба или на домакините срещу прекалено високите му цени.
Може да е организирана от колекционери на пощенски марки за повече специални
поредици или от пацифисти срещу атомното оръжие, но картината винаги е една и
съща – миролюбива усмихната тълпа, която марширува, понесла плакати с лозунги и
придружена от умиращи от скука полицаи. Единственото, което постигат, е
гигантско задръстване в движението, но все пак то е за предпочитане пред нищо.
Всъщност, ако се съди по доволните лица на демонстрантите, когато срещат
погледите на отчаяните шофьори, целта им е постигната.“<o:p></o:p></span></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-79648281191920816292020-11-28T11:06:00.001-08:002021-01-05T23:51:24.099-08:00"Преводачът на болести", Джумпа Лахири<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEixmrJ2I1BLkVAVnApTdQx63foELYyIkB5AU-p-TLwZ6SXugwNfj8K08OMa1AXXhD1luTzLw6__irqTSkZEWOaGwLu3CRMKBaUU3TBQ-WhyIglf6kEnRFgtFpoJuvCaGbEItV_gmKfurCs/s2048/DSC_7357.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1365" data-original-width="2048" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEixmrJ2I1BLkVAVnApTdQx63foELYyIkB5AU-p-TLwZ6SXugwNfj8K08OMa1AXXhD1luTzLw6__irqTSkZEWOaGwLu3CRMKBaUU3TBQ-WhyIglf6kEnRFgtFpoJuvCaGbEItV_gmKfurCs/w640-h426/DSC_7357.jpg" width="640" /></a></div><p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">Това</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">е</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">втората</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">книга</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">на</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">Джумпа</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">Лахири</span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">,</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">която</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">чета</span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">. </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">Първата</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">е</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">„</span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">Името</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;">“</span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">,</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">за</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">нея</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">съм</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">писала</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> <a href="https://kni6kapodmi6ka.blogspot.com/2013/09/blog-post_17.html" target="_blank">тук</a></span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">.<br />
</span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">Определено</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">има</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">защо</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">да</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">ѝ</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">дадат</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">награда</span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;"> „</span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">Пулицър</span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">“. <br />
„</span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">Преводачът</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">на</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">болести</span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">“</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">е</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">сборник</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">с</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">разкази</span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">, </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">обединени</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">от</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">това</span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">,</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">че</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">във</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">всеки</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">един</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">от</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">тях</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">участие</span><span style="font-family: Mangal, serif; font-size: 20pt; line-height: 115%;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">имат</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">индийци</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">или</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">хора</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">от</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">индийски</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">произход</span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">.</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">Това</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">е</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">и</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">нишката</span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">,</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">която</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">свързва</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">всички</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">истории</span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">,</span><span style="font-size: 20pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Mangal;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">защото</span><span style="font-family: "Mangal","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;"> </span><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">те
засягат проблемите на емигрантите или децата на емигрантите, темите за загубата
на идентичност в объркания свят на откъснатите от корените си хора.<span style="mso-spacerun: yes;"> </span><br />
Разказите са написани така, сякаш се леят, изключително леко и ненатрапчиво се
четат, но оставят много силно въздействие върху читателя. Именно затова Джумпа
Лахири е изключителен разказвач.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">Ще напиша по няколко реда за всеки разказ:<br />
<span style="mso-spacerun: yes;"> </span><br />
„Временно положение“<br />
Става въпрос за млада семейна двойка индийци, родени и израснали в Америка, които
са загубили бебето си. Тази трагедия оставя една пукнатина между тях, която в
последствие се превръща в истинска пропаст. Оставането им за по няколко часа на
ден без ток, ги кара да се научат отново да общуват един с друг, да се опитат
да изгладят различията и да зашият скъсаното. Дали, обаче, разликите, които
откриват един в друг, като се има предвид, че това е един от уредените от
родителите бракове и на практика те не са се познавали преди да се оженят, ще
се окажат интересни или прекалено големи, за да ги задържат заедно?<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">„Когато господин Пирзада идваше на вечеря“<br />
Лилия е малко момиче, което е свикнало с присъствието на господин Пирзада,
университетски преподавател от Дака, която се намира в Пакистан, по онова време
част от Индия. Родителите на Лилия и господин Пирзада прекарват дълги вечери
заедно, вечерят,гледат телевизия и новини, но един ден става ясно, че нещата са
се променили. Промяната идва от това, че Индия се разцепва, събитие, което се
нарича Разделянето и Дака остава част от Пакистан, хиндуисти и мюсюлмани са
изправени едни срещу други. Все пак господин Пирзада, който има жена и седем
дъщери, останали в Дака, продължава да идва на гости на семейството на Лилия.
От такава далечина проблемите сякаш повече сплотяват, отколкото да разделят.
Човек си дава сметка, че няма как да говори със сънародника си един език, да
има еднакви схващания за света, да има сходни притеснения и тревоги и да спре
да го приема в дома си, само защото вече се води от чужда държава. Защото и
господин Пирзада и семейството на Лилия на практика са чужденци в Америка и
това е пресечната им точка, независимо от политиката.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">„Преводачът на болести“<br />
Това е разказ за шофьорът на такси господин Капаси, който развежда с колата си младо
семейство индийци, родени в Америка и дошли в Индия за малко. Сблъсъкът на
култури и разбирания поставя участниците в тази история в необичайна ситуация.
Господин Капаси, който работи като екскурзовод на туристи само в петък и
събота, през останалото време е „преводач на болести“. Пациентите от Гуджарат
говорят неразбираем за другите индийци, в това число и доктора, който ги
лекува, диалект и работата на господин Капаси е да им превежда. От своя страна
младото семейство, което има три деца, за него е доста необичайно. Господин и
госпожа Дас изглеждат така, сякаш са брат и сестра на децата, а не техни
родители. Госпожа Дас проявява интерес към работата на <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>господин Капаси и то й за първи път усеща, че
някой се интересува от него. Това го кара да започне да си фантазира някои
неща, а в последствие се оказва, че той става довереник на една тайна, която
по-скоро не иска да знае. По много деликатен начин е показана онази нужда да
бъдеш оценяван, приеман, уважаван и разбиран и колко малко му трябва на човек,
за да се влюби. Точно толкова малко, колкото му трябва, за да се разочарова. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">„Истински дарбан“<br />
„дарбан“ – портиер. Този разказ мен лично най-много ме докосна. Бури Ма е леко
смахната според околните, напълно безобидна женица, която е приела за своя
мисия да се грижи за блока и да го почиства, населяван от индийци в индийския
квартал в неспоменат град в Америка. Бури Ма си говори сама и разказва безспир
своята история, която е тъжна и <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>хубава.
Никой не вярва в тази история, в която Бури Ма е богата, има дуетажна къща, мъж
и четири дъщери. Една единствена жена от целия блок харесва Бури Ма и ѝ обещава
одеало, за да има с какво да се завива в подслона под пощенските кутии, където
спи, но така и не успява да ѝ го подари. Останалите я намират за безобидно преувеличаваща
и говореща глупости, но я оставят да клечи в апартаментите им и да ги
наблюдава, докато си вършат ежедневните дейности. Междувременно в блока се
случват нововъведения – като мивка на етажа от семейство Далал. Това поражда
завистта и желанието да се докажат и на другите семейства, така че скоро
кооперацията се сдобива с още мивки, както и с множество ремонти. И така до
деня, в който на пазара на Бури Ма ѝ открадват ключовете от входа, а после
изчезва мивката на етажа. Съкооператорите обвиняват Бури Ма, че е се е съюзила
с крадците и я изхвърлят от сградата. Това е една история за човечността, <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>за завистта, за съперничеството, за
неразбирането и за неблагодарността – все качества, с които са пълни хората. <br />
<br />
„Секси“<br />
Разказ за невъзможната любов между американка и женен индийец. Невъзможна,
защото тя не предполага развитие, а основно екзотика и разочарование. Миранда
се запознава случайно с Дев и между тях пламва искра, която те оставят да се
разгори. Тя успява да си нафантазира един свят, в който любовта им е истинска и
има потенциал, но се оказва, че това е просто една илюзия. Единственото, което Дев
е виждал в нея е, че е секси. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">„У госпожа Сен“<br />
Това е една много мила история за Елиът, който остава всеки ден у госпожа Сен.
Госпожа Сен е неговата нова бавачка, намерена от майка му, с която живее Елиът.
Момчето е на 11 и пред него се разкрива един много различен свят. Свят на
индийски гозби и подправки, миризми и различни аромати, в който всички
зеленчуци и меса се кълцат с малко сатърче. Съпругът на госпожа Сен е
университетски преподавател, който се опитва да научи жена си да шофира. Но
госпожа Сен се страхува от това и отлага взимането на книжка. Госпожа Сен не се
чувства хич на място в този голям, различен от нейното родно място, град. Това,
което я прави щастлива, е да получи писмо от роднините си от Индия. Другото,
което обича госпожа Сен е прясната, цяла риба. Всеки ден се обаждаше в някой от
магазините по крайбрежието, за да ѝ кажат каква риба има, а тя звъни на <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>господин Сен, който напуска зан<span style="mso-tab-count: 1;"> </span>ятията си, за да я вземе. Един ден, след като
ѝ се обаждат от магазина за страхотна риба, а тя не намира господин Сен, решава
да отидат с Елиът сами с колата. В тази история има толкова много топлина в
начина, по който е описана. Виждаме как госпожа Елиът просто не може да се
адаптира в този чужд за нея свят и се чувства толкова изгубена, че се хваща за
най-малките подобия на онова, което ѝ е близко и мило. <br />
<br />
„Този дом благословен“<br />
Историята е много забавна. Младо индийско семейство си купува нова къща, в
която започват отвсякъде да изскачат всякакви християнски джунджурии. Санджив,
който макар и да не е фанатизиран хиндуист, не одобрява запазването на всичките
тези предмети, докато жена му, Танима (която държи да ѝ казват Туинкъл) започва
да си прави постепенно християнски олтар. Това поражда доста конфликти между
тях. Двамата правят грандиозно парти по повод новия си дом и Туинкъл заедно с
гостите продължава да открива на невероятни места още религиозни премети,
докато не стигат до огромен сребърен бюст на Христос, скрит на тавана. И макар,
Санджив да е много против, знае, че в крайна сметка ще живее с всичките тези
предмети в дома си, защото обича жена си много повече от къщата. Това е история
за любопитството към света и различната гледна точка, обединена под знака
истинската любов, която може да приеме всяка странност на другия. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">„Лечението на Биби Халдар“<br />
Биби Халдар има странно заболяване, което никой не успява да идентифицира, камо
ли да лекува и което я кара да губи съзнание и да изпада в безсрамен делириум. През
деня стои <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>в едно складово помещение на
покрива на сградата, където води инвентарната книга на магазина за козметика на
братовчед си, у когото живее на едно походно легло. Същият този братовчед се
отнася с нея ужасно и не полага големи усилия да ѝ помогне. Нещо повече, когато
жената на братовчед ѝ забременява, изгонват Биби да спи в склада, защото се
страхуват да не предаде от бесовете си на бебето. Хората, пък, спират да
пазаруват от магазина и така разоряват братовчеда, който взима жена си, бебето,
оставя 300 рупии на Биби и заминава на някъде. А Биби няколко месеца по-късно
ражда, оправя магазина, успява да го развърти и се оказва напълно излекувана. <o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">„Третият и последен континент“<br />
Тази история е много трогателна. Става въпрос за млад индиец, който е женен, но
се налага да се устрои в чуждата за него държава и започва да живее при една
доста своенравна и чепата баба под наем. Тя е делова, студена и някак
дистанцирана. Но младият мъж успява да ѝ влезе под кожата и между тях се
установяват едни стереотипни, но спокойни отношения. След известно време младият
мъж се връща с жена си в квартирата, в която е прекарал толкова време, за да я
запознае с госпожа Крофт и едва тогава, след срещата с възрастната жена и
нейната оценка, успява да усети жена си близка. В това особено и хладно общуване,
което следва точен ритъм, се оказва, че има много повече топлина, отколкото в
понякога лицемерните емоционални отношения. В тази история има една особена
красота. <br />
<br />
„Преводачът на болести“ на Джумпа Лахири е на изд. Жанет 45, в превод на
Зорница Христова, а корицата е на Райчо Станев. <br />
И. <br />
<br />
<br />
„Работата му беше символ на неговия провал. На младини се бе посветил на
изучаването на езици, бе събрал внушителна колекция речници. Мечтаеше да стане
преводач на дипломати и знаменитости, да решава конфликти между хора и нации,
да урежда спорове, в които само той може да разбере и двете страни. Беше се
образовал сам. Вечери наред, преди родителите му да уредят брака му, изучаваше
общите етимологии на думите и в един момент от живота си бе уверен, че може при
случай да разговаря на английски, френски, руски, португалски и италиански, да не
говорим за хинди, бенгали, ориси и гуджарати. Бе изписал един куп тетрадки. Сега
в паметта му бяха останали само шепа европейски фрази, откъслечни думи за неща
като столове и чинийки. От всички неиндийски езици вече само английски го
говореше гладко. Знаеше, че не е някакъв забележителен талант. Понякога се
боеше, че децата му се справят по-добре от него с английския само от едното гледане
на телевизия. Все пак беше от полза при обиколките му с туристи.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;">„- Какво си се намръщила като тенджера с ориз? Мъжът
иска да го галиш с поглед.“<br />
<br />
<br />
„- Има американско знаме на Луната, момче! <br />
- Да, госпожо.<br />
- Знаме на Луната! Не е ли разкош?<br />
Кимнах в ужас от това, което ми предстоеше. <br />
- Да, госпожо.<br />
- Кажи „разкош“!<br />
Този път се поспрях, огледах се вляво и вдясно да не би някой да чуе, макар
добре да знаех, че къщата е празна. Чувствах се като идиот. Но не беше кой знае
какво. <br />
- Разкош! – викнах. <br />
Ден след ден това стана навик. Сутрин, когато тръгвах за библиотеката, госпожа
Крофт или се криеше в спалнята си от другата страна на стълбището, или седеше
на скамейката, забравила за присъствието ми, и слушаше по радиото новини или
класическа музика. Но вечер, когато се върнех, се повтаряше едно и също:
тупваше по скамейката да седна до нея, обявяваше наличието на знаме на Луната и
заявяваше, че това е разкош. Аз повтарях след нея, а после си седяхме
мълчаливо. Колкото и странна да беше и колкото и безкрайна да ми изглеждаше
тогава, вечерната ни среща траеше само десетина минути; старицата неизбежно се
унасяше, главата ѝ клюмваше рязко на гърдите и аз можех да се оттегля в стаята
си. Междувременно, разбира се, на Луната не стърчеше никакво знаме. Бях прочел
във вестника, че астронавтите го видели да пада, преди да отлетят обратно към
земята. Но сърце не ми даваше да ѝ го кажа.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Times New Roman","serif"; font-size: 20pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p><br /><p></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-81597333854335147572020-11-18T11:17:00.002-08:002020-12-01T11:21:10.288-08:00"Четирите сезона", Шандор Мараи<p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjmUFVIRpmZGHp0zWsy6kSWQ_QbxYKwjGZFPKzWP2CDHmYz35IzmORnvZZlk_IbtiiyueI7alhW2pprOXyYv4x-vOpyrG3WhowMI76ytqawNgyvdDb329YeH2dUqm05VqDr1vGXlMT1hUg/s2048/DSC_9930n.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1497" data-original-width="2048" height="468" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjmUFVIRpmZGHp0zWsy6kSWQ_QbxYKwjGZFPKzWP2CDHmYz35IzmORnvZZlk_IbtiiyueI7alhW2pprOXyYv4x-vOpyrG3WhowMI76ytqawNgyvdDb329YeH2dUqm05VqDr1vGXlMT1hUg/w640-h468/DSC_9930n.jpg" width="640" /></a></div><br /> <span style="font-family: Gabriola; font-size: 18pt;">Признавам си, че дълго време подценявах тази книга. Мислех </span><span style="font-family: Gabriola; font-size: 18pt;">си, че е някакъв лековат роман или нещо подобно. Да, знам, на гърба ѝ има
анотация, но аз не я бях прочела. Хареса ми начинът, по който изглеждаше. Т.е.
хареса ми корицата и затова си я взех. Когато, обаче, посегнах към нея и
започнах да я чета, установих, че не само не е лековата, а е от книгите, които
дълго отекват в съзнанието ти, след като си ги затворил. </span><p class="MsoNormal"><span style="font-family: Gabriola; font-size: 18pt; line-height: 115%;">
Това е сборник от кратки философски епиграми, разделени по сезони. Но, като
казах „философски“, нямам предвид онзи сложен и отдалечил се от обикновения
човек изказ, а много достъпен и лесно разбираем език, с който всъщност се
казват дълбоки мисли. Това е истинско майсторство. Защото, когато задълбаеш във
философията, откъсването масите става неизбежно, езикът се променя, не защото
човек иска да звучи претенциозно, а защото самата специфика на терминологията е
такава. Започваш да плуваш в по-гъста вода, сякаш. Докато при Шандор Мараи тези
текстове звучат по-скоро като поезия в проза, която е като вятъра, минаващ през
сезоните.<br />
В същото време, независимо от философските разсъждения, книгата изобилства от
кратки битови истории и като че ли е един албум със снимки на ежедневните
събития. Ако не знаех кога е роден автора, щях да си помисля, че тези епиграми,
от които са съставени четирите му сезона, са статуси във фейсбук. Само че
Шандор Мараи е роден 1900 г. и е починал 1989 г., което го прави по-скоро основоположник,
отколкото последовател на този специфичен за социалната мрежа изказ. <br />
Интересна е биографията на автора, която няма как да бъде извадена от контекста
на неговото творчество. Роден в Унгария,
но емигрирал и учил журналистика в Германия, а после философия във
Франция – Париж, Шандор Мараи публикува,
пише, превежда. Завръща се в Будапеща, където активно се занимава с
журналистика, пише книги, които стават много популярни и пиеси, които са
поставяни в най-добрите театри. След установяването на комунистическия режим
след Втората световна война, наречен „буржоазен автор“, емигрира в Швейцария,
после се прехвърля в Италия, а накрая се установява в САЩ. Работи за радио „Свободна
Европа“. Но постепенно попада в плен на изолацията, в следствие на спад на
интереса към него. Мараи изпада в депресия и се застрелва на 88 години, след
като губи първо съпругата си след 60-годишен брак, а после и осиновеният си
син, който умира от инфаркт една година по-късно на 46-годишна възраст. В
живота на автора има още една трагедия – първородния му син умира едва няколко
седмици след раждането си от вътрешен кръвоизлив, а семейството няма повече
свои деца. Този специфичен тъжен поглед на живота се усеща в цялата книга. И все
пак тя не звучи трагично, напротив – има една лека меланхолия, но и много
интелигентен сарказъм. <br />
Признавам си, че в началото корицата ме подразни, защото ми се стори прекалено
лека и обезценяваща текста. Но, колкото повече четях, толкова повече разбирах,
че е абсолютно подходяща. Защото тези цветни мехурчета са като цветните мисли
на Шандор Мараи – всяка, независимо една от друга и в същото време всички заедно
съставящи общата картина, в която топлата гама постепенно прелива в студената.<br />
„Четирите сезона“ на Шандор Мараи е на изд. Прозорец, в превод на Юлия Крумова,
а корицата е на Ирина Македонска.<o:p></o:p></span></p>
<span style="font-family: Gabriola; font-size: 18pt; line-height: 115%; mso-ansi-language: BG; mso-bidi-font-family: "Times New Roman"; mso-bidi-language: AR-SA; mso-bidi-theme-font: minor-bidi; mso-fareast-font-family: Calibri; mso-fareast-language: EN-US; mso-fareast-theme-font: minor-latin;">И.</span>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-71682431398887415512020-10-20T13:23:00.002-07:002020-11-17T00:03:47.527-08:00"Падение и спасение", Весела Тотева<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgB4v4UVLC6DDQ4Th90mD-vvo2nB4VTHYAu3cRid_qgEqAkCPPwZzLSUKTES3a6Kt-Xjc5RKauM9jqFDJJz7uDPmQpyKMJQ3GhpIm4RgeIQmdcgq59XMOB6phr_GSGbLMqFbP_FgoW5cME/s2048/DSC_9684n.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1365" data-original-width="2048" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgB4v4UVLC6DDQ4Th90mD-vvo2nB4VTHYAu3cRid_qgEqAkCPPwZzLSUKTES3a6Kt-Xjc5RKauM9jqFDJJz7uDPmQpyKMJQ3GhpIm4RgeIQmdcgq59XMOB6phr_GSGbLMqFbP_FgoW5cME/w640-h426/DSC_9684n.jpg" width="640" /></a></div><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">Подзаглавието
на тази книга е „Изповедта на една хероинова наркоманка“ и това е втората
автобиографична книга на хероинозависим наркоман, която чета в живота си. И
втората, която ме разтърсва толкова силно. Първата е „Мементо“ и тя е причината
никога, ама никога да не поискам дори да опитам хероин, въпреки, че в
тийнейджърските си години движих в компании, в които имаше наркомани. За нея, обаче,
ще пиша отделно. Само едно ще кажа сега – че никакви приказки на родители не
могат да те спрат така, както една толкова болезнено откровена лична история. <br />
Тази книга, за разлика от другата, ме разтърси не толкова с художествения
похват и с начина, по който е написана, а с болезнената, оголваща откровеност.
Нищо не е спестено. Авторката не се е опитала да изглежда красиво, да събуди
съчувствие с някаква сърцераздирателна, драматична история на страдание в
пубертета, отхвърляне и неразбиране от страна на родителите или социума.
Напротив, самата тя признава, че е започнала да се друса по-скоро от безразсъдно
желание да се забавлява, отколкото поради някаква дълбок личен комплекс и
неудовлетвореност. Даже ми се искаше да има малко повече обяснения от типа на „не
разбирах жестокия свят, в който живея; бях отхвърлена от родителите си;
чувствах се грозна и нежелана в средата си….“, за да я оправдая, да си кажа „да,
вярно е, че е гадно да станеш наркоманка, но пък напълно я разбирам, страдала е
и е имала нужда от място, в което да избяга“, но нищо такова няма, защото Весела
всъщност е започнала да се друса просто, за да се забавлява. И чест ѝ прави, че
си го признава. <span style="mso-spacerun: yes;"> </span><br />
Бързаща да порасне, Весела попада в света на възрастните твърде рано – ранен брак,
ранно майчинство, ранно навлизане в проблемите на големите – работа, забавления
и емиграция. И някак през всичко това тя преминава по ръба на бръснача. Има
хора, които притежават<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>необяснимото качество
да привличат и да бъдат привличани от проблеми и хора с проблеми. Точно такава
е тя. Момиче, което харесва нещата на ръба на закона и не се замисля за
последствията. Което живее ден за ден и за което забавлението е на много високо
място в личната ѝ ценностна система. Всяко нейно действие я води към някакво
разрушение. Може би тя е от хората, на които им е изгоряла по рождение
червената лампа в главата, която сигнализира за опасност. Но пък точно този тип
хора са ужасно магнетични и харесвани и са желана компания за повечето „обикновени“.<br />
Има две неща, които ми направиха много силно впечатление в историята на Весела
Тотева. Първото, разбира се, е свързано с детето ѝ. Като майка много лесно бих
могла да я осъдя за начина, по който е отгледала детето си, което, ако растеше
в нормална държава, със сигурност, щеше да ѝ бъде отнето. Но не я съдя. Не за
друго, а защото си давам сметка, че тази зависимост е толкова силна, че тя те
променя изцяло, ти не си себе си в този момент и със сигурност не действаш със
злонамерената мисъл да навредиш на детето си. Просто то не фигурира в твоята ценностна
система, в която има само хероин. Вярно е, че точно отчитането на факта, че
една такава майка не може да отговаря адекватно за детето си, налага
извеждането от дома му, за да бъде предпазено самото то, но от друга страна<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>именно това дете е онова, което спасява тази
майка. Защото тя започва да се бори със своята зависимост, за да бъде майка на
детето си. Давам си сметка какъв травмиращ живот е имала дъщерята на Весела
Тотева и искрено ѝ се възхищавам за това, че е успяла да се съхрани и да
порасне без да я изяжда обвинителното чувство за неудовлетвореност към майка
си. Трябва да има книга, написана и от нея, за да видим нейната гледна точка на
събитията - как тя, като дете е виждала всичко, през което преминава. Много
често децата гледат с оправдаващи и безрезервно обичащи очи грешките на
родителите си. <br />
Другото, което ме накара да се замисля, докато четях тази книга, е, че има едни
хора, които са сякаш богопомазани. И точно такъв човек е Весела Тотева. Не ме
разбирайте погрешно. Не смятам хероиновата зависимост за някакво постижение. <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>Но смятам, че човек като нея, който е бил наркоман,
успял е да се излекува, после е завършил средното си образование, завършил е и висше,
след това е успял да направи успешна кариера в медиите и даже е станал известен
в средата си, определено притежава много повече качества от други, които
изкарват целия си живот в една посредствена правилност. Да, те живеят правилно,
но скучно и не оставят след себе си нищо особено. А тази жена е оставила много
повече. Но, разбира се, това не е благодарение, а въпреки хероина. Просто си
представям, ако не беше губила цялото това време и енергия, колко повече можеше
да направи. Но така или иначе, нищо не се случва без причина и явно тя е имала
нужда да извърви своя жесток и трънлив път, за да излезе по-силна и да се прероди
в съвсем различен човек. <br />
Разбира се, това не трябва да е пример, че може човек да прекара няколко години
от живота си като наркоман, но <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>нищо,
нали после ще се оправи и ще стане супер добър родител, ще развие успешна
кариера и всичко това ще остане лош спомен. Защото не всички успяват. Да не
кажа, че са малко тези като Весела Тотева и именно затова мисля, че тя някак е
по-различна, родена, въпреки живота, който сама си причинява, под щастлива
звезда. <br />
Не мога и да не отбележа факта, че е имала страхотно семейство, без чиято
подкрепа нямаше да се измъкне от този ад. Много нямат тази подкрепа и разбиране
и не се справят.<br />
Тази книга трябва да бъде прочетена и от родители, и от тийнейджъри, защото е
като наръчник „Как да не живеем живота си, за да не накараме всички около нас
да страдат“. Аз лично държах да я прочета преди да гледам филма, за който знам,
че главната роля се изпълнява от дъщерята на Весела Тотева – Валя. <br />
„Падение и спасение“ от Весела Тотева е на изд. Жанет 45.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">И.<o:p></o:p></span></p><br /><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjPro70j8-6W6-CDxUwvd4Sx0r5JcZ2W5Uar1C6ie95X38TNIyh7U5gwY2h4pxtp_3upI7CSWrYKClJYmIaDDtiCZlBr2rvXYAN4ZzPzqS1H6REGasUC-5zzz5oXX5RHgpWBVaG-uOZXj4/s2048/DSC_0380.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1365" data-original-width="2048" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjPro70j8-6W6-CDxUwvd4Sx0r5JcZ2W5Uar1C6ie95X38TNIyh7U5gwY2h4pxtp_3upI7CSWrYKClJYmIaDDtiCZlBr2rvXYAN4ZzPzqS1H6REGasUC-5zzz5oXX5RHgpWBVaG-uOZXj4/w640-h426/DSC_0380.jpg" width="640" /></a></div><br /><p></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Хероинът
винаги те намира, винаги ти напомня за себе си…Понякога действа чрез хора,
най-верните негови слуги, понякога чрез места, които ти напомнят за Него…
Действа и чрез миризми и сънища… витае наоколо, дебне и чака. Роден е да бъде
господар. Духът не хероина не е агресивен. По-скоро е ехиден, хитър и обсебващ;
тих и зловещ, мирише на смърт и влияе на всички сетива, влияе на чувствата,
обсебва мислите. Променя те, влиза в теб и ти никога не си същият след това.
Всъщност много рядко има „след това“…“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Най-мощната
сила на хероина е че не умираш лесно. Всъщност нищо не се случва лесно, когато
си долен наркоман. Основната цел на чудовището, което слага на везната щастието
и смъртта, е да повлечеш в безизходицата и робството колкото можеш повече хора.
Колкото повече хора страдат, толкова по-добре за него.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Наркоманите
нямат приятели, всяка близост е измамна, истинските връзки са химера. Около хероиново
зависимите, с изключение на роднините, кръжат предимно лешояди.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„В
наркоманския начин на живот няма ценностна система, не можеш да вярваш на
никого, дори на себе си. Лъжат те, лъжеш, крадат от теб, крадеш и ти. Готов си
да минеш през с години градени връзки, през приятелства, през роднини, готов си
да дадеш всичко от себе си за една доза. В наркоманския живот няма истинска
любов, небето не е синьо, тревата не е зелена. Всичко е мрак и очакване за
поредната доза и после пак…. Луташ се в мъглата на объркания си мозък, търсиш
се и не откриваш причини да се намериш. Загубваш смисъла за всичко… Всичко е
само една-единствена дума – ХЕРОИН…“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Когато
човек носи такава огромна торба с камъни сам-самичък, не може лесно да се
отърси. Всеки камък е спомен... Първата топла вълна, когато хероинът се разлее
по вените и достигне мозъка ти, първият шамар от някой, който си мислел за
близък приятел, първата лъжа, с която си наранил майка си, страхът, че никога
няма да се оправиш, безнадеждността от това, че нямаш сили да се изправиш срещу
демоните… Камък след камък – първия път, когато оскърбиш собственото си дете
заради егоизма и болния ти мозък, първия път, в който осъзнаеш, че нямаш душа…
Докато влачиш торбата с камъните, тя толкова се слива с теб, че ако я няма, ти
липсва. Човек не може да се справи сам с греховете си, не може сам да зареже
торбата с камъните си…“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Когато си
бил в царството на мрака, бягството оттам често е обречено на провал.“<o:p></o:p></span></p><br /><p></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-58418660990295323722020-10-17T02:31:00.001-07:002020-10-30T03:38:01.787-07:00"Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост", Николай Гроздински<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiUtm-IGYzOSv_wKj7-UyQywb6TCgitAmEHN7cx6z48dffS1amvp9NYtBjQ_7cnaqFt90CyRAC8vPqqb_lfkj1_sLQWndKf8CqBtjSyFd8P1wwdNYDRa_f6eHkAb_qLWUFvmVdaoWMXHEE/s2514/20200909_082515.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1251" data-original-width="2514" height="318" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiUtm-IGYzOSv_wKj7-UyQywb6TCgitAmEHN7cx6z48dffS1amvp9NYtBjQ_7cnaqFt90CyRAC8vPqqb_lfkj1_sLQWndKf8CqBtjSyFd8P1wwdNYDRa_f6eHkAb_qLWUFvmVdaoWMXHEE/w640-h318/20200909_082515.jpg" width="640" /></a></div><br /><p></p><p></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">Винаги съм
вярвала, че книгите те намират в точния за теб момент, стига да се оставиш на
интуицията си и да посегнеш не към онази, която си планирал да прочетеш, а към
онази, която те дърпа към себе си. Този път се оставих на книгата да ме избере,
а не аз нея. Така, че на път за хижа Иван Вазов в Рила се озовах с „Да
подремнеш в скута на Голямата еднаквост“ на Николай Гроздински в раницата. <br />
Това е книга-сън. Не знам дали има такъв жанр – сънувана проза, но и да няма,
тази е такава. През цялото време, докато я четях, имах чувството, че някой ме е
допуснал в най-дълбоките си сънища. Сякаш абсурдна приказка, а всъщност много
логична история, която поднася по един леко намигащ начин съвсем философски
въпроси. <br />
Историята среща един куп персонажи със странни имена в село Щурогледец в
Хималаите. Заплес Нехаен, Щиглец Хърбав, Будала Злочести, Татул Кьопав, Циция
Благата, Клечо Църния, Муни Персиеца, Тегловник Спечен. Дрипел Бледен, Въшката
и Амебата са само част от главните герои, които живеят странен живот и намират
по пътя си странни отговори. Така напр., малко преди да издъхне Котешки Мустаци
дава своята заръка за откриване на истината – да се намери Косматата крава
богомолка, да бъде заведена до Пепелявата река, да бъде изкъпана на пълнолуние
и после да бъде последвана по нейния път. И така, трима от последователите на
Котешки Мустаци – Амебата, Въшката и Будала Злочести тръгват на пътешествие да
търсят Косматата крава богомолка. Към тях се присъединяват Клечо Църния. Муни
Персиеца и Боже Боже. Част от пътуването им минава във влак, чиято крайна
спирка е Душегубец, но пътниците се озовават в Прокълние, защото са изпаднали
под проклятието на Девадата, братовчедът на Буда, пристигнали са привечер,
заспали са и са пропуснали Душегубец, макар това да е последната спирка. Сега,
от това място не могат да се измъкнат. Озовават се в Учреждението на
последствията, управлявано от Девадата, Главния ръководител, което всъщност е
Отвъдното. Това е много интересна част от историята, защото с алюзията си за
Ада представя по един оригинален и справедлив спрямо днешното развитие на света
вид на мъчителна среща със себе си. Едно от<span style="mso-spacerun: yes;">
</span>ужасяващите преживявания в Учреждението е да се срещнеш със своя
двойник, ако си натрупал достатъчно лицемерие по пътя си. Или пък онези
несупели държавници, учени, богаташи и други, които постоянно пишат
хвалебствени писма за обитателите на другите отдели. Можеш и да бъдеш добре
обучен в „Подготвителни занятия за приобщаване към животинския вид“, ако ти
предстои да се преродиш в някоя кучка, напр. Изобщо учреждението е една
интересна алтернатива на същинския Ад, защото се оказва, че физическите мъчения
водят до привикване и в крайна сметка човек се научава да живее щастливо в
болка, което ги прави напълно неефективни. И така, преминавайки през куп
приключения, включително и паметната среща с Кахър Баба, за която няма да
разказвам, накрая поклонниците успяват да достигнат всеки до своята истина и да
излязат по-различни от това пътуване. <br />
Никой в тази история не е такъв, какъвто изглежда и никой накрая не остава
такъв, какъвто е бил.<br />
<br />
„Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост“ на Николай Гроздински е на изд.“Весела
Люцканова“, а художник на корицата е Валентин Киров.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">И.<o:p></o:p></span></p><br /><p></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiR4A6ICowE-IVDxiMhsJStDl7kM0jFODlUKifPaY-aPyRHlRRAjuCJcm5751xOV8b9QGznR9fzyy4q5PS4lc9Sik4dK-HTc-wUJiJ_R0gdpCKdszGk1qgMLbn8fmty3TbMi2DWs7c5U3M/s2543/20200909_074144.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1236" data-original-width="2543" height="312" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiR4A6ICowE-IVDxiMhsJStDl7kM0jFODlUKifPaY-aPyRHlRRAjuCJcm5751xOV8b9QGznR9fzyy4q5PS4lc9Sik4dK-HTc-wUJiJ_R0gdpCKdszGk1qgMLbn8fmty3TbMi2DWs7c5U3M/w640-h312/20200909_074144.jpg" width="640" /></a></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><br /></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">‚Защото е
лесно да доиш другите, лесно е да живееш на гърба на просяците, но когато някой
иска да вземе част от теб, за да оживее, ти го смачкваш като хлебарка, ето това
е истината!“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Не знаеш
какви неща може човек да чуе в мрака, когато е изплашен! Ако питаш мен, и раят,
и адът, всички пъклени и божествени понятия са измислени от някой, който е
стоял в мрака и се е страхувал!“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">„Магарето
стоеше пред работилницата, а случайните минувачи поглеждаха към оръфаната му тъмносива
козина и назъбените му уши и го подминаваха. „Така е! – мислеше си магарето. –
Изглеждам като плюшена играчка, която дълго време е била дъвкана от куче с едва
поникнали зъби! А ушите ми приличат на планински зъбери. Каква съдба!“</span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"><br />
Животното се самосъжалява доста време, но накрая разбра, че животът е такъв:
помъкват те нанякъде, връзват те за някое дърво и те забравят. И да ти хареса,
и да не ти харесва, това е положението – седиш и чакаш някой да се сети за теб
и да те отвърже. Какво нещо е свободата? Да получиш нечие благоволение? Да
бъдеш отвързан от този, който те е завързал? „Не – мислеше си магарето и кихаше
с все сила, - не и това. Не ми трябва чуждото благоволение. Винаги ще има
някой, който да те отвързва и завързва. Въпросът е да плюеш и на врагове, и на
кумири и да си свободен в този миг и в това оръфано тяло!“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;"> </span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16.0pt; line-height: 115%;">‚Много хора,
за да се обърнат с лице към бога, обръщат гръб на човечеството. Такива са те,
духовните хора.“<o:p></o:p></span></p></div><br /><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgDV9j51eyqohKqdCSFeh1AkEWw5bvYWB33mG7PTJzI1r1SPM8D40bkDjmvT0u7zYmkLjRiht2FIkiSz-fE90SLWsO8D_M4wSaU6Nj_BRwrvmhjLFoy5wUuM2LchLhsBAuNxyoiraRaZ08/s2543/20200909_081844.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1236" data-original-width="2543" height="312" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgDV9j51eyqohKqdCSFeh1AkEWw5bvYWB33mG7PTJzI1r1SPM8D40bkDjmvT0u7zYmkLjRiht2FIkiSz-fE90SLWsO8D_M4wSaU6Nj_BRwrvmhjLFoy5wUuM2LchLhsBAuNxyoiraRaZ08/w640-h312/20200909_081844.jpg" width="640" /></a></div><br />МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-46643910776995796262020-09-18T03:11:00.001-07:002020-11-05T03:15:54.801-08:00"Антиутопия", Агоп Мелконян<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjLc_lrh753FshwUQX7FxlirPwqIT2xUhxJx0Ss9F_fl8s_TpwwUkHICGtT4oWVP6b5nKq2OlmEhGypb-4XEqAWkqJfiPLCSibYVHFNVudlm20zsy03fNIITopu0vMRO_hyphenhyphenWZzLXH9Ki4c/s2048/DSC_9991.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1365" data-original-width="2048" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjLc_lrh753FshwUQX7FxlirPwqIT2xUhxJx0Ss9F_fl8s_TpwwUkHICGtT4oWVP6b5nKq2OlmEhGypb-4XEqAWkqJfiPLCSibYVHFNVudlm20zsy03fNIITopu0vMRO_hyphenhyphenWZzLXH9Ki4c/w640-h426/DSC_9991.jpg" width="640" /></a></div><p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;">Спомням си като бях малка колко ме впечатляваше
тази поредица „Галактика“. Първо книгите бяха в много различен формат и дизайн
от всичко останало. И второ – фантастиката ми беше като нещо магично, нещо
толкова различно от моя свят и от онова, което познавах, че хем ме плашеше
малко, хем ми беше супер интересна. Вярно, че в „Галактика“ има и криминалета,
не е само фантастика, но някак този жанр като че ли я определя. Ние, за
съжаление, тази поредица не я събирахме. Обаче, аз винаги си мечтаех да я
имаме. Затова започнах сега, книга по книга, да я набавям от сергийките по
улиците, от антиквариатите, от сайтове. Не съм супер страстна, набавям я бавно
и полека, защото някак съм сигурна, че ще я събера в един момент. И съм решила
бавно и методично да си я изчета /или препрочета/. <br />
Само че, като много други неща, и това ми се получава отзад напред. Една
приятелка ми препоръча „Антиутопия“ на Агоп Мелконян по време на локдауна и
чак, когато ми я даде, установих, че това е книгата, с която завършва
поредицата. Всъщност последните две – „Антиутопия“ (123) и „Приказка за
тройката“ на Аркадий и Борис Стругацки (122) са издадени по случай 40-годишния
юбилей на Библиотека „Галактика“ от нейните създатели и в памет на всички
онези, които са взели участие в поредицата през годините. На гърба на книжката
пише, че с тях „създателите на библиотеката си вземат сбогом с многобройните
почитатели на „Галактика““. Тези две книги не са в продажба и никога не са
били. Те са били подарявани по време на отбелязването на тази годишнина. Сега
мога само да се надявам, че някой някога ще реши да се раздели с тях и ще ги
остави на някой букинист, а аз ще имам късмета да ги видя преди други
почитатели на поредицата.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;">Сега малко и за самата книга. Тя се състои от
научнофантастичната новела „Бедни мой Бернардие“, „Антиутопия“, което е пиеса,
написана от Агоп Мелконян по самата новела, поставена и изиграна само 3-4 пъти
във врачанския театър. Много е интересна историята около тази пиеса, описана в
предговора от самия автор. Сборникът включва още и наградени разкази от
литературния конкурс „Агоп Мелконян“ през 2012-2019г.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;">Ето информация за сюжета на новелата и пиесата.
Действието се развива в бъдещето, когато роботите са част от човечеството, но в
него няма място за изкуство и по-специално за театър. Бернардие, който е влюбен
в театъра, без никога да го е гледал, само е слушал дядо си как разказва за
салона с плюшените седалки и сцената със завесите, купува няколко бракувани
робота и с тях прави своята утопична театрална трупа, с която обикалят
градовете и изпълняват пиеси на Шекспир. Само че вече никой не разбира онова,
което гледа, защото то е твърде абстрактно, а човешкият мозък, отвикнал на
условности, приема видяното за чиста истина и зрителите са готови да линчуват
героите, които не харесват. Театърът е забравен и забранен. Роботите са
конфискувани, бракувани и изпратени да вършат най-мръсната работа на боклука, а
Бернардие сякаш загубил ума си, остава напълно неразбран. И все пак роботите
пазят паметта за репликите и реквизита, събират останките от изкуството и
оставят лек лъч на надежда, че всичко красиво, което е било сътворено, няма да
бъде напълно забравено.<br />
Текстът, освен темата за смисъла от театъра поставя въпроса и за това доколко
един изкуствен интелект, какъвто е робота, е в състояние да съпреживее емоциите
на героя, който играе, да ги проумее и да ги предаде на сцената. Въпросът за
одушевяването на роботите отдавна занимава фантастите и винаги <span style="mso-spacerun: yes;"> </span>поставя идеята за тънката граница между душата
и чистата рационалност. Възможно ли е един робот да изиграе Офелия или Хамлет?
За да изиграеш тези персонажи, ти трябва да ги разбираш, а за да ги разбираш,
трябва да допуснеш нелогичното мислене, емоцията, лудостта, липсата на всякаква
математическа фрагментарност в себе си. Колко достоверна би била една такава
игра? Не би ли била твърде стерилна, лишена от онази плътност, която може да </span><span style="font-family: "Arial","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;">ѝ</span><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Arial;"> даде само едно човешко същество. <br />
Това е едно ювелирно издание, в което, уви, виждам твърде много прилики със
съвременната ни действителност. <br />
За разказите няма да пиша. Някои ми харесаха много, други – изобщо, но така или
иначе тях ги виждам по-скоро като подправка, докато същинското ястие си остават
новелата и пиесата на Агоп Мелконян.<br />
„Антиутопия“ на Агоп Мелконян е сборник, чийто съставител е Милан Асадуров,
дело на издателска къща „Сталкер“, а корицата е на Текла Алексиева, която е
автор и на първите 107 корици на Библиотека „Галактика“.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;">И.<o:p></o:p></span></p><br /><p></p><p><span style="font-size: large;">И малко цитати от книгата:</span><br /><br /></p><p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;">„Вземете ни театъра и какво ще остане от нас?“<br />
<br />
„Театърът – ето нашият бог! Сцената – нашата обетована земя! И Бернардие –
всеотдайният Мойсей, който ни извежда през изпитанията към лъчеобляната
територия на изкуството, за да спаси металните ни души от корозията на
безразличието и от опустошенията на леността. Вземете ни ги и ние доброволно ще
тръгнем към гробището за отпадъци, защото без религията на театъра биороботът
от втора луксозна може да е домашен слуга, градинар, цветопродавец, мияч на
улици, готвач или гувернант, но никога крал, датски принц или благородник от
стражата.“<br />
<br />
„Изкуството ни спасява от слепотата, от порока и от агонията. А вас, хора,
какво ще ви спаси?“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;">„Защо човекът боготвори смъртта? Не го разбирам,
сигурно защото не мога да умра. Но аз не съм и жив, нали? Аз съм само вещ, а
вещта може да се износи, да се счупи, да ръждяса, но не може да умре. Не може
да умре, защото е вещ. Но аз съм вещ, която играе Хамлет! Нали така? Мога да
умирам единствено на сцената – стотици, хиляди пъти да умирам, а иначе
металните пластини се покриват с червеникав окис, синтетичните мускули губят
еластичността си, позитроните нихилират през черепната кутия, остаряват
плутониевите батерии – и нищо повече. <br />
Аз съм вещ. Вещ, която играе Хамлет. Която играе Хамлет, за да го гледат
хората. Хората, които не го разбират.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;">„Ред. Ред във всичко. Над всичко редът! И знаеш ли
защо? Защото подреденият свят е ясен. Можеш да наблюдаваш пъстрия хаос на
живота, да го осмислиш и едва тогава да потърсиш в него система. А може и
обратното – да го вкараш в правилника и след това да го изучаваш, второто е
по-лесно и човеците го предпочитат.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;">„- Но театърът не е регресивен, господин
полковник! Той е само забравен.<br />
- Щом е забравен, значи е консервативен и реакционен! Защо човечеството не
забрави лоста и зъбчатото колело – защото са необходими! Защото ни тласкат
напред. Няма и не може да има друга религия освен прогреса! Напред и само
напред към щастливата бъдещност!<br />
- Понякога трябва да се поглежда и назад, господин полковник, за сравнение, за
поука.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;">„- Не можете да ни забраните да играем тук, за
себе си. <br />
- Не мога, Бернардие – отговаря полковникът кротко.– И не се опитвам. Да си
призная, на мен винаги вашата игра ми харесва. <br />
- И въпреки това?<br />
- И въпреки това, Бернардие. Ти си волен човек, артист, не разбираш желязната
дума „трябва“. Трябва, Бернардие! На това „трябва“ се крепи светът, то е оста
на Земята, пъпът на Вселената! Земята трябва да се върти, слънцето трябва да
изгрява, реките трябва да текат надолу, семенцата трябва да покълват, къртиците
трябва да са слепи. Разбираш ли, трябва! Защото такъв е редът, такъв е
световният порядък. И точно затова театърът трябва да умре! <br />
- Но той ви харесва, господин полковник!<br />
- Харесва ми. Може да се хареса на още сто, хиляда, на всички, но трябва,
Бернардие, трябва! Защото такъв е редът, Британия е общество на свръхразумната
организираност. <br />
- Кой е измислил този ненужен ре, кой, дявол да го вземе!<br />
- Той! <br />
- Кой е той? Бог ли?<br />
- Глупости, Бернардие! Бог отдавна е безработен. <br />
- Тогава кой?<br />
- Не знам. Може да е Генералният държавен компютър. Може да е Синтетичният
Диктатор на Лордполицая. Или самият Върховен Ред. Не знам и не ме интересува.
Все едно –Той!“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-family: "Arial Narrow","sans-serif"; font-size: 22.0pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p><br /><p></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-65259682082142922252020-08-22T01:55:00.004-07:002020-10-26T02:55:42.798-07:00"Параграф 22", Джоузеф Хелър<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhPGKgJlsCWfNO1QgPSO8epNchm9XWThdyQtLp6eHZd6aqYzMw9Khhp5syr6n_C5XHTwC2NCh1xyWMgAGz9Rby5Kwso2Op52zRiSI551Dy6SIWoG2KvNVh96yEnx-7HZ_xsJCGWmKpxtDY/s2048/DSC_9983.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="2048" data-original-width="1365" height="640" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhPGKgJlsCWfNO1QgPSO8epNchm9XWThdyQtLp6eHZd6aqYzMw9Khhp5syr6n_C5XHTwC2NCh1xyWMgAGz9Rby5Kwso2Op52zRiSI551Dy6SIWoG2KvNVh96yEnx-7HZ_xsJCGWmKpxtDY/w426-h640/DSC_9983.jpg" width="426" /></a></div><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt;">Има едни
книги, които мислено съм си обещала, че ще препрочета поне веднъж в живота си,
независимо колко други няма да успея дори да отгърна, а са в челните класации
по продажби или харесвания от читатели. Една от тези книги е „Параграф 22“,
която четох за първи път като ученичка и сега реших отново да се потопя в този
абсурден военен роман. </span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">
Преди, обаче, да продължа с него, искам да разкажа една история. И тя е
свързана с представлението „Параграф 22“, което съм гледала като дете.. Това
представление толкова ме е впечатлило, че, когато след време четох книгата, в
главата ми се връщаха сцени и картини от него. Интересното в случая е, че,
освен усещането за нещо познато, имах усещането за това, че съм част от цялата
история. Все едно съм сънувала, че гледам представлението и че участвам в
същото време в него. <br />
Сега за историята на „Параграф 22“.<br />
Главният герой в романа е Йосарян, който изобщо не иска да лети и се опитва да
се изкара болен от какво ли не, само за да се спаси от безумните заповеди на
полковник Каткард, който от своя страна постоянно увеличава броя на
задължителните полети, преди да може един войник да се прибере в САЩ. Но в
случая „главен герой“ е малко относително, защото цялото повествование е
предадено през образите на различните персонажи в романа. В този смисъл всеки
един е „главен“. Всъщност, освен абсурдността и иронията на описаните ситуации,
точно това е характерното на романа – че всяка глава е посветена на определен
персонаж и през неговия образ са описани събитията. Ето някои от тези, които на
мен ми бяха най-интересни:<br />
Полковник Каткард – това е безумният тип, който постоянно увеличава броя на
полетите и мечтае на всяка цена да стане генерал. Не разбира от смисъла на
абсолютните ценности, затова измерва себе си само и единствено спрямо успеха на
другите, затова дълбоко страда, че все още не е генерал, макар и да е
самодоволен от това, че е полковник. Толкова е амбициозен и толкова много иска
да блесне, че решава да предложи на свещеника да чете молитви преди всеки боен
полет. Това е една особено смешна и абсурдна част от повествованието, в която
става ясно, че полковник Каткард има специални изисквания към молитвите и е
безкрайно изненадан, че е възможно да има войници атеисти. <br />
Ор – постоянно държи в устата си две киселици, защото още от малък си мечтаел
бузите му да станат големи колкото ябълки. Но това не е най-интересното за
него. Той не само, че не се пази от летенето, както всички останали, ами е
пилотът, чийто самолет всеки път бива свалян от неприятеля. И, докато Йосарян
си мисли, че Ор е пълен некадърник като пилот, всъщност се оказва, че това е
добре обмислен план за бягство. И така Ор се оказва като че ли най-хитрият от
всички. <br />
Мъртвецът в палатката на Йосарян – младо момче, което още преди да бъде
зачислено, бива убито и сега е с неясен статут. Нито могат да го изпратят
обратно, нито да го погребат, защото той на практика не съществува. Затова си
лежи в палатката на Йосарян. <br />
Доктор Данийка – абсолютен хипохондрик, който прекарва повечето време да се
тревожи за здравето си и ходи всеки ден да му мерят температурата. Освен за
здравето си, доктор Данийка се тревожи още за Тихия океан и за прелетните
часове. За Тихия океан се тревожи, защото той е заобиколен от „елефантиазис и
други страхотни болести, където той можеше да бъде преместен“. Страх го е да
лети и скатава от полетите.<br />
Вождът Бял Полуовес – живее в една палатка с доктор Данийка, който съответно се
страхува от него. Наполовина индианец, като дете се местел от място на място,
защото всеки път, когато опъвали вигвама си, под него се оказвало, че има
залежи на петрол и ги карали да се махнат. Накрая започнали да използват
семейството му като онези пръчки, които търсят вода под земята. Или поне така
разказва, макар Йосарян да не му вярва особено. <br />
Майлоу – това е един от най-интересните образи. Той е предприемача на
ексадрилата, който върти търговия с целия свят, обвързвайки в профсъюзи и
договори страни, които воюват една срещу друга. Като начало изумлението идва от
там, че той купува яйца от едно място по 7 цента и ги продава на друго по 5
цента и пак е на печалба. В крайна
сметка, обаче, става ясно, че той е направил огромна търговска мрежа, в която
завърта така нещата, че изглежда все едно работи на загуба, а всъщност е на
печалба. До момента, в който не решава да купи цялата продукция на памук и се
оказва, че има повече предлагане, отколкото търсене.<br />
Майор Майор Майор Майор - това не
скороговорка, а чина и трите имена на един посредствен, некадърен командир на
ескадрилата в Пианоза. Нелепото име му е дадено от баща му, който излъгал майка
му, омаломощена от раждането и без никакви сили да реагира, че синът им се
казва Кейлъб Майор. Още една злощастност в живота на Майор Майор Майор е
поразителната му прилика с Хенри Фонда, което става повод за упреци от страна
на напълно непознати. Упреците, че въобще прилича на него, му насаждат чувство
за вина и страх от хората. В училище, а по-късно и в армията, той е отбягван и
нежелан като компания в крайна сметка това води до решението му да се подписва
като Уошингтън Ървинг, което пък не е точно негово решение, защото първи с това
име започва да се подписва Йосарян. <o:p></o:p></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">Има, разбира
се, още много интересни образи, за които няма как да напиша тук. Само ще кажа,
че тази книга, според мен е добре да бъде прочетена от всекиго, защото не са
много книгите, които по толкова добър начин да показват абсурдността на войната
и безсмислието на военните заповеди. Може би по някакъв начин ми напомня "Швейк", макар да са много различни. <br />
Аз имам старото издание на „Параграф 22“, сега има и по-нови, но моето е на
изд. „Лъчезар Минчев“, в превод на Боян Атанасов, а корицата е на Андрей
Андреев. <br />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br />
<!--[endif]--><o:p></o:p></span></p><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">
<!--[if !supportLineBreakNewLine]-->
<span style="font-family: "Calibri","sans-serif"; font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-ansi-language: BG; mso-ascii-theme-font: minor-latin; mso-bidi-font-family: "Times New Roman"; mso-bidi-language: AR-SA; mso-bidi-theme-font: minor-bidi; mso-fareast-font-family: Calibri; mso-fareast-language: EN-US; mso-fareast-theme-font: minor-latin; mso-hansi-theme-font: minor-latin;">И.</span>
<!--[endif]--><o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><br />
<br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[endif]--><o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„Дънбар
щръкна в леглото си.<br />
- Това е то – извика възбудено. Нещо липсваше, през всичкото време знаех, че
нещо липсва, и сега знам какво е то. – Удари с юмрук по дланта си. – Няма
патриотизъм – заяви той.<br />
- Прав си! – извика Йосарян. – Прав си, прав си, прав си! Топлите кренвирши,
бруклинският отбор „Доджърс“, кой се бори за порядъчните хора? Кой се бори за
повече гласове за порядъчните хора? Няма патриотизъм, това е. А няма и
матриотизъм.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„Клевинджър
се бе втренчил в него, обхванат от апоплектична ярост и възмущение, и
сграбчвайки масата с две ръце, бе извикал:<br />
- Ти си побъркан!<br />
- Какво искаш от мен, Клевинджър? – отвърна отегчено Дънбар, мъчейки се да
надвика шума в офицерския клуб.<br />
- Аз не се шегувам – настояваше Клевинджър.<br />
- Те се опитват да ме убият – му каза спокойно Йосарян.<br />
- Никой не се опитва да те убие – извика Клевинджър.<br />
- Тогава защо стрелят по мене? – запита Йосарян.<br />
- Стрелят по всички – отговори Клевинджър. – Опитват се да убият всеки един от
нас.<br />
- Че каква разлика има?“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 18pt; line-height: 115%;">„Но Йосарян
знаеше, че е прав, защото, както сам обясни на Клевинджър, доколкото му било
известно, той никога не е бил неправ. Накъдето и да погледнел, виждал само
смахнати и това било всичко, което един разумен млад човек като него можел да
направи, за да продължи да вижда нещата в истинската им светлина сред толкова
много лудост. И било неотложно да постъпи така, защото знаел, че животът му е в
опасност.“<o:p></o:p></span></p><br /><p></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-50086512909923706932020-07-17T04:52:00.003-07:002020-07-17T05:19:02.914-07:00"Девет цикъла сезони", Надежда Максимова<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgggaq7-udjMRa1zTQhmi0fUfDoJsV1qhEXAdpQlOZtFaidmJ24rnTAUQErr5zL7m4HI7TPQQswEuQ5_yyJfkN25J_oKrPKcfD5pDJO83UMMwhhuowJPoehoNcMhb4GAicYT9tZ9sV-mno/s1600/DSC_9578.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1067" data-original-width="1600" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgggaq7-udjMRa1zTQhmi0fUfDoJsV1qhEXAdpQlOZtFaidmJ24rnTAUQErr5zL7m4HI7TPQQswEuQ5_yyJfkN25J_oKrPKcfD5pDJO83UMMwhhuowJPoehoNcMhb4GAicYT9tZ9sV-mno/s640/DSC_9578.jpg" width="640" /></a></div>
<br />
<br />
<div class="MsoNormal">
<div class="MsoNormal">
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">Тази книга е
една от новите ми придобивки на последния, различен от останалите, Панаир на
книгата. Признавам си, че бях привлечена от корицата, но и самата тематика ме
заинтригува, още повече че тази година за първи път имам разсад на чери домати
на балкона си. Книгата обещаваше да ме въведе в тайните на „градината,
животните, билките и ….всичко останало“.<br />
Вярна на себе си ще започна с нещата, които харесах. Корицата. Вече го
споменах, но пак ще го кажа – страхотно попадение. Леко напомняща на руските
илюстрации, много свежа, бъбрива и цветна, тази корица на мен лично много ми
допадна. <br />
Един хубав и полезен елемент на книгата е отделянето на съветите за градината и
рецептите в самостоятелни откъси, със знак отстрани, така че лесно да се
ориентираш дали четеш рецепта или съвет и бързо да можеш да ги намериш. <br />
За съжаление, обаче, самата книга ме разочарова. Първото нещо, което ми направи
впечатление, е хаосът, който цари в нея. Няма никаква линия, която да можеш да
проследиш. За авторката може да е ясно кога започва един сезон и кога свършва,
но за мен, като пълен лаик в селския живот, това си остана загадка. Езикът, на
който е написана, е нещото, което окончателно ме дистанцира от книгата. Има
изрази и думи, които звучат добре в устната реч и много зле в писмената. Може и
такава да е била целта – да изглежда естествено и небрежно, но това е един
доста висш пилотаж, а в случая явно имаме по-скоро любител, отколкото добре
обучен пилот. Макар че за мен лично това в голяма степен е и работа и на
редактора. Стилистично книгата просто не звучи добре. Да не говорим за грешките
и неточностите в езика. Примери - „оняден“,
„Бг“, вместо България /сори, ама не ми стои добре в книга – в статус или лична коренспонденция -
ок, всички го ползваме/, английските заместители на думи, /които аз ще схвана,
но майка ми, на която смятах да препоръчам книгата заради градинските съвети –
не/, като „трайбъл“, напр., измислените думи, като „изпърпурка“. „всезнайване“,
„спацъркала“ и др. А изречения, като „ „Абе, к‘во се отдавам на мая да искам!“,
„Между листата ѝ прехвърчат всякакви златисти.“ откровено не разбрах. Изобщо
цялата книга звучи като че ли написана за тесен кръг приятели, с които авторката
си говори на един език, но е леко недостъпна за всички останали. И между всички
описания на живота в балканското селце тук-там пръснати разсъждения на
политическа тема. Цялата книга звучи като извадени от фейсбук статуси /което се
подсилва и от емотиконите - допълнително
каращи я да олеква като текст/ и нахвърляни безразборно, със спазена известна хронология.
А колко хубаво щеше да е да има една история, която да следя като читател,
вместо да се ориентирам в разхвърляни записки. Дори можеше деветте цикъла
сезони да бъдат някак обособени и отделени. <br />
Иначе, от всичко прочетено, оставам с впечатлението, че с авторката по много
теми мислим еднакво и като цяло изповядваме доста сходна философия за живота.
Очевидно тя е свестен човек, който има ясна гражданска позиция и много хубава
ценностна система, ангажиран с проблемите на Природата и мястото на хората в
нея. Точно затова ме е яд, че тази книга не се е получила, защото не мисля, че
ще докосне хора, които имат различно от нейното мнение. А с един добър редактор
можеше да се получи истинско бижу. <br />
За самото отглеждане на билки, растения, плодове и зеленчуци също не ми е
достатъчна информацията. На много места звучи така, сякаш вече трябва да знам
някои неща и тя ме надгражда. Започна добре с описание на алелопатията, в
началото имаше някои съвети кое растение с кое се съчетава и после тази тема
някак се забрави. Като че ли в началото на книгата темата за градината беше
по-силна, а от средата към края се наблегна на „всичко останало“.<br />
И за финал пак нещо положително – азбучният показалец накрая, който лесно може
да те упъти, ако искаш да решиш здравословен проблем или да прочетеш информация
за някоя билка. В този смисъл книгата може да се ползва като наръчник за
градината, за каквото аз лично смятам да я ползвам. <br />
„Девет цикъла сезони“ на Надежда Максимова е на изд. Омайниче, а корицата,
която ме вдъхнови да снимам книгата на вилата сред нашите буркани и набрани в
планината билки и растения, е на Кристина Стоянова.<o:p></o:p></span></div>
<br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">И.<o:p></o:p></span></div>
</div>
</div>
<br />
<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjI8I5YRzBvFRmNhdLMUE0oavN0YLuA0jX19j55gBjXPjLGk_PT1s8HOHxN2jKlLvoARpLskzJhBUpf7qfYwK2QKH4jY175mjxRj-SJ_KLyAVhqoujjQpgpDYltVSUDppuJPyOKkFFNGu8/s1600/DSC_9596.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1067" data-original-width="1600" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjI8I5YRzBvFRmNhdLMUE0oavN0YLuA0jX19j55gBjXPjLGk_PT1s8HOHxN2jKlLvoARpLskzJhBUpf7qfYwK2QKH4jY175mjxRj-SJ_KLyAVhqoujjQpgpDYltVSUDppuJPyOKkFFNGu8/s640/DSC_9596.jpg" width="640" /></a></div>
<br />
<br />
Както винаги имам малко цитати:<br />
<br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„…В един
момент дори интуитивното знание започва да трепти като пренапрегнат мускул, а
още малко по-нататък усещаш, че ако се отпуснеш по вълната и се гмурнеш в
дупката на осъзнаването, ще достигнеш ослепителен взрив, който ще те убие,
защото тялото и мозъкът в тази им конфигурация не могат да понесат истинската
природа на енергийния поток и неговото многообразие.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Една от
най-прекрасните черти на живота на Балкана, или на село като цяло, е
специфичната тишина и меден ритъм на ежедневните звуци. Толкова е спокойно в
сравнение с градските шумотевици, че създава впечатление за тишина. А тази
тишина е плашеща за някои. Веднага можеш да познаеш кой от съседните виладжии
тъкмо е пристигнал. Той е не само шумен и зает, но и винаги добавя някакъв
звук, да смекчи прехода към тишината – да не вземе да получи шок нещо. Пуска си
музика, в някои трагични случаи телевизия или радио да му бучи, вместо да слуша
тукашната тишина и омагьосващия ритъм на планината. Защото в действителност то
съвсем не е тихо.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„….дните от
календара се размиват, ако си извън играта на общество. Знам след колко дни ще
е пълнолуние, но не и коя дата е.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%;">„Когато
манипулираме енергийните потоци и знанието, Вселената откликва не само на моите
нужди, но и ме използва като отговор за нуждите на другите.“<o:p></o:p></span></div>
<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhFLZwOn_f7dJgMkPjr62UZXnLf9Wi7PrqI4Z8jaHlXANqWnV2EjXDV5pvXmnSoSJ2v8zXIt6lKI16jtv5s-WIFvnfLSF1fPhTwSY9zVdUsX9lz_gpFPFxcTnDnjrNB1yueHe7Ub4Zx2j0/s1600/DSC_9604.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1095" data-original-width="1600" height="438" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhFLZwOn_f7dJgMkPjr62UZXnLf9Wi7PrqI4Z8jaHlXANqWnV2EjXDV5pvXmnSoSJ2v8zXIt6lKI16jtv5s-WIFvnfLSF1fPhTwSY9zVdUsX9lz_gpFPFxcTnDnjrNB1yueHe7Ub4Zx2j0/s640/DSC_9604.jpg" width="640" /></a></div>
<br />МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-1283074320562429722020-07-06T01:51:00.002-07:002020-12-11T01:55:45.705-08:00"ОМ за всеки ден", Мадисън Тейлър<p> </p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgw3hyTTdtnRUjANIJ6mOiie6Liat6qlipUZ9ur5FjY7s6Q8iFZmuBvesZm2ro44v4t-ZKIcpYBKX6rpbe2Ljoi492HCeXpQq1fk6fJ3OqfkywTYkGivu049X6GJYvYOCeolgeFUFmDNmY/s2048/DSC_9016.jpg" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1378" data-original-width="2048" height="430" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgw3hyTTdtnRUjANIJ6mOiie6Liat6qlipUZ9ur5FjY7s6Q8iFZmuBvesZm2ro44v4t-ZKIcpYBKX6rpbe2Ljoi492HCeXpQq1fk6fJ3OqfkywTYkGivu049X6GJYvYOCeolgeFUFmDNmY/w640-h430/DSC_9016.jpg" width="640" /></a></div><p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aparajita;">Тази книга със сигурност няма да промени живота ти. Освен, ако по
добро стечение на обстоятелствата не я прочетеш в правилния за теб момент. Може
да не промени живота ти, но пък е много приятна за четене. Може да бъде
разгръщана на малки хапки, всеки ден, каквото е и заглавието ѝ и да наблюдаваш
дали всяка една глава съвпада с нуждата ти да прочетеш нещо вдъхновяващо точно
днес. А може и да вземеш по-големи порции от нея, ако имаш такава потребност в
момента. Със сигурност в литературата, свързана с духовното израстване,
повечето неща вече са казани по един или друг начин. И в този смисъл, едва ли
има нещо супер уникално, което вече да не сме чели. Аз по принцип трудно смилам
такава литература. В повечето случаи се чувствам подценена като читател и имам
усещането, че се повтаря едно и също до безкрай. Това, което ми хареса в тази
книга е лекотата, с която я прочетох. Може би е попаднала при мен в правилния
момент и макар да не успя да промени живота ми беше много приятна и я усетих като глътка свеж въздух. <br />
„ОМ за всеки ден“ на Мадисън Тейлър е на изд. Кибеа, в превод на Ирина
Манушева, а корицата е на Красимира Деспотова.<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aparajita;">И.<br />
<br />
<br />
<br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[endif]--><o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aparajita;">„Лесно е да забелязваме качествата, които не харесваме, у другите
хора. Много по-трудно е да осъзнаем, че и ние притежаваме същите качества.“<o:p></o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aparajita;"><o:p> </o:p></span></p>
<p class="MsoNormal"><span style="font-size: 16pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aparajita;">„Само защото една идея или похват са популярни, това не означава, че
са правилни за всички. До известна степен обаче нещата <i style="mso-bidi-font-style: normal;">стават</i> популярни, защото много от нас не намират време, за да <i style="mso-bidi-font-style: normal;">определят</i> какво е правилно за тях, а
просто постъпват по начина, по който го правят и другите. Така вземаме решения
за живота „задочно“, което в никакъв случай не означава „съзнателно“.“<o:p></o:p></span></p><br /><p></p>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-74198692175028389972020-06-22T01:16:00.000-07:002020-06-24T01:18:10.865-07:00"Животът ми като смърт", Смъртта<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhVnANPMdk-_7eh9wBvSSTQlRW2BzvYgpsaUyZzyPimFK7lcbNrgO_MQAwaL_1rvtWDF1dGLO0UD7gXQCd6aKxf79SOJefNYROhojpVv5i9QymR-1e08CSblbBCEvF-rTY1L9XA7iy3PoU/s1600/20200621_174835.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1600" data-original-width="1600" height="640" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhVnANPMdk-_7eh9wBvSSTQlRW2BzvYgpsaUyZzyPimFK7lcbNrgO_MQAwaL_1rvtWDF1dGLO0UD7gXQCd6aKxf79SOJefNYROhojpVv5i9QymR-1e08CSblbBCEvF-rTY1L9XA7iy3PoU/s640/20200621_174835.jpg" width="640" /></a></div>
<br />
<br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">Това е една от най-забавните книги, които съм чела
напоследък. Написана от името на Смъртта, тази черна комедия по много
ненатрапчив начин ни припомня какво означава всъщност да живееш. Малката Смърт,
синът на Смъртта трябва да поеме предприятието от баща си. Той има някои
конструктивни предложения за промени, които, разбира се, биват отхвърлени,
защото рядко старото поколение обича да прави нововъведения, особено, ако и
така нещата си вървят. Тогава Малката Смърт като един блуден син, напуска
бащиния си дом, изнася се на квартира и се записва в бюрото по труда, след
което сменя няколко различни работи, докато се завърне и не поеме семейния
бизнес. В най-общи линии това е сюжета, но всъщност той не е най-същественото в
случая. Книгата е написана като разхвърляна автобиография, има дневник, басни,
приказки, писма, множество препратки към Фауст, даже си има и снимки.
Любопитното в случая е, че абсолютно навсякъде като автор е посочен Смъртта и
никъде не може да бъде намерена информация за реален жив автор, което кара
книгата да изглежда мистично достоверна. Това, което успява да направи, освен
да разсмее на моменти, е да донесе едно тихо спокойствие от срещата със
смъртта. Още повече, че той се оказва супер готин, с чувство за хумор и
емпатия, стремящ се да направи този последен миг приятен и запомнящ се. <br />
Симпатичен ефект от книгата е, че след като си преживял живота на Смъртта с
всичките му проблеми и драми, започваш да цениш собствения си още повече. И да
видиш Смъртта в неговия съвсем жив вид, с нищо неразличаващ се от нас, може да
има добър терапевтичен ефект.<br />
А, да – имам си любим герой – Мяуци! Следващата ми котка може да носи това име.
<br />
Още нещо, което е отбелязано в книгата, е един от любимите ми чужди празници –
мексиканският Dia de los Muertos – Денят на мъртвите, който няма аналог в света
и от 2003 година е обявен от ЮНЕСКО за шедьовър на фолклорното и духовно
наследство на човечеството и за част от световното културно наследство. В този
смисъл „Животът ми като Смърт“, освен книга за разтоварване и успокояване, носи
смисъл и на информативна литература, защото може да има хора, които не познават
този празник. Също забавна препратка е как в различните езици се споменава
смъртта в разговорния език – като „да гушнеш букета“, напр. Т.е. има и леки, не
прекалено задълбаващи лингвистични изследвания. Макар че в този пасаж руският е
вероятно измислен. Тъй като нито една от думите съвпада, нито в руския
съществува буква „i“. Което леко поставя под съмнение у мен и другите езици,
които не познавам. <br />
Неприятна изненада е грешката на преводачката, в бележка под линия да припише
песента Don‘t worry, be happy на Стиви
Уондър, а не на истинския автор – Боби Макферин, но иначе мисля, че преводът е
много добър, защото има доста игри на думи, които, ако не бяха обяснени, ние,
които не разбираме немски и не четем книгата в оригинал, нямаше да ги хванем.<br />
„Животът ми като Смърт“ на Смъртта е на изд. Enthusiast, в превод на Татяна
Жилова, а корицата е на Стоян Атансов. <o:p></o:p></span></div>
<br />
<div class="MsoNormal">
</div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">И.<o:p></o:p></span></div>
<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgKiy_gJG1VY-zP5eruWi-JpNP7YOBCCb7DLFFtiKxHyHa0SMcZuDfwgBM10gmfXY3ok5_sWvsDf4MP6osOUDGUhQ8BSEXKTS5mYuhW3ipDGF2bqia325FRs54RAHoUAe9LzdcHredhAng/s1600/20200624_105553.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1600" data-original-width="1600" height="640" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgKiy_gJG1VY-zP5eruWi-JpNP7YOBCCb7DLFFtiKxHyHa0SMcZuDfwgBM10gmfXY3ok5_sWvsDf4MP6osOUDGUhQ8BSEXKTS5mYuhW3ipDGF2bqia325FRs54RAHoUAe9LzdcHredhAng/s640/20200624_105553.jpg" width="640" /></a></div>
<br />
<br />
<br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">„Понякога се чувствам адски обезкуражен. Впрягаме
всичките сили на предприятието да се постигне върховно ниво на услугите, но на
този свят просто никой не ни разбира. Въпреки че аз лично съм върнал няколко
човека, за да докладват за положителния си опит по време на настъпването на
Смъртта. В обществените класации достоверността на щастливите предсмъртни
преживявания се нарежда някъде между срещите с НЛО и предизборните обещания на
политиците. Но аз вече престанах да се ядосвам. Предполагам, че лекарите се
стараят да подхранват страха на човечеството от мен по икономически причини. Може
би трябва да заснема един разбулващ истината документален филм. Но, моля, без
Брат Пит в главната роля. Защото тогава повечето ще бъдат разочаровани, когато
Мое Нищожество застане пред вратата им.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">„<i>Но никой не се интересува дали
наистина го искам</i>, мисля си на инат. Никой никога не ме е питал какво искам
аз. По-скоро бих учил за акушерка, отколкото да продължа да архивирам бумащини,
които най-вероятно никой никога няма да погледне.<br />
- Всичко това ни костваше още повече усилия преди – обяснява Харон направо,
сякаш ми чете мислите, - Без компютри и харддискове. Трябваше да съхраняваме
тонове хартия и да преписваме цялата наличност отново, защото всичко се рушеше
направо пред очите ни. Преходността понякога наистина е много напрягаща.“<br />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br />
<!--[endif]--></span><br />
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;"></span><br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">„“Табу“ е много хубава игра за една Малка Смърт. По
никакъв друг начин не мога така непосредствено да се науча да поднасям
внимателно на хората вестта, че все някога има край. Че идва ред на другия. Че
въпреки това играта продължава и човек не трябва да е тъжен, защото всеки
получава отредената му нова роля. Всичко е един кръговрат, без край няма ново
начало, без правила няма игра, без радост няма смисъл. Най-простите неща
понякога най-трудно се споделят.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<br />
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;"></span><br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">„В днешно време изглежда, че икономическата ефективност и
продуктивността стоят над желанието да се съхрани радостта от битието. Но какво
ни учи тъкмо тази фирма, Малка Смърт? Всичко си има край. Така и това мислене
някой ден ще се изхаби.“<o:p></o:p></span></div>
<br />
<br />
<br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">„Така например, на всеки десет минути виждам едно петно,
което на пръв поглед не би се забелязало. Когато въодушевено се опитвам да кажа
на съседа до мен за откритието, забелязвам, че вече е заспал. Поклащам глава
при тази липса на целеустременост. Харон веднъж каза:<br />
- Който не върви с отворени очи през живота, никога няма да разбере тайните на
този свят.<br />
Сигурен съм, че е имал предвид точно това петно на стената.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">„-….Има цял куп релевантни въпроси, които компютърът не
може да реши по задоволителен начин. <br />
- Например, има ли живот след смъртта?<br />
- Не, това е тъпо, има доста по-практични неща. Нещо като перфектното местоположение
на транслаторите на мобилни мрежи или възможно най-добрия маршрут за доставки.<br />
- Аха, наистина важни въпроси за човечеството.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;"><br /></span></div>
<br />
<br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">„- Отстъпки или ваучери на стойност 10 евро.<br />
- Това пък защо? Тук на никого не му трябват пари.<br />
- Да, обаче хората се радват като диви на празни обещания.“<o:p></o:p></span></div>
<br />
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<br />
<br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">„Моят личен водач ми посочва следващия куриоз. <br />
- Елате насам. Какво ще кажете за това?<br />
Застанали сме пред стената с урните. В малките ниши пепелта на мъртвите е
намерила своето лично място за възпоменание. На една ваза е залепено указание: <i style="mso-bidi-font-style: normal;">Моля, роднините да се обадят</i>.<br />
- Всъщност това е съобщение от управата на гробището, която по този неформален
начин моли за среща. Но на мен ми звучи така, сякаш мъртвият се опитва да
установи контакт със семейството си. – Клаус М. се разсмива толкова сърдечно, че
наистина усещам колко му е хубаво, че може да изрече тези си мисли гласно. В
този момент осъзнах, че хората се нуждаят тъкмо от присъствието на Смъртта, за
да съберат кураж да живеят, както отдавна са искали.“<o:p></o:p></span></div>
<br />
<br />
<br />
<br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">„Насочвам количката си в посока към касата, заедно с
непослушната си котка, която ругае силно. Там отново като по поръчка се
нареждаме зад една баба, на която са ѝ необходими три живота, за да изрови от
портмонето си точно 7 евро и 68 цента. Няма по-добър случай от опашката в супермаркета,
който да разкрива през лицето на Смъртта трагедията на застаряващото общество.“<o:p></o:p></span></div>
<br />
<br />
<br />
<br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">„….Най –после идва и нашият ред.<br />
- Имате ли карта? Събирате ли точки? Искате ли да изтеглите пари? Чрез телефона
си ли ще платите? Стоки на промоция? Да предложим десертче? Игри на късмета? –
Ето ги, значи, многото възможности, които животът предлага.<br />
Безумие.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-family: "arial" , "sans-serif"; font-size: 14.0pt; line-height: 115%;">„Поглеждам лицето на Хайне Фридрихс и се сещам за думите
на Харон:“Повечето копнеят за вечен живот, защото вътре в себе си продължават
да се стремят към нещо, което никога не биха могли да получат, макар то вече да
се е изродило в нещо съвсем прозаично.“ Мен ли е имал предвид?“<br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[if !supportLineBreakNewLine]--><br style="mso-special-character: line-break;" />
<!--[endif]--><o:p></o:p></span></div>
<br />МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-23169218081022171292020-06-16T11:54:00.001-07:002020-06-17T04:27:22.672-07:00"Сняг", Орхан Памук<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjlMqf9CncCPzxrkd24sZmAdlD7EJwz6HBdegHKnNAUJYJxhxMmOSAS8_EzNVsBso1hVeUt6ArfFaRlRo52pdfP5Eddp10z4WSO0gg_j60VMcle0kxyLSRptIpUiYbu9mso2h0_tQ2DkZc/s1600/DSC_3737.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1067" data-original-width="1600" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjlMqf9CncCPzxrkd24sZmAdlD7EJwz6HBdegHKnNAUJYJxhxMmOSAS8_EzNVsBso1hVeUt6ArfFaRlRo52pdfP5Eddp10z4WSO0gg_j60VMcle0kxyLSRptIpUiYbu9mso2h0_tQ2DkZc/s640/DSC_3737.jpg" width="640" /></a></div>
<br />
<div class="MsoNormal">
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„Мъжът, настанил се в автобуса
точно зад шофьора, размишляваше за тишината на снега. Ако това, което усещаше в
душата си, бе началото на стихотворение, щеше да го нарече тишината на снега.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">Това е началото на книга, която
преобърна представите ми за турците. Винаги съм подозирала, че зная
изключително малко за южните ни съседи, но никога не съм си давала сметка колко
нищожно е това „малко“. <br />
„Сняг“ е толкова многопластова книга, че опитвайки се да пиша за нея, съм почти
сигурна, че някоя от нишките ще ми убегне и дори не съм сигурна откъде точно да
започна. <br />
От една страна, това е историята на поета Керим Алакушоглу, който от дванайсет години
живее като политически изгнаник в Германия, без да има някакви интереси в
областта на политиката. Керим обича поезията, не харесва името си и се нарича
Ка, а разказът за него започва с пътя му към Карс, през 1992 година, където е
изпратен да отрази местните избори и напише материал за самоубийствата на момичетата
в града. Ка не е журналист, негов приятел в Истанбул му издава временна
журналистическа карта, за да опознае истинската Турция, но истината е, че Ка
отива в Карс с намерението да срещне Ипек, неговата студентска любов. <br />
От друга страна това е книга за града, който се намира почти на границата с
Армения и в който се случва един мини преврат. Разкъсан, както междувпрочем е
разкъсана и цяла Турция между секуларизма на Запада и традиционното религиозно подчинение,
което диктува политическите събития. <br />
От трета страна това е една дисекция на начина на мислене на турците, на
механизма, по който се заражда крайното отношение на фундаменталистите към
останалия свят, на комплексите, които притежават обикновените хора спрямо
западното общество. <br />
От четвърта страна това е философското отношение на Ка към света, разположено
върху една снежинка. На върховете на която се намират най-важните качества за
него и към всяка от тях той причислява стихотворенията, които написва в Карс. <br />
В известен смисъл, самата книга е като една снежинка, с няколкото си нишки,
които водят към центъра ѝ, където се намира Ка.<br />
Веднага след пристигането на главния герой в Карс, пътищата биват затворени
заради обилния снеговалеж и градът остава изолиран от останалия свят. В тази обстановка
Ка се опитва да разбере гледните точки на всички, замесени в особените събития.
Издадено е нареждане всички момичета да влизат в педагогическия институт с
непокрити глави. Това е част от стъпките, които предприема Анкара към светско
общество. Само че, ако една държава толкова години е била обърната към
религията, е много трудно просто с една заповед да я промениш. Парадоксалното в
случая е, че по-старото поколение е по-склонно да отрече крайната си
религиозност, докато младите момичета се вкопчват в своята вяра и отказват да
се разделят със символите ѝ. <br />
Карс е описан като най-изоставения от страната град, потънал в тъга и нищета. С
жители, изтъкани от комплекса на бедния човек. Които всяка вечер са пред
телевизорите, за да гледат популярния сериал и чието единствено разнообразие е
представлението в театъра, излъчвано по местната телевизия. Подтискащ е начина,
по който те гледат на Ка – като на някакъв западоевропейски гастербайер,
богаташ, с неговото пухкаво палто, всъщност купено от верига евтини
хипермаркети. Сравнени с него, мъжете в Карс, с техните вехти пуловери, седящи
в кафенетата и разискващи ситуацията в страната и града са като някакви сенки
от миналото. <br />
На фона на цялата тази беднотия се случва преврат, който предшества местните
избори и който разкрива по един неоспорим начин крайността, в която изпадат
непримиримите със западния, също по своему агресивен модел хора. Не, аз не
оправдавам фундаментализма, но си давам сметка, че западният човек твърде малко
знае за комплекса на ориенталеца да се чувства пълноценен. Истината е, че в
тази ситуация сякаш няма прави. Майсторството на Орхан Памук е в начина, по
който успява да ни предаде гледната точка и на едните, и на другите. Сянката на
Запада, надвиснала като някакъв съдник над крайните ислямисти и самите те, като
наежени петли, готови от най-малкото нещо да се взривят. И буквално, и
преносно. Истината е, че онова, което най-много ме разтърси е онази
безпощадност при тях, която е толкова категорична, че ги кара напълно да
откажат да разберат чуждата гледна точка. Дадох си сметка, че сякаш няма
никакъв начин за диалог и че всъщност внедряването на ислямските
фундаменталисти във всяко едно общество е на практика неизкоренимо.<br />
На фона на всичко това се случва красивата любов на Ка към Ипек, която е
толкова чиста и толкова силна, че го кара да мисли само за нея и всичко
останало да бъде като нейн доказателствен фон. Самата Ипек е неразбираема от моя
гледна точка, но само в началото. Не е от героините, с които по някакъв начин
мога да се отъждествя, но пък напълно оправдавам избора ѝ накрая. <br />
Интересното в „Сняг“, освен сюжета и проблемите, които изкарва, е начина, по
който е построена самата книга. Сякаш повествованието се води от неутрален
разказвач и ни прави странични наблюдатели, но след половината се оказва, че то
е разследване на събития и някъде там се появява съвсем категорично (защото той
е леко загатнат още в началото)
истинският автор на сюжета, който е самият Памук. В този смисъл събитията
придобиват (не)очаквана достоверност и това ги прави още по-стряскащи. <br />
Това, което отличава една стойностна книга от другите е, когато тя те накара да
се заровиш в някаква информация и да искаш да знаеш повече. Разгледах
внимателно няколко статии за истинския град Карс и това, което излезе, е статия
на DW за събитие, случило се на 24.
04.2011 г., ден след като арменците отбелязват годишнината от арменския геноцид
през Първата световна война. Ахмед Ердоган премахва паметника, замислен като
жест на помирение към арменците, обявявайки го за „истинска грозотия“. Срещу
самият Орхан Памук е подадена жалба от страна на един ултранационалистически
адвокат, а в последствие е и осъден за обида, заради заявлението му пред
швейцарски вестник, че Турция е избила в на собствената си територия 30 хил.
кюрди и 1 млн. арменци. Присъдата над Памук е прецедент в държавата, защото тя
на практика означава, че всеки един гражданин на Турция може да заяви, че е
обиден от думите на писателя и да го осъди. <br />
Самият град Карс има изключително интересна история, която започва с това, че
той е бил столица на Армения, част от Византия, завладяван от селджуците, за
известно време във част от Грузия, а последствие на два пъти във владение на
Русия. Всичко това се е отразило на специфичната му архитектура, която е
запазена и до днес. И още нещо любопитно за гр. Карс – известен е с
производството на най-доброто турско зряло сирене Кашър.<br />
„Сняг“ е третата книга, която чета на Орхан Памук, но засега първата любима и
изчетена на един дъх. Другите две, „Истанбул“ (в по-малка степен) и „Нов живот“
(в по-голяма степен) останаха в известен смисъл неразбрани от мен и ми вървяха
някак по-трудно, така че ще се наложи да ги прочета отново, но след като се
запозная с още някои от другите заглавия. <br />
Разбирам защо Орхан Памук има толкова много награди като писател, както и разбирам
защо е с списъка на 2005 г. на сп. „Тайм“ за 100-те най-влиятелни личности в
света. Носител е на Нобелова награда за литература за 2006 год.<br />
„Сняг“ на Орхан Памук е на изд. „Еднорог“, в превод на Розия Самуилова, а
художник на корицата, която е много стилна, е Христо Хаджитанев.<o:p></o:p></span></div>
<span style="font-family: "Calibri","sans-serif"; font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-ansi-language: BG; mso-ascii-theme-font: minor-latin; mso-bidi-font-family: Aharoni; mso-bidi-language: AR-SA; mso-fareast-font-family: Calibri; mso-fareast-language: EN-US; mso-fareast-theme-font: minor-latin; mso-hansi-theme-font: minor-latin;">И.</span></div>
<span style="font-family: "calibri" , "sans-serif"; font-size: 20.0pt; line-height: 115%;"><br /></span>
<span style="font-family: "calibri" , "sans-serif"; font-size: 20.0pt; line-height: 115%;">И няколко цитата, които мен лично ме впечатлиха:</span><br />
<div class="MsoNormal" style="tab-stops: center 8.0cm;">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„Ка осъзнаваше, че в Турция
вярата в Аллах не предполага среща насаме на индивида с най-висшата идея, с
най-великия създател, тук трябваше най-напред да станеш част от дадена общност,
от определени среди…“<o:p></o:p></span></div>
<br />
<br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„- Само неизпитващите страдания
атеисти смятат, че изтърпените страдания са безсмислени – каза Кадифе. – Дори
атеистите, изтърпели някое леко страдание, започват накрая да вярват, защото не
издържат дълго на безверието.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„…За момиче, което знае, че
покривалото е повеля на Аллах и го приема като символ, е изключително трудно да
бъде убедено да го свали.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„- Желанието за самоубийство на
повечето от момичетата в нашето положение е продиктувано от необходимостта да
се почувстват господарки на собствените си тела.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„….Въпросът е да вярваш, както
вярват бедняците, да се превърнеш в един от тях. Да ядеш като тях, да живееш
като тях и ако се смееш на онова, на което се смеят те, ако те гневи онова,
което гневи и тях, едва тогава би могъл да повярваш в техния Аллах. Въпросът за
Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и вярата,
а е проблем на начина на живот.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„- За Запада е непривлекателно,
когато за Запада се говори като за един индивид, като за една гледна точка –
отвърна Ка, подбирайки внимателно думите си.<br />
- Вярвам в казаното от мен – отвърна най-накрая Тъмносиния. – Съществува един
Запад и една гледна точка. Другата гледна точка е нашата.<br />
- Западняците не живеят така – отвърна му Ка. – Там, за разлика от тук, никой
не се хвали, че мисли точно като другия. Всеки, дори най-обикновеният бакалин,
се гордее със своите лични възгледи.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„- Не съм писал стихотворение
„Сняг“ и довечера няма да ходя в театъра. Новината е невярна.<br />
- Не бъдете толкова сигурен. Доста хора ни презират, задето създаваме новините
преди да са се случили и смятат, че това не е журналистика, а гадателство, но
по-късно, когато събитията се развият точно както сме ги описали, не смогват да
прикрият смайването си. Немалко събития се превръщат във факт, понеже ние
предварително сме произвели новината. Такава е модерната журналистика. И вие,
убеден съм, ще напишете „Сняг“ и ще отидете да го прочетете, за да не ни лишите
от правото да бъдем модерни в Карс и за да не ни оскърбите.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">
</span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;"></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 20.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: Aharoni;">„- Ще кажа нещо съвсем простичко
– рече превъзбуденият младеж. – Напишете във франкфрутския вестник следното:
„Ние не сме глупави! Ние сме само бедни! Наше Право е да изискваме да бъде
зачитана тази разлика.“<br />
- Аллах да ни е на помощ.<br />
- Извинете моля, ама като казвате „ние“ – попита някой отзад, - кого имате
предвид: турците, кюрдите, азербайджанците, черкезите, карсците?..Кого?<br />
- Защото най-голямата грешка на човечеството – продължи превъзбуденият младеж
от групировката, - най-голямата заблуда от хиляди години насам е объркването на
бедността и глупостта. <br />
- Я разтълкувай какво е да си глупак?<br />
- Забелязвайки всъщност това предизвикващо срам мисловно объркване в достойната
човешка история, религиозните лидери и моралистите заявяват, че беднякът
притежава знание, човечност, ум и сърце. Ако види беден човек, господин Ханс
Хансен го съжалява. Е, може би не веднага, ама започва да си мисли, че той
просто е безволев пияница.<br />
- За господин Ханс Хансен не знам, ама всеки си мисли така, види ли бедняк.<br />
- Моля, изслушайте ме – обади се превъзбуденият кюрдски младеж, - след това
няма да кажа повече нищо. Хората може би съжаляват всеки един бедняк поотделно,
но когато цялата нация е бедна, светът я възприема като глупава, безмозъчна,
мързелива, мръсна и неспособна. Присмива ѝ се, не я съжалява. Намира за смешни
културата, традициите и обичаите ѝ. След време хората се срамуват от тия си
мисли, престават да се надсмиват и за да не бунят емигрантите от същата нация,
почистващи работните им места и изпълняващи най-черната работа, започват да се
правят, че уж проявяват интерес към културата им, че уж ги приемат за равни.<br />
- За която и нация да говориш, спомени я най-сетне. <br />
- И аз да добавя нещо – намеси се другият кюрдски младеж. – За жалост,
човечеството вече не може и да се надсмива над тези, дето се убиват и
екзекутират взаимно. Научих го от разказите на чичо ми, който миналото лято си
дойде от Германия. Светът проявява нетърпимост към агресивните нации.<br />
- Ти какво, да не ни заплашваш от името на западняците?<br />
- Ето защо – продължи превъзбуденият кюрдски младеж, - когато западнякът срещне
човек от подобна бедна нация, най-напред подсъзнателно изпитва към него
презрение. Тутакси решава, че човекът е толкова беден, защото принадлежи към
глупава нация. По всяка вероятност, мисли си западнякът, главата на този човек
е пълна със същите безсмислици и глупотевини, както на цялата му нация.“<o:p></o:p></span></div>
<span style="font-family: "calibri" , "sans-serif"; font-size: 20.0pt; line-height: 115%;">
</span>МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-6362445387613624565.post-77841309717384231472020-04-26T10:29:00.000-07:002020-05-06T10:30:03.513-07:00"Аз роботът", Айзък Азимов<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhhus5lPTy8HRz8TkpnZmXjpL1HDwQULouRJxzVrFFmwKQ4ZCG0ULa_ldt0gGRYvSg6bXFFuEeBZzwaIpgSfF8E8wa3O7SoJTEK8J5Jg2O9BBM6J3-jc2NJwPXhp2yyV6Ij1YbmYuG3v2A/s1600/DSC_9165.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" data-original-height="1067" data-original-width="1600" height="426" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhhus5lPTy8HRz8TkpnZmXjpL1HDwQULouRJxzVrFFmwKQ4ZCG0ULa_ldt0gGRYvSg6bXFFuEeBZzwaIpgSfF8E8wa3O7SoJTEK8J5Jg2O9BBM6J3-jc2NJwPXhp2yyV6Ij1YbmYuG3v2A/s640/DSC_9165.jpg" width="640" /></a></div>
<br />
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";">„Аз роботът“ е сборник с разкази на Айзък Азимов, които
се въртят около тематиката за навлизането на хуманоидните роботи в човешкия
живот. На пръв поглед разказите нямат връзка помежду си, но всъщност изобщо не
е така. Освен обединяващият герой, който участва във всичките -<span style="mso-spacerun: yes;"> </span>робопсихологът д-р Сюзън Келвин, сборникът
пресъздава представата на Айзък Азимов за развитието на роботите от началните
неми помощници у дома, до свръх интелигентните, мислещи и чувстващи машини,
които са в състояние не само да управляват хората, но и да оспорват тяхното
превъзходство и собствения си произход. Другата обединителна нишка е, че
независимо на какъв етап от развитието си са роботите, те се подчиняват на три много
важни закона,вградени в позитронните им мозъци, които им помагат да изпълняват командите
на хората, без в даден момент да се опълчват срещу тях. Но понякога точно тези
закони са онова, което ги прави опасни и всъщност управляването на един робот е
изключително деликатна дейност. Точно тук се явява работата на д-р Келвин,
която успява да разбере в различните ситуации какви са подбудите за действия за
дадения робот. Така, както се развива технологията на роботите през разказите,
така самата робопсихоложка е представена хронологически в нейното професионално
израстване. <br />
Но да се върнем на трите закона на роботиката. Първият гласи, че роботът не
може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да
бъде причинена вреда. Според втория роботът е длъжен да се подчинява на всички
заповеди на човека, освен ако те не са в противоречие с Първия закон. А третия
казва, че роботът е длъжен да защитава своята сигурност, доколкото тази защита
не е в противоречие с Първия и Втория закон. Правилните указания, който дават
хората на роботите са най-важното нещо за тяхната и на самите хора безопасност.
Защото роботите разбират указанията абсолютно буквално, те не притежават
абстрактно, асоциативно мислене и не тълкуват задачите. Но в същото време могат
да ги променят, ако те са в противоречие с някой от трите закона. <br />
Книгата е много интересна, чете се бързо, приятно и за времето си е била доста
иновативна.Издадена е в Лондон през 1973 година, а всички знаем колко много се
разви технологията само за последните 20 години. И все пак хуманоидни роботи,
които помагат в домакинството все още нямаме в масова употреба. Разбира се, от
съвременна гледна точка на места звучи леко наивистично, но по всяка вероятност
и днешните романи, описващи бъдещето, каквото го виждаме, след 50-тина години
ще звучат наивно. <br />
Ще завърша с това, че в разказите въпросът за употребата на тези роботи е доста
спорен и като цяло голяма част от човечеството не е готово и не желае тяхното
присъствие в живота си. Затова по-голямата част от действието се развива на
различни междупланетни бази. <o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";">„Аз роботът“ на Айзък Азимов е на из. „Народна младеж“,
няма ново издание – сборникът е включен в едно по-ново здание, с общото
заглавие „Роботите“, но и то е изчерпано и го няма на пазара, така че вариант
остават библиотеките и букинистите. Моето издание е купено от сергия със стари
книги и даже има посвещение в началото, което е с такъв артистичен почерк, че
трудно разчитам. Преводът е на Тодор Вълчев, а илюстрациите на Никифор Русков
/да, книгата има и илюстрации/.<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";">И.<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";">Малко цитати, които ми харесаха:<br /><br /><o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";">„Джордж Уестън се чувстваше чудесно. За него вече бе
станало навик в неделя следобед да се чувства чудесно. Вкусно, обилно ядене,
удобен, мек стар диван, на който да се изтегнеш, но в брой на „Таймс“, домашни
пантофи на краката и никаква риза, която да те притеснява – как да не се
чувстваш чудесно?<br />
Обаче влизането на жена му предизвика недоволство у него. След десетгодишен
брачен живот той все още имаше глупостта да я обича и не ще и дума, винаги ѝ се
радваше, но следобедната почивка в неделя беше свещена за него, а за да се
чувства човек чудесно – както той разбираше това, - му бяха необходими поне
два-три часа пълна самота. Затова той заби поглед в последните съобщения за
експедицията на Лефебр и Йошида за Марс (този път те бяха стартирали от лунната
станция и имаше голяма вероятност да успеят) и се направи, че не забелязва жена
си.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";">„Една от любимите сентенции на Грегъри Пауъл гласеше, че
от паника полза няма.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";">„Роботът МС излезе и двамата останаха сами с Кюти, който
все още стоеше неподвижен.<br />
- Е – ухили се Пауъл, - сега вече вярваш ли, че ние сме те създали?<br />
Кюти отговори кратко и безапелативно.<br />
- Не!<br />
Усмивката на Пауъл застина и бавно изчезна от лицето му. Донъвън просто зина. <br />
- Вие само сглобихте вече готови части – продължи Кюти. – И направихте това
много умело – инстикт, предполагам. – но вие не създадохте този робот. Частите
са създадени от Всемогъщия. <br />
- Слушай – изхриптя Донъвън. – тези части са произведени на Земята, след което
са изпратени тук. <br />
- Е, е – отвърна успокоително Кюти, - няма да спорим сега. <br />
- Така е, както ти казвам! – Донъвън се хвърли напред и сграбчи робота за
ръката. – Ако беше прочел книгите в библиотеката, те щяха да ти обяснят всичко,
без да оставят ни най-малко съмнение. <br />
- Книгите ли? Аз съм ги изчел – до една! Много добре са измислени. <br />
Неочаквано в разговора се намеси Пауъл. <br />
- Щом си ги изчел, какво повече да говорим! Не можеш да си опориш. Простоне
можеш!<br />
В гласа на Кюти прозвуча съжаление към тях. <br />
- Но, Пауъл, за мен те съвсем не са достоверен източник на информация. Вярно е,
че и те са създадени от Всемогъщия, но са предназначени за вас, а не за мен. <br />
- Това пък откъде го измисли? – попита Пауъл.<br />
- Аз, като мислещо същество, съм способен да изведа истината от априорни
положения. А за вас е нужно някой да ви обясни вашето съществуване, защото,
макар и да имате разум, не сте в състояние да разсъждавате. И този някой е
Всемогъщия. Разбира се, няма нищо лошо в това, че той ви подхвърля тези смешни
представи за далечни светове и хора. По всяка вероятност вашият мозък е твърде
примитивен, за да може да възприеме абсолютната истина. Но тък като на
Всемогъщия е угодно вие да вярвате на вашите книги, аз няма да споря повече с
вас.<br />
На излизане той се обърна и добави меко:<br />
- Вие не се огорчавайте. В света, създаден от Всемогъщия, има място за всеки.
Имате място и вие, горките човеци. И макар, то да е скромно, ще бъдете
възнаградени, ако се държите, както подобава. <br />
Той излезе с благостно изражение, каквото подхождаше за пророка на Всемогъщия,
а двамата останаха сами и избягваха да се погледнат в очите.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";">„-Аз мисля, че те разбирам – промълви доктор Келвин. <br />
- Аз, знаете чета мисли – продължи роботът – и нямате представа колко сложни са
те. Много от тях остават неразбираеми за мен, защото моят начин на мислене няма
почти нищо общо с вашия. Но независимо от това аз се опитвам да вникна в него и
вашите романи ми помагат.<br />
- Да, но боя се, че когато чрез съвременния роман се запознаеш с някои душевни
преживявания – в гласа ѝ трепна горест. – нашите мисли и чувства ще ти се
сторят досадни и безцветни.<br />
- Нищо подобно!“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";">„-…Всичко, което съдържа в себе си някакъв живот в себе
си, въстава – съзнателно или несъзнателно – против всякакво господство. А още
повече ако това господство се упражнява от по-низше или възприемано като
по-низше същество. Физически, а в известен смисъл и умствено роботът – всеки
робот – стои по-високо от човека. Защо тогава той се подчинява на човека? Само
благодарение на Първия закон. Без този закон още първата заповед, която се
опиташ да дадеш на робота, ще доведе до твоята гибел.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";">„- Всичките новини са при тях – каза той.<br />
- Как не! – възрази Роисън. – Под тия златни доспехи на генерала няма нищо.
Съблечеш ли го, ще откриеш само една поточна лента, която пуска заповеди надолу
и прехвърля отговорността нагоре.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";">„…Имаше изражение на човек, който е хванал душата си с
две ръце, разтърсил я е здраво и я е изправил на крака. В гласа му дори имаше
зачатък на търпение.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";">„- Прав сте – съгласи се доктор Келвин, - но забелязах
напълно естествения ви страх, че може да обезумеете. Този страх би могъл да ви
попречи да изпълните задачата си, затова реших да ви оставя да си мислите, че
единственото ми съображение да ви изпратя на кораба е, че целя роботите повече
от хората. Това, както предполагах, щеше да ви ядоса, а ядът, драги ми доктор
Блек, понякога се оказва много полезен. Ако не друго, един ядосан човек се
плаши по-трудно, отколкото ако не е ядосан. Излезе, че съм била права. – Тя
сключи ръце в скута си и на лицето ѝ се появи нещо съвсем близко до усмивка.“<br />
<br />
„Фундаменталистите смао това чакаха. Те не представляваха някаква политическа
партия или религиозна секта. Това бяха хора, неуспели да се приспособят към
„атомния век“, както се казваше някога, когато атомът беше все още новост.
Всъщност това бяха привърженици на простия живот, тъгуващи за една
действителност, която сигурно не е била толкова проста за тези, които са я
изпитали на гърба си и които затова на свой ред са били привърженици на простия
живот.“<o:p></o:p></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18.0pt; line-height: 115%; mso-bidi-font-family: "Arabic Typesetting";"><br /></span></div>
<div class="MsoNormal">
<span style="font-size: 18pt;">„В гостната беше и доктор Сюзън Келвин. Седнала сковано,
стиснала устни, тя имаше студения вид на човек, който толкова дълго е работил с
машини, че в кръвта му се е вляла и малко стомана.“</span></div>
<br />МарИВаяhttp://www.blogger.com/profile/09530675356158054559noreply@blogger.com0