четвъртък, 25 април 2019 г.

"Старият крал и неговото изгнание", Арно Гайгер



„Старият крал и неговото изгнание“ е книга, след затварянето на последната страница на която ти става много тъжно, но и малко по-спокойно. Чувстваш се една неголяма крачка по-близо до разбирането на механизмите на старостта, но и се надяваш да си достатъчно далече, за да можеш по-дълго да се радваш на силата на ума си.
Странно е, но Арно Гайгер се оказа единствения австрийски автор в библиотеката ми, така че, когато потеглих за Виена, нямах кой знае какъв избор. Обичам да чета книги, които по някакъв начин са свързани с мястото, на което отивам или са написани от автори, които са родом или живеят там. Думата „крал“ в заглавието е много подходяща за атмосферата на този град, ако не ставаше дума за възрастен мъж, болен от алцхаймер. Бащата на автора постепенно започва да губи разсъдъка си, да остава в заплетените спомени на миналото си от които търси пътя към дома, без това да му помага да живее в настоящето. Като всеки, попаднал в плен на това заболяване, той спира да разпознава близките си, не е в състояние да се справи без чужда помощ в ежедневието си и потъва все повече в своя свят, в който има предимно самота. Това е изгнанието на ума, който го запраща някъде далече в свят, от който връщане няма. Но книгата е изключително човешки и топло написана и ни среща по един много спокоен начин с този проблем.  Всъщност авторът, от чието име се води разказа, е един от малкото роднини, които посрещат и съпровождат  това заболяване с мъдростта на разбирането и приемането.  
Книгата е изпълнена с красиви разсъждения и интересни истории и е написана с много любов, нежност и внимание. И колкото повече смъртта приближава, толкова повече синът разбира живота на баща си. Тя е сбогуване и същевременно запознаване. 

„Старият крал и неговото изгнание“ на Арно Гайгер е на изд. Колибри от поредицата „съвременна европейска проза“. Преводът е на Жанина Драгостинова, а корицата - на Стефан Касъров.

И.

Снимките са направени в Музея на история на изкуствата във Виена.



Този път съм сложила повече цитати, за което се извинявам предварително:
 „Руснаците имат поговорка, която казва, че в живота нищо не се повтаря освен грешките. А с възрастта те се увеличават.“

„Защото, ако като дете си смятал родителите си за силни и си вярвал, че те могат да се справят с предизвикателствата на живота, много по-трудно, отколкото при останалите хора, приемаш техните постепенно появяващи се слабости.“

„Мъчителното усещане, че не си у дома, е част от картината на болестта. Обяснявам си го, че въз основа на вътрешното си разстройство болният от деменция човек губи чувството за сигурност и закопнява за място, където отново да си възвърне увереността. Тъй като объркаността му не изчезва и на добре познати места, дори и собственото му легло изгубва смисъла си на възможен дом.“

„…често се казва, че болните от деменция са като малките деца – почти няма текст, който да не използва тази метафора, и това си е за ядосване. Не е възможно възрастният човек да се върне назад и да стигне до състоянието си на дете, тъй като същността на детето предполага то да върви напред в развитието си . Децата придобиват нови способности, болните от деменция губят от наличните си способности. Заниманието с децата заостря погледа към напредването, заниманието със страдащите от деменция показва загубите. Истината е, че старостта не връща нищо наобратно, тя е като хлъзгава пързалка, а една от най-големите грижи, които създава е, че понякога може да продължи твърде дълго.“

„Дед трябва да е бил изкусен в сметките, иначе средно надарен и не особено як мъж. Предпочитал да командва, вместо да работи, тъй като всички в семейството били по-сръчни, а скоро и по-силни от него; не искал да се изложи пред жена си и децата. Поради същата причина дед никога не обяснявал как трябва да се направи нещо, а само заповядавал то да бъде направено. Така заобикалял възможността някой да му каже, че същото нещо може да стане по по-добър и лесен начин.“

„Мам била по-умна от дед. Така казваше баща ми, когато нишките на спомените все още можеха да го свързват с тия неща; топлосърдечна, мила, слаба, но много яка жена с ясно очертани бицепси.“

„Мам била тиха жена, която ненавиждала каквото и да е внимание към себе си и схващала живота като подготовка за небесата. Децата ѝ говорят за нея само с уважение и вероятно това е основната причина, поради която не знаят какво точно да разказват.“
„Фактите променят чувствата.“

„Чак години по-късно аз проумях, че желанието да се прибереш у дома съдържа нещо дълбоко човешко. Напълно спонтанно баща ми е правил  това, което е правило човечеството: като лек срещу плашещия го, неподлежащ на разгадаване живот той бе определил едно място, където биха били възможни сигурността и уютът, стига да се добере до него. Това място на утехата баща ми наричаше дом, вярващите го наричат  царство небесно.“  

„Алцхаймер е болест, която, като всяко нещо, което се има за важно, има мнение и се изказва за всички други неща освен за себе си. Човешките качества и обществените разположения се отразяват в тази болест като в увеличително огледало. За всички нас светът е объркващ и трезво погледнато, разликата между здрав и болен се състои в това доколко човек е способен да прикрие избилото на повърхността объркване. Отдолу бушува хаосът.“

„Също и за относително здравия човек редът в главата е само фикция на разума.“

„На нас, здравите,  болестта на Алцхаймер ни отвори очите за това колко комплексни са способностите, от които имаме нужда, за да се справим с всекидневието си. В същото време алцхаймер е символ на състоянието на обществото ни. Общата представа се е изгубила, наличните знания вече са необозрими, непрекъснато появяващите се новости раждат  проблеми с ориентацията и страхове за бъдещето. Да се говори за алцхаймер, означава да се говори за болестта на столетието.“

„Непрекъснато се стараем да придадем форма на живота си, непрекъснато животът разчупва формата.“

„Защото, за да се възползва от шансовете, които му предлага светът, човек се нуждае от доверие…“

„Това, което при встъпването в брак разумът си стиска в кесията, по време на брака обикновено се изплаща с огромни лихви.“

„…в края на краищата човек страда или поради недостиг, или поради прекалена родителска грижа.“

„Гласът му често звучеше спокойно – като на човек, който знае, че в края на краищата животът винаги свършва зле и че не си заслужава много да се напрягаш.“

„- Чувствам се много добре – каза той. – Вече съм стар човек, вече трябва да правя само това, което ми харесва, и да видя какво ще се получи.“

„…След многократни молби баща ми отвори вратата. Седеше на малкото столче в банята, с дълъг панталон и бяла долна фланела без ръкави, кожата на ръцете му бе увиснала, загубила всякаква еластичност. Бе завързал две хавлиени кърпи около врата си, което му придаваше войнстващ вид, в едната си ръка държеше държеше четка за гръб с дълга дръжка, в другата нокторезачка, чиято пиличка стърчеше отворена. Приличаше действително на крал – със скиптър и меч. Но лицето му бе белязано от печата на безумието.“

„Признаването на поражението също може да се смята за успех.“

„Старостта, като последен етап от живота на човек, е културна форма, която постоянно се променя и непрекъснато трябва да бъде отново изучавана. А когато веднъж се стигне дотам, че бащата няма на какво повече да научи децата си, тогава остава поне да ги научи какво означава да си стар и болен. Това също може да бъде форма на бащинство и синовност, ако е поставено в правилните условия. Тъй като разплатата със смъртта се извършва само приживе.“

„Ферде:
-          Още много неща ми се правят. С удоволствие бих се качил още веднъж на Алпе. И оттам надолу към Рикатшвенде.
Татко:
-          Няма да дойда с теб.
-          Защо не?
-          Защото съм нищо.
-          Още си колкото трябва.
Татко се ухили:
-          Не вярвам.
Ферде:
-          Трябва само да го искаш.
Татко:
-          Искането ми не е чак толкова силно. Но надежда имам…бях човек, който в живота си винаги здрави стъпваше на земята.“

„Когато се провали това, което очаквахме, едва тогава почнахме да живеем.“

„Почти всеки се проваля в изграждането на образа на бащата. Едва ли има мъж, който да отговаря на представата за баща, която децата си съставят.“

„Казват, че който чака достатъчно дълго, той може да стане крал.“