"Има страшно", Мария Донева

 

Да пишеш за поезия е все едно да описваш картина или усещане. Тук няма сюжет, за който да се хванеш. Има само чувства. А чувствата са най-субективното нещо на света.
„Има страшно“ на Мария Донева е онова вътрешно самоуспокояване, когато нещо те е стиснало за гърлото и не те пуска, докато не го изговориш. Сякаш в теб съществуват амбивалентите изрази „няма страшно“ (онова „няма страшно“, с което се успокояваме, когато вътрешно знаем, че е точно обратното) и „има страшно“ (онова признаване, че не можеш повече, че си стигнал до края на страха си, на самотата, на отчаянието, но признавайки ще се справиш, ще продължиш напред и ще си със сигурност, ако не по-силен, то поне по-пораснал).
Малка стая, в която си сам, но знаеш, че можеш да я споделиш с останалия свят и да му позволиш да надникне – ето това е тази стихосбирка.
„Има страшно“ на Мария Донева е на изд. къща „Жанет 45“, корицата е на Димитър Келбечев.
И.


„въобразявам си събота сутрин
безбрежен ден
сините чаршафи на морето и небето
плуваме един в друг
въобразявам си и ден
в който няма други хора
само птици
и котки – да дебнат птиците -
и дървета
въобразявам си всичко
което се случва
светът би отговарял на представите ми
но те нищо не искат да питат.“


„Те са чашите, в тапетите,
в книгите, в стъклопакетите,
в белезите под коляното
и в праха върху пианото,
в мумиите на мухите,
в скелетите на мечтите,
сграбчени или отронени -
в къщата се пазят спомени.

Но и късно да се връщам,
и да ми съборят къщата,
и да си сменя адреса,
даже да не знам къде съм,
и да скъсаме синджирите,
и да ми загубят дирите,
бягаща или прогонена -
пак си имам
куфар спомени…“

 

„Създавам моя мъж.
Издигам го наоколо.
Нощувам в мислите му,
гледам през очите му.
Строя го светъл и голям,
с отворени врати,
за да не го напусна лесно.“

„Вълнуващи грапавини,
замайващи ме гладкости.
И докъдето погледът ми стига,
пред мене се простират
пътеки,
по които езикът ми е скитал.“

„Бяхме весели като малки кучета,
винаги готови за игра и гладни.
Сложи лапа на сърцето си и ми кажи:
ще обичаш ли друга
някога
повече от мен?

Понасям студа в очите ти
със стиснати зъби.“

 

„Лъжите се просмукват
в гардеробите, в праговете.
Дребничките лъжи -
в сребърните лъжички.
Надвисват като оперни полилеи
с безброй кристални ножове.
Само полъх на откровеност
и ще се съсипе този свят.
Откровението и Апокалипсисът
са една и съща книга.“


„Камерите на сърцето
работят.
За какво ни е
толкова много лед…“

"СОЛО", Рана Дасгупта

 

Това е втория роман на младия автор Рана Дасгупта, след „Играта на Де Ниро“, който имам, но не съм чела още. Роден в Англия, пътувал и учил на различни места по света, той в момента живее в Делхи, откъдето са корените му. 

Имам един навик – когато срещна нещо, свързано с България в книга на чужд автор, да си го отбелязвам и да си го събирам в един уърдовски файл. Когато попаднах на информация за това, че главният герой на име Улрих е роден в София и живял на Дондуков, веднага си сложих отметка. Наложи се, обаче, да я махна и да сложа във файла името на цялата книга, защото се оказа, че в нея се разказва за България. Това много ме изненада, не бях чела анонси и изобщо не очаквах, че целият сюжет в първата част на „Соло“ е посветен на страната ни. Не само това, всичко е описано толкова достоверно, безпристрастно, обективно и с подробности точно, че известно време се рових в нета да разбера дали авторът не е живял тук. Да, той е посещавал България, имал е и консултанти, които са го въвели в обстоятелствата, но в повествованието има такива дребни детайли, които си мислех, че само човек, прекарал поне 10 години в страната ни, би могъл да знае. Което ми показа колко изключително прецизно е подходил Рана Дасгупта към сюжета и определено предизвика моето възхищение.
Ето каква е историята: В първата част, озаглавена „Живот“, както вече споменах, главният герой се казва Улрих, което е резултат от любовта на баща му към Германия и всичко немско. Въпросният баща е инженер в железницата и от най-ранна възраст попарва желанията на сина си да се занимава с музика. Улрих има подкрепата на майка си, Елизавета, но тя е недостатъчна. Затова той решава да се занимава с химия и заминава да следва в Берлин. Преди да замине, обаче, баща му се е върнал като инвалид от неясно коя война и с напълно променена психика започва да живее един отшелнически живот в една от стаите на дома им. Между двете световни войни на Улрих не му се получава да продължи следването си в Германия, защото баща му бива разорен и той трябва да се върне в България да помага на семейството си. Попада в едни бурни времена, в които той самият е доста объркан. Започва работа в завод, а в последствие се жени за сестрата на най-добрия си приятел. В крайна сметка Улрих живее в края на годините си в самота в един панелен блок, отдавна напуснал красивата аристократична къща, в която е израсъл, превръщайки се в самобитно и самодостатъчно старче, което не обича да общува с останалите хора.
Във втората част от книгата – „Фантазии“ са сюжетите на обитаващият панелката и собствените си глава Улрих, които той измисля. В тях участват  истински герои от живота му и измислени персонажи.  Тази втора част е толкова различна от първата, че сякаш четеш отделни книги. Изключително интересните истории на хора, които постигат световен успех с таланта си, хора, които не съумяват да адаптират чувствителната си душа към съвременния свят или хора, които са толкова гъвкави, че оцеляват изключително добре във всяка ситуация. Там има заплетени сложни връзки и отношения, които създават една изключително интересен сюжет, прекосяващ няколко държави и континета.

Историята от книгата обхваща периода от преди Първата световна война до малко след падането на социализма. И спокойно може да се нарече и исторически роман, защото, както казах вече, с много безпристрастна точност описва събитията в България, без да дава оценка и да налага субективното си мнение. Дори съм склонна да му простя не особено убедителния образ на Магдалена, която в началото е много влюбена в Улрих, но така и не разбирам защо се обръща на 180 градуса. Тоест, разбирам, но не ми е достатъчно убедително, някак.
Изключително интересна е втората част, тази с фантазните сюжети на Улрих, която разкрива неговата дълбока душевност. Любопитно е, че всяка една глава от първата част е озаглавена с химичен елемент, като изборът на тези елементи изобщо не е случаен. Във втората част пък главите носят имена на морски животни и това също не е случайно.
Самото заглавие на книгата е нещо като моста между действителния живот на Улрих, в който той така и не успява да се отдаде на музиката и неговите фантазии, в които един гениален музикант от бедно българско село прави световна кариера.
Рана Дасгупта определено е изключителен разказвач с много фино и ювелирно отношение към детайлите, който влиза в списъка на авторите, чийто книги ще прочета.
„Соло“ на Рана Дасгупта е на изд. „Жанет 45“ от поредицата „Отвъд“, в превод на Алена Ликова, а корицата е на Райчо Станев.

И.

 

„На Улрих му се струваше, че светът му е станал внезапно по-ясен, защото когато можеш да седиш с друго човешко същество и да се потапяш в нови мисли всички граници изчезват.“

 

„През десетилетията оттогава Улрих се опитваше да гледа на възникналия си интерес към химията като на божие възмездие за погребаната си любов към музиката. Поразил го беше фактът, че двете имат нещо общо помежду си: а именно, че от ограничен брой елементи може да се създаде безгранична верига от изразни възможности.“

„…Една ранна сутрин, когато пиеше чай с Магдалена, Улрих се върна от разходка със сина си и оповести: „Птиците не се плашат от човек, който държи в ръце бебе!“ Двете жени избухнаха в смях от изражението на благоговение, изписано върху лицето му.“

"Шок от бъдещето", Алвин Тофлър

 

Тази книга ми попадна в ръцете, когато бях ученичка и много ме впечатли. Говорим за началото на 90-те години. Всъщност, тя е написана още през 1970 г., но при нас нейният превод дойде през 1992 г. Преди почти месец не знам защо се сетих за нея и много ми се прииска да я препрочета и да сравня от една страна това, което си спомням и от друга да направя някаква статистика кое от прогнозите на Алвин Тофлър се е сбъднало и в каква посока е поело човечеството. Разбира се, още докато я четях, се отказах и от двете идеи. Ако започна подробно да правя някакъв сравнителен анализ на книгата, това писание ще добие размерите на дипломна работа.
Затова ще се опитам да кажа най-основните неща, доколкото това въобще е възможно.
Терминът „шок от бъдещето“ е измислен от Алвин Тофлър и на английски той звучи доста по-добре, да не кажа, че няма как да бъде преведен съвсем точно – „future shock“ може да значи „шок от бъдещето“, но може и да е „шок в бъдещето“.
Основната идея на Тофлър в тази книга е, че има някакви установени предели за количеството промяна, която човешкият организъм може да понесе и че безкрайното ускоряване на промяната, без предварително да се установят какви са тези предели, може да доведе до състояние на неприемане или прекомерен стрес, в резултат на който човекът по-скоро блокира, отколкото приема същата тази промяна. Точно това състояние авторът нарича „шок от бъдещето“.

В своята книга Алвин Тофлър изследва свръхиндустриализацията, номадството на човека, развитието на технологиите, социалните отношения, износването на начина, по който протича обучението на децата от гледна точка на хода на историческите събития.
В началото става въпрос за вещите за еднократно ползване, които заместват по-трайните – онези, които са направени така, че да издържат поколения наред. Това, разбира се, води след себе си едно свръхпроизводство. То от своя страна променя начина на структуриране на предприятията и изобщо на начина, по който се управлява. От вертикално управлението става хоризонтално. Това е продиктувано от промяната в усещането за  времето. Изобщо технократското общество забързва все повече и повече времето, необходимо ни за всяко нещо. Другата промяна, която настъпва, е в самите възприятия на човека. Нетрайността се оказва нещо, с което лесно се свиква. Но това се пренася и в отношенията между хората като цяло. Много по-трудно се създават и задържат връзки, хората стават номади – често и лесно сменят мястото, на което работят и съответно това, на което живеят. От една страна това дава огромна свобода, от друга е предпоставка за по-голяма самота и трудно създаване на дългосрочни отношения между хората. Изкуството също става консуматорско и нетрайно. Стиловете се сменят с такава скорост, че трудно може да се следи всичко. Същото важи за литературата и дори в някаква степен за науката.

Алвин Тофлър поставя един доста резонен въпрос, а именно какви са нашите предели на приспособимост. Доколко можем да издържим на промяната, без да изпаднем в абсолютен шок от нея. Мисля, че последната една година отговори много нагледно на тези въпроси и предполагам, че са направени купища изследвания за психическото състояние на хората след такава драстична промяна, каквато ни се случи. Тепърва ще се проучват и ще се виждат разултатите от този най-мащабен експеримент в човечеството. Това, което знам, обаче е, че слава богу не всички прогнози на Алвин Тофлър са се сбъднали. Поне не все още. Макар, че има неща, които той не е могъл да предвиди. Мисля, че дори и той не си е давал сметка за скоростта, с която се променя технологичното общество и в тази връзка някои от прогнозите звучат наивно.
Със сигурност е впечатляващо колко добре е анализирал исторически промените, които настъпват в обществото в резултат от забързаното производство и усъвършенстването на техниката.
Заслужава си да се прочете тази книга, дори и само, за да си даде сметка човек колко по-бавно са настъпили всички тези промени у нас и колко по-забързано и припряно наваксахме в последствие.

 

„Шок от бъдещето“ на Алвин Тофлър е на изд. Народна култура от 1992 г., преводът е на Алфред Криспин, художник на корицата е Николай Пекарев., но книгата отдавна не е на пазара и може да се намери само при антикварите.

И.

 

 

„...Знаем например много по-добре как да измерим скоростта, с която кръвта протича през тялото, отколкото скоростта, с която един слух се разпространява в обществото.“

 

„…хилядолетия и векове са преминали в трудно забележима от отделния човек еволюция и тогава внезапно в нашето време настъпва едно взривно разкъсване на всички предели, един фантастичен отскок напред.“

 

„…важно е да разберем, че технологичното обновление не представлява само съчетаване и прегрупиране на машини и методологии. Появата на важни нови машини не само ни навежда на мисълта или ни принуждава да извършваме промени в други машини. Новите машини предлагат нови решения на социални, философски и дори на лични проблеми. Те променят съвкупното интелектуално обкръжение  на човека, начина, по който мисли, мирогледа му.“

 

„Защото, докато ние сме склонни да съсредоточаваме вниманието си във всеки даден момент само върху една ситуация, повишената скорост, с която ситуациите протичат край нас, усложнява неимоверно цялата структура на живота, като умножава броя на ролите, които трябва да изпълняваме, и броя на решенията, които сме принудени да вземаме. Това от своя страна обяснява задушаващото усещане за усложненост на съвременния живот.“