„Вътрешната ми игра, когато работя“, Тимъти Галуей

 От всичките книги, които съм чела за личностно развитие или такива, които помагат в бизнеса, тази ми беше най-интересна. Като начало, мога да кажа, че когато в името фигурира думата „игра“, на мен ми светва една цветна лампичка в главата, която задейства вниманието ми, защото аз така или иначе приемам работата и живота си донякъде като игра. С което не ги омаловажавам, а от една страна не се приемам твърде сериозно и от друга – вниквам в нещата по метода на детската игра – изцяло и отдадено. 

За Тимъти Галауей е нормално да сложи такава асоциация в метода си, защото той е известен преди всичко с това, че е бил успешен треньор по тенис. Развива собствена система на трениране, с помощта на която постига завидни резултати със спортистите, след което вече преминава в света на корпоративния бизнес, на които разкрива откритията си и става известен като „баща на коучинга“, прилагайки системата не само върху отделни служители както е в тениса с индивидуалния подход, а и върху цели екипи.
Ето какво стои в основата на неговия метод, станал популярен като „Вътрешната игра“: във всеки от нас има един вътрешен диалог, който е основната пречка да не се справяме. Този вътрешен диалог се води от ‚Аз 1“ и „Аз 2“, като „Аз 1“ е гласът, който дава командите и оценките, той е нашата вътрешна критика, а „Аз 2“ е нашата същност. Аз 1 е онова гласче във всеки един от нас, което ни казва предварително, че ще се провалим и няма да успеем а после ни съобщава, че не сме успели. И същността на метода на Тимъти Галуей се състои в това да заглушим точно този негативен вътрешен глас. Разбира се, това никак не е лесно, защото този глас е формиран след дълги години усилия и работа в посока да му се даде думата – от родители, учители, общество, познати и приятели, които добронамерено, но безжалостно ни „съветват“ и той много успешно ни саботира. Аз 2, от друга страна, е самата ни същност, това е вродената ни способност да се учим и развиваме, „Азът, на който всички се радваме като малки деца.“, както казва Тимъти Галуей.
Оттук насетне следва една много интересна история за въвеждането на системата в света на бизнеса и умението на метода да открива вътрешната мотивация на човек да се развива, да дава най-доброто, на което е способен и съответно да постига невероятни резултати. Едно от основните неща, върху които дава пример как да работим е развиването на фокуса, баланса между изпълнението на дадена задача и удовлетворението, както и управлението на времето. При това още по-хубавото е, че всичко е подплатено с реални примери.
Друг полезен момент в тази книга е предговора. Обикновено предговорите са ми леко скучни, особено, ако прекалено много анализират съдържанието на текста, макар че винаги ги чета. Този, обаче, не само е интересен, а за първи път си вадя записки и от него, освен от самата книга. Предговорът е на Питър Блок.
Изобщо, ако има книга, която напоследък препоръчам на всеки, който се интересува от такъв тип литература, то това е тази.
„Вътрешната ми игра, когато работя“ на Тимъти Галуей е на изд. LIBERA, преводът е на Мартин Иванов, а корицата на Анна Симеонова.
И.

„След презентацията за коучинг с Вътрешната игра, Тим се съгласи да ръководи ежегодния тенис турнир – традиция на всяка търговска конференция. В края на краищата, победителите обичат турнирите, а тук имаха на разположение и известен автор и треньор по тенис, който да бъде патрон на събитието. За Тим обаче не беше достатъчно да изпълнява само почетна роля. Той смяташе, че тенис турнирът може да осигури безценна възможност за учене за всеки участник, като им зададе въпроса: В каква игра играете всъщност?
Тим предложи победителите във всеки мач да отпадат от турнира, а играчът, който загуби, да премине към следващия кръг. Помислете за това: губещият е възнаграден за загубата, а победителят е изпратен в съблекалнята. Ако това е правилото, какъв е смисълът да играете, щом отпадате след като „спечелите“? Е, това беше идеята. Всеки играч трябваше да се изправи пред въпроса защо играе играта. Обичайният отговор, особено сред търговците е, че те играят, за да спечелят. Отговорът на Тим беше, че има по-добра игра и тя е да играеш, за да се учиш и за да изявиш собствения си потенциал, И противно на очакванията, ако направите това, всъщност ще получите по-добри резултати.“
Предговор от Питър Блок

„Необходимо е убеждението, че ученето и изпълнението са едно и също. Отличните изпълнители са хора, които просто се учат по-бързо. Ние се учим по-бързо, когато обръщаме внимание и виждаме света такъв, какъвто наистина е, а не такъв, какъвто би трябвало да бъде.“
Питър Блок

 

„Изкривяването в представата за себе си предизвиква изкривяване във възприятието, което води до изкривена реакция, която потвърждава първоначално изкривената представа за себе си.“

 

„…първият принцип към по-добрия начин за промяна се корени в признаването и приемането на нещата такива, каквито са, без излишни оценки и осъждане. Парадоксално е, че съзнателното приемане на себе си и на действията си такива, каквито са, освобождава какви стимула, така и способността за спонтанна промяна.“

 

„Да осъзнаем, че основната отговорност за ученето лежи изцяло върху плещите на човека, който се учи, е до голяма степен в противоречие с начина, по който ние сме учени и обучавани. Но този принцип на доверие в себе си е фундаментален в намирането на по-добър начин за промяна.“

 

„Осъзнатостта и доверието не могат да проработят самостоятелно, ако няма желан резултат за постигане.“

 

„…ученето се случва в самия ученик. Той прави избора, който в крайна сметка контролира дали научаването се случва или не.“

 

„Има една стара поговорка: „Когато настоявате, аз се съпротивлявам.“ Естествено е, човекът да се противопоставя на посегателства върху неговите граници и когато съпротивата не се изрази директно, тя ще се прояви косвено. При всички случаи съпротивата е пагубна за желания резултат.“

 

„Промяната може да бъде приятна и забавна. Никой няма нужда да се чувства манипулиран или оценяван.“

„Как да бъдеш чужденец. Как да бъдеш упадъчен“, Джордж Майкс

 За първи път чух за тази книжка, когато баща ми ми даде на английски преснимано копие на оригиналното издание по времето, когато учех този език. Много се смях. Затова, когато „Колибри“ издадоха преди години преведената книга на български, веднага си я купих. И не само я изчетох на един дъх, ами си я попреглеждах много пъти, защото ми стана едно от любимите разтоварващи четива. За съжаление, в годините и пренасянията от място на място взех, че я изгубих. Но никога не я забравих. Дори съм я споменавала тук. 

Затова, когато видях, че от „Колибри“ я преиздават, бях много доволна. Не съм има писала, но все едно бяха прочели желанието ми. И, за да върна жеста на баща ми, тази я взех за него. 
Джордж Майкс е всъщност унгарец, който живее дълги години на острова и има английско гражданство, английско име и английско чувство за хумор. Всъщност и в това, и в предното издание, книгите са две, с разлика от 31 години помежду им.
В „Как да бъдеш чужденец“ Джордж Майкс прави хумористична дисекция на народопсихологията на англичаните, а в „Как да бъдеш упадъчен“ прави сравнение с нравите отпреди тридесет години, когато е писана първата книга. Най-забавно и преди години, и сега за мен беше пък да правя сравнение с нравите у нас. Оказа се, че макар и да звучи твърде нахално, имаме много общо с поданиците на кралицата. Например в частта с номерирането  и озаглавяването на улиците и сградите. Или по-просто казано – как се планира град. Или в тази за игрите на шофьорите на автобуси. Нашите определено още си играят на тях. Както и описанието на таксиметровите шофьори – напълно може да се съотнесе с нашите. Много позната ми звучи и частта с отношението на съвременния британец към английския – все едно е писано за нас в днешно време. Всъщност, като се замисля, до тук се изчерпват сходствата, останалото са само различия. И, слава богу, защото има някои неща, които не ми се мисли, ако бяха еднакви, какво щяхме да правим. Например душата, омаловажаването и секса. Три много важни, особено за славяните, теми. Е, щеше да е добре да сме „груби“ като англичаните, но какво да се прави – страстта при нас е навсякъде – както в любовните отношения, така и в междучовешките.
В духа на Брекзит е особено забавно да чета книгата на Джордж Майкс. Тя обяснява доста неща покрай решенията на британците в последните години. И спокойно може да бъде наръчник за опознаване на англичаните. Особено, като се има предвид, че е писана от чужденец, пък било то и мислещ за себе си като за британец. Определено я препоръчвам, защото е забавна, сакрастична, без да е злобна и много приятна за четене.

„Как да бъдеш чуждендец. Как да бъдеш упадачен“ на Джордж Майкс е на изд. Колибри, в превод на Жечка Георгиева, а корицата, както и оригиналните илюстрации и на двете издания са на Никълас Бентли.

И.

 

Ето и малко цитати от книгата, макар че извадени от контекста, те не са толкова смешни:

„Голяма част от континенталното население гледа на живота като на игра; англичаните гледат на крикета като на игра.“

 

„…2. Не се включвайте към никаква партия, защото това би било „груповщина“. Каквото и да целят разните му там партии, къде-къде по-интересно е да критикуваш всички, отколкото да си част от стадото.“ /по това определено си приличаме с англичаните, особено в частта с критиката/

 

„…Започнете да вярвате, че целта на живота е да си прекарваш приятно времето, да посещаваш приятни места и да се запознаваш с приятни хора.“

 

„В добрите стари времена мъж без пари не е бил смятан за джентълмен. В епохата на просветения Мейфеър това се е променило. Джентълменът може или да има пари, или да крънка от приятелите си, така че определението за джентълмен е човек, който, колкото и да е беден, пак отказва да свърши някаква полезна работа.“

 

„Средновековните воини са носели стоманени нагръдници и наколенници не за самозащита, а за да поддържат бойния си дух. Свещениците през същото това Средновековие са измъчвали телата си с ризи, сплетени от конски косми. Индийските йоги си вземат следобедна дрямка върху килим от гвоздеи, за да поддържат добра спортна форма. Англичаните си планират градовете по такъв начин, че те да им заместят успешно всички неудобства, причинявани от нагръдници, ризи от конски косми и пирони.“

 

„Англичаните, както постоянно твърди цял свят и най-вече самите англичани, са народът с най-изостреното чувство за справедливост. След Втората световна война заявяват: „Да бъдем справедливи. Векове наред бяхме водещият народ в света. Ето че за пореден път така добре се проявихме. Нека сега предоставим възможност на останалите. Да се отдадем на упадък.
Ала не е толкова лесно да упадаш, както може би си мислят непосветените. След векове на възход другите народи просто отказват да повярват, че си толкова посредствен, колкото всъщност си, и че не даваш пет пари. Затова те упорито продължават да мислят, че си процъфтяващ, надежден и богат, колкото и да си вече пропаднал, ненадежден и беден. Упадането изисква обединените усилия на цял народ – не просто на една класа, прослойка или само на политиците. Нужен е всеотдайният напън на богати и бедни, на стари и млади, на интелектуалци и неграмотни, на служители и черноработници, на редови чиновници и управители. Това е трудоемка, почти херкулесова задача, ала англичаните пред нищо няма да се спрат, щом са си го наумили. Те изиграха съществена роля в разгрома на хитлеристка Германия; в сравнение с това разгромът на демократична Великобритания е детска игра.“

 

„Англия е все същото класово общество. В мига, в който някой отвори уста, вече знаем в кое училище не е получил нужното образование.“

 

„…“Говори английски твърде правилно, трябва да е мръсен чужденец“ е бележка, която често може да се чуе. Тя е освен всичко и справедлива, защото докато светът се труди да изучи английския език, англичаните полагат неимоверни усилия да го забравят. Ако искате да звучите като истински англичанин, никога не използвайте повече от осемстотин думи, при това половината  - неправилно. От повечето англичани ще чуете, че езикът им нямал никаква граматика, което е иносказание – всъщност те не владеят никаква граматика.“

 

„…..Но никой не се заселваше тук, ако не беше принуден. А днес тук струят съчужденци от щастливи и процъфтяващи страни: немци, американци, шведи, араби и много други. Англичаните са бедни, дори частично доведени до просешка тояга, но благовъзпитани, добронравни, толерантни и цивилизовани. Тяхната елегантна упадъчност е магнитът, привличащ другоземците. А пък англичаните напускат масово страната си. Това напускане се нарича изтичане на мозъци и включва съществен брой съвършено безмозъчни индивиди.“

 

„В други страни демонстрациите са бурни и необуздани, с палки и масови арести. В миналото и тук са се наблюдавали подобни сцени. А днес, ако умираш от скука, организираш демонстрация. Поводът може да е братското посещение на гнусен ориенталски деспот, закъснялата сутрешна поща или невключването на кокершпаньолите в системата на задължителното образование. Може да е демонстрация на цветнокожи, защото не допускали роднините им в страната, или поддръжници на Инок Пауъл, че прекалено много от въпросните роднини били допуснати. Може да е на хлебарите срещу ниските цени на хляба или на домакините срещу прекалено високите му цени. Може да е организирана от колекционери на пощенски марки за повече специални поредици или от пацифисти срещу атомното оръжие, но картината винаги е една и съща – миролюбива усмихната тълпа, която марширува, понесла плакати с лозунги и придружена от умиращи от скука полицаи. Единственото, което постигат, е гигантско задръстване в движението, но все пак то е за предпочитане пред нищо. Всъщност, ако се съди по доволните лица на демонстрантите, когато срещат погледите на отчаяните шофьори, целта им е постигната.“

"Преводачът на болести", Джумпа Лахири

 

Това е втората книга на Джумпа Лахири, която чета. Първата е „Името“, за нея съм писала тук.
Определено има защо да ѝ дадат награда „Пулицър“.
„Преводачът на болести“ е сборник с разкази, обединени от това, че във всеки един от тях участие имат индийци или хора от индийски произход. Това е и нишката, която свързва всички истории, защото те засягат проблемите на емигрантите или децата на емигрантите, темите за загубата на идентичност в объркания свят на откъснатите от корените си хора. 
Разказите са написани така, сякаш се леят, изключително леко и ненатрапчиво се четат, но оставят много силно въздействие върху читателя. Именно затова Джумпа Лахири е изключителен разказвач.

Ще напиша по няколко реда за всеки разказ:
 
„Временно положение“
Става въпрос за млада семейна двойка индийци, родени и израснали в Америка, които са загубили бебето си. Тази трагедия оставя една пукнатина между тях, която в последствие се превръща в истинска пропаст. Оставането им за по няколко часа на ден без ток, ги кара да се научат отново да общуват един с друг, да се опитат да изгладят различията и да зашият скъсаното. Дали, обаче, разликите, които откриват един в друг, като се има предвид, че това е един от уредените от родителите бракове и на практика те не са се познавали преди да се оженят, ще се окажат интересни или прекалено големи, за да ги задържат заедно?

 

„Когато господин Пирзада идваше на вечеря“
Лилия е малко момиче, което е свикнало с присъствието на господин Пирзада, университетски преподавател от Дака, която се намира в Пакистан, по онова време част от Индия. Родителите на Лилия и господин Пирзада прекарват дълги вечери заедно, вечерят,гледат телевизия и новини, но един ден става ясно, че нещата са се променили. Промяната идва от това, че Индия се разцепва, събитие, което се нарича Разделянето и Дака остава част от Пакистан, хиндуисти и мюсюлмани са изправени едни срещу други. Все пак господин Пирзада, който има жена и седем дъщери, останали в Дака, продължава да идва на гости на семейството на Лилия. От такава далечина проблемите сякаш повече сплотяват, отколкото да разделят. Човек си дава сметка, че няма как да говори със сънародника си един език, да има еднакви схващания за света, да има сходни притеснения и тревоги и да спре да го приема в дома си, само защото вече се води от чужда държава. Защото и господин Пирзада и семейството на Лилия на практика са чужденци в Америка и това е пресечната им точка, независимо от политиката.

 

„Преводачът на болести“
Това е разказ за шофьорът на такси господин Капаси, който развежда с колата си младо семейство индийци, родени в Америка и дошли в Индия за малко. Сблъсъкът на култури и разбирания поставя участниците в тази история в необичайна ситуация. Господин Капаси, който работи като екскурзовод на туристи само в петък и събота, през останалото време е „преводач на болести“. Пациентите от Гуджарат говорят неразбираем за другите индийци, в това число и доктора, който ги лекува, диалект и работата на господин Капаси е да им превежда. От своя страна младото семейство, което има три деца, за него е доста необичайно. Господин и госпожа Дас изглеждат така, сякаш са брат и сестра на децата, а не техни родители. Госпожа Дас проявява интерес към работата на  господин Капаси и то й за първи път усеща, че някой се интересува от него. Това го кара да започне да си фантазира някои неща, а в последствие се оказва, че той става довереник на една тайна, която по-скоро не иска да знае. По много деликатен начин е показана онази нужда да бъдеш оценяван, приеман, уважаван и разбиран и колко малко му трябва на човек, за да се влюби. Точно толкова малко, колкото му трябва, за да се разочарова.

 

„Истински дарбан“
„дарбан“ – портиер. Този разказ мен лично най-много ме докосна. Бури Ма е леко смахната според околните, напълно безобидна женица, която е приела за своя мисия да се грижи за блока и да го почиства, населяван от индийци в индийския квартал в неспоменат град в Америка. Бури Ма си говори сама и разказва безспир своята история, която е тъжна и  хубава. Никой не вярва в тази история, в която Бури Ма е богата, има дуетажна къща, мъж и четири дъщери. Една единствена жена от целия блок харесва Бури Ма и ѝ обещава одеало, за да има с какво да се завива в подслона под пощенските кутии, където спи, но така и не успява да ѝ го подари. Останалите я намират за безобидно преувеличаваща и говореща глупости, но я оставят да клечи в апартаментите им и да ги наблюдава, докато си вършат ежедневните дейности. Междувременно в блока се случват нововъведения – като мивка на етажа от семейство Далал. Това поражда завистта и желанието да се докажат и на другите семейства, така че скоро кооперацията се сдобива с още мивки, както и с множество ремонти. И така до деня, в който на пазара на Бури Ма ѝ открадват ключовете от входа, а после изчезва мивката на етажа. Съкооператорите обвиняват Бури Ма, че е се е съюзила с крадците и я изхвърлят от сградата. Това е една история за човечността,  за завистта, за съперничеството, за неразбирането и за неблагодарността – все качества, с които са пълни хората.

„Секси“
Разказ за невъзможната любов между американка и женен индийец. Невъзможна, защото тя не предполага развитие, а основно екзотика и разочарование. Миранда се запознава случайно с Дев и между тях пламва искра, която те оставят да се разгори. Тя успява да си нафантазира един свят, в който любовта им е истинска и има потенциал, но се оказва, че това е просто една илюзия. Единственото, което Дев е виждал в нея е, че е секси.

 

„У госпожа Сен“
Това е една много мила история за Елиът, който остава всеки ден у госпожа Сен. Госпожа Сен е неговата нова бавачка, намерена от майка му, с която живее Елиът. Момчето е на 11 и пред него се разкрива един много различен свят. Свят на индийски гозби и подправки, миризми и различни аромати, в който всички зеленчуци и меса се кълцат с малко сатърче. Съпругът на госпожа Сен е университетски преподавател, който се опитва да научи жена си да шофира. Но госпожа Сен се страхува от това и отлага взимането на книжка. Госпожа Сен не се чувства хич на място в този голям, различен от нейното родно място, град. Това, което я прави щастлива, е да получи писмо от роднините си от Индия. Другото, което обича госпожа Сен е прясната, цяла риба. Всеки ден се обаждаше в някой от магазините по крайбрежието, за да ѝ кажат каква риба има, а тя звъни на  господин Сен, който напуска зан   ятията си, за да я вземе. Един ден, след като ѝ се обаждат от магазина за страхотна риба, а тя не намира господин Сен, решава да отидат с Елиът сами с колата. В тази история има толкова много топлина в начина, по който е описана. Виждаме как госпожа Елиът просто не може да се адаптира в този чужд за нея свят и се чувства толкова изгубена, че се хваща за най-малките подобия на онова, което ѝ е близко и мило.

„Този дом благословен“
Историята е много забавна. Младо индийско семейство си купува нова къща, в която започват отвсякъде да изскачат всякакви християнски джунджурии. Санджив, който макар и да не е фанатизиран хиндуист, не одобрява запазването на всичките тези предмети, докато жена му, Танима (която държи да ѝ казват Туинкъл) започва да си прави постепенно християнски олтар. Това поражда доста конфликти между тях. Двамата правят грандиозно парти по повод новия си дом и Туинкъл заедно с гостите продължава да открива на невероятни места още религиозни премети, докато не стигат до огромен сребърен бюст на Христос, скрит на тавана. И макар, Санджив да е много против, знае, че в крайна сметка ще живее с всичките тези предмети в дома си, защото обича жена си много повече от къщата. Това е история за любопитството към света и различната гледна точка, обединена под знака истинската любов, която може да приеме всяка странност на другия.

 

„Лечението на Биби Халдар“
Биби Халдар има странно заболяване, което никой не успява да идентифицира, камо ли да лекува и което я кара да губи съзнание и да изпада в безсрамен делириум. През деня стои  в едно складово помещение на покрива на сградата, където води инвентарната книга на магазина за козметика на братовчед си, у когото живее на едно походно легло. Същият този братовчед се отнася с нея ужасно и не полага големи усилия да ѝ помогне. Нещо повече, когато жената на братовчед ѝ забременява, изгонват Биби да спи в склада, защото се страхуват да не предаде от бесовете си на бебето. Хората, пък, спират да пазаруват от магазина и така разоряват братовчеда, който взима жена си, бебето, оставя 300 рупии на Биби и заминава на някъде. А Биби няколко месеца по-късно ражда, оправя магазина, успява да го развърти и се оказва напълно излекувана.

 

„Третият и последен континент“
Тази история е много трогателна. Става въпрос за млад индиец, който е женен, но се налага да се устрои в чуждата за него държава и започва да живее при една доста своенравна и чепата баба под наем. Тя е делова, студена и някак дистанцирана. Но младият мъж успява да ѝ влезе под кожата и между тях се установяват едни стереотипни, но спокойни отношения. След известно време младият мъж се връща с жена си в квартирата, в която е прекарал толкова време, за да я запознае с госпожа Крофт и едва тогава, след срещата с възрастната жена и нейната оценка, успява да усети жена си близка. В това особено и хладно общуване, което следва точен ритъм, се оказва, че има много повече топлина, отколкото в понякога лицемерните емоционални отношения. В тази история има една особена красота.

„Преводачът на болести“ на Джумпа Лахири е на изд. Жанет 45, в превод на Зорница Христова, а корицата е на Райчо Станев.
И.


„Работата му беше символ на неговия провал. На младини се бе посветил на изучаването на езици, бе събрал внушителна колекция речници. Мечтаеше да стане преводач на дипломати и знаменитости, да решава конфликти между хора и нации, да урежда спорове, в които само той може да разбере и двете страни. Беше се образовал сам. Вечери наред, преди родителите му да уредят брака му, изучаваше общите етимологии на думите и в един момент от живота си бе уверен, че може при случай да разговаря на английски, френски, руски, португалски и италиански, да не говорим за хинди, бенгали, ориси и гуджарати. Бе изписал един куп тетрадки. Сега в паметта му бяха останали само шепа европейски фрази, откъслечни думи за неща като столове и чинийки. От всички неиндийски езици вече само английски го говореше гладко. Знаеше, че не е някакъв забележителен талант. Понякога се боеше, че децата му се справят по-добре от него с английския само от едното гледане на телевизия. Все пак беше от полза при обиколките му с туристи.“

„- Какво си се намръщила като тенджера с ориз? Мъжът иска да го галиш с поглед.“


„- Има американско знаме на Луната, момче!
- Да, госпожо.
- Знаме на Луната! Не е ли разкош?
Кимнах в ужас от това, което ми предстоеше.
- Да, госпожо.
- Кажи „разкош“!
Този път се поспрях, огледах се вляво и вдясно да не би някой да чуе, макар добре да знаех, че къщата е празна. Чувствах се като идиот. Но не беше кой знае какво.
- Разкош! – викнах.
Ден след ден това стана навик. Сутрин, когато тръгвах за библиотеката, госпожа Крофт или се криеше в спалнята си от другата страна на стълбището, или седеше на скамейката, забравила за присъствието ми, и слушаше по радиото новини или класическа музика. Но вечер, когато се върнех, се повтаряше едно и също: тупваше по скамейката да седна до нея, обявяваше наличието на знаме на Луната и заявяваше, че това е разкош. Аз повтарях след нея, а после си седяхме мълчаливо. Колкото и странна да беше и колкото и безкрайна да ми изглеждаше тогава, вечерната ни среща траеше само десетина минути; старицата неизбежно се унасяше, главата ѝ клюмваше рязко на гърдите и аз можех да се оттегля в стаята си. Междувременно, разбира се, на Луната не стърчеше никакво знаме. Бях прочел във вестника, че астронавтите го видели да пада, преди да отлетят обратно към земята. Но сърце не ми даваше да ѝ го кажа.“

 

"Четирите сезона", Шандор Мараи

 Признавам си, че дълго време подценявах тази книга. Мислех си, че е някакъв лековат роман или нещо подобно. Да, знам, на гърба ѝ има анотация, но аз не я бях прочела. Хареса ми начинът, по който изглеждаше. Т.е. хареса ми корицата и затова си я взех. Когато, обаче, посегнах към нея и започнах да я чета, установих, че не само не е лековата, а е от книгите, които дълго отекват в съзнанието ти, след като си ги затворил. 

Това е сборник от кратки философски епиграми, разделени по сезони. Но, като казах „философски“, нямам предвид онзи сложен и отдалечил се от обикновения човек изказ, а много достъпен и лесно разбираем език, с който всъщност се казват дълбоки мисли. Това е истинско майсторство. Защото, когато задълбаеш във философията, откъсването масите става неизбежно, езикът се променя, не защото човек иска да звучи претенциозно, а защото самата специфика на терминологията е такава. Започваш да плуваш в по-гъста вода, сякаш. Докато при Шандор Мараи тези текстове звучат по-скоро като поезия в проза, която е като вятъра, минаващ през сезоните.
В същото време, независимо от философските разсъждения, книгата изобилства от кратки битови истории и като че ли е един албум със снимки на ежедневните събития. Ако не знаех кога е роден автора, щях да си помисля, че тези епиграми, от които са съставени четирите му сезона, са статуси във фейсбук. Само че Шандор Мараи е роден 1900 г. и е починал 1989 г., което го прави по-скоро основоположник, отколкото последовател на този специфичен за социалната мрежа изказ.
Интересна е биографията на автора, която няма как да бъде извадена от контекста на неговото творчество. Роден в Унгария,  но емигрирал и учил журналистика в Германия, а после философия във Франция – Париж,  Шандор Мараи публикува, пише, превежда. Завръща се в Будапеща, където активно се занимава с журналистика, пише книги, които стават много популярни и пиеси, които са поставяни в най-добрите театри. След установяването на комунистическия режим след Втората световна война, наречен „буржоазен автор“, емигрира в Швейцария, после се прехвърля в Италия, а накрая се установява в САЩ. Работи за радио „Свободна Европа“. Но постепенно попада в плен на изолацията, в следствие на спад на интереса към него. Мараи изпада в депресия и се застрелва на 88 години, след като губи първо съпругата си след 60-годишен брак, а после и осиновеният си син, който умира от инфаркт една година по-късно на 46-годишна възраст. В живота на автора има още една трагедия – първородния му син умира едва няколко седмици след раждането си от вътрешен кръвоизлив, а семейството няма повече свои деца. Този специфичен тъжен поглед на живота се усеща в цялата книга. И все пак тя не звучи трагично, напротив – има една лека меланхолия, но и много интелигентен сарказъм.
Признавам си, че в началото корицата ме подразни, защото ми се стори прекалено лека и обезценяваща текста. Но, колкото повече четях, толкова повече разбирах, че е абсолютно подходяща. Защото тези цветни мехурчета са като цветните мисли на Шандор Мараи – всяка, независимо една от друга и в същото време всички заедно съставящи общата картина, в която топлата гама постепенно прелива в студената.
„Четирите сезона“ на Шандор Мараи е на изд. Прозорец, в превод на Юлия Крумова, а корицата е на Ирина Македонска.

И.

"Падение и спасение", Весела Тотева

 

Подзаглавието на тази книга е „Изповедта на една хероинова наркоманка“ и това е втората автобиографична книга на хероинозависим наркоман, която чета в живота си. И втората, която ме разтърсва толкова силно. Първата е „Мементо“ и тя е причината никога, ама никога да не поискам дори да опитам хероин, въпреки, че в тийнейджърските си години движих в компании, в които имаше наркомани. За нея, обаче, ще пиша отделно. Само едно ще кажа сега – че никакви приказки на родители не могат да те спрат така, както една толкова болезнено откровена лична история.
Тази книга, за разлика от другата, ме разтърси не толкова с художествения похват и с начина, по който е написана, а с болезнената, оголваща откровеност. Нищо не е спестено. Авторката не се е опитала да изглежда красиво, да събуди съчувствие с някаква сърцераздирателна, драматична история на страдание в пубертета, отхвърляне и неразбиране от страна на родителите или социума. Напротив, самата тя признава, че е започнала да се друса по-скоро от безразсъдно желание да се забавлява, отколкото поради някаква дълбок личен комплекс и неудовлетвореност. Даже ми се искаше да има малко повече обяснения от типа на „не разбирах жестокия свят, в който живея; бях отхвърлена от родителите си; чувствах се грозна и нежелана в средата си….“, за да я оправдая, да си кажа „да, вярно е, че е гадно да станеш наркоманка, но пък напълно я разбирам, страдала е и е имала нужда от място, в което да избяга“, но нищо такова няма, защото Весела всъщност е започнала да се друса просто, за да се забавлява. И чест ѝ прави, че си го признава.  
Бързаща да порасне, Весела попада в света на възрастните твърде рано – ранен брак, ранно майчинство, ранно навлизане в проблемите на големите – работа, забавления и емиграция. И някак през всичко това тя преминава по ръба на бръснача. Има хора, които притежават  необяснимото качество да привличат и да бъдат привличани от проблеми и хора с проблеми. Точно такава е тя. Момиче, което харесва нещата на ръба на закона и не се замисля за последствията. Което живее ден за ден и за което забавлението е на много високо място в личната ѝ ценностна система. Всяко нейно действие я води към някакво разрушение. Може би тя е от хората, на които им е изгоряла по рождение червената лампа в главата, която сигнализира за опасност. Но пък точно този тип хора са ужасно магнетични и харесвани и са желана компания за повечето „обикновени“.
Има две неща, които ми направиха много силно впечатление в историята на Весела Тотева. Първото, разбира се, е свързано с детето ѝ. Като майка много лесно бих могла да я осъдя за начина, по който е отгледала детето си, което, ако растеше в нормална държава, със сигурност, щеше да ѝ бъде отнето. Но не я съдя. Не за друго, а защото си давам сметка, че тази зависимост е толкова силна, че тя те променя изцяло, ти не си себе си в този момент и със сигурност не действаш със злонамерената мисъл да навредиш на детето си. Просто то не фигурира в твоята ценностна система, в която има само хероин. Вярно е, че точно отчитането на факта, че една такава майка не може да отговаря адекватно за детето си, налага извеждането от дома му, за да бъде предпазено самото то, но от друга страна  именно това дете е онова, което спасява тази майка. Защото тя започва да се бори със своята зависимост, за да бъде майка на детето си. Давам си сметка какъв травмиращ живот е имала дъщерята на Весела Тотева и искрено ѝ се възхищавам за това, че е успяла да се съхрани и да порасне без да я изяжда обвинителното чувство за неудовлетвореност към майка си. Трябва да има книга, написана и от нея, за да видим нейната гледна точка на събитията - как тя, като дете е виждала всичко, през което преминава. Много често децата гледат с оправдаващи и безрезервно обичащи очи грешките на родителите си.
Другото, което ме накара да се замисля, докато четях тази книга, е, че има едни хора, които са сякаш богопомазани. И точно такъв човек е Весела Тотева. Не ме разбирайте погрешно. Не смятам хероиновата зависимост за някакво постижение.  Но смятам, че човек като нея, който е бил наркоман, успял е да се излекува, после е завършил средното си образование, завършил е и висше, след това е успял да направи успешна кариера в медиите и даже е станал известен в средата си, определено притежава много повече качества от други, които изкарват целия си живот в една посредствена правилност. Да, те живеят правилно, но скучно и не оставят след себе си нищо особено. А тази жена е оставила много повече. Но, разбира се, това не е благодарение, а въпреки хероина. Просто си представям, ако не беше губила цялото това време и енергия, колко повече можеше да направи. Но така или иначе, нищо не се случва без причина и явно тя е имала нужда да извърви своя жесток и трънлив път, за да излезе по-силна и да се прероди в съвсем различен човек.
Разбира се, това не трябва да е пример, че може човек да прекара няколко години от живота си като наркоман, но  нищо, нали после ще се оправи и ще стане супер добър родител, ще развие успешна кариера и всичко това ще остане лош спомен. Защото не всички успяват. Да не кажа, че са малко тези като Весела Тотева и именно затова мисля, че тя някак е по-различна, родена, въпреки живота, който сама си причинява, под щастлива звезда.
Не мога и да не отбележа факта, че е имала страхотно семейство, без чиято подкрепа нямаше да се измъкне от този ад. Много нямат тази подкрепа и разбиране и не се справят.
Тази книга трябва да бъде прочетена и от родители, и от тийнейджъри, защото е като наръчник „Как да не живеем живота си, за да не накараме всички около нас да страдат“. Аз лично държах да я прочета преди да гледам филма, за който знам, че главната роля се изпълнява от дъщерята на Весела Тотева – Валя.
„Падение и спасение“ от Весела Тотева е на изд. Жанет 45.

И.

„Хероинът винаги те намира, винаги ти напомня за себе си…Понякога действа чрез хора, най-верните негови слуги, понякога чрез места, които ти напомнят за Него… Действа и чрез миризми и сънища… витае наоколо, дебне и чака. Роден е да бъде господар. Духът не хероина не е агресивен. По-скоро е ехиден, хитър и обсебващ; тих и зловещ, мирише на смърт и влияе на всички сетива, влияе на чувствата, обсебва мислите. Променя те, влиза в теб и ти никога не си същият след това. Всъщност много рядко има „след това“…“

 

„Най-мощната сила на хероина е че не умираш лесно. Всъщност нищо не се случва лесно, когато си долен наркоман. Основната цел на чудовището, което слага на везната щастието и смъртта, е да повлечеш в безизходицата и робството колкото можеш повече хора. Колкото повече хора страдат, толкова по-добре за него.“

 

„Наркоманите нямат приятели, всяка близост е измамна, истинските връзки са химера. Около хероиново зависимите, с изключение на роднините, кръжат предимно лешояди.“

 

„В наркоманския начин на живот няма ценностна система, не можеш да вярваш на никого, дори на себе си. Лъжат те, лъжеш, крадат от теб, крадеш и ти. Готов си да минеш през с години градени връзки, през приятелства, през роднини, готов си да дадеш всичко от себе си за една доза. В наркоманския живот няма истинска любов, небето не е синьо, тревата не е зелена. Всичко е мрак и очакване за поредната доза и после пак…. Луташ се в мъглата на объркания си мозък, търсиш се и не откриваш причини да се намериш. Загубваш смисъла за всичко… Всичко е само една-единствена дума – ХЕРОИН…“

 

„Когато човек носи такава огромна торба с камъни сам-самичък, не може лесно да се отърси. Всеки камък е спомен... Първата топла вълна, когато хероинът се разлее по вените и достигне мозъка ти, първият шамар от някой, който си мислел за близък приятел, първата лъжа, с която си наранил майка си, страхът, че никога няма да се оправиш, безнадеждността от това, че нямаш сили да се изправиш срещу демоните… Камък след камък – първия път, когато оскърбиш собственото си дете заради егоизма и болния ти мозък, първия път, в който осъзнаеш, че нямаш душа… Докато влачиш торбата с камъните, тя толкова се слива с теб, че ако я няма, ти липсва. Човек не може да се справи сам с греховете си, не може сам да зареже торбата с камъните си…“

 

„Когато си бил в царството на мрака, бягството оттам често е обречено на провал.“

"Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост", Николай Гроздински

 

Винаги съм вярвала, че книгите те намират в точния за теб момент, стига да се оставиш на интуицията си и да посегнеш не към онази, която си планирал да прочетеш, а към онази, която те дърпа към себе си. Този път се оставих на книгата да ме избере, а не аз нея. Така, че на път за хижа Иван Вазов в Рила се озовах с „Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост“ на Николай Гроздински в раницата.
Това е книга-сън. Не знам дали има такъв жанр – сънувана проза, но и да няма, тази е такава. През цялото време, докато я четях, имах чувството, че някой ме е допуснал в най-дълбоките си сънища. Сякаш абсурдна приказка, а всъщност много логична история, която поднася по един леко намигащ начин съвсем философски въпроси.
Историята среща един куп персонажи със странни имена в село Щурогледец в Хималаите. Заплес Нехаен, Щиглец Хърбав, Будала Злочести, Татул Кьопав, Циция Благата, Клечо Църния, Муни Персиеца, Тегловник Спечен. Дрипел Бледен, Въшката и Амебата са само част от главните герои, които живеят странен живот и намират по пътя си странни отговори. Така напр., малко преди да издъхне Котешки Мустаци дава своята заръка за откриване на истината – да се намери Косматата крава богомолка, да бъде заведена до Пепелявата река, да бъде изкъпана на пълнолуние и после да бъде последвана по нейния път. И така, трима от последователите на Котешки Мустаци – Амебата, Въшката и Будала Злочести тръгват на пътешествие да търсят Косматата крава богомолка. Към тях се присъединяват Клечо Църния. Муни Персиеца и Боже Боже. Част от пътуването им минава във влак, чиято крайна спирка е Душегубец, но пътниците се озовават в Прокълние, защото са изпаднали под проклятието на Девадата, братовчедът на Буда, пристигнали са привечер, заспали са и са пропуснали Душегубец, макар това да е последната спирка. Сега, от това място не могат да се измъкнат. Озовават се в Учреждението на последствията, управлявано от Девадата, Главния ръководител, което всъщност е Отвъдното. Това е много интересна част от историята, защото с алюзията си за Ада представя по един оригинален и справедлив спрямо днешното развитие на света вид на мъчителна среща със себе си. Едно от  ужасяващите преживявания в Учреждението е да се срещнеш със своя двойник, ако си натрупал достатъчно лицемерие по пътя си. Или пък онези несупели държавници, учени, богаташи и други, които постоянно пишат хвалебствени писма за обитателите на другите отдели. Можеш и да бъдеш добре обучен в „Подготвителни занятия за приобщаване към животинския вид“, ако ти предстои да се преродиш в някоя кучка, напр. Изобщо учреждението е една интересна алтернатива на същинския Ад, защото се оказва, че физическите мъчения водят до привикване и в крайна сметка човек се научава да живее щастливо в болка, което ги прави напълно неефективни. И така, преминавайки през куп приключения, включително и паметната среща с Кахър Баба, за която няма да разказвам, накрая поклонниците успяват да достигнат всеки до своята истина и да излязат по-различни от това пътуване.
Никой в тази история не е такъв, какъвто изглежда и никой накрая не остава такъв, какъвто е бил.

„Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост“ на Николай Гроздински е на изд.“Весела Люцканова“, а художник на корицата е Валентин Киров.

И.

‚Защото е лесно да доиш другите, лесно е да живееш на гърба на просяците, но когато някой иска да вземе част от теб, за да оживее, ти го смачкваш като хлебарка, ето това е истината!“

 

„Не знаеш какви неща може човек да чуе в мрака, когато е изплашен! Ако питаш мен, и раят, и адът, всички пъклени и божествени понятия са измислени от някой, който е стоял в мрака и се е страхувал!“

 

„Магарето стоеше пред работилницата, а случайните минувачи поглеждаха към оръфаната му тъмносива козина и назъбените му уши и го подминаваха. „Така е! – мислеше си магарето. – Изглеждам като плюшена играчка, която дълго време е била дъвкана от куче с едва поникнали зъби! А ушите ми приличат на планински зъбери. Каква съдба!“

Животното се самосъжалява доста време, но накрая разбра, че животът е такъв: помъкват те нанякъде, връзват те за някое дърво и те забравят. И да ти хареса, и да не ти харесва, това е положението – седиш и чакаш някой да се сети за теб и да те отвърже. Какво нещо е свободата? Да получиш нечие благоволение? Да бъдеш отвързан от този, който те е завързал? „Не – мислеше си магарето и кихаше с все сила, - не и това. Не ми трябва чуждото благоволение. Винаги ще има някой, който да те отвързва и завързва. Въпросът е да плюеш и на врагове, и на кумири и да си свободен в този миг и в това оръфано тяло!“

 

‚Много хора, за да се обърнат с лице към бога, обръщат гръб на човечеството. Такива са те, духовните хора.“

"Антиутопия", Агоп Мелконян

 

Спомням си като бях малка колко ме впечатляваше тази поредица „Галактика“. Първо книгите бяха в много различен формат и дизайн от всичко останало. И второ – фантастиката ми беше като нещо магично, нещо толкова различно от моя свят и от онова, което познавах, че хем ме плашеше малко, хем ми беше супер интересна. Вярно, че в „Галактика“ има и криминалета, не е само фантастика, но някак този жанр като че ли я определя. Ние, за съжаление, тази поредица не я събирахме. Обаче, аз винаги си мечтаех да я имаме. Затова започнах сега, книга по книга, да я набавям от сергийките по улиците, от антиквариатите, от сайтове. Не съм супер страстна, набавям я бавно и полека, защото някак съм сигурна, че ще я събера в един момент. И съм решила бавно и методично да си я изчета /или препрочета/.
Само че, като много други неща, и това ми се получава отзад напред. Една приятелка ми препоръча „Антиутопия“ на Агоп Мелконян по време на локдауна и чак, когато ми я даде, установих, че това е книгата, с която завършва поредицата. Всъщност последните две – „Антиутопия“ (123) и „Приказка за тройката“ на Аркадий и Борис Стругацки (122) са издадени по случай 40-годишния юбилей на Библиотека „Галактика“ от нейните създатели и в памет на всички онези, които са взели участие в поредицата през годините. На гърба на книжката пише, че с тях „създателите на библиотеката си вземат сбогом с многобройните почитатели на „Галактика““. Тези две книги не са в продажба и никога не са били. Те са били подарявани по време на отбелязването на тази годишнина. Сега мога само да се надявам, че някой някога ще реши да се раздели с тях и ще ги остави на някой букинист, а аз ще имам късмета да ги видя преди други почитатели на поредицата.

 

Сега малко и за самата книга. Тя се състои от научнофантастичната новела „Бедни мой Бернардие“, „Антиутопия“, което е пиеса, написана от Агоп Мелконян по самата новела, поставена и изиграна само 3-4 пъти във врачанския театър. Много е интересна историята около тази пиеса, описана в предговора от самия автор. Сборникът включва още и наградени разкази от литературния конкурс „Агоп Мелконян“ през 2012-2019г.

Ето информация за сюжета на новелата и пиесата. Действието се развива в бъдещето, когато роботите са част от човечеството, но в него няма място за изкуство и по-специално за театър. Бернардие, който е влюбен в театъра, без никога да го е гледал, само е слушал дядо си как разказва за салона с плюшените седалки и сцената със завесите, купува няколко бракувани робота и с тях прави своята утопична театрална трупа, с която обикалят градовете и изпълняват пиеси на Шекспир. Само че вече никой не разбира онова, което гледа, защото то е твърде абстрактно, а човешкият мозък, отвикнал на условности, приема видяното за чиста истина и зрителите са готови да линчуват героите, които не харесват. Театърът е забравен и забранен. Роботите са конфискувани, бракувани и изпратени да вършат най-мръсната работа на боклука, а Бернардие сякаш загубил ума си, остава напълно неразбран. И все пак роботите пазят паметта за репликите и реквизита, събират останките от изкуството и оставят лек лъч на надежда, че всичко красиво, което е било сътворено, няма да бъде напълно забравено.
Текстът, освен темата за смисъла от театъра поставя въпроса и за това доколко един изкуствен интелект, какъвто е робота, е в състояние да съпреживее емоциите на героя, който играе, да ги проумее и да ги предаде на сцената. Въпросът за одушевяването на роботите отдавна занимава фантастите и винаги  поставя идеята за тънката граница между душата и чистата рационалност. Възможно ли е един робот да изиграе Офелия или Хамлет? За да изиграеш тези персонажи, ти трябва да ги разбираш, а за да ги разбираш, трябва да допуснеш нелогичното мислене, емоцията, лудостта, липсата на всякаква математическа фрагментарност в себе си. Колко достоверна би била една такава игра? Не би ли била твърде стерилна, лишена от онази плътност, която може да ѝ даде само едно човешко същество.
Това е едно ювелирно издание, в което, уви, виждам твърде много прилики със съвременната ни действителност.
За разказите няма да пиша. Някои ми харесаха много, други – изобщо, но така или иначе тях ги виждам по-скоро като подправка, докато същинското ястие си остават новелата и пиесата на Агоп Мелконян.
„Антиутопия“ на Агоп Мелконян е сборник, чийто съставител е Милан Асадуров, дело на издателска къща „Сталкер“, а корицата е на Текла Алексиева, която е автор и на първите 107 корици на Библиотека „Галактика“.

И.

И малко цитати от книгата:

„Вземете ни театъра и какво ще остане от нас?“

„Театърът – ето нашият бог! Сцената – нашата обетована земя! И Бернардие – всеотдайният Мойсей, който ни извежда през изпитанията към лъчеобляната територия на изкуството, за да спаси металните ни души от корозията на безразличието и от опустошенията на леността. Вземете ни ги и ние доброволно ще тръгнем към гробището за отпадъци, защото без религията на театъра биороботът от втора луксозна може да е домашен слуга, градинар, цветопродавец, мияч на улици, готвач или гувернант, но никога крал, датски принц или благородник от стражата.“

„Изкуството ни спасява от слепотата, от порока и от агонията. А вас, хора, какво ще ви спаси?“

 

„Защо човекът боготвори смъртта? Не го разбирам, сигурно защото не мога да умра. Но аз не съм и жив, нали? Аз съм само вещ, а вещта може да се износи, да се счупи, да ръждяса, но не може да умре. Не може да умре, защото е вещ. Но аз съм вещ, която играе Хамлет! Нали така? Мога да умирам единствено на сцената – стотици, хиляди пъти да умирам, а иначе металните пластини се покриват с червеникав окис, синтетичните мускули губят еластичността си, позитроните нихилират през черепната кутия, остаряват плутониевите батерии – и нищо повече.
Аз съм вещ. Вещ, която играе Хамлет. Която играе Хамлет, за да го гледат хората. Хората, които не го разбират.“

 

„Ред. Ред във всичко. Над всичко редът! И знаеш ли защо? Защото подреденият свят е ясен. Можеш да наблюдаваш пъстрия хаос на живота, да го осмислиш и едва тогава да потърсиш в него система. А може и обратното – да го вкараш в правилника и след това да го изучаваш, второто е по-лесно и човеците го предпочитат.“

 

„- Но театърът не е регресивен, господин полковник! Той е само забравен.
- Щом е забравен, значи е консервативен и реакционен! Защо човечеството не забрави лоста и зъбчатото колело – защото са необходими! Защото ни тласкат напред. Няма и не може да има друга религия освен прогреса! Напред и само напред към щастливата бъдещност!
- Понякога трябва да се поглежда и назад, господин полковник, за сравнение, за поука.“

 

„- Не можете да ни забраните да играем тук, за себе си.
- Не мога, Бернардие – отговаря полковникът кротко.– И не се опитвам. Да си призная, на мен винаги вашата игра ми харесва.
- И въпреки това?
- И въпреки това, Бернардие. Ти си волен човек, артист, не разбираш желязната дума „трябва“. Трябва, Бернардие! На това „трябва“ се крепи светът, то е оста на Земята, пъпът на Вселената! Земята трябва да се върти, слънцето трябва да изгрява, реките трябва да текат надолу, семенцата трябва да покълват, къртиците трябва да са слепи. Разбираш ли, трябва! Защото такъв е редът, такъв е световният порядък. И точно затова театърът трябва да умре!
- Но той ви харесва, господин полковник!
- Харесва ми. Може да се хареса на още сто, хиляда, на всички, но трябва, Бернардие, трябва! Защото такъв е редът, Британия е общество на свръхразумната организираност.
- Кой е измислил този ненужен ре, кой, дявол да го вземе!
- Той!
- Кой е той? Бог ли?
- Глупости, Бернардие! Бог отдавна е безработен.
- Тогава кой?
- Не знам. Може да е Генералният държавен компютър. Може да е Синтетичният Диктатор на Лордполицая. Или самият Върховен Ред. Не знам и не ме интересува. Все едно –Той!“

 

 

"Параграф 22", Джоузеф Хелър

 

Има едни книги, които мислено съм си обещала, че ще препрочета поне веднъж в живота си, независимо колко други няма да успея дори да отгърна, а са в челните класации по продажби или харесвания от читатели. Една от тези книги е „Параграф 22“, която четох за първи път като ученичка и сега реших отново да се потопя в този абсурден военен роман. 

Преди, обаче, да продължа с него, искам да разкажа една история. И тя е свързана с представлението „Параграф 22“, което съм гледала като дете.. Това представление толкова ме е впечатлило, че, когато след време четох книгата, в главата ми се връщаха сцени и картини от него. Интересното в случая е, че, освен усещането за нещо познато, имах усещането за това, че съм част от цялата история. Все едно съм сънувала, че гледам представлението и че участвам в същото време в него.
Сега за историята на „Параграф 22“.
Главният герой в романа е Йосарян, който изобщо не иска да лети и се опитва да се изкара болен от какво ли не, само за да се спаси от безумните заповеди на полковник Каткард, който от своя страна постоянно увеличава броя на задължителните полети, преди да може един войник да се прибере в САЩ. Но в случая „главен герой“ е малко относително, защото цялото повествование е предадено през образите на различните персонажи в романа. В този смисъл всеки един е „главен“. Всъщност, освен абсурдността и иронията на описаните ситуации, точно това е характерното на романа – че всяка глава е посветена на определен персонаж и през неговия образ са описани събитията. Ето някои от тези, които на мен ми бяха най-интересни:
Полковник Каткард – това е безумният тип, който постоянно увеличава броя на полетите и мечтае на всяка цена да стане генерал. Не разбира от смисъла на абсолютните ценности, затова измерва себе си само и единствено спрямо успеха на другите, затова дълбоко страда, че все още не е генерал, макар и да е самодоволен от това, че е полковник. Толкова е амбициозен и толкова много иска да блесне, че решава да предложи на свещеника да чете молитви преди всеки боен полет. Това е една особено смешна и абсурдна част от повествованието, в която става ясно, че полковник Каткард има специални изисквания към молитвите и е безкрайно изненадан, че е възможно да има войници атеисти.
Ор – постоянно държи в устата си две киселици, защото още от малък си мечтаел бузите му да станат големи колкото ябълки. Но това не е най-интересното за него. Той не само, че не се пази от летенето, както всички останали, ами е пилотът, чийто самолет всеки път бива свалян от неприятеля. И, докато Йосарян си мисли, че Ор е пълен некадърник като пилот, всъщност се оказва, че това е добре обмислен план за бягство. И така Ор се оказва като че ли най-хитрият от всички.
Мъртвецът в палатката на Йосарян – младо момче, което още преди да бъде зачислено, бива убито и сега е с неясен статут. Нито могат да го изпратят обратно, нито да го погребат, защото той на практика не съществува. Затова си лежи в палатката на Йосарян.
Доктор Данийка – абсолютен хипохондрик, който прекарва повечето време да се тревожи за здравето си и ходи всеки ден да му мерят температурата. Освен за здравето си, доктор Данийка се тревожи още за Тихия океан и за прелетните часове. За Тихия океан се тревожи, защото той е заобиколен от „елефантиазис и други страхотни болести, където той можеше да бъде преместен“. Страх го е да лети и скатава от полетите.
Вождът Бял Полуовес – живее в една палатка с доктор Данийка, който съответно се страхува от него. Наполовина индианец, като дете се местел от място на място, защото всеки път, когато опъвали вигвама си, под него се оказвало, че има залежи на петрол и ги карали да се махнат. Накрая започнали да използват семейството му като онези пръчки, които търсят вода под земята. Или поне така разказва, макар Йосарян да не му вярва особено.
Майлоу – това е един от най-интересните образи. Той е предприемача на ексадрилата, който върти търговия с целия свят, обвързвайки в профсъюзи и договори страни, които воюват една срещу друга. Като начало изумлението идва от там, че той купува яйца от едно място по 7 цента и ги продава на друго по 5 цента и пак е на печалба.  В крайна сметка, обаче, става ясно, че той е направил огромна търговска мрежа, в която завърта така нещата, че изглежда все едно работи на загуба, а всъщност е на печалба. До момента, в който не решава да купи цялата продукция на памук и се оказва, че има повече предлагане, отколкото търсене.
Майор Майор  Майор Майор - това не скороговорка, а чина и трите имена на един посредствен, некадърен командир на ескадрилата в Пианоза. Нелепото име му е дадено от баща му, който излъгал майка му, омаломощена от раждането и без никакви сили да реагира, че синът им се казва Кейлъб Майор. Още една злощастност в живота на Майор Майор Майор е поразителната му прилика с Хенри Фонда, което става повод за упреци от страна на напълно непознати. Упреците, че въобще прилича на него, му насаждат чувство за вина и страх от хората. В училище, а по-късно и в армията, той е отбягван и нежелан като компания в крайна сметка това води до решението му да се подписва като Уошингтън Ървинг, което пък не е точно негово решение, защото първи с това име започва да се подписва Йосарян.

Има, разбира се, още много интересни образи, за които няма как да напиша тук. Само ще кажа, че тази книга, според мен е добре да бъде прочетена от всекиго, защото не са много книгите, които по толкова добър начин да показват абсурдността на войната и безсмислието на военните заповеди. Може би по някакъв начин ми напомня "Швейк", макар да са много различни. 
Аз имам старото издание на „Параграф 22“, сега има и по-нови, но моето е на изд. „Лъчезар Минчев“, в превод на Боян Атанасов, а корицата е на Андрей Андреев.

И.

„Дънбар щръкна в леглото си.
- Това е то – извика възбудено. Нещо липсваше, през всичкото време знаех, че нещо липсва, и сега знам какво е то. – Удари с юмрук по дланта си. – Няма патриотизъм – заяви той.
- Прав си! – извика Йосарян. – Прав си, прав си, прав си! Топлите кренвирши, бруклинският отбор „Доджърс“, кой се бори за порядъчните хора? Кой се бори за повече гласове за порядъчните хора? Няма патриотизъм, това е. А няма и матриотизъм.“

 

„Клевинджър се бе втренчил в него, обхванат от апоплектична ярост и възмущение, и сграбчвайки масата с две ръце, бе извикал:
- Ти си побъркан!
- Какво искаш от мен, Клевинджър? – отвърна отегчено Дънбар, мъчейки се да надвика шума в офицерския клуб.
- Аз не се шегувам – настояваше Клевинджър.
- Те се опитват да ме убият – му каза спокойно Йосарян.
- Никой не се опитва да те убие – извика Клевинджър.
- Тогава защо стрелят по мене? – запита Йосарян.
- Стрелят по всички – отговори Клевинджър. – Опитват се да убият всеки един от нас.
- Че каква разлика има?“

 

„Но Йосарян знаеше, че е прав, защото, както сам обясни на Клевинджър, доколкото му било известно, той никога не е бил неправ. Накъдето и да погледнел, виждал само смахнати и това било всичко, което един разумен млад човек като него можел да направи, за да продължи да вижда нещата в истинската им светлина сред толкова много лудост. И било неотложно да постъпи така, защото знаел, че животът му е в опасност.“

"Девет цикъла сезони", Надежда Максимова

Тази книга е една от новите ми придобивки на последния, различен от останалите, Панаир на книгата. Признавам си, че бях привлечена от корицата, но и самата тематика ме заинтригува, още повече че тази година за първи път имам разсад на чери домати на балкона си. Книгата обещаваше да ме въведе в тайните на „градината, животните, билките и ….всичко останало“.
Вярна на себе си ще започна с нещата, които харесах. Корицата. Вече го споменах, но пак ще го кажа – страхотно попадение. Леко напомняща на руските илюстрации, много свежа, бъбрива и цветна, тази корица на мен лично много ми допадна.
Един хубав и полезен елемент на книгата е отделянето на съветите за градината и рецептите в самостоятелни откъси, със знак отстрани, така че лесно да се ориентираш дали четеш рецепта или съвет и бързо да можеш да ги намериш.
За съжаление, обаче, самата книга ме разочарова. Първото нещо, което ми направи впечатление, е хаосът, който цари в нея. Няма никаква линия, която да можеш да проследиш. За авторката може да е ясно кога започва един сезон и кога свършва, но за мен, като пълен лаик в селския живот, това си остана загадка. Езикът, на който е написана, е нещото, което окончателно ме дистанцира от книгата. Има изрази и думи, които звучат добре в устната реч и много зле в писмената. Може и такава да е била целта – да изглежда естествено и небрежно, но това е един доста висш пилотаж, а в случая явно имаме по-скоро любител, отколкото добре обучен пилот. Макар че за мен лично това в голяма степен е и работа и на редактора. Стилистично книгата просто не звучи добре. Да не говорим за грешките и неточностите в езика. Примери -  „оняден“, „Бг“, вместо България /сори, ама не ми стои добре в книга – в статус или лична коренспонденция - ок, всички го ползваме/, английските заместители на думи, /които аз ще схвана, но майка ми, на която смятах да препоръчам книгата заради градинските съвети – не/, като „трайбъл“, напр., измислените думи, като „изпърпурка“. „всезнайване“, „спацъркала“ и др. А изречения, като „ „Абе, к‘во се отдавам на мая да искам!“, „Между листата ѝ прехвърчат всякакви златисти.“ откровено не разбрах. Изобщо цялата книга звучи като че ли написана за тесен кръг приятели, с които авторката си говори на един език, но е леко недостъпна за всички останали. И между всички описания на живота в балканското селце тук-там пръснати разсъждения на политическа тема. Цялата книга звучи като извадени от фейсбук статуси /което се подсилва и от емотиконите -  допълнително каращи я да олеква като текст/ и нахвърляни безразборно, със спазена известна хронология. А колко хубаво щеше да е да има една история, която да следя като читател, вместо да се ориентирам в разхвърляни записки. Дори можеше деветте цикъла сезони да бъдат някак обособени и отделени.
Иначе, от всичко прочетено, оставам с впечатлението, че с авторката по много теми мислим еднакво и като цяло изповядваме доста сходна философия за живота. Очевидно тя е свестен човек, който има ясна гражданска позиция и много хубава ценностна система, ангажиран с проблемите на Природата и мястото на хората в нея. Точно затова ме е яд, че тази книга не се е получила, защото не мисля, че ще докосне хора, които имат различно от нейното мнение. А с един добър редактор можеше да се получи истинско бижу.
За самото отглеждане на билки, растения, плодове и зеленчуци също не ми е достатъчна информацията. На много места звучи така, сякаш вече трябва да знам някои неща и тя ме надгражда. Започна добре с описание на алелопатията, в началото имаше някои съвети кое растение с кое се съчетава и после тази тема някак се забрави. Като че ли в началото на книгата темата за градината беше по-силна, а от средата към края се наблегна на „всичко останало“.
И за финал пак нещо положително – азбучният показалец накрая, който лесно може да те упъти, ако искаш да решиш здравословен проблем или да прочетеш информация за някоя билка. В този смисъл книгата може да се ползва като наръчник за градината, за каквото аз лично смятам да я ползвам.
„Девет цикъла сезони“ на Надежда Максимова е на изд. Омайниче, а корицата, която ме вдъхнови да снимам книгата на вилата сред нашите буркани и набрани в планината билки и растения, е на Кристина Стоянова.

И.

Както винаги имам малко цитати:

„…В един момент дори интуитивното знание започва да трепти като пренапрегнат мускул, а още малко по-нататък усещаш, че ако се отпуснеш по вълната и се гмурнеш в дупката на осъзнаването, ще достигнеш ослепителен взрив, който ще те убие, защото тялото и мозъкът в тази им конфигурация не могат да понесат истинската природа на енергийния поток и неговото многообразие.“

„Една от най-прекрасните черти на живота на Балкана, или на село като цяло, е специфичната тишина и меден ритъм на ежедневните звуци. Толкова е спокойно в сравнение с градските шумотевици, че създава впечатление за тишина. А тази тишина е плашеща за някои. Веднага можеш да познаеш кой от съседните виладжии тъкмо е пристигнал. Той е не само шумен и зает, но и винаги добавя някакъв звук, да смекчи прехода към тишината – да не вземе да получи шок нещо. Пуска си музика, в някои трагични случаи телевизия или радио да му бучи, вместо да слуша тукашната тишина и омагьосващия ритъм на планината. Защото в действителност то съвсем не е тихо.“

„….дните от календара се размиват, ако си извън играта на общество. Знам след колко дни ще е пълнолуние, но не и коя дата е.“

„Когато манипулираме енергийните потоци и знанието, Вселената откликва не само на моите нужди, но и ме използва като отговор за нуждите на другите.“