"Името", Джумпа Лахири

 Тази книга ме докосна особено много.

Винаги съм смятала, че името на човек играе съществена роля за себеусещането и развитието му, давам си сметка и колко важно е за интеграцията му в определена среда. Слава богу, имам късмета да харесвам своето, но си представям колко ужасно е да живееш с име, което не одобряваш, което те кара да се срамуваш или да се чувстваш неудобно. Докосна ме книгата, защото темите които засяга, по някакъв начин са ми близки. Впрочем, така както се развива света, те са близки на всеки човек, който има роднини, живеещи извън родната им страна. 
Тази книга е от онези, които не можеш да оставиш, докато не прочетеш докрай. В нея няма непредвидими обрати и каращи те да тръпнеш моменти. Напротив, дори финалът е донякъде предсказуем. Но, за сметка на това, има толкова дълбочина и смисъл в самите думи, че не можеш да спреш да я четеш. Изключително плътна, истинска история, която може да бъде част от биографията на всеки, заминал да се бори с живота в чужда страна с мечтата за по-добро бъдеще за децата си. Или част от биографията на самите деца, които търсят своята идентичност, разкъсани между кръвната връзка с родината и социалната принадлежност на обкръжаващата ги среда.
В сюжета става въпрос за едно момче, което е от индийско семейство, емигрирало в Америка. Но всъщност историята започва много преди неговото раждане, когато баща му, Ашок Гангули претърпява тежка катастрофа във влака между Калкута и Джампедпур. В този влак Ашок, двайсет и две годишен студент, който обожава да чете и е взел една единствена книга – сборник повести на Гогол, защото очаква да наследи дядовата си библиотека, се запознава с един друг бенгалец, който му казва, че най-доброто, което може да направи за себе си е да замине да живее някъде другаде, извън Индия. Този влак, в който пътува Ашок, през нощта катастрофира и загиват много хора, включително и неговият спътник. А онова, което спасява младия мъж е откъснатата страница от книгата на Гогол, която излита от ръката му и която бива забелязана от спасителите, докато той лежи затиснат от вагона. Една година Ашок прекарва прикован към леглото, докато се възстанови напълно. А от кошмара през онази нощ му остава едно характерно накуцване. 
Ашок завършва образованието си и кандидатства в Америка, за да продължи обучението си, защото си спомня заръката на човека, загинал във влака, който едва не убива и него. Междувременно се оженва с уреден брак – така, както правят всички бенгалци, за Ашима, така че за страната на необятните възможности заминават двамата. 
В Америка се ражда първото им дете – момче. И тук идва въпросът как да го кръстят. Тъй като бабата на Ашима е кръстила шестте си правнучета, тя с готовност приема задачата да кръсти и това, като изпраща писмо с по едно име за момче и момиче. Не ги споделя с никого. А това писмо така и не пристига. И, когато става време да се изпишат майката и детето от болницата, Ашок се сеща за книгата, която е спасила живота му, така че записват момчето Гогол. И тъй като  бенгалците имат традиция – хората притежават две имена - за пред обществото и галено, Ашок и Ашима не са особено притеснени да запишат бебето с галеното име и да му го сменят после. Това, обаче се оказва, че в Америка не е толкова просто, колкото те си представят. И така момчето остава като Гогол Гангули. Той свиква с това име и когато става време да тръгне на училище, родителите му се чувстват много притеснени всички да го наричат така, както само най-близките и се опитват да му го сменят с Никил и това да стане неговото официално, за пред обществото. Но Гогол не приема новото име и остава със старото. Едва по-късно той си дава сметка колко е различен от останалите и колко неудобно се чувства с това име, така че след завършването на училище, преди да отиде в колежа, той официално го сменя на Никил. 
Това е основната линия на сюжета, но както казах, тази книга не е само за името на главния герой. Тя поставя един много сериозен въпрос за идентичността на децата, родени и израсли в чужда държава. От една страна родителите, които са емигрирали, имат много силна връзка с родината си (родителите на Гогол се прибират в Калкута колкото се може по-често), спазват всички традиции, които са характерни за народа и за семействата си, общуват много с хората от своя националност (в случая с Ашок и Ашима те изграждат своя кръг от приятели единствено и само от бенгалци, но има и далеч по-отворени за други народности емигранти). От друга страна същите тези родители, макар да се опитват несъзнателно да капсуловат децата си, за да запазят културната си идентичност, няма как да отхвърлят средата, в която растат и лека полека започват да привнасят от ритуалите и традициите на чуждата страна в семействата си (напр. празници като Хелоуин, Коледа, Денят на благодарността). Децата им говорят и двата езика, като обикновено родният е на по-ниско ниво, много често те не четат и не пишат на него. Общуването с връстници, които не са им съграждани, е много по-интензивно. На практика тези деца се чувстват граждани на държавата, в която живеят, а тази, от която е кръвта им, живее в тях повече през родителите им. Много често това води до объркване и отхвърляне на родната идентичност, защото, особено в пубертета, децата имат нужда да се идентифицират с група и усещането да си различен от останалите, не е желано. Това създава и сериозна пропаст между поколението на родителите и това на децата, не само на база на обичайното за възрастта дистанциране на децата от родителите, а и на база на културно-социалните различия. 
Точно това се случва и с Гогол. Той изцяло се дистанцира от индийската култура и традиции, приемайки само американската такава. При това дистанцирането му е по-скоро от родителите, от факта, че той не ги разбира, не одобрява тяхната бенгалска капсула.  Сменя името си, което е причина за много неудобство, срам и обяснения. Още повече, че то дори не бенгалско, а руско и даже не е собствено, а фамилия. Така на практика има две фамилии, вместо собствено и фамилия. Тъй като той не знае историята, която стои зад неговото име, го приема по-скоро като някаква тежест, отколкото като лична индивидуалност. Точно така приема и всичко бенгалско и се опитва да избяга от него. На практика Гогол се чувства американец, макар и всеки традиционно изглеждащ американец да го пита от къде е. А, когато отиде в Калкута с родителите си на почивка, всеки бенгалец му се смее на акцента, с който говори и за начина, по който изглежда. В известен смисъл той никъде не е точно у дома си, но все пак повече се чувства повече на място в Америка, отколкото в Индия. И всички избори, които прави, като се започне от избора на колеж, смяната на името, избора на приятелки и среда, в която да общува, са продиктувани от това желание да се откъсне от живота на родителите си, който не разбира. До момента, в който една лична трагедия, свързана със загубата на баща му, не започва да връща желанието му за родова идентичност. Тогава Гогол разбира каква жертва са направили родителите му, колко им е коствало всичко, което са преживели, за да могат той и сестра му, Соня, да имат по-добър живот. Започва да осъзнава всеки малък елемент от бенгалския си живот, да си обяснява смисъла на събитията и да се връща към корените си, от които няма как да избяга насила. Не можеш да смениш кръвта си и да изтриеш с гумичка традициите, с които си отгледан. И Гогол-Никил не успява. Всъщност към края на романа той започва да ги оценява по друг начин, да има потребност от тях и да ги обича. Научава се да живее със своята смесена идентичност и да се приема такъв, какъвто е – американец от бенгалски произход. 

Книгата е в известна степен автобиографична, като самата Джумпа Лахири е събирателен прототип на Гогол и неговата бенгалска жена – Мошуми. Авторката е родена в Англия, но от съвсем малка живее в Америка и се чувства американка, има две имена – Ниланджана Судешна, което е нейното официално име и Джумпа, което е нейното галено име. Бенгалският ѝ произход, официалното ѝ име, традициите в семейството ѝ – всичко това е повод за много вътрешни конфликти, срам и отчуждаване от родната култура, които тя описва изключително майсторски в книгата. Само човек, преживял тези емоции, може да ги предаде толкова автентично и истински.
Разбира се, тази тема – за идентификацията на децата, родени и отгледани в чужда страна, е разисквана в много психологически трудове и е плод на множество изследвания, защото засяга все по-голям процент от човешкото население, предвид динамиката на света. Но романът, без да има претенциите на научен труд, дава добра представа за чувствата и емоциите, през които минава един човек, който няма сигурната опора на родната си идентичност и се лута между нея и социалната среда.
Интересното в този роман е и заглавието – на английски то е „ Namesake“, което в буквален превод е съименик, адаш, но на български нямаме дума, която да обозначава второ име. Прякор или псевдоним не е същото, защото и двете са неща, които човек или получава по някакъв признак на по-късен етап от живота си, или си измисля сам. А тук става въпрос за дума, която да обозначава две имена, които имаш.
„Името“ на Джумпа Лахири е на изд. Обсидиан, в превод на Зорница Христова, а корицата е на Николай Пекарев.
И.

„Ала Ашима усеща, че въпреки проявата на сърдечност, въпреки късите поли и бикините, въпреки че си държат ръцете по улиците и лягат един връз друг насред парковете, американците предпочитат дистанцията.“
„В крайна сметка, както знаят и двамата, на бебето име не му е потребно. Бебето има нужда от благословия и от мляко, от малко сребро и от злато, да го потупаш по гръбчето и и да го държиш зад вратлето. Името ще почака. В Индия хората не бързат. Често се случва да минат години, докато се намери най-точното име, най-доброто възможно. В рода и на двамата има деца без официално име чак до седмата си година, когато им идвал редът да се записват в училище.“

 

„Пък и без туй ще му викат на галено; бенгалският обичай дава всекиму по две имена. На бенгалски „галено име“ е дакнам, тоест както ти викат роднини, приятели, близки – у дома и в сърдечни, безгрижни моменти. Галените имена са реликва от детството, те подсещат, че животът не всякога е сериозен, педантичен и сложен. Освен туй припомнят, че човек не е еднакъв за всички. Всеки си има галено име.“

„- Теологически казано, РАЗД-овете не могат да отговорят на въпроса „Откъде си?“ – заявява социологът.
Гогол не е чувал термина „РАЗД“. Постепенно разбира, че става въпрос за „Родени в Америка Заблудени Деши“ – с други думи, за него.  Освен това научава, че „З“-то може да значи и „раЗдвоени“. Знае, че „деши“, общата дума за „нашенец“, в случая значи „индиец“; родителите му често наричат Индия просто „деш“. Ала Гогол не мисли за Индия като за „деш“. Мисли за нея като американците, като за „Индия“.“

„…После го чу да извиква – бяха забравили фотоапарата при майка му.
- Толкоз път, и да нямаме снимка – поклати той глава. После пъхна ръка в джоба си и започна да хвърля ивичестите камъни във водата. Май ще трябва да го запомним.
Озърнаха се, огледаха сиво-белия град, който светеше отвъд пристанището. После тръгнаха да се връщат, отначало се мъчеха да не оставят нови следи, а да стъпват в току-що направените. Вятърът се беше усилил, тъй че трябваше да поспират от време на време.
- Ще запомниш ли този ден, Гогол? – попита баща му, обърнал се да го погледне, закрил ушите си с длани, за да се предпази от вятъра.
- Колко време ще трябва да помня?
Смехът на баща му се чуваше между пристъпите на вятъра. Стоеше там, чакаше Гогол да го настигне, като дойде наблизо, му протегна ръка.
- Помъчи се да го запомниш завинаги – каза той, щом синът му пристигна при него, после бавно го поведе през вълнолома там, където ги чакаха Ашима и Соня. – Помни, че двамата с теб сме вървели дотам, откъдето няма накъде да продължиш.“

 

„- Успокойте се – казва Едит. – Идеалното име ще ви хрумне с времето.
Тогава Гогол заявява:
- Няма такова нещо.
- Какво нещо? – пита Астрид.
- Няма идеално име. Мисля, че хората трябва да си избират име сами, като станат на осемнайсет години. Дотогава – местоимения.“

 

„….Слава богу, че не решиха да останат женени от чувство за дълг, както правеха бенгалците от нейното поколение. Децата поне не приемат, не се адаптират, не се примиряват с нищо по-малко от своята представа за щастие. При новото поколение дългът е отстъпил пред здравия разум на американците.“

"С лято около шията", Ги Гофет

Този роман ти слага примка и с всяка изминала страница я затяга все повече, карайки те да преглъщаш все по-трудно историята за нездравата любов между дванайсетгодишно момче, Симон, и тридесет години по-възрастната Монет. Впрочем „любов“ не е точното описание на това, което се случва между тях. Ако трябва да определим по някакъв начин тяхната история, то това определение трябва да премине границите на нормалното и да навлезе в чистата патология. История, която започва с едни изрезки на жени от списания и първично пробудилото се любопитство на детето към жената, която си играе с него както само една цинична и неполучила любов, но пренаситена от връзки жена, може да го прави. Забраненото удоволствие, до което не може да се докосне Симон, разпалва неговото желание, но и неговата омраза към Монет, към себе си и към начина, по който му се налага да порасне. Никое момче не бива да съзрява така. Никое момче не бива да изпитва едновременно толкова противоречиви чувства – да  съзнава от една страна дълбоката нередност на това, което се случва и да не може да го спре, да не може да го контролира. Никое момче не бива да попада в ръцете на такава хищна жена, която като паяк го оплита в мрежата си, а после изсмуква всичките му жизнени сили, оставяйки го да се гърчи в собственото му чувство за вина. Докато накрая примката на онова толкова тежко за едно дванайсетгодишно момче лято не се стегне дотолкова, че да не може повече да бъде премахната и да остане завинаги да виси на врата му като спомен за нещо, което не е трябвало да се случва.

Романът е написан така, че едновременно се разказва от момчето и ние надникваме в неговите мисли и емоции, и в същото време си безпристрастен наблюдател на една история, в която момчето е представено чисто обективно. Това създава едно допълнително чувство за достоверност, а темата за педофилията, която сме свикнали да възприемаме основно като желание от страна на възрастен мъж към младо момиче, допълнително затяга примката и те кара да се чувстваш болезнено неудобно. Може би, защото зрялата жена се асоциира повече като майка, такъв вид сексуалност е даже по-скандална и създава усещането за крайна патология.

Макар, че темата е страховита и не особено приятна, книгата е написана толкова добре, че си заслужава да бъде прочетена. Все пак, усещането за опустошение към края, за наистина добре стегната примка на тънък дамски чорап около врата, и трудно дишане, е нещо, което само един добър писател може да внуши.

„С лято около шията“ на Ги Гофет е на изд. Колибри, преводът е на Росица Ташева, а корицата – на Стефан Касъров.

И.

„Но Монет провали всичко, като ме взе за играчка, която хвърляш, когато се наиграеш. Затова вече не чувам морето там долу, отвъд градината, а само виковете на онези, които на свой ред пречупих, докато и аз си играех – вечно незадоволен, неспособен да открия под корубата на времето свежестта, чувствата, трепета на детето, което бях, и шемета, и вярата на любовта; затова ще умра самотен, отхвърлен, пречупен в тази каравана, забита в края на гората и на нощта, без деца, без приятели, сам със завинаги черното лято, увито като чорап около шията ми.“

"Оскар и розовата дама", Ерик-Еманюел Шмит

„Мили Дядо Боже,
Казвам се Оскар, на десет години съм, драснах клечката на котката, кучето и къщата (мисля даже, че опекох златните рибки) и това е първото писмо, което ти изпращам, защото от учене досега нямах време.
Предупреждавам те отсега: смърт ми е да пиша. Трябва наистина да ме натиснат. Защото писането е нещо като гирлянда, като помпон, нещо като усмивчица, панделка и прочие. Писането е само лъжа, която разкрасява нещата. Работа за възрастни.“
Така започва тази история. Изумително е колко много казва Ерик-Еманюел Шмит в толкова тънка книжка. Това е истинското писателско майсторство. „Оскар и розовата дама“ е третата книга от една поредица, посветена на трите най-големи религии. Първата е „Миларепа“, която отдава почит на будизма, втората е „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, посветена на суфизма и тази се занимава с християнството. Самата поредица авторът нарича „Кръговратът на незримото“.
Оскар е болно от рак момченце, на когото са му присадили костен мозък, но, за съжаление, операцията е неуспешна и той ще умре. Остава му много малко време. И всички възрастни, начело с лекуващият го лекар, медицинските сестри и обслужващият персонал, както и родителите му се държат странно с него. В опита си да го предпазят, те му спестяват истината и стават ужасно предпазливи в общуването си с него. Оскар, обаче, не е глупав, и с детската си интуиция разбира, че нещо не е наред. Затова той започва да ги презира и спира да ги уважава.
Точно тогава в болничния му живот се появява розовата дама Маминка Роза. Тя е част от доброволките, които общуват с децата, за да повдигнат духа им и да им помогнат да се справят с емоциите си. Маминка Роза е голяма работа. Тя успява да влезе под кожата на Оскар и да заслужи доверието му, като му разказва, че в миналото си е била кечистка и се е справяла с всякакви трудни ситуации. И му предлага да пише на дядо Господ всеки ден с молба той да го посети. Оскар е от атеистично семейство и не е възпитан в духа на вярата, но Маминка Роза успява да го убеди, че не само ще се почувства по-добре, но и ще бъде посетен от дядо Господ, който ще му изпълни желанията, стига те да не са материални. И, понеже, Оскар разбира, че му остават само 12 дни живот, Маминка Роза му предлага още нещо - през всеки един от тези 12 дни да изживява по 10 години от живота си. Защото в крайна сметка един живот може да бъде живян както много бавно, така и много бързо. Важното е да бъде живян.
В тази толкова тънка и така пълна със съдържание книжка Ерик-Еманюел Шмит успява да ни представи няколко проблема. Разбира се, че на първо място излиза вярата в Бог и приемането на тежките ситуации, но веднага след това виждаме какво се случва, когато страхът ни обхване и загърбим достойното отношение към пациента. Родителите на Оскар, опитвайки се да му спестят тежка информация, го поставят в ситуация да се чувства глупаво. И в същото време не можем нито да им се сърдим, нито да ги упрекнем, защото едва ли има нещо по-тежко от това да съобщиш на детето си, че ще умре след 10 дни. Идеята, че в този момент в болницата има човек, който не е член на семейството и в същото време не е и лекар, с когото болното дете може да говори и да го преведе през този труден период, е много впечатляваща. Особено, ако направим неизбежното сравнение с нашите болници.
Хрумката за пълноценно изживения за тези 12 дни живот е повече от гениална. Защото в крайна сметка, като се замислим, всеки един наш период минава толкова бързо, че обръщайки се назад наистина имаме усещането, че е бил само един ден, а не десет години. И животът ни става миг, докато за Оскар мигът става живот. Маминка Роза е ангел-хранител, който дава най-ценното на малкото момченце в последните му дни – упованието и вярата в Бог, и преживяванията, които заслужава да има. А Оскар оставя най-ценната молба към Бог – да посети родителите му. Защото не само им прощава, но им предава онова, в което е намерил своето спокойствие – вярата.
Тази книга ме развълнува истински и мисля, че е добре да бъде прочетена от повече хора. На фона на това колко кратък може да бъде човешкия живот, отново можем да си дадем сметка колко ненужни са повечето ни отрицателни емоции.
„Оскар и розовата дама“ на Ерик-Еманюел Шмит е на изд. Леге Артис в превод на Зорница Китинска, а корицата е на Владислав Кутрев.
И.

„- Маминке Роза, имам чувството, че си измислят някаква друга болница, а не тази, която е в действителност. Държат се, сякаш хората идват в болницата само да се излекуват. А пък те идват и за да умрат.
- Прав си, Оскаре. Мисля даже, че правим същата грешка и с живота. Забравяме, че животът е крехък, ронлив, мимолетен. Всички се правим на безсмъртни.“

„…Мислите, които не казваш, са мисли, които тежат, вдълбават се, те задръстват мястото за нови мисли и някак те омърсяват. Ако не споделяш, ще се превърнеш в бунище за стари, смрадливи мисли.“

„- На колко години си, Оскар?
- Не знам. Колко е часът?
- Десет. Наближаваш петнайсет години. Не смяташ ли, че е време да бъдеш смел в чувствата си?“

„Тя ме гледа и пуква един балон от дъвката си.
- Ако искаш, можеш да ме целунеш.
- Защо? Дъвката не ти ли стига?“

„- Щом човек няма къде да се хване, значи всичко е кръгло и се търкаля. Накарах я да тича, колкото да я изморя, след това я съборих, пустата му Сливов Пудинг. Трябваше кран, за да я вдигнем. Ти, малък мой Оскаре, си с леки кости и нямаш много месо, това е ясно, но привлекателността не се състои само в костите и месото, а и в качествата на сърцето.“

„Влязох при Пеги и ѝ подадох моя музикален апарат.
- Дръж. Чуй „Валсът на снежинките“. Толкова е красиво, че ме кара да си мисля за теб.
Пеги изслуша „Валсът на снежинките“. Усмихваше се, сякаш валсът ѝ бе стар приятел, който ѝ разказва разни весели неща на ухо.
Върна ми машинката и рече:
- Красиво е.
Това бяха първите ѝ думи. Нали е страхоно за първи думи?“

„- Целуни ме.
Този номер с целувката наистина е момичешка работа, при тях сякаш е въпрос на необходимост.“

„- Помисли, Оскар, кое ти се струва по-близко? Един Бог, който не усеща нищо, или Бог, който страда?
- Този, който страда, разбира се. Но ако аз бях той, ако бях Господ като него, щях да имам начин да избегна страданията.
- Никой не може да избегне страданията. Нито Господ, нито ти. Нито родителите ти, нито аз.
- Добре. Ясно. Но за какво да страдаме?
- Именно. Има страдание и страдание. Погледни добре лицето му. Наблюдавай. Той изглежда ли ти да страда?
- Не. Това е странно. Не изглежда да го боли.
- Ха, така. Трябва да се прави разлика между две болки, малки мой Оскар. Физическата болка и духовната болка. Физическата болка можем да изтръпим. А духовната болка я избираме.
- Не разбирам.
- Ако ти забиват пирони в ръцете или краката, няма как да не те боли. И търпиш. За сметка на това не си длъжен да изпитваш болка при мисълта за смъртта. Ти не знаеш какво е това. Следователно, от теб зависи.“

„- Но повечето хора не са любопитни. Те се вкопчват в онова, което имат, като въшка в ухото на плешивец. Вземи за пример Сливов пудинг, ирландската ми съперничка, сто и петдесет кила на гладно и по гащи, преди да е пила тъмна бира. Тя винаги ми казваше: „Много съжалявам, обаче аз няма да умра, не съм съгласна и не съм подписвала.“ Тя се лъжеше. Никой не ѝ беше казвал, че животът трябва да бъде вечен, никой! Тя упорстваше да вярва в това, бунтуваше се, отхвърляше мисълта да се спомине, беснееше, накрая направи депресия, отслабна, спря занаята, остана само трийсет и пет кила, човек би рекъл, че е рибя кост, и се разпадна на парчета. Както виждаш, така и така умря, като всички, но мисълта за смъртта ѝ съсипа живота.
- Много е била тъпа тая Сливов пудинг, Маминке Роза!
- Като галош. Но галошът е много често срещано нещо. Много е разпространено.“

„- Всъщност, не ме е страх от непознатото. Но е вярно, че се притеснявам да загубя онова, което познавам.“

„- Защо твоят Господ, Маминке Роза, позволява да има такива хора като Пеги и мен?
- Добре че ви създава, Оскарчо, защото без вас, животът нямаше да е толкова хубав.
-  Не. Не разбирате. Защо Господ позволява да сме болни? Или е зъл. Или не е много силен.
- Оскар,болестта е като смъртта. Тя е факт. Не е накзание.“

„…Въпрос на тренинг, каза Маминка Роза, колкото повече юмруци получаваш, толкова повече можеш да понесеш. Винаги трябва да имаме надежда.“

„С Пеги Блу дълго четохме „Медицински речник“. Той е любимата ѝ книга. Много се вълнува от болестите и иска да знае кои от тях би могла да хване по-късно. Аз погледнах онези думи, които ме интересуваха: „живот“, „смърт“, „вяра“ и „Бог“. Ако искаш ми вярвай, но ги нямаше! Трябва да отбележим, че това пък означава, че не са болести – нито животът, нито смъртта, нито вярата, нито ти. Което е по-скоро добра новина. И все пак в една такава сериозна книга би трябвало да ги има отговорите на най-сериозните въпроси, не е ли така?
- Маминке Роза, имам чувството, че в „Медицинския речник“ има смао частни случаи, проблеми, които могат да се случат на определен човек. Но ги няма нещата, коти ни засягат всички: животът, смърттам вярата и Бог“.
- Може би трябва да вземеш „Философски речник“, Оскар. Обаче дори и да намериш понятията, които търсиш, има вероятност да бъдеш разочарован. Той предлага по няколко много различни отговора за всяко понятие.
- Как така?
- Най-интересните въпроси си остават въпроси. Те обвиват някаква загадка. На всеки отговор трябва да се слага по едно „може би“. Само незначителните върпоси имат определен отговор.
- Искате да кажете, че за „живот“ няма решение?
- Искам да кажа, че за „живот“ има няколко решения, следователно никакво решение.
- Аз пък мисля, Маминке Роза, че за живота няма друго решение, освен да го живееш.“

„Разбрах, че си тук. И че ми разкриваш тайната си: гледай всеки ден на света, сякаш е за първи път.“

„Днес съм на сто години. Като Маминка Роза. Спя много, но се чувствам добре.
Опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс, почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а е бил даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим. Аз, който съм на сто години, знам много добре какво говоря. Колкото повече остарява човек, толкова по-добър вкус трябва да прояви, за да оцени живота. Трябва да стане изтънчен и артистичен. Всеки кретен може да се наслаждава на живота на десет или на двайсет години, но на сто, когато вече не може да се помръдне, трябва да използва главата си.
Не знам дали успях да ги убедя.
Иди при тях. Довърши си работата. Аз се поизморих.

Целувки, до утре,
Оскар.“

„Господин Ибрахим и цветята на Корана“, Ерик-Еманюел Шмит

Това е втората книга от поредицата за трите религии „Кръговратът на незримото“ – будизъм, суфизъм и християнство, макар че както вече писах в ревюто за „Миларепа“, те нямат връзка по между си и няма никакво значение в какъв ред ще се четат.
Сюжетът е премного интересен. Момо, както го нарича господин Ибрахим, живее на същата улица като него и всъщност се казва Моисей. Действието се развива на еврейската „Бльо“ улица в Париж, която не е синя, а  господин Ибрахим, който има бакалничка на нея, всички наричат „арабина“. Всъщност, той не е арабин, турчин е, но това Моисей не го знае преди да станат приятели. А приятелството им се случва, защото господин Ибрахим е единствения, който гледа на него с достойнство и уважение,  без упреци, без да му се кара. Момчето живее бедно само с баща си, майка му е заминала и е взела със себе си брат му, Попол, за когото бащата му казва, че е умен, добър, кадърен, чист, ученолюбив – всичко, което Моисей не е. Ето как, за да отмъсти на баща си, обиденото момче започва да краде от него пари, а после започва да краде неща и от бакалничката на „арабина“. И така, до момента, в който става ясно, че господин Ибрахим знае какво върши Моисей, но въпреки това не му се сърди. От този момент започва приятелството между него и Момо, в което той му разкрива красивия свят на вярата, на дервишите и суфизма. Момчето споделя с господин Ибрахим всичко – от своите страхове, през посещенията си при платените жени, до своите мечти. В един момент бащата на Момо, за когото става ясно, че страда от депресия, си тръгва, оставяйки му бележка, а господин Ибрахим става негов попечител. Междувременно, се връща майката на момчето и от разговора с нея става ясно, че Попол не съществува, а самият Момо я излъгва, че се казва Мохамед. След което поисква да бъде осиновен от господин Ибрахим. И започва тяхното пътешествие към родните места на господин Ибрахим, а Момо разбира какво е да се въртиш и да станеш малък атом, който се слива с Бога, с небето и на когото вярата му е в сърцето. Онова, което не успява да получи от баща си, го получава от един дервиш – радостта от познанието, приемането на света и спокойствието на битието. Момо се завръща на еврейската уличка и поема бакалничката на господин Ибрахим, като Мохамед, а всички го наричат „арабина“. Което на езика на бакалите означава „отворен нощем и в неделя“.

Тази история е и тъжна, и красива. Малкото еврейско момче не успява да намери себе си в света на баща си, потънал в безверие и отчаяние, чувства се отхвърлено от собствената си вяра. Или по-скоро не приобщено. Всъщност, не суфизмът е онова, което му помага, а човекът, който застава до него. Независимо каква вяра щеше да изповядва господин Ибрахим, Момо би го последвал. Защото, когато си изгубен в съмнения и не си сигурен в себе си, имаш нужда от силна опора, от човек, който да те подкрепи и да ти покаже, че не си никой. За Моисей-Момо-Мохамед този човек е „арабина“, който не е арабин, а турчин и който му  разкрива красотата на вярата в Бога, смисълът на въртенето и сливането с Вселената, успокояващия танц на пустотата, радостта и светлината. Парадоксът за това как едно еврейско момче става суфист е силен пример за това, че  всъщност не етническата принадлежност или твоята националност те правят част от една общност, а хората, които те заобикалят и които могат да ти разкрият красотата на вярата. Господин Ибрахим подарява на Момо най-чудния букет от цветята на Корана, показвайки му, че може да бъде щастлив тук и сега, разтваряйки сърцето си за онова, което е незримо, но е най-истинско.
„Господин Ибрахим и цветята на Корана“ на Ерик-Еманюел Шмит е на изд. Леге Артис, в превод на Зорница Китинска, а корицата, която е като картина,  е на Владислав Кутрев.

И.

П.С. Снимката не е особено точна, защото текстът е на арабски, макар че не знам какво точно пише, но е закачка с начина, по който хората наричат господин Ибрахим.

И малко цитати:

„На единайсет счупих прасенцето и отидох при курвите.
Прасенцето ми беше порцеланова касичка с цвят на повърнато и с една цепнатина, която позволяваше на монетата да влезе, но не и да излезе. Баща ми беше избрал тази еднопосочна касичка, защото тя отговаряше на неговото разбиране за живота: парите са създадени, за да се съхраняват, а не за да се харчат.“

„Благодарение на намесата на господин Ибрахим светът на възрастните се беше пропукал и вече не ми издигаше онази гладка стена, в която се блъсках преди, а една ръка се протягаше през пукнатината.“

„- Щура работа, господин Ибрахим, колко бедни са магазините на богатите. Вътре няма нищо.

- Това е то, луксът, Момо, нищо на витрината, нищо в магазина, всичко в цената.“

„Вечерта отворих „Ларуса“ на баща ми. Трябва да съм бил много притеснен за господин Ибрахим – защото речниците винаги са ме разочаровали. „Суфизъм: мистично течение в исляма, появило се през VIII век. То се противопоставяна легализма и акцентира върху вътрешната религия.“
Ето, пак! Речниците обясняват добре само думите, които вече знаем.
Всъщност суфизмът не бил болест, което малко ме поуспокои, а начин на мислене – макар че има и начини ма мислене, които също са болест, както често казваше господин Ибрахим.“

„- Ха, че какво означава за теб да си евреин, Момо?
- Ами не знам. За баща ми това е по цял ден да бъдеш в депресия. А за мен … е просто нещо, което ми пречи да бъда нещо друго.“

„Господин Ибрахим ме гледаше как плача. Той търпеливо чакаше да заговоря. Накрая успях да произнеса:
- Прекалено е хубаво тук, господин Ибрахим, прекалено е хубаво. Не е за мен. Аз не заслужавам толкова.
Господин Ибрахим се усмихна.
- Красотата, Момо, е за навсякъде. Накъдето и да обърнеш очи. Това е в моя Коран.
След това повървяхме край морето.
- Знаеш ли, Момо, човекът, на когото Господ не е разкрил живота направо, на него една книга няма да му го разкрие.“


„С господин Ибрахим си давах сметка, че евреите, мюсюлманите и дори християните са имали сума ти общо велики мъже, преди да се захванат да се млатят едни-други. Това не ме засягаше, но ми ставаше някак хубаво.“

„- Вземи каталога и си избери кола.
- Добре, татко.
Щура работа, как с едни и същи думи човек може да има различни усещания. Когато казвах „татко“ на господин Ибрахим, сърцето ми се смееше, чувствах се по-силен, а бъдещето блещукаше.
Отидохме при собственика на автокъщата.
- Искам да купя този модел. Синът ми го избра.
Що се отнася до речника, господин Ибрахим беше по-зле и от мен. Слагаше „сина ми“ във всяко изречение, сякаш току-що беше изобретил бащинството.“


„И тогава за първи път видях мъжете да се въртят. Дервишите носеха големи, светли тежки и меки роби. Чуваше се тъпан. И тогава монасите се превърнаха в пумпали. 

- Виждаш ли, Момо! Те се въртят около себе си, въртят се около сърцето си, а то е мястото, където е Бог. То е като молитва.
- И вие наричате това молитва?
- Ами да, Момо. Те загубват всяка връзка със земята, онази тежест, която наричаме равновесие, и се превръщат във факли, които изгарят в буен огън. Опитай, Момо, опитай. Следвай ме.“

"Миларепа", Ерик-Еманюел Шмит

„Миларепа“ е част от трилогията, посветена на трите най-популярни религии – будизъм, ислям и християнство. Макар тази да е първата написана, те нямат връзка по между си и няма голямо значение в какъв ред ще се четат. И трите са много силни.
Симон е 38 годишен мъж от Париж, който започва да сънува всяка нощ един и същи сън. Качен на планина, не в собственото си тяло, изпълнен с омраза, търсещ някого, когото да пребие. Две години след първия сън среща жена, която му казва, че не е Симон, а Свастика, който търси Миларепа, защото го ненавижда. И ще сънува този сън, докато не разкаже сто хиляди пъти историята на омразата и борбата му с най-великия отшелник, само тогава ще излезе от Самсара, безкрайния път на преражданията.
А историята на Свастика и Миларепа е следната : Миларепа е племенник на Свастика, първата им среща е, когато е още невръстно дете. Семейството му е богато, за разлика от Свастика, който тъне в нищета. Една детска усмивка и жал към състоянието на чичото предизвикват неговата омраза и неприязън. Защото Свастика е горделив и не иска да бъде съжаляван. Бащата на Миларепа умира и Свастика е онзи, който трябва да се грижи вече за племенника си, сестра му и майка му. В този момент омразата му се разгръща с пълна сила и той прави живота на своите роднини черен. От своя страна Миларепа изучава магията и успява да отмъсти на чичо си. След което осъзнава, че този цикъл на омраза и отмъщение трябва да бъде спрян. Става отшелник и пречиства душата си с помощта на будизма. Отказва се от всичко материално, има хиляди последователи, които виждат смисъл в действията му и търсят просветлението, което той получава. А Свастика така и не разбира, че само любовта може да те накара да живееш в мир със себе си и света. Умира в омраза към Миларепа, осъден да се преражда хиляди пъти, докато осъзнае истината за себе си.
Отвъд тази простичка история, „Миларепа“ е разказ за всичко, което сполетява хората и света от векове насам. Омразата не може да бъде градивна. Смисълът на истинския живот е прошката и осъзнаването, че материалното е важно, само ако служи на всички. Отмъщението води след себе си обида и още негативизъм, който се натрупва и задушава душата, обрича я на самота, натрапчиви мисли и нещастие. И в крайна сметка всичко материално натрупано губи своето значение, защото човекът е прояден отвътре. Отказът от света такъв, какъвто го познаваме и пречистването са пътя към съвършенството. Но не онова съвършенство, което има само външна форма, а отвътре е изгнило. А, това, което кара човека да грее с необяснима светлина и хората да искат да го следват.
Това е една тънка книжка, която казва толкова много и в която можем да намерим истината за това какво означава да си добър.
„Миларепа“ на Ерик-Еманюел Шмит е на изд. Леге Артис, в превод на Зорница Китинска, а корицата, която много ми харесва, е на Владислав Кутрев.

И.

„Аз дъвчех кроасана и я гледах без задна мисъл, ей така, просто защото беше от онези същества, които човек наблюдава, без да му е ясно с какво го привличат.“

„Сега казвам „аз“ на доста „азове“ и това ме прави по-лек. Когато бях само себе си, имах усещането, че съм тежък, неподвижен, овързан, обречен на себе си като на затвор.“

„…-А ти какво мислиш?
- Аз ли? Какво аз?
- Ти, Симон. На теб говоря.
- Ами че аз не мисля, аз разказвам.
Признавам, че не знам дали отговорът ми беше глупав или пък много мъдър. Всъщност колкото повече възрастта ми напредва, толкова повече границата между крайната глупост и големия ум се изличава. Както онази между съня и действителността.“

„По-лесно се върши зло, отколкото добро, злото е по-бързо, без усилие, но е като лепило, от което човек не се измъква толкова бързо…“

„Няма нищо по-потискащо от онези мерзавци, които се преобръщат и успяват в доброто толкова лесно, колкото и в злото. Шампионите по святост ме потискат.“

„- Това е било илюзия! Очевидно е било илюзия.
- Може би – отговорих. – Но разликата между теб и мен е, че аз виждам илюзиите.“

„Човек винаги се заразява с историите, които разказва.“

„Бях разбрал, че да повтаряш заклинанията, не служи за нищо, само усилието създава благоденствие. Бях разбрал, че доброто изисква повече усилия, отколкото злото. Бях разбрал и че тялото ми е несигурна лодка, ако го натоваря с престъпления, потъва, а ако я олекотя, като практикувам отделянето света, щедрост и забрава на себе си, тя ме отвежда до вярното пристанище. Най-сетне, бях разбрал, че преди не съм бил човек, а само двукрако, леко окосмено и с членоразделна реч, а човечността се яви пред мен в края на пътя. Тя беше далеч, като мишена. Дали някога щях да успея да стана човек?“

„- Миларепа си отива, но няма за какво да плачем. Онова, което може да ни разплаче, е мисълта, че всички същества могат да бъдат Буда, но не го знаят и умират в болка и без идеал. Ако за това плачеш, то трябва да плачеш неспирно ден и нощ.“

"Самодивско кладенче"

Тази книга я чета за трети път, понеже е много интересна.

Разказите в нея са за самодиви, вампири, орисници, самовили и змейове, които крадат момите от селото.

     В  някой от историите се разказва за самовили които биват погубвани от млади и храбри овчари.Или за мъже, които се женят за самодиви.Също и змейове,които похищават млади моми.

  На мен любимите ми са тези с орисниците, които решават кога и как да умре този, когото в момента орисват.
М.