„Моят живот. Да имаш ляв палец.“, Анжела Пенчева

Анжела не е приятелката, която си мечтаеш да имаш. С нея е трудно да се говори. Не, защото няма какво да си кажете, а защото се изисква особено търпение от твоя страна, за да съединиш буквите, когато ти ги посочи в табличката си, в думи и изречения. С нея ще ти е трудно и да седнеш на кафе. Защото ще трябва да се съобразиш дали мястото е достъпно за количката ѝ и да ѝ помогнеш да си изпие кафето, тъй като тя не може сама. С нея ще ти е трудно да правиш много от нещата, които правиш с другите си приятелки. Като да излезеш спонтанно на кръчма. Или да отидеш на шопинг. Или да бъбриш безспир. Но Анжела е приятелката, която ще ти даде много повече от това. Ще ти отвори един нов свят. Свят, в който всеки дъх е борба и предизвикателство. Свят, в който се научаваш на безкрайно търпение и изобретателност, за да оцелееш. Свят, в който научаваш, че човек стига да иска, може да проходи и на 40 години. И да не се отказва от мечтите си. Никога.

Книгата на Анжела „Моят живот. Да имаш ляв палец“ трябва да се прочете от всеки. Не защото е литературен шедьовър, а защото показва живота на един човек с увреждане в България – преди и сега. Променило ли се е нещо? Променили ли сме се ние, когато се разминаваме на улицата с някой в количка? Ако изобщо се разминем. Защото в повечето случаи тези хора не излизат много. Не, защото се крият. А защото средата е недостъпна. Но това е една друга тема.

Познавам Анжела от повече от 10 години и по някакъв начин съм пристрастна към книгата ѝ. Защото, независимо от колко време се познаваме,  сега си давам сметка колко малко съм знаела за нея от нея. Повечето неща, които знам, са ми разказани от майка ѝ, Елена, но това е друга гледна точка. Книгата ѝ е изключително искрена, наивистична и по някакъв начин като стил прилича на нея самата – със странни движения, понякога конкретни, а друг път неконтролирани, но винаги съпроводени от изключително живите ѝ очи. Чак сега си давам сметка колко дребни неща могат да бъдат пречка за един човек с ДЦП в по-тежка форма, каквато е нейната. Напр. че не може да натисне два клавиша на клавиатурата едновременно и се налага да си измисли собствено изобретение, за да може да го прави. Да, знаех, че ѝ е трудно, но има неща, с който сме свикнали до такава степен, че те изобщо не ни правят впечатление. А на нея ѝ правят. Книгата ѝ е изпъстрена с дребни случки, разказани до най-малката подробност. Защото за нея тези подробности са важни. И оставят спомени, впечатления.

Искам да ви разкажа за нашето запознанство. Защото само така ще разберете колко неподготвени сме ние, когато общуваме с хора в колички. Пътувахме с едно микробусче за морето и аз бях на задната седалка с голямата ми дъщеря, която по това време беше на 1 годинка. Анжела издава звуци. Странни звуци за нас, несвикналите да виждаме хора с ДЦП. И съвсем естествено, дъщеря ми, която беше в периода на опознаване на света, започна веднага да я имитира. Аз се притесних ужасно, защото, обременена от социални предразсъдъци, реших, че това може да се изтълкува обидно. Тогава Анжела започна да издава едни по-различни звуци и след малко се усетих, че тя се смее. Защото знаеше, че няма как едно дете на годинка да ѝ се подиграва. В последствие дъщеря ми стана приятелка с нея. Както и с другите хора с увреждания, с които бяхме. Катереше се по количките им, те я возеха или тя си играеше по свой начин с тях. Ако ние, големите и уж разумните, можехме да общуваме така, както го правят децата – непринудено и без натрупани задръжки, щеше да е далеч по-лесно.
И точно затова е важно да се прочете книгата на Анжела. Която, както чак сега разбрах, може да пише само с левия си палец на клавиатурата. Да имаш ляв палец. И да умееш да правиш с него това, което прави Анжела е като да имаш целия свят.

Чест прави на издателство „Кибеа“, не само че са издали книгата на Анжела, а и че са го направили абсолютно безвъзмездно. Защото само така бихме могли за малко да влезем в обувките на един различен от нас човек и да бъдем допуснати до неговия свят. Свят на болка, неразбиране, но и на много радост, успехи и красота.

П.С. А за майката на Анжела – Елена трябва да се напише също книга! Защото аз не познавам друг толкова борбен и мил човек, минал през такива изпитания и успял да съхрани така усмивката си. Да си родител на човек с тежко увреждане в България е по-трудно, отколкото можем да си представим и в най-големите си кошмари.



И.

"Сонечка. Бедни роднини", Людмила Улицка

Обичам поредиците. Особено, ако са хубави. Тази книга е първата от една поредица на изд.„Колибри“, която определено предизвика интереса ми. Събрала съм я цялата, липсва ми само една книга. Изчерпана. Липсва даже и при антикварите. Но за това друг път.

Когато прочетох анонса на задната корица, където сравняват Улицка с Чехов си казах „да бе да“. Чехов ми е много любим автор. Не си го давам така лесно. Но, когато прочетох самата Улицка, разбрах защо точно с него я сравняват. Тя е като женската гледна точка на една история. И в същото време, както и Чехов, успява да вплете толкова много нюанси и да направи толкова плътни героите си, че те сякаш оживяват пред очите ти и в същото време се идентифицираш с тях. Стилът ѝ на писане не е много безпристрастен и в същото време е дотолкова хумористичен, сякаш прави хронологично наблюдение на живота на своите персонажи, леко иронизирайки слабостите им. А те са достатъчно. Като у всеки човек. Книгата е изпълнена с много човешки истории, поднесени по простичък и в същото време богато нюансиран начин. Докато четеш, имаш усещането, че е напълно възможно да заживееш техния живот, който е толкова странно далечен от твоя.

„Сонечка“ е повест за сложните и понякога останали неразбрани семейни взаимоотношения, които сега ще се опитам да разкажа с риска да накарам историята да зазвучи просто. Сонечка е момиче, което обожава да чете /а юношеството ѝ е белязано от една изключително унизителна случка, която я кара да се затвори още по-сериозно в света на книгите/ и тази ѝ страст намира израз в работата в едно книгохранилище. Това е и мястото, на което тя среща бъдещия си съпруг – доста по-възрастния от нея художник Роберт Викторович. И Сонечка се впуска в семейния живот, но сякаш не вярвайки, че го заслужава, че той е точно нейн. Ражда им се дъщеря – Таня, сякаш съвсем по провидение на съдбата, защото Сонечка се оказва с т.нар. „детска матка“, неспособна да износи дете. Таня е странно момиче, пълна противоположност на майка си. Обгрижвана и глезена, тя по никакъв начин не споделя страстта на майка си към книгите. По-скоро изследваща интуитивно човешките взаимоотношения, най-вече в частта им, касаеща пола. Което я кара да изживее своята сексуална революция, повтаряйки тази на баща ѝ като млад, но много по-неудържима и деградираща. Този начин на порастване отвежда Таня във вечерно училище, където тя среща чистачката Яся и се влюбва безпаметно в нея. Яся не селд дълго се нанася у тях и става любовница и на Роберт Виткрович. В цялата тази, донякъде банална история, е най-интересна ролята на Сонечка, която на пръв поглед отстъпва безропотно съпруга си. Но зад нейното решение стои абсолютната увереност, че тя до този си момент не е заслужавала щастливата си съдба. Унизителната случка в младежките ѝ години, белязала я с комплекса на неудачната любов, е това, което стои зад нейната липса на всякаква женственост в по-зрелите ѝ години. За да я дистанцира от играта между мъжа и жената и да я превърне в едно безполово същество, удавило се в света на чуждото въображение. И за да я изправи пред идеята за най-(не)възможната любов. Любов, която живее единствено и само с мисълта за това да го има другия. Без значение дали ще е до нея. Оказала се с много таланти, открити и част от тях разгърнати след смъртта на съпруга си, Сонечка сякаш не се наслаждава на никой от тях, а отново бавно и безвъзвратно потъва в света на книгите.

Втората част на книгата „Бедни роднини“ е кръстена така на името на едноименния разказ и отново пресъздава сложните и понякога неразбираеми взаимоотношения в любовта между мъжете и жените. Само, че в по-кратката форма на разказите. Образите отново са много плътни, сложни, нюансирани, а отношенията им изтъкани от невъзможности. Людмила Улицка е все така саркастична, с чувство за хумор и усет към иронично възмездие.

Книгата се чете много бързо, леко и определено си заслужава вниманието, заради умението на авторката да разкрие толкова много пластове от човешката душа в толкова кратки форми.

„Сончека. Бедни роднини“ е на изд. Колибри, в превод на София Бранц и Мария Ангелова, а корицата е на Стефан Касъров, но това определено не е най-силната страна на книгата.

И.