„Сенки на еднорог“, Ракел Мартинес

Когато разбрах, че ще пътувам до Испания, романтичката в мен се обади и ми каза, че трябва да си взема за четене книга, писана от испанец. Каза ми също така, че ще е много добре, ако ѝ намеря подходящ фон и я снимам. Обичам символиките и когато не ги намирам, ги създавам сама. Нямах търпение да посетя любимия си испански град, Севиля, а когато си намерих в библиотеката книга, писана от Ракел Мартинес  от Севиля, нещата се наредиха по онзи начин, който обичам. Нищо, че действието всъщност се развива с Мадрид. 

„Сенки на еднорог“ е красиво написана книга за болката от раздялата, за непримирението с несправедливостите, за тъгата по родното място, за приемането на страшната диагноза. За всеки човек. За всичко онова, което може да бушува като емоция в гърдите ни.

Понякога си мислим, че държим патента за носталгията на емирганта, но не е така. Същата болка в стомаха изпитват и хората от всички останали държави, напуснали родните си места. В конкретния случай аржентинци и мексиканец.

Накратко в историята се разказва за Клаудия, която напуска Аржентина и се премества в Испания, родната ѝ страна, за да сглоби наново живота си. Работила като  журналист, несъгласна да прикрие истината за нередностите в държавата зад лъскави думи, целящи да привлекат туристите. Бивш самоубиец, неуспяла да излезе без травми от една мъчителна връзка, Клаудия бяга от себе си,за да намери себе си. Работата в бар „Еднорог“ я среща с Едгар, който също като нея бяга от миналото си в Мексико. Нещата, които се случват на Едгар в родната му страна толкова се доближават до абсурдите, които се случват тук, при нас, че на моменти е плашещо. Децата на собствениците на големи корпорации или наркобосове, които имат позиции във властта, са нагли и безскрупулни. Те са чистото зло, срещу което не можем да се борим. Но Едгар опитва.  И понася последиците от своя опит. А после бяга от тези последици в Мадрид, където  среща Калудия и търси спасение в образа на дъното на мескала.

Фантазия или реален образ е еднорога? Има ли сянка? Може би ние живеем в нея....или може би в тъмнината се спотайват онези наши страхове, от които бягаме и които ще ни напуснат само, ако се изправим срещу тях? А може би точно в сянката на еднорога ще намерим смисъла да продължим напред?

Ракел Мартинес е изключителен разказвач. По един много нежен и поетичен начин тя поставя сериозни проблеми и колкото и парадоксално да звучи, усещането след прочита на „Сенки на еднорог“ е сякаш товар е паднал от раменете ти. Обичам да чета красиво заплетени думи, разплитането на които да ме води през историята. А тази книга от самото начало ме заинтригува : „Тя пристигна в Мадрид с два нови телефонни номера в тефтерче, пълно със следи от миналото.“

Не успях да снимам книгата в Севиля. Романтичката в мен не беше преценила, че желанието ми да се върна в този град по най-правилния начин включва цветна рокля, обувки на токчета и малка чантичка, плюс големия фотоапарат, който нкося навсякъде със себе си. И никъде по мен нямаше място за книгата. Трябваше да избирам дали аз да съм на фона на мавританските шарки или тя. Тя отстъпи, защото по себе си имаше достатъчно от този стил. Все пак ѝ направих една снимка на фона на испанските плочки в Коста да ла Луз, на 100км от Севиля.

„Сенки на еднорог“ на Ракел Мартинес е на изд. „Прозорец“, в превод на Мария Пачкова, а корицата, която е великолепна е на София Димитрова. Всъщност, точно заради дизайна купих книгата и

очакванията ми се оправдаха напълно.

И.

Ето и малко цитати от книгата:

„Печеното доби вкус на помирение и сътрапезниците ѝ не се оказаха точно такива, каквито тя си ги бе представяла.“

„Беше толкова рано, че Клаудия успя да се доближи до слънцето, без да пострада.“

„Тя погледна облаците – май още щеше да вали. Летаргията на мадридското лято можеше да приеме разни имена, но никога безнадеждност.“

„- А не смяташ ли да се върнеш при местата от детството си?

Марко я погледна, като поизкриви подигравателната си усмивка, показвайки, че за този въпрос си има отрепетиран отгвор.

-          Четох в една книга, че връщането е невъзможно – пейзажите няма да бъдат същите. Освен това ние трябва да сме там, където са и трудът, и парите. Но ти не ми обръщай много-много  внимание, аз вече съм забравил важните неща. Ние ги знаем по рождение, а с възрастта ги забравяме.“

„Беше изтощена от липсата на кът, в който да води ежедневен разговор със себе си.“

„Шеметът издаваше звук, който тя много добре познаваше. Той беше враг, с когото делеше леглото си, съюзник на страха от живота, приятел, който напомняше за истини в неподходящи моменти. Беше неудобен, но крайно необходим. Затова тя не поиска да крещи, а остави самотата да се превърне в жизнено състояние, изключващо каквито и да било нови възможности.“

„Има сгради, построени върху здрави колони, а понякога животът се държи само на тънка нишка. Но има и развалини на изпълнени с тържественост места и дървета, прорасли през тях, за да дишат. Човек не избира да живее сред развалини, но камъните често се срутват.“

„Той идваше от място край границата насред мексиканската пустиня, където парадоксите растяха с бодливи езици и булевардите не приканваха към мечтание. Обширно, сухо пространство, забравено от гамата на зеленото и увенчано с гол, завинаги тъжен хълм, който разкриваше възможността за близка планина.“

„Клаудия видя в тези думи хубаво място, на което да остане...“

„Когато светлините се разбиваха в земята, фактите нямаха собствено значение, защото единствено усмивката ѝ беше неговото спасение.“

"Елада Пиньо и времето', Керана Ангелова

Има едни такива книги в живота на човек, който сякаш сами го намират. А после се оказва, че той в един минал живот ги е живял даже. Така беше и с тази. Намери ме на един стелаж, заедно с другата от същата авторка ‚ в едно магазинче за всичко в едно селце на морето. Грабнаха ме кориците, за които си личеше, че са нарисувани с много любов и отношение към детайла и името на писателката - Керана. Книгите изглеждаха живописно, а името сякаш пееше. Нямаше начин да ги подмина. Сбутани между Дан Браун, Сандра Браун и другите брауновци, двете книги изглеждаха така, сякаш седят там отдавна. Веднага реших да ги спася от компанията на толкова различните от тях плажни романчета.  Това беше преди няколко години. Оттогава са в библиотеката ми и чакат да им дойде момента.
Това лято си взех на морето „Елада Пиньо и времето“ и още с първата страница тази книга ме погълна. Дори не разбрах как стигнах края ѝ, като някаква вихрушка от спомени, преживявания, сънища и магии беше. Изобщо не мога да си обясня защо Керана Ангелова  не е толкова известна в България, колкото са популярни Исабел Алиенде, Лаура Ескивел или Джоан Харис. Защото това е същия магически реализъм, само че изцяло подчинен на нашите митове и поверия. Без да е прекалено фолклорна или прекалено историческа, тази книга разказва съдбата на народите и етносите по нашите земи, предадена толкова вълшебно, сякаш сънуваш сън.

Ето кое е странното в цялата работа – или вече бях чела тази книга, или съм я живяла в някой минал живот. Много от нея ми беше познато, като дежавю. Прегледах си списъка с прочетени книги, не я бях чела. Тогава остава да съм я живяла като някой от героите. И тъй като историята на Пиньо и Хрисула беше за мен нова, а усещането за познатост се появяваше само при определени герои, мисля, че в някой минал живот съм била момчето на еврейката и касапина. Ако можем да се прераждаме от хора и животни, защо да не можем от герои на книги?

Написана по един много различен и особен начин „Елада Пиньо и времето“ ни хваща за ръка и ни превежда през живота на жената Елада /кръстена така от родителите си – българи/ Пиньо /кръстена от каракачаните, които са я отгледали и съкратено от Деспина/. Завърта ни през събитията, сполетели хората по време на двете войни /Балканската и Междусъюзническата/, живели до този момент в мир и разбирателство и объркани от подялбата на свободите и вярванията си, а междувременно ни разхожда из сърцето на една деойка, опознаваща живота с всичките му тайнства и животински инстинкти. Ретроспекцията на стогодишната Пиньо, която знае, че има цели четири месеца, преди да си отиде от този свят и иска да разкаже историята си, ни помита като вихрушка от невероятни и понякога необясними събития. Надарена с дарбата да помни всяка секунда от своя живот, още от самото му раждане, тя предава урок по хармония, обич, прошка и мъдрост.
Толкова ми е хубаво да чета тези думи / не се объкрвам във времената, не съм я завършила съвсем/, че хем искам да я разбера до края, хем не искам да свършва. Така е с всички хубави неща, а тази книга определено е от тях. Вече знам и на кого ще я дам да я прочете, след като затворя последната страница.

„Елада Пиньо и времето“ на Керана Ангелова, е на издателско ателие Аб, а художник на корицата е Невена Ангелова /ако имат роднинска връзка с авторката, това трябва е едно много талантливо семейство/.

И.

Имам и много цитати, които си отбелязах, но тях ще кача утре, защото сега съм уморена, искам да дочета книгата, а нямах търпение да я споделя. :)

"Часът на чудовището", Патрик Нес

Ако не сте чели тази книга, предупреждавам, че има голяма вероятност това, което ще напиша да е спойлер, така че по-добре го пропуснете.  За вас е само това изречение : ПРОЧЕТЕТЕ Я!

Тази книга е една от малкото, които чета два пъти. Не, защото не съм я разбрала първия път :) или защото толкова много ми е харесала, че съм поискала да я прочета пак.  Всъщност, хареса ми, но изобилието от книги, с които съм се заобиколила и осъзнаването, че няма да живея вечно /както си мислех преди няколко години :)/, ме карат да ги чета по веднъж. Причината, поради която избрах да прочета „Часът на чудовището“ втори път е начинът, по който тя въздейства на голямата ми дъщеря. Коренно различно от въздействието, което имаше върху мен. Реших да проверя кое предизвика тази реакция у нея. Сега ще опиша как се почувствахме, което няма как да стане, без да разкажа за самата книга. 

Става въпрос за едно момче и болната му майка. Умиращата му майка. От рак. В живота на момчето се появява едно чудовище от тисово дърво, което твърди, че е повикано от самото него, за да му помогне. Тисовото дърво, което е срещу дома им е чудовището.  И това не е случайно. Защото се оказва, че последният шанс за майка му е лекарство от тисово дърво. Всяка нощ по едно и също време момчето сънува кошмар. Кошмар, в сравнение с който чудовището не е страшно. Кошмар, от който то се буди с вик в гърлото и стегната душа. За да му е още по-трудно,  момчето е напълно само. Родителите му са разделени, баща му живее в Америка с новото си семейство, а жена му изпитва ревност към стария му живот и го откъсва от него. Бабата на момчето е от онзи тип жени, които трудно позволяват на емоциите да излязат и създава впечатление на студена, отчуждена жена. В училище всички се държат с момчето, сякаш е направено от порцелан. Внимателно, заобикаляйки го, проявявайки прекалена толерантност, сякаш той е болния. Докато се стига до момента, в който той става невидим за околните. Учителите не го изпитват, съучениците му го пропускат, като че ли го няма, даже момчето, което постоянно го дразни, му казва, че ще го накаже по най-жестокия начин  - като спре да го вижда. Точно тук нещата ескалират и момчето е принудено да се изправи срещу собствения си кошмар – да признае, че колкото и да обича майка си /а то я обича много/, иска всичко да свърши по-бързо, защото не издържа повече. Да се изправи пред собственото си чувство за вина и да го преодолее. Да пусне майка си, защото дълбоко в себе си е знаело още от самото начало как ще свърши всичко. 

Когато прочетох книгата за първи път, това съвпадна с едно събитие в нашето семейство, свързано с близък човек и на мен прочетеното ми подейства успокояващо. Подготвих се за раздяла. Тя, слава богу, се отложи във времето, но за мен беше важно да приема в онзи момент, че пускайки човек да си тръгне, това не те прави лош, неблагодарен и егоистичен.

Когато дъщеря ми прочете книгата, тя дойде при мен и дълго плака, прегръщайки ми. Аз знаех, че така ще ѝ подейства тази книга. Но все пак ми беше важно да разбера какво я разстрои. На нея ѝ беше мъчно, че момчето няма с кого да разговаря. Че е толкова само и самотно.

Когато прочетох книгата за втори път, през нейната гледна точка, аз също се разстроих много. Видях каква непосилна тежест се е стоварила върху раменете на едно не чак толкова пораснало момче и колко трудно е за децата да преминат през някои особено тежки  изпитания. Колко различни се чувстват от връстниците си. Колко самотни. Колко неразбрани от възрастните. Колко малко знаят как да се справят. Колко голяма нужда имат от това някой да ги хване за ръка и да ги преведе през изпитанията. 

„Часът на чудовището“ може и да не е най-великата книга и няма да стане „класика“, но е книга, която те кара да чувстваш, да мислиш, да страдаш, да искаш, да обичаш. А това я прави особено ценна. Има особено красиви илюстрации, дело на Джим Кей и си заслужава човек да я притежава в библиотеката си. Моята специално е с автограф от автора, който беше гост на издателството на предпоследния панаир на книгата.

Книгата „Часът на чудовището“ на изд. АртЛайн Студиос, е написана от Патрик Нес, по идея на Шавон Доуд, която е успяла начертае общата идея, героите, началото на историята и си е отишла от този свят, без да успее да напише самата книга. Тя е и прототипа на образа на майката на момчето. За съжаление, на български няма преведна нейна книга /тя има четири/, надявам се някое издателство да се заеме с това, защото ми е любопитно да я прочета. 

И. 

„Как е възможно изобщо да гледаш на някое момиче по този начин, при положение, че и двамата на петгодишна възраст сте играли овце в коледната пиеса?“

„- Но какво е сънят, Конър О‘Мали? – попита чудовището като се приведе напред и лицето му се изравни с лицето на момчето. – Дали пък настоящият миг не е всъщност действителен, а целият останал живот – сън? Кой може да каже?“

„- Историите са най-дивите създания – изръмжа чудовището. – Историите ловуват, преследват и разкъсват.“

„- Колко странно – изрече то. – Думите, които изричаш казват, че се страхуваш от плодчетата, но действията ти показват обратното.

-          Жив си, откак е жива земята и никога не си чувал за сарказъм, така ли? – попита Конър.

-          О, чувал съм – отвърна чудовището и сложи на кръста си грамадните си клонести ръце. – Но хората обикновено са достатъчно благоразумни да не го употребяват в мое присъствие.“

„ – Историите са диви създания – каза чудовището. – Пуснеш ли ги на свобода, никой не може да каже какъв хаос ще причинят.“

„- Не е задължително в една история да има добър. Както не е задължително да има и лош. Всъщност, повечето хора са нещо средно – нито добри, нито лоши.“

„- Сигурен ли си, че всичко е наред между теб и тези момчета? – попита възпитателката и придаде на лицето си „мило“ изражение, което не се различаваше особено от гневната ѝ физиономия.

-          Да, госпожице – отвърна Конър, без да я поглежда.

-          Защото аз не съм сляпа и отлично знам как действа Хари – каза госпожица Куон. – Насилникът с чар си остава насилник – тя раздразнено въздъхна. – Един ден сигурно ще стане министър-председател. Бог да ни е на помощ.“

„- Разрухата в действие – изрече чудовището зад гърба му , - е забележително жална гледка.“

„Ако никой не те вижда – изрече чудовището и също закрачи по-бързо, - теб има ли те въобще?“

„Има и по-тежки мъки от това да бъдеш невидим, беше рекло чудовището и се бе оказало право.

Конър вече не беше невидим. Сега висчки отлично го виждаха.

Но сега разстоянието между него и тях беше непреодолимо.“

 

"Фирмин. Приключенията на един беден, градски плъх", Сам Савидж

 

„Фирмин“ е една от онези книги, които съм си купила без ясната идея кога искам да я прочета. Харесала ми е визуално, имам доверие на издателството, което я е издало и така е попаднала в библиотеката. За това лято имах много набелязани книги, но, случайно или не, упорито чета съвсем други. Така стана и с тази. Прочетох си предната книга и тази беше първата попаднала ми, която можех да измъкна сравнително безшумно, за да не събудя спящите в стаята с книгите.
Не знам защо съм я отлагала толкова време.
„Фирмин“ и много хубава книга. Ще ми е криво, ако отново съм попаднала на нещо, което препоръчвам и което отдавна се е изчерпало. Защото аз горещо я препоръчвам.

Историята се движи между хумора и сериозното по един много симпатичен начин. Действието се води от името на главния герой – плъх, роден по стечение на обстоятелствата в една книжарница, който е нещо като черната овца на плъховете. Как може да се каже? Симпатичното животно сред набедените за противни? Абсолютно различен от вида си, Фирмин съответства на другото клише – „книжен плъх“. Той чете, чувствителен е, има претенции за богата фантазия и писателски умения, обича порно филмите, хората и отчаяно търси контакт с тях. С хората, де. Но малко и с филмите. В крайна сметка го намира. В прототипа на самия автор.

Животът на Фирмин се преплита  с историята за разрушаването на един квартал, потънал под амбицията на големия град за укрупняване на света. Общината купува целия терен, на който се разполагат малки магазини и жилищни кооперации. И постепенно хората започват да напускат това пространство, магазините опустяват, тъгата и безнадеждността се настаняват на мястото на предишния живот.
В книгата се поставят  и теми като свободата да бъдеш, какъвто искаш, дори това да не отговаря на общоприетите норми; натоварването на хората, които не познаваме с очакванията да бъдат такива, каквито искаме; срещата с непознатото.  Поднесени по един много фин и ненатрапчив начин, гарнирани с много литературни препратки.
Като добавим към това хубавото оформление и графичните илюстрации, които са на Фернандо Кран, тази книга е идеалното четиво за летните дни.

„Фирмин“ е на изд. Жанет 45, от поредицата „Отвъд“,  в превод на Надежда Радулова.
 

И.

 Ето малко цитати:

“А в Африка гладуващите деца ядат истински боклук. Ако си много гладен, ще си готов да изядеш всичко. Самият акт на дъвчене и поглъщане, па макар това, което поглъщаш да не нахранва тялото ти, нахранва мечтите ти. А мечтите за храна са като всички останали мечти - можеш да живееш от тях, докато не умреш.”

“Няма по-добър начин да се създаде топло другарско чувство от разрушението.“

“Ако от литературната образованост има някаква полза, то тя е, че се изпълваш с чувство за обреченост. Няма по-сигурно място да загубиш куража си от собственото ти развинтено въображение.“

„Интелектът ми бе станал по-остър от зъбите ми. Съвсем скоро можех да прочета роман от четиристотин страници за час и да погълна Спиноза за един ден.“

„Животът в романите има посока и смисъл. Дори глупави и безсмислени животи, като този на Лени от „За мишките и хората“, в течението на историята се сдобиваха най-малкото с достойнството да бъдат Глупави и Безсмислени, с утехата д апредставляват образци на нещо. В реалния живот го няма дори това.“

„...без значение колко си малък, лудостта ти може да е огромна, колкото на всеки друг.“

„Не е нужно да вярваш в написаните истории, за да ги обичаш.“

“Несподелената любов е нещо лошо, но несподелимата любов може наистина да те съсипе.“

„Както се оказваше, аз никога не чувах нищо в края на изречението, освен тишината на собствените си мисли, които пропадаха една след друга в ямата на паметта.“

„Когато някой е отчаян и ви казва колко студен и груб е светът, с колко безсмислено страдание и самота е изпълнен животът, а вие просто се съгласявате с него по всяка точка, това ви поставя в неловко положение.“

„От психологическа гледна точка пиянството е много по-полезно, отколкото мислят хората.“

„От четивата си бях научил, че човек е способен да извърши наистина ужасни неща от скука, неща, които да го обрекат на нещастие. Всъщност човек ги извършва именно за да бъде нещастен и да не му е скучно повече.“

„Обожавах да знам такива неща, макар че да знаеш как действа тоалетната не е същото, като да дръпнеш шнура на казанчето – удоволствие, което само можех да си въобразявам.“В сухите канали на ума: фантазиите на един кабинетен водопроводчик“.“

„Ако си самотен, мисля си, е добре да си малко луд, стига да не прекаляваш.“

„Обожавах, когато говореше за революцията, за Джо Хил, Пьотър Кропоткин и стачката в Патерсън. Един от любимите му изрази беше „след революцията“.  Когато хората купуваха книгите му,  той винаги се извиняваше, че им взема парите и им казваше, че „след революцията“ книгите ще бъдат безплатни като уличните лампи. Също така твърдеше, че Исус е бил комунист, поради което някои хора доста се поизпотяваха.“

„....разликата между маската, която си надяваш, за да постигнеш свобода , и маската, която ти се натрапва, е всъщност разликата между спасението и затвора.“

„Винаги си мисля, че всичко ще трае вечно, но, уви, нищо не трае вечно. В действителност нищо не трае повече от един кратък миг, с изключение на нещата, които носим в паметта си. „

„Джери обичаше да казва, че ако не искаш да изживееш живота си повторно, значи си го пропилял. Не знам. Макар че се смятам за щастливец, не бих искал да съм щастливец за втори път.“

П.С. Снимката най-отгоре е направена от В.