"Записки от един малък остров", Бил Брайсън

Преди известно количество години баща ми ми препоръча една малка книжка, написана от унгарец, живял дълги години в Англия. Беше невероятно смешна и представяше британците с едно тънко чувство за хумор.
Още тогава много харесах придобитото английско чувство за хумор. Придобито от небританци, които живеят известно време на острова и започват да звучат като британци. Бил Брайсън е американец, представител на този модел заселили се във Великобритания чужденци, за които тя става нещо като втора родина.
След като прекарва голяма част от живота си в Англия,  Бил Брайсън решава да се върне в Америка, но прави едно последно прощално пътуване от най-южната до най-северната точка на острова. Тази книга е един своеобразен пътеводител, смесил в себе си анализ на народопсихологията на англичаните, подробни описания на забележителностите, които посещава и забавни пътни бележки. Всичко това е поднесено с едно много симпатично чувство за хумор, така че като цяло книгата е много приятна за четене. Единственото, което ми натежа на моменти е прекалено подробното описание на посетените места и най-вече пътя, по който се стига до тях. Леко досадно ми ставаше да чета за всеки храст и дърво, които се заобикалят по разни неизвестни прашни пътища, за да се стигне до някой замък. Може би, ако реша да правя такава обиколка на Англия, записките на Бил Брайсън  ще са ми от голяма полза, за да намеря места, които не са най-популярните.
Но, дори и с тези подробни описания, книгата е много забавна, интересна и определено си заслужава човек да ѝ обърне внимание. Аз лично си сложих автора в списъка на такива, чийто книги искам да прочета, така че събирам и останалите.

„Записки от един малък остров“ на Бил Брайсън е на изд. Еднорог, в превод на Ния Рибарова, а художник на корицата е Христо Хаджитанев.

И.

П.С. Книжката, която ми препоръча преди години баща ми е на Джордж Майкс и се казва „Как да бъдеш чужденец. Как да бъдеш упадъчен“, на нея ще отделя специална публикация.

„Част от обаянието на британците се дължи на факта, че те самите нямат представа за собствените си добродетели. Това твърдение е особено вярно, що се отнася до тяхното щастие. Ще ми се изсмеете, когато ви кажа, че те са най-щастливите хора на тази земя. Честно! Наблюдавайте двама британци, докато си говорят, и вижте колко време ще изтече, преди да се усмихнат или да се засмеят на някоя шега или закачка. Няма да отнеме повече от няколко секунди.“

„А и на британците е толкова лесно да се угоди. Това е наистина необикновено. Те действително се радват на малки удоволствия. Предполагам, че именно там е причината, поради която всички техни сладкиши – препечени пити с масло, неподсладени кифли, кифли за препичане, твърди курабии със стафиди, плодови кексчета – са така внимателно овкусени. Те са единствените хора на света, които смятат, че мармаладът и стафидите са вълнуваща плънка за пудинги и кейкове. Предложете им нещо наистина съблазнително – парче шоколадова тора и ще почнат да се тревожат, че това е неоправдано и прекалено, сякаш всяко удоволствие извън определени, много тесни граници е някак неприлично.
- Наистина не би трябвало – ще кажат те.
- О, моля ви се, вземете си – ще ги окуражите вие.
- Е, добре, но само малко – ще отвърнат те и ще стрелнат ръка към най-малкия бонбон, а след това на лицето им ще се изпише такова изражение, сякаш току-що са извършили нещо ужасно подло.
 Това усещане е напълно чуждо на американците. За тях единственият смисъл на живота, постоянно потвърждение, че продължават да съществуват, е да натъпкват в устата си възможно най-голямо количество храна, доставяща удоволствие на сетивата, по възможност без да спират. Задоволяването, моментално и разточително, е тяхно право по рождение. Все едно да кажете: „Наистина не би трябвало“, ако някой ви каже да си поемете въздух.“

„Понякога ми идва на ум, че британците разполагат с повече историческо наследство, отколкото е полезно за самите тях. В страна, където има смайващо голямо количество от всичко, е лесно да се гледа на това като на неизтощим ресурс.“

„Зная, че това се подразбира от само себе си, но Стоунхендж е наистина едно невероятно постижение. Нужни са били петстотин души, за да бъде издърпан всеки от големите каменни блокове от сив варовик и още сто, които да се суетят наоколо, нагласяйки движещите ролки. Замислете се за минута. Може ли да си представите как убеждавате шестотин души да ви помогнат да влачите през полето петдесеттонен каменен блок в продължение на осемнайсет мили, след което да го изправите и да кажете: „Така, момчета! Още двайсет такива блока, няколко трегера и около две дузини хубав пясъчник от Уелс и можем да почнем купона!“ Казвам ви, че който и да е бил човекът, организирал построяването на Стоунхендж, той със сигурност е притежавал дяволска способност да мотивира последователите си.“

„Измежду многото въпроси, които никога не съм могъл да разбера, един въпрос изпъква с особена сила. Той е: кой е бил първият човек, който е застанал до купчина пясък и е казал: „Знаете ли, хващам се на бас, че ако вземем малко пясък, смесим го с поташ и след това го загреем, ще получим твърд, но прозрачен материал. Бихме могли да го наречем стъкло.“ Наречете ме недосетлив, но можете да ме държите на плажа до края на света и никога няма да ми хрумне да се опитам да го превърна в прозорци.“

„Според мен пазаруването е едно от нещата, които мъжете и жените на трябва да вършат заедно, тъй като всичко, което искат мъжете, е да си купят нещо, което издава шум – като бормашина например, и да се приберат в къщи, за да си играят с него, а жените не да удовлетворени, докато не са видели всичко из града и не са пипнали поне 1500 различни тъкани. Само аз ли съм в неведение по отношение на странния и непреодолим импулс, който изпитват жените да пипат разни неща из магазините? Многократно съм виждал съпругата си да се отклонява от пътя си по двайсет, тридесет ярда, само за да опипа нещо – мохерен пуловер или покривка за легло от памучно кадифе или нещо друго.
- Харесва ли ти? – питам я аз изненадан, тъй като не е нещо по неин вкус, а тя ме поглежда така, сякаш съм ненормален.
-Това? – отговаря тя. – Не, отвратително е.
- Тогава защо – винаги ми се иска да попитам – дойде чак дотук, само за да го пипнеш? – Но, разбира се, като всички опитни съпрузи съм се научил да не казвам нищо, докато пазаруваме, защото без значение какво ще кажете – „Гладен съм. Измориха ми се краката. Да, и това ти стои добре. Добре, купи си ги и двете. Ох, за Бога. Не може ли просто да се приберем? Мусон? Отново? Ох, за Бога? Къде съм бил аз? Къде беше ти? Защо тогава дойде чак дотук, за да го пипнеш? – няма ефект, така че не казвам нищо.“

„….Всъщност се наложи да се върна чак до Лондон, да хвана метрото до Юстън и най-накрая влак до Милтън Кийнс – пътешествие от около 120 мили, за да измина разстоянието между два града, които се намираха за 30 мили един от друг.
   Това ми струва доста пари и време и леко ме раздразни, отчасти защото метрото до Юстън беше препълнено и ми се наложи да седна срещу някаква блееща овца и десетгодишния ѝ син, който непрестанно подритваше пищялите ми с краката си и ме нервираше, защото се бе втренчил в мен с прасешките си очи, а същевременно бъркаше в носа си и ядеше сополите. Явно гледаше на носа си като на източник на леки закуски, разположен по средата на лицето му. Опитах се да се съсредоточа върху книгата си, но противно на желанието ми постоянно надигах поглед и го виждах как ме гледа със самодоволно изражение и зает пръст. Беше доста отблъскващо и изпитах огромно задоволство, когато влакът най-сетне спря в Милтън Кийнс и можах да взема раницата си от багажното отделение над мен и да я извлека през главата му на излизане.“

„От влака севере Уелс изглеждаше като ад за летуващите – безкрайна поредица от затворнически къмпинги, разположени сред уединената, брулена от вятъра пустош,от погрешната страна на железопътната линия и безмилостната магистрала и с изглед към безпределен естуар от влажен пясък, осеян с коварни подвижни пясъци, а някъде в далечината се виждаше и морето – далечно петно на хоризонта. На мен ми се видя необичайна алтернатива за прекарване на отпуската – човек да спи в ламаринена кутия сред едно тъжно поле на голямо разстояние от което и да било населено място и то при климат като британския, и всяка сутрин да се събужда в компанията на стотици други  хора, появяващи се от идентични ламаринени кутии, да пресича железопътната линия и магистралата и да се изкачва през пустинята, избягвайки подвижните пясъци, само за да си натопи краката в едно отдалечено море, пълно с ливърпулски лайна. Не мога да кажа какво точно, но нещо в цялата тази идея не ми се нравеше.“

„….Гарата беше затворена, но наоколо имаше доста хора, които усърдно избягваха да се гледат взаимно и стояха на същите места, на които вероятно заставаха всяка сутрин. Сигурен съм в това, тъй като си стоях и не пречех на никого, когато пристигна един мъж облечен в костюм, който в началото изглеждаше изненадан, а след това ядосан от факта, че съм заел неговия квадратен метър от перона. Зае позиция на няколко фута от мен и ме изгледа с израз, който не беше далеч от омраза. Колко лесно е понякога, помислих си аз, да си създадеш врагове във Великобритания. Достатъчно е да застанеш на тяхното място или да обърнеш колата си в алеята им за паркиране – цялото изражение на този мъж говореше: „Не обръщайте!“ – или без да искате седнете на тяхното място във влака и те ще ви мразят безмълвно, докато умрат.“

„….В края на краищата пристигна влак с два вагона и всички се затътрихме към него. Това са наистина най-неудобните, силно неприятни влакове, с твърди краища на седалките, загадъчни, ту топли, ту студени течения, заслепяващо осветление и най-вече пагубна за здравето цветова схема – оранжеви ивици и безнадеждно наперени орнаменти във формата на обърнато V. Защо някои хора си мислят, че пътниците умират от желание да бъдат заобиколени с оранжеви цветове, особено рано сутрин?“

„Имената на градчетата по пътя наподобяваха звуците, издавани от котка, която се опитва да повърне валмо косми: Ллиуинурил, Морфа Маудлак, Лландекуайн, Дайфрайн Ардуай.“

„Скромна по размери опашка от коли се точеше лениво към входа за ферибота; имаше и осем или десет души, придвижващи се пеша с раници и здрави обувки. Един от тях даже беше по къси панталони, което е винаги признак на малоумие в напреднал стадий, що се отнася до британските катерачи. Правенето на преходи – или поне британската версия на тази дейност – бе нещо сравнително ново за мен. Все още не бях достигнал фазата да нося къси панталони с множество джобове, но бях започнал да затъквам панталоните в чорапите си (макар че все още чакам да открия някой, който да ми обясни ползата от това, като изключим факта, че правейки го, човек изглежда сериозен и всецяло отдаден на заниманието си).
Спомням си, че когато дойдох във Великобритания за първи път, се изненадах безкрайно, когато след като влязох безцелно в книжарница, открих цяла секция под наслов: „Напътствия за ходене“. Стори ми се малко странно и комично – там, откъдето идвах аз, хората обикновено не се нуждаеха от писмени инструкции за това как да приведат крайниците си в движение. Но после постепенно разбрах, че във Великобритания има два вида ходене – тоест, ежедневния вид ходене, който ви отвежда до кръчмата и, ако всичко мине добре, обратно до дома и другият, по-сериозен тип ходене, за който са ви необходими здрави обувки, военнотопографски карти в пластмасови кесийки, раници със сандвичи и термоси с чай, а в крайната фаза и къси панталони от плат за военни униформи, които обличате в неподходящо за тази цел време.“

„…а знаете ли каква е разликата между „село“ и „селце“? Твърде  малко хора са запознати с тази подробност, а това е всъщност елементарно: едното е населено място, а другото пиеса от Шекспир“

„От другата страна на пътя някакъв фермер поправяше участък разрушена стена, а аз стоях и го гледах от дискретно разстояние в продължение на доста време, защото ако въобще има нещо, което да действа по-успокояващо от това да поправяте стена, строена без хоросан, то това е да наблюдавате как го върши някой друг. Спомням си, че веднъж, недълго след като се бяхме преместили в долините на Йоркшир, се разхождах и попаднах на един фермер, когото познавах бегло и който поправяше някаква стена на един отдалечен хълм. Беше скапан януарски ден, времето беше мъгливо и дъждовно, но най-важното в случая бе, че нямаше абсолютно никакъв смисъл стената да бъде поправяна. Фермерът притежаваше земите и от двете ѝ страни, а и при всички положения между тях имаше врата, която стоеше постоянно отворена, така че всъщност стената не служеше за нищо. Стоях и гледах известно време и накрая го попитах защо стои на студения дъжд и поправя стената. Той ме изгледа с онзи поглед, който фермерите на Йоркшир пазят за случайните зяпачи и други подобни идиоти и каза: „Защото е паднала, разбира се.“ От този инцидент научих, първо, никога да не задавам на йоркширските фермери въпроси, на които не може да бъде отговорено с „една пинта „Тетлис“ и второ, че една от основните причини британският пейзаж да бъде така неописуемо красив и незасегнат от времето е, че по-голяма част от фермерите по неизвестни причини отделят от времето си, за да го поддържат такъв.“

                             

                              

"Нашето лято", Анете Хоберг

Когато разбирам, че ще ходим в Чинкуетере, търся в библиотеката си книга, която да подхожда на мястото и попадам на „Нашето лято“. Не е писана от италиански автор, от немски е, но корицата поне е със снимка на едно от приказните италиански селца.

За съжаление, Чинкуетере  е срамният момент от нашето пътуване, мястото, за което закъсняваме и не успяваме да видим както трябва и което оставя леко болезнен спомен и обещание да се върнем отново. Парадоксално, но историята в тази книга повтаря по някакъв начин нашата неслучена среща с италианските селца. Една лятна  любов, прераснала в обещание за съвместен живот, уговорена среща, закъснение и никога неосъществена връзка. Пресичането на пътищата след време по най-неподходящия начин, взимането на трудни решения и отстояването им, осъзнаването, че загубените преживявания са накарали участниците в романа да се променят до степен да им е трудно да се открият отново, че има истории, които не се наваксват. И все пак да се търсят, за да се намерят.  

Книгата започва с един интересен, различен и поетичен изказ, който някъде по средата сякаш се загубва в самия сюжет. Темата не успява да ме направи чак толкова съпричастна към себе си, че да пренебрегна стила на писане. В общи линии, „Нашето лято“ се движи по ръба на разочарованието, че един не чак толкова интересен сюжет можеше да бъде описан много по-добре и удоволствието да чета нещо, което кара мислите ми да утихнат, защото не ми поставя никакви въпроси. Като цяло тази книга може да се причисли към летните романи, които могат да те разтоварят от напрегнатото ежедневие, но със сигурност няма да е огромен пропуск, ако човек не я прочете.

„Нашето лято“ е на изд. „enthusiast“, в превод на Людмила Костова, а корицата е на Фиделия Косева.

И. 

П.С. Няма нужда да казвам, че не успях да снимам книгата сред приказните италиански селца, то се вижда. Магнитът поне е автентичен и заедно с цветната ми коса беше повод да се запозная с една много сладка италианка от ЛаСпеция, която работеше в магазинче за сувенири във Вернаца.

"Любов в земята на Мидас", Капка Касабова

                                          

Цар Мидас е известен с две неща – първото е желанието му всичко, до което се докосне да се превръща в злато, което едва не му коства живота и второто е магарешките уши, с които се сдобива, защото ядосва Аполон и които се опитва да скрие, разбира се, напълно неуспешно. 

И двете случки с Мидас пасват напълно на този роман.
Както става ясно от заглавието, в книгата се говори за любов. Но основата, върху която стъпва тази (не)възможна любов е врящия политически котел на Балканите и по-специално гражданската война в Гърция. А още по-надолу в пластовете е голият идеализъм, който води хората в тяхната лична борба за справедливост. Хората, които нямат нищо, но имат идеали са точно обратното на следващите поколения, които имат всичко, но им липсват идеали.

Вероник и Тео са основните герои на този роман, тяхната любов е към края на нишката, по която върви историята. А тази нишка е доста оплетена, с много отделни съдби, пресичащи се, разминаващи се и прелитащи. Води ни назад във времето, в съвсем други години, с различен начин на мислене и различни действия, всяко от които има своите силни последици за съдбата на героите. Вероник е аристократична французойка, богата наследница, чийто дядо Паскал заминава за Гърция като журналист и повече не се връща, а Тео е австралиец, с баща грък, загубил гражданството си след като като дете е отведен по време на войната и майка македонка,. И двамата се завръщат в Гърция с различни мотиви, но в крайна сметка откриват, че са свързани по един особен начин и съдбите им са предопределно препелтени.
Романът разравя с пръчка винаги леко клокочещите страсти около балканските взаимоотношения, подправяйки ги деликатно с различни начини на мислене от други, далечни от тези ширини, райони.
Изключително приятна за четене, в същото време сериозна и драматична, с множество оплетени истории, които няма как да те оставят безразличен, тази книга беше четивото, което четох на о-в Тасос, в земята на Мидас. И съвсем неслучайно, така, както неслучайно се оплитат съдбите на Вероник и Тео, точно след като прочетох и последната страница от тази история, си намерих камъче във форма на сърце.

Препоръчвам я горещо, така както препоръчвам онова синьо море и жежко слънце, което е толкова близо и толкова различно и така, както е горещо мястото, за което пише.

„Любов в земята на Мидас“ на Капка Касабова е на изд. Сиела, в превод на Лиляна Лакова /авторката е българка, но от години живее извън България – Нова Зеландия и Англия, и пише на английски/, а корицата е на Дамян Дамянов.

И