„Старогръцки митове“, Жан-Пиер Вернан

Това със сигурност беше най-подходящата книга, която можех да взема със себе си на о-в Кос. Всъщност, има и още една, но за нея по-късно.

Жан-Пиер Вернан е професор по древногръцка митология и разказва набързо за основните персонажи от нея по един лек и неангажиращ начин, така че да може да бъде разбран от всеки. Книгата е нещо като приказка, с елементи на психологически анализ. В същото време не задълбава прекалено, за да не добие онзи академичен стил, който не би бил разбран от повечето хора. В общи линии разказва историите на всемира, боговете и хората, а човек, ако прояви любопитство, би могъл да се разрови за повече подробности по темата.
Като цяло книгата е увлекателна и се чете леко и приятно. Имам една забележка към издателството. Това е книга, която е добре да завещаеш на децата си, а изпълнението ѝ е такова, че още след първото четене корицата се нащърбва и изглежда не особено добре. А би било добре да стои в библиотеката. В нашия случай пак ще стои, но за съжаление, след още две четения не знам как ще изглежда.

„Старогръцки митове“ на Жан-Пиер Вернан е на изд. Колибри, в превод на Доротея Табакова, а корицата е на Стефан Касъров /междудругото, не знам каква е идеята на този светъл блик по средата на рисунката, но мен лично леко ме дразни, можеше и да го няма/.

И.

Снимките са направени на останките от Агората в гр.Кос.

"Старият крал и неговото изгнание", Арно Гайгер

„Старият крал и неговото изгнание“ е книга, след затварянето на последната страница на която ти става много тъжно, но и малко по-спокойно. Чувстваш се една неголяма крачка по-близо до разбирането на механизмите на старостта, но и се надяваш да си достатъчно далече, за да можеш по-дълго да се радваш на силата на ума си.
Странно е, но Арно Гайгер се оказа единствения австрийски автор в библиотеката ми, така че, когато потеглих за Виена, нямах кой знае какъв избор. Обичам да чета книги, които по някакъв начин са свързани с мястото, на което отивам или са написани от автори, които са родом или живеят там. Думата „крал“ в заглавието е много подходяща за атмосферата на този град, ако не ставаше дума за възрастен мъж, болен от алцхаймер. Бащата на автора постепенно започва да губи разсъдъка си, да остава в заплетените спомени на миналото си от които търси пътя към дома, без това да му помага да живее в настоящето. Като всеки, попаднал в плен на това заболяване, той спира да разпознава близките си, не е в състояние да се справи без чужда помощ в ежедневието си и потъва все повече в своя свят, в който има предимно самота. Това е изгнанието на ума, който го запраща някъде далече в свят, от който връщане няма. Но книгата е изключително човешки и топло написана и ни среща по един много спокоен начин с този проблем.  Всъщност авторът, от чието име се води разказа, е един от малкото роднини, които посрещат и съпровождат  това заболяване с мъдростта на разбирането и приемането.  

Книгата е изпълнена с красиви разсъждения и интересни истории и е написана с много любов, нежност и внимание. И колкото повече смъртта приближава, толкова повече синът разбира живота на баща си. Тя е сбогуване и същевременно запознаване. 

„Старият крал и неговото изгнание“ на Арно Гайгер е на изд. Колибри от поредицата „съвременна европейска проза“. Преводът е на Жанина Драгостинова, а корицата - на Стефан Касъров.

И.

Снимките са направени в Музея на история на изкуствата във Виена.

Този път съм сложила повече цитати, за което се извинявам предварително:

 „Руснаците имат поговорка, която казва, че в живота нищо не се повтаря освен грешките. А с възрастта те се увеличават.“

„Защото, ако като дете си смятал родителите си за силни и си вярвал, че те могат да се справят с предизвикателствата на живота, много по-трудно, отколкото при останалите хора, приемаш техните постепенно появяващи се слабости.“

„Мъчителното усещане, че не си у дома, е част от картината на болестта. Обяснявам си го, че въз основа на вътрешното си разстройство болният от деменция човек губи чувството за сигурност и закопнява за място, където отново да си възвърне увереността. Тъй като объркаността му не изчезва и на добре познати места, дори и собственото му легло изгубва смисъла си на възможен дом.“

„…често се казва, че болните от деменция са като малките деца – почти няма текст, който да не използва тази метафора, и това си е за ядосване. Не е възможно възрастният човек да се върне назад и да стигне до състоянието си на дете, тъй като същността на детето предполага то да върви напред в развитието си . Децата придобиват нови способности, болните от деменция губят от наличните си способности. Заниманието с децата заостря погледа към напредването, заниманието със страдащите от деменция показва загубите. Истината е, че старостта не връща нищо наобратно, тя е като хлъзгава пързалка, а една от най-големите грижи, които създава е, че понякога може да продължи твърде дълго.“

„Дед трябва да е бил изкусен в сметките, иначе средно надарен и не особено як мъж. Предпочитал да командва, вместо да работи, тъй като всички в семейството били по-сръчни, а скоро и по-силни от него; не искал да се изложи пред жена си и децата. Поради същата причина дед никога не обяснявал как трябва да се направи нещо, а само заповядавал то да бъде направено. Така заобикалял възможността някой да му каже, че същото нещо може да стане по по-добър и лесен начин.“

„Мам била по-умна от дед. Така казваше баща ми, когато нишките на спомените все още можеха да го свързват с тия неща; топлосърдечна, мила, слаба, но много яка жена с ясно очертани бицепси.“

„Мам била тиха жена, която ненавиждала каквото и да е внимание към себе си и схващала живота като подготовка за небесата. Децата ѝ говорят за нея само с уважение и вероятно това е основната причина, поради която не знаят какво точно да разказват.“

„Фактите променят чувствата.“

„Чак години по-късно аз проумях, че желанието да се прибереш у дома съдържа нещо дълбоко човешко. Напълно спонтанно баща ми е правил  това, което е правило човечеството: като лек срещу плашещия го, неподлежащ на разгадаване живот той бе определил едно място, където биха били възможни сигурността и уютът, стига да се добере до него. Това място на утехата баща ми наричаше дом, вярващите го наричат  царство небесно.“  

„Алцхаймер е болест, която, като всяко нещо, което се има за важно, има мнение и се изказва за всички други неща освен за себе си. Човешките качества и обществените разположения се отразяват в тази болест като в увеличително огледало. За всички нас светът е объркващ и трезво погледнато, разликата между здрав и болен се състои в това доколко човек е способен да прикрие избилото на повърхността объркване. Отдолу бушува хаосът.“

„Също и за относително здравия човек редът в главата е само фикция на разума.“

„На нас, здравите,  болестта на Алцхаймер ни отвори очите за това колко комплексни са способностите, от които имаме нужда, за да се справим с всекидневието си. В същото време алцхаймер е символ на състоянието на обществото ни. Общата представа се е изгубила, наличните знания вече са необозрими, непрекъснато появяващите се новости раждат  проблеми с ориентацията и страхове за бъдещето. Да се говори за алцхаймер, означава да се говори за болестта на столетието.“

„Непрекъснато се стараем да придадем форма на живота си, непрекъснато животът разчупва формата.“

„Защото, за да се възползва от шансовете, които му предлага светът, човек се нуждае от доверие…“

„Това, което при встъпването в брак разумът си стиска в кесията, по време на брака обикновено се изплаща с огромни лихви.“

„…в края на краищата човек страда или поради недостиг, или поради прекалена родителска грижа.“

„Гласът му често звучеше спокойно – като на човек, който знае, че в края на краищата животът винаги свършва зле и че не си заслужава много да се напрягаш.“

„- Чувствам се много добре – каза той. – Вече съм стар човек, вече трябва да правя само това, което ми харесва, и да видя какво ще се получи.“

„…След многократни молби баща ми отвори вратата. Седеше на малкото столче в банята, с дълъг панталон и бяла долна фланела без ръкави, кожата на ръцете му бе увиснала, загубила всякаква еластичност. Бе завързал две хавлиени кърпи около врата си, което му придаваше войнстващ вид, в едната си ръка държеше държеше четка за гръб с дълга дръжка, в другата нокторезачка, чиято пиличка стърчеше отворена. Приличаше действително на крал – със скиптър и меч. Но лицето му бе белязано от печата на безумието.“

„Признаването на поражението също може да се смята за успех.“

„Старостта, като последен етап от живота на човек, е културна форма, която постоянно се променя и непрекъснато трябва да бъде отново изучавана. А когато веднъж се стигне дотам, че бащата няма на какво повече да научи децата си, тогава остава поне да ги научи какво означава да си стар и болен. Това също може да бъде форма на бащинство и синовност, ако е поставено в правилните условия. Тъй като разплатата със смъртта се извършва само приживе.“

„Ферде:

-          Още много неща ми се правят. С удоволствие бих се качил още веднъж на Алпе. И оттам надолу към Рикатшвенде.

Татко:

-          Няма да дойда с теб.

-          Защо не?

-          Защото съм нищо.

-          Още си колкото трябва.

Татко се ухили:

-          Не вярвам.

Ферде:

-          Трябва само да го искаш.

Татко:

-          Искането ми не е чак толкова силно. Но надежда имам…бях човек, който в живота си винаги здрави стъпваше на земята.“

„Когато се провали това, което очаквахме, едва тогава почнахме да живеем.“

„Почти всеки се проваля в изграждането на образа на бащата. Едва ли има мъж, който да отговаря на представата за баща, която децата си съставят.“

„Казват, че който чака достатъчно дълго, той може да стане крал.“

"Усмивка почти", Франсоаз Саган

„Усмивка почти“ е книга, която се чете за един ден. Всъщност даже за няколко часа. Това е семпло написана любовна история, която без излишни претенции, увъртания и дълбоки разсъждения разказва за едни сложни взаимоотношения. Лекотата, с която звучи, прави Франсоаз Саган изключително добър разказвач на души. Донякъде цинична, но не като изказ, а като поглед върху живота с другия.
Директна и пряма, точно каквато е връзката между главните герои.

А те са : Доминик, студентка по право, приятелка на своя състудент Бертран и Люк, вуйчо на Бертран и мъж на Франсоаз. Доминик е полущастлива с Бертран, харесва го, но твърде рано е влязла в руслото на удобната и скучна връзка, в която нищо не се случва. Ето защо, не без известно колебание тя, независимо, че харесва много Франсоаз, се съгласява да преживее един роман с Люк. Роман, който от самото начало има ясни рамки и предопределен финал. Без заблуди, без влюбване, без неизпълними обещания. Още от самото начало Люк ѝ казва, че каквото и да се случи между тях, той ще се върне след това при жена си и Доминик приема тези условия. И спазва обещанието си, независимо какво ѝ коства това. Защото зад желанието ѝ да изглежда силна, цинична и ненакърнима се крие едно момиче, което има крещящата нужда да бъде обичано и да се чувства защитено от мъжа до себе си. Бертран е прекалено млад, а Люк – прекалено опитен. И Доминик се оказва оплетена в манипулативната връзка на един доста по-зрял от нея мъж, от която няма как да излезе ненаранена. Впрочем, както се случва с всички млади жени, които са част от любовна история с много по-възрастен от тях мъж. Само че Франсоаз Саган показва тази манипулация, която извършва Люк спрямо Доминик по един много деликатен и неосъдителен начин. Което не я прави деликатна, даже напротив – изглежда още по-цинична.
Интересно е как приемат тази измяна Бертран и Франсоаз. Той - обичащ своята приятелка и готов да я приеме обратно, ако тя се откаже от любовника си, а тя – с достойнството на жена, която без да осъжда и да реагира емоционално, е готова не само да прости, но и съчувства на неопитното момиче и е готова да ѝ бъде приятелка, майка, дори.

За мен лично едно от най-впечатляващите неща в тази история е деловия подход, който има Люк спрямо връзката си с Доминик. Изцяло лишен от емоция, спонтанност и романтика. Просто поредната връзка, от която да му остане един приятен спомен. Давам си сметка, че на мястото на Доминик едва ли бих се съгласила да жертвам така чувствата си и да остана с усещането, че съм била употребена, просто, за да задоволя егото на един позалязващ красавец. Да, вярно, че тя е наясно от самото начало, че тази връзка ще бъде кратка и без продължение, но това не означава, че не се надява нещо да се промени и тя да бъде заслужено обичана от мъжа, който е оплел сърцето ѝ. И я е оставил с една любов почти.
Както казах в началото, книгата се чете много бързо, но това не я прави повърхностна. Напротив – оставя много теми за размисъл.

„Усмивка почти“ на Франсоаз Саган е на изд.Фама, в превод на Мария Коева.

И.

„Чрез него бях опознала дъха на собственото си тяло. Всякога чрез друго тяло откриваш своето, дължината, мириса му – отначало с предпазливост, после с признателност.“

„Разбирах, че образуваната от нас четворка поначало е имала гнили основи и това ме натъжаваше, понеже като всички склонни към лъжи хора бях чувствителна към обстановката и искрена в разиграваните роли.“

„…Впрочем по-здравословно е да приписваш качества на хората, отколкото да признаваш недостатъците си.“

„Обичах го весел. Човек обича да са весели хората, на които причинява болка. Така е по-малко затормозяващо.“

„Той се разсмя.

-        -Чудна работа, ще видиш сама. В такъв род истории чуждият…хм…партньор се възприема като по-сериозна пречка отколкото собствения. Грозно е да се каже, но когато познаваш един човек, познаваш и начина му да страда и го имаш за някак приемлив. Е, не точно приемлив, но ти е известен, тоест, не е дотам страшен.“

„Най-сетне проумях, че целта му е да всели помежду ни, като тежко съучастничество, еротиката. Търсеше нещо, което да ни обвърже, залавяше се за сламката и като никога я подбираше мръсничка. Отначало му се ядосах, задето размътва онова, което между нас беше най-благодатно и всъщност най-чисто, без да знам, че в някои случаи човек предпочита всичко, дори на-лошото, пред очакваното, пред вялото. А за него очакваното, вялото беше, че аз вече не го обичах.“

„Тръгвах с Люк не защото той ме обичаше, нито защото аз го обичах. Тръгвах с него, защото говорехме на един и същ език и се харесвахме. При размисъл тези основания ми се виждаха твърде несъстоятелни и пътуването ме плашеше.“

„….Казах му още, че ми допада начина, по който гледа на нещата.
- Приятно е. Вземате решение, осъществявате го, приемате последствията , не ви е страх.

-        От какво да ме е страх? – рече той със странна печал. – Бертран няма да ме убие. Франсоаз няма да ме напусне. Ти няма да ме обикнеш.“

„“На нас ни е хубаво само когато сме уморени“ – казваше Люк и аз наистина се числях към онзи вид хора, които се чувстват добре едва след като са погубили в душата си частица жизненост, взискателна и натежала от отегчение; онази частица, която задава въпроса: „Какво си направил от живота си, какво ти се иска да направиш от него?“, а на този въпрос аз можех да дам един-единствен отговор: „Нищо.““

„….Чудесни и трайни съюзи се изграждат въз основа на неща като самота, досада. Те поне са си все едни и същи.“

„Щастието е равнинно, без жалони. Ето защо от времето в Кан нямам никакъв отчетлив спомен освен от онези злощастни мигове, от смеха на Люк в стаята нощем, от умолителния и блудкав мирис на летните мимози. Може би за хората като мен щастието е просто особен вид липса, липса на несгоди, упователна липса.“

„Странно нещо е отчаянието, странно е, че има избавление от него.“

"Мечка страх", Марин Бодаков

Мечка страх, а мен?

Няма как да пиша за поезия.

Особено за тази поезия.

Тъжна, неуловима, неукротима.

Войната на времето, в която всички сме на фронтовата линия.
И сме бойци.
Или развяваме бялото знаме.
А смъртта тихо пристъпва.

„Мечка страх“ на Марин Бодаков, с художник Кирил Златков е на издателство за поезия ДА.

И.

„***

всеки ден

споделям по една своя тайна

с непознат или приятел

(само така обезоръжавам и хората, и тайните) –

всеки ден олеквам

с по няколко грама смърт…“

„Обич

Помня този човек,

раната му като кораб,

корабът му като завивка,

завивката му като мочурище,

мочурището като звезда

и звездата като рана.

Човек като човек.“

„***

Простодушно небе –

превръща греховете в грешки,

виното във вода.

Мен в теб.“

"Катерушки", Уля Нова

Няма да преувелича, ако кажа, че това е една от най-силните книги, които прочетох тази година. Нищо, че годината още не е свършила. Отдавна не бях попадала на нещо толкова топло, уютно, изпълнено с детска фантазна образност и в същото време тъжно, понякога дори безнадеждно. Въздействието на тази книга върху мен е като спомена за пустата мъка, която се загнездваше в гърдите ми при миризмата на детскоградински манджи и белина, когато знаеш, че си обречен да изкараш целия ден там, но се надяваш да те вземат по-рано. А после забравяш, че не ти харесва да ядеш и да спиш, защото светът ти е пълен с образи и предмети, които са измислени. И хем ти мъчно, хем ти е интересно, защото имаш цялото време на света да си играеш с белите плодчета от храстите, да ги готвиш и в същото време да се пазиш от тях, заради мълвата колко са отровни.

В „Катерушки“ се разказва за фантастичният свят на един дядо – кавалерийски командир и неговата малка внучка. Свят, в който всеки предмет става част от бойно поле и всяка битова дейност бива заменена с играта на война, със спомнянето на онзи ден, в който дядото е бил ранен и се е наложило да бъде отстранен от битките, но недостатъчно ранен, за да бъде произведен в герой. Свят, в който отиването за мляко може да бъде изпълнено с толкова приключения и събития, че накрая да няма мляко, но да има преживявания и спомени. В книгата се разказва и за прекършените мъже, които пушат на балконите, и за техните жени, които са загубили себе си, мечтите си, някои са се простили с идеята да избягат в големия град и са се озовали в разбит самолет, а други са потънали в забравата на чашката с водка. А дядо може да върне в строя всичко, от развалена месомелачка, фенерче, поялник до счупени мебели и изпаднали болтове. Той, обаче, „поправя“ и мъжете, които са загубили пътя си, които не знаят къде са. До момента, в който няма него кой да поправи. И баба, която работи като сестра в болницата и се смята за мъченица, се заема да му помогне. Баба, която е истинския командир на домашния ескадрон. Но той има нужда от друга помощ, не физическа.
Катерушките са онзи детски символ, мистичен образ, който ще избави децата от съдбата на възрастните. Който ще им помогне да се спасят от нищетата и безнадежността. Децата имат поверие, че ако намерят топче и го посадят, на негово място ще израсте катерушка и, ако се качат до върха ѝ, то обезателно ще успеят да стигнат до големия град. Светка, която събира топчетата в раница на гърба си, им е разказала за това вълшебство. Има и още едно поверие, дошло на Марина в ума някак от небето – че ако се преметнеш на катерушката и това премятане е идеално, всички проблеми ще се наредят. Но не винаги премятането се получава. Понякога децата се счупват.

Тази книга има много пластове – разказва се за трудния, безнадежден и сив живот на възрастните, изпълнен с лишения, недоимък и безрадост. Но през погледа на децата, които чуват откъслечни думи от истории и доизмислят свои, придавайки им мистични сили и тайнственост. И в същото време децата виждат света по много по-различен начин. Виждат небе в локвата и могат да летят с вятъра, който променя сивия град. Могат да сменят хода на съдбата си с едно премятане на най-високия лост на катерушката. И могат да бъдат част кавалерия, докато отиват за мляко. Има и парчета, макар и малки и ненатрапчиви, тъжна съветска история от края на 80-те. В която виждаш как всеки човек е смачкан и незначителен, изпълнен до пръсване с тъгата на несбъднатите си мечти. И сивата птица на гнева, в която се превръщат големите хора понякога, птица-тик. И надянатото "сякашнищонесееслучило", което крие зад себе си болките, тревогите и мъката. Има от всичко, но без да звучи дидактично.
Тази книга е толкова хубава, че бих я прочела отново веднага. Уля Нова е млад, но изключително талантлив писател и аз бих се радвала, ако от издателствата преведат и другите нейни книги. ен, изпълнен до пръсване с тъгата на несбъднатите си мечти.еднага. а. И в
„Катерушки“ на Уля Нова е на изд. СОНМ, в превод на Здравка Петрова, а корицата е на Веселин Праматаров и честно казано на мен ми харесва повече от оригиналната.

И.

„После гадната бабичка с бастуна, която обикновено седеше на скамейката, през цялата година с плъстени ботуши и тънка памучна забрадка, закрепена за косата ѝ с черна редичка невидими фиби, повелително изврещя веднага да слизаме и да не цапаме пейката с крака. И се закани, че ще извика милиция. Милиция е дума с острие, което бързо отрезвява и охлажда. Милиция е дума-лекарство срещу разсеяност и затъпяване, нападащо всички превърнали се в бездомна шайка.“

„…Защото човек вярва в тайната само когато тя е вътре, лежи като кафеникавия камък-преса за кисело зеле, тревожи го и го тегли към земята. Човек вярва в тайната само когато тя, потвърждавайки се многократно, подчинява вихъра на случайностите. И променя цвета на дните. А отвън изглежда като измислица. Като глупотевина. Като лъжа. И като повод да не правиш нищо.“

„Ако забравиш страха и паниката, можеш да разгадаеш всички неочаквани звуци. Тогава те от вледеняващи ще се превърнат в домашни, ще станат почти незабележими.“

„И нали дядо се увлече, утрото безвъзвратно се превърна в кавалерийски ескадрон, полетял в атака. Времето изобщо е склонно да се превръща в нещо едва уловимо, но най-често се разпада. И само дядо умее да превръща утрото, вечерта или следобеда окончателно и безвъзвратно, като им придава резки очертания и гръмовни звуци,…“

"Маслиновият лабиринт", Едуардо Мендоса

Във втората книга от трилогията за детектива-идиот на Едуардо Мендоса, действието е още по-заплетено и объркано и от първата.  Главният герой отново е изведен  от лудницата от комисар Флорес, този път, за да предаде едно куфарче пълно с пари на определен човек, след като си разменят устно паролите. Обаче, още първата вечер парите биват откраднати, а нашия човек предава куфарче, пълно с нарязана тоалетна хартия. В последствие се запознава  с Мистър Якия Мускул, изиграл ролята на министъра, който му възлага мисията и който мистериозно умира от свръхдоза. В следствие на това анонимният полуидиот се впуска в безкрайни криминални сюжети, за да разбере кой и защо стои зад цялата мистерия. Междувременно се запознава и с Емилия, с артистичния псевдоним Сусана Траш, уж актриса, но всъщност компаньонка. С нейна и на стария професор по история, дон Плутаркете Пахарел, помощ той стига до дъното на историята, която е доста безумна и включва история за незаконнородени деца, предприятие за преработка на маслини, един манастир, изолирани от света монаси, таен тунел, водещ до космическа станция и заплаха от атомна бомба. Главният герой среща и любовта в лицето на Емилия, което е доста интересно, като се има предвид, че в 2/3 от времето той или е гол, или е облечен с женски или други безумни дрехи и плещи пълни дивотии.

И в тази книга, както и в „Загадката на омагьосаната крипта“, детективът-идиот е остроумен, логичен в мисълта си и абсолютно наивен. Забавен за четене роман, който може да служи за отмора след натоварено ежедневие и макар да не е връх в литературата, си струва времето, прекарано с него. Със сигурност има някакъв хумор, свързан с политическо-икономическата обстановка в Испания, но аз лично не успях да хвана много от него.

„Маслиновият лабиринт“ е на изд. Колибри, в превод на Катя Диманова, корицата е на Стефан Касъров.

И.

„- Уважаеми пътници, от името на командира на екипажа Флипо, който, между другото, днес се завръща на работа след скорошна операция на перде на окото, ви поздравяваме с добре дошли на борда на полет 404 за Мадрид и ви желаем приятно пътуване.“

„Предусещайки близката опасност, аз за всеки случай застанах нащрек, макар да знам от опит, че заставането нащрек обикновено означава само да наденеш хитро изражение и да се примириш с онова, което неминуемо ще последва.“

„Ето че попаднах в задния двор на държавната машина, взех да разсъждавам аз. А оттам размишленията ми се насочиха към неточността на току-що употребената метафора, както и към други дела, несвързани с въпроса, който ни занимаваше в момента, било поради стремежа ни да се откъсваме от заобикалящата ни действителност, както казваше понякога доктор Суграниес, било поради липса на умствен капацитет, пак според твърденията на същия специалист в мигове на ярост. Така или иначе, вече бях почти задрямал, когато забелязах, че господин министъра е вперил в мен налетите си с кръв или може би поразени от конюнктивит очи, поради което се престорих, че ми се повдига, сякаш мълчанието ми се дължеше на блокаж на ларинкса, а не на психиката, и се напрегнах да събера разпокъсаните нишки на разсъдъка си.“

„Казват, че като наблюдаваш света отвисоко, виждаш себеподобните си като мравки и че тази оптическа измама те кара да се усещаш всемогъщ, наместо да изпитваш, както логиката повелява, ужас от това, че си единственото нормално същество в една вселена на противни насекоми.“

„…- Всъщност намерението ми беше да отворя бар с келнерки компаньонки и да си напълня гушата от продаденото уиски. Миналата година наех една хубавелка, за да привлече клиентела, но накрая сам се ожених за нея и сега тя не ще да стои на тезгяха. Доникъде няма да я докараме така.

От задната част на заведението долетя писклив женски глас:

-         Маурисио, какво правиш?

-         Нищо, слънчице, намирам се на приказка с клиентите – отвърна с меден глас собственикът на бара.

-         Кажи им да си вървят, кое време е.

-         Много примерна стана напоследък – понижи глас собственикът на бара с примирена въздишка…“

„…Емилия разказа на нашия домакин епизода от летището, но той само сви рамене, сбърчи устни и изсумтя така, сякаш моят подвиг бе лишен от всякакво достойнство. Забелязах реакцията му, когато излизах от банята с одрано лице, и ми се прищя да му отвърна със заслужен ритник в очилата, ала се сдържах, защото въпреки очевидната му неприязън към моя милост, горкото старче се държеше похвално, а и защото не бива да позволяваме на дребните несгоди, пораждани от съжителството, да ни отклоняват от правия път.“

„Аз се мъчех да изритам куция по здравия крак с надеждата да го съборя, но те ме държаха, така че можех да разчитам само на щетите, които ругатните ми биха нанесли върху тяхната психика, но и те явно не бяха съществени, ако се съдеше по възторга, с който се посрещаха проклятията ми.“

„- За пръв път срещнах любовта – успях да произнеса аз след дълго мълчание – преди толкова много години, че понякога се колебая дали наистина е била такава, каквато я помня, или просто въображението ми се стреми да одухотвори едно минало, което иначе би приличало на трактакт по социология.“

"Загадката на омагьосаната крипта", Едуардо Мендоса

Интересното е, че започнах „Маслиновият лабиринт“ на Едуардо Мендоса, като за първи път не прочетох анотацията на гърба на корицата и чак към 50та страница се усетих, че той е продължение на нещо. Не че книгите са толкова свързани помежду си, но все пак определени герои са представени по-рано, защото това е втората част от трилогия, така че го зарязах и се върнах на първата – „Загадката на омагьосаната крипта“.

Това е най-странният криминален роман, който съм чела. По принцип не мога да се похваля с богат опит в този жанр, но съм останала с впечатлението, че човекът, който разплита историята, е умен, находчив, ловък, съобразителен. Докато в тази книга главният „детектив“ всъщност е един душевноболен, който има меко казано идиотско поведение в повечето ситуации, но пък белсти с аналитичен ум. Изключително находчив ключ, който прави книгата хем комична, хем непретенциозна по отношение на детектива. Склонен си да му простиш всяка простотия, а те не липсват.
С две думи сюжетът е следния : в Барселона през седемдесетте години на миналия век от един религиозен колеж загадъчно изчезват и после се връщат при неизяснени обстоятелства две момичета. Историята се повтаря след шест години, когато отново едно момиче изчезва. Това е и повода криминален инспектор да се свърже с детектива - пациент на психиатрична клиника, за да разследва случая с обещанието, че при положителна развръзка ще го освободи от лудницата, където пребивава. От там се нанизват поредица от безумни ситуации, с много остроумно чувство за хумор и леки политически препратки, без да станат досадни или претенциозни. В крайна сметка психопатът успява да разплете историята, в която са вплетени сестрата на детектива – проститутката Кандида, едно от изчезналите преди години и живеещо в изгнание момичета, Мерседес, един мъртъв швед, един вероломен градинар, един целомъдрен градинар, един странен полицай под прикритието на таксиметров шофьор и множество случайно преминаващи персонажи.
Това е една много забавна и находчиво написана книга - пародия на детективските романи, първа част от трилогия, чийто две останали части нямам търпение да прочета.

„Загадката на омагьосаната крипта“ на Едуардо Мендоса е на изд.Колобри, преводът е на Катя Дамянова, а корицата е на Стефан Касъров.

И.

„Доктор Чулферга само се обърна и закрачи широко, като от време на време се обръщаше да се увери, че го следвам. След случката със статията той бе станал твърде докачлив. А случката бе следната: възползвайки се от объркаността на новопристигналия доктор, Фуерса Нуева бе отпечатало статията му „Раздвоение на личността, похотливи помисли и задържане на урина“ под заглавието „Портрет на монархическата личност“ със саморъчния подпис на самия доктор под текста. Той не бе успял да преглътне това и не преставаше горчиво да се тюхка насред терапевтичните сеанси:

-      В тая шибана страна дори лудите са фашисти.“

„Въпреки привидното си безразличие сестра ми много ме обичаше. Подозирам, че за нея винаги съм бил рожбата, за която тя мечтаеше, но никога нямаше да има, защото било заради вроден недъг, било заради житейските неволи, една евентуална бременност бе възпрепятствана от поредица вътрешни кухини, свързващи матка, далак и дебело черво в едно и свеждайки органичните им функции до един непредвидим и неуправляем хаос.“

‚Паднах върху покрива на един от паркираните на чакъла сеати и освен че си съдрах отзад панталона в антената, приобщавайки се по този начин към заливаща ни вълна от еротика, към която проявяват така склонност нашите звезди, зажаднели да покажат телесата си, макар вече съсухрени, за разлика от далечното минало, когато бяха още стегнати, а им се налагаше да ги прикриват, не понесох по-сериозни материални щети. Полицаят, решил без съмнение, че заплатата му не оправдава риска да скача подир мен, се задоволи да изпразни един пълнител на автоматичния си пистолет, целейки се по сеата, върху който мен вече ме нямаше, и превръщайки мотора, каросерията и целите стъкла в решето, в сирене „Груйер“. Знам, че сиренето „Груйер“ няма дупки, нека си го кажа мимоходом, и че те са присъщи по-скоро за друга марка, чието име не ми идва на устата, обаче използвах въпросното сравнение, защото в простонародния език по нашите земи всяка надупчена повърхност обикновено се оприличава със споменатия вид сирене. Ще добавя също така, че малко съжалих, задето простреляната кола не избухна, както често става с подобни машинарии в телевизионните сериали, макар отдавна да е известно, че между реалността и фантазията съществува пропаст, а между изкуството и живота не винаги има съвпадение.“

„…Преди, по мое време искам да кажа, образованието беше друго нещо. Децата си живееха чудесно с примитивната еротика на светата история и захаросаната фабула на великоимперските ни епопеи. А сега какво? Теории на множествата, езикови недомислици, нелепо и обезсърчително полово възпитание.

-      При Франко май живеехме по-добре? – опипах почвата аз, повтаряйки клишето, което бях чул от целомъдрения градинар.“

„- Интересна работа – подех аз – как паметта надживява всичко останало след крушението на нашето съществуване, как в бездната на битието ни сълзят сталактити от миналото, как фасадата от самоувереност, която сами изграждаме около нас, рухва при най-лекия полъх на носталгията. Роден съм в епоха, която е a posteriori оценявам като безрадостна, Но не ще се впускам в спомени – може би всяко детство е горчиво. Безвъзвратно изнизващите се часове бяха моят мълчалив другар в игрите, а всяка вечер носеше със себе си едно тъжно сбогуване. От онзи период помня как с радост изхвърлях времето през борда и се надявах балонът да литне и да ме понесе към някое по-добро бъдеще. Безумен копнеж, тъй като ние винаги си оставаме такива, каквито сме били.“

„Не съм особено висок, та се наложи да подскоча няколко пъти по неподходящ за събитието, което се развиваше пред очите ми, начин, докато съзрях обекта на моите издирвания: млада дама, която се опитваше да прикрие лицето си под огромна широкопола сламена шапка и тъмни очила, а по-надолу – под дебел слой разноцветен грим, обезобразяващ моминските ѝ черти. Този напразен опит за маскировка ме убеди за сетен път колко различни са критериите за красота на мъжете и жените – жените си мислят, че най-привлекателни от всичко са очите, устните, косата и други атрибути от гърлото нагоре, докато представителите на силния, както му викат, пол съсредоточават вниманието си към по-долни части от анатомията и напълно нехаят за гореспоменатите. Така че колкото и да се бе старала Мерседес Негрер да направи нещо ефикасно, според нейните представи, за да остане незабелязана, един-единствен поглед към главозамайващата ѝ гръд щеше да ми е достатъчен, за да я разпозная дори от няколко левги разстояние.“

".....И тъй като настоящата глава излезе малко кратка, ще използвам останалото място, за да се спра на един въпрос, който сигурно не дава мира на стигналия дотук читател, а това е моето име. Темата обаче изисква пояснения. 
  Когато съм се родил, майка ми, която треперела от страх пред баща ми, си позволявала една-едничка волност: да питае, досущ като всички други майки по нейно време, безумна и, естествено напълно ненужна любов към Кларк Гейбъл. Когато ме кръщавали, тя, с цялото си невежество, се тръшнала насред церемонията с искане да ме нарекат Отнесениотвихъра; това предложение съвсем основателно възмутило енорийския свещеник, натоварен с обреда. Спорът прераснал в препирня и моята кръстница, която се нуждаела от двете си ръце, за да налага мъжа си, с когото всеки ден се напивали заедно до козирката, ме пуснала да плувам в кръщелния купол, в чийто води със сигурност съм щял да се удавя, ако...Но това вече е друга история, която би ни отклонила от нишката на нашето повествование. Така или иначе, въпросът не е от съществено значение, тъй като истинското ми име е записано единствено в непогрешимите архиви на Генералната дирекция по сигурността, а в ежедневието към мен обикновено се обръщат с прозвища като "крадец", "измет", "лайно", "потомствен боклук" или с други епитети, чието разнообразие и изобилие показват колко безгранична е човешката находчивост и колко неизчерпаемо е богатството на нашия език."