"Аз роботът", Айзък Азимов

„Аз роботът“ е сборник с разкази на Айзък Азимов, които се въртят около тематиката за навлизането на хуманоидните роботи в човешкия живот. На пръв поглед разказите нямат връзка помежду си, но всъщност изобщо не е така. Освен обединяващият герой, който участва във всичките -  робопсихологът д-р Сюзън Келвин, сборникът пресъздава представата на Айзък Азимов за развитието на роботите от началните неми помощници у дома, до свръх интелигентните, мислещи и чувстващи машини, които са в състояние не само да управляват хората, но и да оспорват тяхното превъзходство и собствения си произход. Другата обединителна нишка е, че независимо на какъв етап от развитието си са роботите, те се подчиняват на три много важни закона,вградени в позитронните им мозъци, които им помагат да изпълняват командите на хората, без в даден момент да се опълчват срещу тях. Но понякога точно тези закони са онова, което ги прави опасни и всъщност управляването на един робот е изключително деликатна дейност. Точно тук се явява работата на д-р Келвин, която успява да разбере в различните ситуации какви са подбудите за действия за дадения робот. Така, както се развива технологията на роботите през разказите, така самата робопсихоложка е представена хронологически в нейното професионално израстване.
Но да се върнем на трите закона на роботиката. Първият гласи, че роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда. Според втория роботът е длъжен да се подчинява на всички заповеди на човека, освен ако те не са в противоречие с Първия закон. А третия казва, че роботът е длъжен да защитава своята сигурност, доколкото тази защита не е в противоречие с Първия и Втория закон. Правилните указания, който дават хората на роботите са най-важното нещо за тяхната и на самите хора безопасност. Защото роботите разбират указанията абсолютно буквално, те не притежават абстрактно, асоциативно мислене и не тълкуват задачите. Но в същото време могат да ги променят, ако те са в противоречие с някой от трите закона.
Книгата е много интересна, чете се бързо, приятно и за времето си е била доста иновативна.Издадена е в Лондон през 1973 година, а всички знаем колко много се разви технологията само за последните 20 години. И все пак хуманоидни роботи, които помагат в домакинството все още нямаме в масова употреба. Разбира се, от съвременна гледна точка на места звучи леко наивистично, но по всяка вероятност и днешните романи, описващи бъдещето, каквото го виждаме, след 50-тина години ще звучат наивно.
Ще завърша с това, че в разказите въпросът за употребата на тези роботи е доста спорен и като цяло голяма част от човечеството не е готово и не желае тяхното присъствие в живота си. Затова по-голямата част от действието се развива на различни междупланетни бази.

„Аз роботът“ на Айзък Азимов е на из. „Народна младеж“, няма ново издание – сборникът е включен в едно по-ново здание, с общото заглавие „Роботите“, но и то е изчерпано и го няма на пазара, така че вариант остават библиотеките и букинистите. Моето издание е купено от сергия със стари книги и даже има посвещение в началото, което е с такъв артистичен почерк, че трудно разчитам. Преводът е на Тодор Вълчев, а илюстрациите на Никифор Русков /да, книгата има и илюстрации/.

И.

Малко цитати, които ми харесаха:

„Джордж Уестън се чувстваше чудесно. За него вече бе станало навик в неделя следобед да се чувства чудесно. Вкусно, обилно ядене, удобен, мек стар диван, на който да се изтегнеш, но в брой на „Таймс“, домашни пантофи на краката и никаква риза, която да те притеснява – как да не се чувстваш чудесно?
Обаче влизането на жена му предизвика недоволство у него. След десетгодишен брачен живот той все още имаше глупостта да я обича и не ще и дума, винаги ѝ се радваше, но следобедната почивка в неделя беше свещена за него, а за да се чувства човек чудесно – както той разбираше това, - му бяха необходими поне два-три часа пълна самота. Затова той заби поглед в последните съобщения за експедицията на Лефебр и Йошида за Марс (този път те бяха стартирали от лунната станция и имаше голяма вероятност да успеят) и се направи, че не забелязва жена си.“

„Една от любимите сентенции на Грегъри Пауъл гласеше, че от паника полза няма.“

„Роботът МС излезе и двамата останаха сами с Кюти, който все още стоеше неподвижен.
- Е – ухили се Пауъл, - сега вече вярваш ли, че ние сме те създали?
Кюти отговори кратко и безапелативно.
- Не!
Усмивката на Пауъл застина и бавно изчезна от лицето му. Донъвън просто зина.
- Вие само сглобихте вече готови части – продължи Кюти. – И направихте това много умело – инстикт, предполагам. – но вие не създадохте този робот. Частите са създадени от Всемогъщия.
- Слушай – изхриптя Донъвън. – тези части са произведени на Земята, след което са изпратени тук.
- Е, е – отвърна успокоително Кюти, - няма да спорим сега.
- Така е, както ти казвам! – Донъвън се хвърли напред и сграбчи робота за ръката. – Ако беше прочел книгите в библиотеката, те щяха да ти обяснят всичко, без да оставят ни най-малко съмнение.
- Книгите ли? Аз съм ги изчел – до една! Много добре са измислени.
Неочаквано в разговора се намеси Пауъл.
- Щом си ги изчел, какво повече да говорим! Не можеш да си опориш. Простоне можеш!
В гласа на Кюти прозвуча съжаление към тях.
- Но, Пауъл, за мен те съвсем не са достоверен източник на информация. Вярно е, че и те са създадени от Всемогъщия, но са предназначени за вас, а не за мен.
- Това пък откъде го измисли? – попита Пауъл.
- Аз, като мислещо същество, съм способен да изведа истината от априорни положения. А за вас е нужно някой да ви обясни вашето съществуване, защото, макар и да имате разум, не сте в състояние да разсъждавате. И този някой е Всемогъщия. Разбира се, няма нищо лошо в това, че той ви подхвърля тези смешни представи за далечни светове и хора. По всяка вероятност вашият мозък е твърде примитивен, за да може да възприеме абсолютната истина. Но тък като на Всемогъщия е угодно вие да вярвате на вашите книги, аз няма да споря повече с вас.
На излизане той се обърна и добави меко:
- Вие не се огорчавайте. В света, създаден от Всемогъщия, има място за всеки. Имате място и вие, горките човеци. И макар, то да е скромно, ще бъдете възнаградени, ако се държите, както подобава.
Той излезе с благостно изражение, каквото подхождаше за пророка на Всемогъщия, а двамата останаха сами и избягваха да се погледнат в очите.“

„-Аз мисля, че те разбирам – промълви доктор Келвин.
- Аз, знаете чета мисли – продължи роботът – и нямате представа колко сложни са те. Много от тях остават неразбираеми за мен, защото моят начин на мислене няма почти нищо общо с вашия. Но независимо от това аз се опитвам да вникна в него и вашите романи ми помагат.
- Да, но боя се, че когато чрез съвременния роман се запознаеш с някои душевни преживявания – в гласа ѝ трепна горест. – нашите мисли и чувства ще ти се сторят досадни и безцветни.
- Нищо подобно!“

„-…Всичко, което съдържа в себе си някакъв живот в себе си, въстава – съзнателно или несъзнателно – против всякакво господство. А още повече ако това господство се упражнява от по-низше или възприемано като по-низше същество. Физически, а в известен смисъл и умствено роботът – всеки робот – стои по-високо от човека. Защо тогава той се подчинява на човека? Само благодарение на Първия закон. Без този закон още първата заповед, която се опиташ да дадеш на робота, ще доведе до твоята гибел.“

„- Всичките новини са при тях – каза той.
- Как не! – възрази Роисън. – Под тия златни доспехи на генерала няма нищо. Съблечеш ли го, ще откриеш само една поточна лента, която пуска заповеди надолу и прехвърля отговорността нагоре.“

„…Имаше изражение на човек, който е хванал душата си с две ръце, разтърсил я е здраво и я е изправил на крака. В гласа му дори имаше зачатък на търпение.“

„- Прав сте – съгласи се доктор Келвин, - но забелязах напълно естествения ви страх, че може да обезумеете. Този страх би могъл да ви попречи да изпълните задачата си, затова реших да ви оставя да си мислите, че единственото ми съображение да ви изпратя на кораба е, че целя роботите повече от хората. Това, както предполагах, щеше да ви ядоса, а ядът, драги ми доктор Блек, понякога се оказва много полезен. Ако не друго, един ядосан човек се плаши по-трудно, отколкото ако не е ядосан. Излезе, че съм била права. – Тя сключи ръце в скута си и на лицето ѝ се появи нещо съвсем близко до усмивка.“

„Фундаменталистите смао това чакаха. Те не представляваха някаква политическа партия или религиозна секта. Това бяха хора, неуспели да се приспособят към „атомния век“, както се казваше някога, когато атомът беше все още новост. Всъщност това бяха привърженици на простия живот, тъгуващи за една действителност, която сигурно не е била толкова проста за тези, които са я изпитали на гърба си и които затова на свой ред са били привърженици на простия живот.“

„В гостната беше и доктор Сюзън Келвин. Седнала сковано, стиснала устни, тя имаше студения вид на човек, който толкова дълго е работил с машини, че в кръвта му се е вляла и малко стомана.“

"Фантастична светлина", Тери Пратчет

Това е втората книга от света на Диска, която ни представя премеждията на Ринсуинд в комбинация с Двуцветко, която чета за трети път. За тези двама герои вече съм говорила тук, така че няма да ги представям.
Книгата започва с момента, в който свършва „Цветът на магията“, а именно – изпадането им от ръба на Диска, което не ги убива така, както би се случило на едни обикновени хора, защото седемте магии от магическата книга Октаво правят всичко възможно да запазят живота на Ринсуинд. Единствената причина, поради която го правят е, за да могат да бъдат произнесени заедно с осмата, загнездила се в главата на най-некадърния магьосник от Невидимия Университет.  Двуцветко е ясно защо оцелява – той си има Багажът.
Двамата приятели се щурат насам-натам из Диска, като междувременно попадат на възстаричкия герой Коен, с когото продължават приключенията си. Към тях се присъединява девицата Бетан, която те спасяват от жертвоприношение, част от ритуала на друидите. Ринсуинд е от малцината, попаднали живи в дома на Смърт, когато отива да спаси Двуцветко. То няма много какво да го спасява, защото междувременно Двуцветко научава Смърт, Глад, Война и Чума да играят хазартни игри с карти, без изобщо да осъзнава къде и при кого е попаднал. А Ринсуинд се запознава с дъщерята на Смърт – Изабел и почти умира наистина.  Добре, че се появява Багажът, за да спаси магьосника и туриста от това опасно място. Междувременно една червена звезда приближава Диска. Или по-точно Дискът приближава звездата. А магьосниците от Невидимия Университет стават жертва на собствените си интриги за завземане на властта. Нищо ново под слънцето, дори и за магьосници от такъв ранг. Основната фигура сред тях в този разказ е Траймън, който е свръхамбициозен и се опитва да стигне до върха с всякакви средства. Именно той изпраща Герой да намери Ринсуинд, за да се докопа до магията в главата му. Героят се оказва Героинята Херена, която е напориста, но не много умна и след срещата с комбинацията Коен + Багажът + останалите, се оказва с провалена мисия. И така компанията се озовава в малък град, а после и в Анкх-Морпорк, за да установи, че и на двете места, както и по целия Диск хората тотално са откачили. Звездата вече е огромна и всички са убедени, че идва краят на техния свят. Заражда се нова религия. Хората отричат магьосниците, отричат реда, който е съществувал, рисуват си звезда на челото и се опитват да се спасят. Неясно къде и как. Трайман, бивш съученик на Ринсуинд в Невидимия Университет, се опитва да побере в главата си останалите седем магии от Октаво, но те се оказват много по-силни от него и отварят портал към подземното измерение, от където наизлизат ужасяващи създания. Ринсуинд успява да изпадне в особено състояние, в което не само се справя със съществата, но прочита осемте магии и така затваря портала. А в крайна сметка А‘Туин се приближава до звездата и от осемте магии се появяват осем сфери, след разпукването на които се излюпват осем малки костенурчета. Върху гърба на всяко костенурче има по четири малки слончета и върху тях по един малък Дисков свят, който тепърва предстои да расте и да се развива. Октаво пък , след прочита на магиите, бива погълната от Багажа, където е най-сигурното за нея място. На финала Двуцветко се прибира у дома и подарява Багажа на Ринсуинд.
За това колко е остроумен Тери Пратчет няма да пиша, извадените цитати сами говорят достатъчно. Неговата енциклопедичност в комбинация с чувството му за хумор този път осмиват митологизирането на образа (Коен, който е на около 90, беззъб, с болки в гърба и щракащи колена), фалша в академичните среди (интригите в Невидимия Университет), склонността на човечеството да си измисля и да се обединява около нова религия в момент на плашеща неизвестност (хората със звезда на челото), озверяването на тълпата към всеки, който не споделя нейните идеи (хората със звезда на челото). Тези са на първо, добре де, трето четене, ама през много години. Със сигурност има още доста нишки, за които може човек да се хване и да извади аналог от световната история. Тери Пратчет никога не се задоволява само с един план.
Фантастичната светлина е онова, което се излъчва от Октаво, книгата събрала в себе си осемте велики магии.
Страхотна книга – забавна, динамична, остроумна и изпълнена с интересни парчета от нашия свят, пренесени на гърба на гигантската костенурка А‘Туин.
„Фантастична светлина“ на Тери Пратчет е на изд. „Вузев“, в превод на Мариана Захариева, а корицата е оригиналната на Джош Кирби. 

Ето и малко цитати /много е трудно да са малко/:

„Слънцето изгряваше бавно, сякаш се чудеше дали си заслужава труда.“

„Всички граждани на диска с някакви претенции за култура неистово се дразнеха, че ги управляват богове, чиято представа за възвишено артистично преживяване съвпадаше с мелодичния звънец на врата.“

„Всъщност Ринсуинд никога не разговаря отново точно с това дърво, но от краткия им разговор, то разви основите на първата дървесна религия, която след време завладя горите по света. Тя проповядваше следното: дърво, което е добро дърво и води чист, благоприличен и възпроизведен живот, може да бъде уверено, че ще възкръсне след смъртта си. Ако е било наистина много добро, накрая ще се прероди в пет хиляди ролки тоалетна хартия.“

„Странно, той не беше особено обезпокоен. Двуцветко беше турист, първия по рода си еволюирал върху Диска и в основата на самото му съществуване се коренеше непоклатимата увереност, че нищо лошо не може да му се случи в действителност, тъй като не участва в него; той вярваше също така, че всеки е в състояния да разбере всичко, което му казва, ако само му говори високо и бавно, че на хората общо взето можеш да се довериш и че всичко може да се оправи между добронамерени хора, стига само да действат разумно.
На пръв поглед това му даваше шансове за оцеляване малко по-малки от тези на сапунена херинга, да речем, но Ринсуинд с удивление забеляза, че изглежда ефектът беше обратен и пълната безчувственост на малкото човече към опасности от всякакъв род някак дотолкова ги обезкуражаваха, че те се отказват и се махат.“

„Тогава вождът почтително се обърна към госта си, дребна фигурка, която грижливо грееше измръзналите си меса на огъня и рече:
- Но нашият гост, чието име е легенда, трябва вярно да каже: кое е това, което човек може да нарече най-великите неща в живота?
Гостът помълча насред нов неуспешен опит да запали.
- Какво кажа? – попита беззъбо.
- Рекох: какво е това, което човек може да нарече най-великите неща в живота?
Войните се наведоха напред. Това навярно заслужаваше да се чуе.
Гостът мисли дълго и дълбоко и после каза предпазливо:
- Топла вода, добра жъболекаршка помощ и мекишка тоалетна хартия.“

„….- Шигурно ши прав – съгласи се Коен. Той седна и прехапа устните си. – Търша подарък за Бетан, нали ражбирате. Ние ще ше женим.
- Решихме, че би трябвало първо на вас да кажем – каза Бетан и се изчерви.
Ринсуинд не успя да улови погледа на Двуцветко.
- Ами това е много….ъ-ъ…
- Веднага щом намерим град, където има свещеник – каза Бетан, - искам да го направим както си му е редът.
- Това е много важно – сериозно рече Двуцветко.
- Ако хората имаха повече морал, нямаше да се блъскаме с разни звезди.
Замислиха се над това за момент. После Двуцветко каза бодро:
- Това трябва да се отпразнува. Имам малко бисквити и вода, ако имате още от оная пастърма.
- О, много добре – пророни Ринсуинд едва чуто. Повика Коен настрана. Както си беше подстригал брадата, старецът с лекота би могъл да мине за седемдесетгодишен в тъмна нощ.
- Това, ъ-ъ… сериозно ли е? – попита. – Наистина ли ще се ожениш за нея?
- Шигурно. Нещо против?
- Е, разбира се, че не, но – искам да кажа, тя е на седемнайсет, а ти си, как да се изразя, ти си от по-старото поколение.
- Ишкаш да кажеш ше е време да прештана да ше шкитам ли?
Ринсуинд трудно намираше необходимите думи.
- Ти си със седемдесет години по-стар от нея, Коен. Сигурен ли си, че….
- Бил шъм женен и преди, нали така? Паметта ми е дошта добра – укори го Коен.
- Не, това, което имам предвид е, ами, искам да кажа физически, въпросът е, какво ще кажеш значи за разликата във възрастта и така нататък, това е въпрос на здравословно състояние, нали така, и….
- Аха – бавно отрони Коен. – Ражбирам какво имаш предвид. Напрежението. Не бях погледнал на нещата от тази страна.
- Да – поизправи се Ринсуинд. – Не си. Е, това е съвсем обяснимо.
- Даваш ми храна жа ражмишъл, беж шъмнение – каза Коен.
- Надявам се, че не съм развалил нещо.
- Не, не – вяло каза Коен. – Не ше ижвинявай. Поштъпи правилно, като ми каза.
Той се обърна и погледна Бетан, която му махна, после отправи взор нагоре към звездата, която се блещеше сред мъглата.
Накрая каза:
- Опашни времена ша това днешните, а?
- Така е.
- Кой жнае какво може да донеше утрешният ден?
- Не и аз.
Коен плесна Ринсуинд по рамото.
- Понякога прошто трябва да ришкуваме – рече. – Не ше обиждай, но мишля, че ще направим вше пак шватбата, а пък, е… - той погледна Бетан и въздъхна, - да се надяваме, че тя ще издържи.“

"Чекмо", Момчил Николов

Това е невероятната история на Йонко, която той самият разказва на един часовник в Австралия. Сега, защо точно на тоя часовник му разказва биографията си, аз няма да издам, защото това би означавало да разваля удоволствието от края, а аз не искам това да постигна.
Чекмо, всъщност му е прякора, който пък е съкратен от чекмедже. А е такъв, защото дядо му е бил дърводелец и му викали Скрина. Та на внука се паднало да е чекмеджето на скрина.  И оттам съкратено – Чекмо.
Обаче, това не е само историята на Йонко, ами историята на целия преход от късния социализъм към т.нар. демокрация. Само че разказана от гледната точка на човек с много силен бизнес нюх и слаби предразсъдъци. Защото в онея години, когато аз съм била малка и толкова ми е разбирала главата, много хора успяха да направят  луди пари от наивизма и доверчивостта на останалите. Които Чекмо нарича „балъци“. И те, вярно са си балъци, то като се замисля и аз съм си един стопроцентов представител на тази прослойка.  Добре че съм била сравнително малка и не съм срещала ни един Чекмо по пътя си.
Всъщност, той е от хората, които притежават силно развито чувство за справедливост и чест и в същото време още по-силно развит усет за бизнес. А всичко това е гарнирано със смел авантюризъм и хазартност в живота.
Няма как да успееш, ако не се хвърляш с главата надолу понякога, дори и с риск да си счупиш врата.
Животът, който живее Чекмо е така наситен от преживявания, че все едно не го живее един човек, ами няколко. Още повече че има и такива, на които и за няколко прераждания не им се случват толкова неща. А освен това той е от оня тип хора, които, каквото и да подхванат, им се получава. Е, поне повечето, има, разбира се, и изключения.
Сега малко за историческите събития, описани в книгата.  Защото всъщност това не е просто биографията на някой си Йонко, а е биографията на цял един период от нашата история. Първото е Възродителния процес, в който Чекмо взима пряко участие,  като се изрепчва на милицията и предлага да си смени името с турско. Следва бой и изнудване за доносничество. По време на казармата, когато, за да се спаси от съд, защото пребива един капитан, Чекмо влиза в лудница, се случва смяната на управлението на България. Тодор Живков си подава оставката. Или му я подават. Малко след това героят на този роман избягва в Германия, Берлинската стена е паднала, но Изтока още не в Запада. Там Чекмо среща голямата си любов – Теодора и двамата заедно започват своята епопея по лагерите, защото са подали документи за политически емигранти. По това време САЩ нанасят удар над Персийския залив и започва войната в близкия Изток. В крайна сметка Чекмо и Теодора не завършват процедурата, ами се връщат в България, която от Народна е станала само Република. На родна земя Чекмо завърта страшен бизнес с хазартни машини и всичко би било добре, ако не го привиква пак оня капитан, който е наредил да го бият по време на Възродителния процес и не му предлага да участва в преразпределянето на парчетата от България. Това е периода с куфарчетата с парите, бъдещите групировки, подготвянето на почвата на голямата приватизация. Всъщност, като се казва предлага, то е само условно, защото това не е предложение, което има право да откаже. Така че Чекмо и Теодора емигрират в Нова Зеландия, където започват живота си отначало. Междувременно в България са настанали онези смутни 90, по време на които цари борческия хаос на групировките и преразпределяне на силите на деня.
От бизнес с порно филми, през спекула, измами и накрая  снимки в истински филми, животът на този човек е едно безкрайно приключение.
Най-интересното е, че в книгата има толкова много разговори, без нито един ред пряка реч. А през цялото време имаш усещането, че си говорите на чаша на масата и той ти разказва всичките тия случки и събития.
Още по-интересното е, че аз наистина познавам такъв човек. С друга съдба, други случки, но от същата кръвна група. Който, ако го слушаш, си напълно убеден, че си измисля и няма как всичкото това да го е преживял и да е още жив. Така че това направи книгата още по-любопитна за мен. Сега, дали всичко, което е описано е станало точно така или авторът си е доизмислил някои истории, няма толкова голямо значение. Защото в случая важното е, че то може да е станало точно така.  А аз през цялото време си представях човека, когото познавам , въпреки че знам как изглежда прототипа на Чекмо. А откъде знам ли? Бях на премиерата на книгата, на която присъстваше и той, освен автора. Даже сега си мисля, че има смисъл да се направи още една премиера, т.е. то няма да е премиера, ами нещо като следмиера – след като сме прочели книгата, историите и случките, които ще разкаже истинския Чекмо, биха ни звучали по съвсем различен начин и биха придобили друг смисъл. Защото аз сега нищо не си спомням от тия неща, които тогава той разказа, а сега бих ги свързала с определени случки от книгата. Не знам защо отидох на тая премиера и какво ме накара, като бях напълно сама, не познавам и някой, който е свързан с книгата. Просто усещах, че ще ми хареса. И не останах разочарована – на премиерата намерих цяла компания приятели, чух куп интересни истории, които не са включени в разказа, а книгата е страхотна.
И накрая ще завърша с автографа от Чекмо : „Всички сме уникални, разликата е в диагнозата“

„Чекмо“ на Момчил Николов е на изд. Сиела, а корицата е на Дамян Дамянов. Много е добро оформлението – някак в тази корица, която е като някаква игра на флипер, е вплетено всичко най-важно от историята на Йонко и е уловен стила на времето.
И.

„Повечето хора минават през живота си без нито едно приключение, приятелю. Раждат се, живеят и умират, без да им се случи нищо запомнящо се. Избягват риска, залагат на сигурното. Пропускат възможностите, осигуряват си съществуването. Всеки ден прилича на предишния. Знаеш как е: въртят се в кръг, както се въртят твоите светещи стрелки. Разликата е, че ти нямаш избор, това е твоята работа, така са те направили, такова е твоето устройство и предназначение – да измерваш времето. Хората обаче имат друго устройство и предназначение, имат избор и възможности.“

„….Сега, отдалече и отвисоко виждам много и различни пътеки, тези пътеки са ясни, добре очертани, преливат в хубави и поддържани, широки и гладки пътища, които водят към сигурни места: места мечти. В началото на пътешествието обаче пътеките са ти в краката и тогава те са съвсем незабележими. Вият се, преплитат се, подмамват те, объркват те; тръгваш нанякъде, но стигаш другаде или никъде. Вървиш дълго и когато разбереш, че си погрешната пътека, вече е късно за връщане.“

 „Много се говореше – по телевизията, къде другаде да чуеш такива простотии – че социалистическият човек, човекът на бъдещето, е много повече духовен, отколкото материален. Вижте сега, аз много съм мислил по въпроса и мога да го кажа смело, с ръка на сърцето: по-материален човек от социалистическия не се е раждал и няма да се роди на планетата Земя. Просто е – когато материалът не стига, когато материалът е дефицитен, човек става жив дявол, за да си набави нужния му материал. Обладава го една нечовешка материална сила, която направо завира духа му в на кучето дивия и го кара да върши невъзможни за обикновения, несоциалистически човек подвизи. Примерно: да пропътува няколкостотин километра до Каспичан, където с обединените връзки на цялата рода да си купи фаянсови плочки; да се разкарва осем пъти с жигулата дотам, докато уцели цвета, за който копнее с цялата си социалистическа душа и сърце. А после, след като се посъвземе от пътуването и окото му се засити на небесносините плочки, да почне – първо плахо, а после и по-уверено , по-мащабно – да мечтае за персийски килим. И отново цялата процедура: търсене на връзки, планиране, стотици километри с жигулата; тоя път до Сливен, щото нали персийските килими, всеки знае, се произвеждат в Сливен от легендарни тъкачки мнгомашиннички. След килима идва ред на секциите, след тях – на дивана, на цветния телевизор „ВеликоТърново“. И така – за всяко нещо. При тези условия кажете, ама честно, с ръка на сърцето: какъв дух ще да е тоя, дето ще оцелее? Материя си трябва, яка материя. И да не забравяме върховния принцип: на вскиму според потребностите, от всекиму според възможностите.“

"Значи, от тия резки промени, дето изведнъж се стоварват в държавата и са съвсем неочаквани, направо необичайни и шокиращи, народът сто процента превърта и получава някаква масова реактивна психоза."

„…Защо, какво се беше случило? Това, че бяхме пораснали се бе случило и бяхме започнали да мислим за нас си не като за едно неразделно цяло, което заедно е силно, а като за отделни хора. Отделни, дребни душици, всяка със собствени сметчици и планчета, които понякога, няма как, се разминават в името не на приятелството, а на личните интереси. Сигурно, мислех си и си пушех салема, с мозъците на хората се случва нещо в процеса на порастването и те почват да разграничават себе си от всички останали, да се чувстват отделни личности. И колкото повече остаряват хората, толкова по-отделни от другите хора се чувстват, толкова по-големи егоисти стават. Май щеше да излезе вярна приказката - че животът разделя хората. Не е нужно да се карате, да се биете, да се смразявате. Вървите си заедно, вървите и  просто в един момент стигате до кръстопът. А там, нали е кръстопът, пътища всякакви. Стоите си вие известно време заедно , оглеждате се, чудите се кой път да изберете; един си мисли едно, друг си мисли друго. После единият вика: абе, братле, аз май ще хвана наляво. Ти пък ми казваш: е, хубаво, аз пък съм надясно, айде чао и се обаждай. Е, как, много ясно, ще се обаждам, как няма да се обаждам, ще се виждаме при всяка възможност. А те с годините възможностите стават все по-малки и срещите все по-редки; с голяма лекота се случват тия раздели, от само себе си.“

„Малко ми поолекна де, щото, като видиш, че даден човек, дето си го идеализирал, не е съвсем идеален, по-лесно е да приемеш и твоите си недостатъци и слабости; ясно е какво имам предвид.“

„Истински ад, казвам ви, ама Чекмо не поддава. Стиска зъби и изпълнява. Каквото ми кажат, аз само отговарям: слушам, тъй вярно, изпълнявам; бая ми обедня речникът в армията, ама то по принцип не вярвам на някой да се е обогатил там.“

„Другото обаче изглеждаше малко по-сложно, не го разбирах добре какво точно означава: болният има фалшиви вярвания. Демек – вярва в неща, които не са истина, и то с такава сила, че нищо не може да го убеди в обратното. Ми то по тая линия на истината, ако се замислиш – така разсъждавам аз – целият живот, от А до Я, си е едно фалшиво вярване. Ако човек няма фалшиви вярвания, ако не си представя, че нещо хубаво ще му се случи, как ще устиска цял един живот?“

„И си знаех, чувствах го: всичко, което ми се беше случило – сам си го бях направил, никой не ми беше виновен. Така че вместо да мрънкам и да се отчайвам – то и това може по принцип, ама за малко, без да се прекалява – трябваше да се приема, че животът ми се беше обърнал на сто и осемдесет градуса. От друга страна – на всички в държавата, и без да се бият с разни капитани, и без да лежат по лудниците, животът им се беше обърнал на сто и осемдесет градуса. Пък най-лошото на това да ти се обърне животът нас сто и осемдесет градуса, е – разсъждавах – че не знаеш накъде точно си с главата и закъде си тръгнал. Уж си мислиш, че било напред, ама всъщност то било назад; изобщо разбълниква ти се мозъкът, объркват ти се посоките и представите, така че и Кашпировски не може да ти ги оправи.“

„Разберете ме: когато окото ти е свикнало с едни магазини, в които има само консерви със зелен боб и пластмасови оливерници, ти е малко шокиращо да видиш това изобилие. Невъзможно и несправедливо ти се струва тука да има всичко, а при нас – нищо, така неравномерно да са разпределени стоките и продуктите. От друга страна, цялото ти самочувствие, дето си го имал и дето си го градил в живота си, изведнъж изчезва, спихва се. Почваш да се чувстваш като някой малък и незначителен; и съмнения те обземат. И си казваш: брей, да не вземе да излезе така, че целият живот, дето съм го живял до тоя момент, е бил някаква фалшива реалност, която няма нищо общо с истинската? И си мислиш, разсъждаваш: сега, тия хора, тия охранени и румени немци, дето могат спокойно да го имат всичко това, сигурно са много по-умни от мене и от всичките нас, които се редим на опашка за карантия….“

„Сигурен признак: усетят ли се и балъците, че в нещо има пари, трябва да палиш и с двеста да се махаш от това нещо: парите в него вече са свършили.“

„….Може и да е измамен, ама пак е на кяр човечецът, аз с банките по мошеничество не мога да се меря, нямат стигане….“

„Щото човек, като има някакви мечти, тия мечти не му дават мира, човъркат го, ядат го – каквото и да правиш, все мечтите са ти в главата и всичко останало ти се струва някак си маловажно, не може да погледнеш кой знае колко сериозно на него. Правиш го, щото може да го правиш, но знаеш, че най-важното нещо ти е мечтата, нея трябва да гониш до дупка, тя е истинският ти живот, който има смисъл, тя те крепи. Когато, обаче разбереш, че с мечтата ти е свършено, като попремине тоя период, дето ти е много гадно, и си мислиш, че не с нея, ами с теб е свършено – тогава забелязваш, че животът ти не е само тая мечта, ами много други работи, на които можеш да обърнеш най-накрая внимание.“

„А и както се оказва – и не трябва да се влюбваш в разни градове. Защото те за разлика от хората – които в общи линии имат едни и същи номера и е лесно да ги опознаеш и предвидиш – са многолики…“

„И още оттогава, от нашата първа среща, тя усеща това, което и аз усещам: една голяма любов, дето идва, направо се е засилила като бързия влак; като подарък от Съдбата за всички поети рискове и преодолени препятствия. Усеща тя любовта и ония невидими нишки, които по някакъв чуден начин я свързват с мене. Ето как си го представяла образно: като изстреляни от гигантски флипер топчета, които се блъскат с бясна скорост между милиарди други топчета, минават през всякакви лабиринти, криволичат, сменят многократно посоките, летят в пространството, отъркват се за кратко в тоя, в оня и накрая с бясна скорост се сблъскват едно в друго. И тоя сблъсък е толкова силен, толкова чакан, толкова желан, че тия две топчета уж здрави, уж корави сами по себе си, потъват едно в друго, сливат се и стават едно общо топче – двойно по-силно, двойно по-здраво; заедно да лети из пространството, заедно да преодолява препятствията, заедно да мачка живота. Всичко това тя го почувствала на тая първа среща, ама много ясно, не бързала да ми го съобщава, искала да се увери, че преценката ѝ е правилна;  такива са жените, подозрителни.“

„…И настроението не е същото. Опитвам се аз да оправя положението, философствам, то с философстване най-лесно се замазват нещата…“

„…Само че – то не е задължително, но обикновено в четири от пет случая е така – като ти започне денят накриво, с нерви и драми, така си и продължава; те и затова хората са измислили поговорката, че денят се познава от сутринта.“

„А те това – сигурен съм – не го правят, без да искат, ами най-нарочно, такава им беше стратегията и практиката – да разделят хората, да ги отчайват, в депресия и безизходица да ги хвърлят. Щото тебе като те разделят с любимите хора, дето са ти единствената опора и упование в тая непозната държава, как се чувстваш? Като самотна лодка в бурното море – ето как се чувстваш. Люшкаш се, люшкаш се, а на края не издържаш – хващаш се за спасителния пояс, дето услужливо ти го подхвърлят, събираш си корабокруширалото семейство и айде обратно на брега, откъдето си дошъл.“

„Аз, вика, често се съмнявам дали пък не съм умрял вече, дали не съм се замотал някъде из кръговете на ада, а? Жив си бе, успокоявам го, не може ти да си умрял, пък ние да сме живи. А, вика, може и вие да сте умрели, ама да не си спомняте, то в тоя динамичен живот може ли човек пък всичко, което му се случва да помни?“

„Няма лошо, ухилва се Иван Запрянски, даже може и да е много добре това, че си атеист, обаче само в двайсет и пет процента от възможните случаи. Как така, чудя се. Ами така, обяснява, те, случаите, в общи линии са четири: или има Бог и ти вярваш в него, или няма и ти не вярваш – това са добрите варианти. Лошите са ако има Бог и не вярваш, и ако няма, пък ти вярваш; малко е като тото цялата работа, като тука има, тука нема. И за пети вариант се сещам, викам му, да си оставиш вратичка: хем да вярваш, хем да не вярваш, да казваш, че има някаква висша сила за всеки случай, и от време на време да се кръстиш. Е, да, съгласява се, това си е наш, български номер, да се подсигурим, ако нещо се объркат сметките; ама не се заблуждавайте, Бог си има начини да хване тарикатите. Мислиш си, смея се, щото аз такива тарикати познавам, брат ми, че и Бог могат да врътнат без проблеми.“

                                                                                            

„И си мисля, викам си на акъла: от тук нататък, каквото и да става, няма да се поддавам на отчаянието, щото то е по-силно и от тока и те убива със сигурност, ако му се оставиш. Всеки проблем има решение – ако човек търси решение, а не лопата, с която да се самозакопае.“

„Обаче когато си подготвен за най-лошото и му се противопоставиш с най-доброто от себе си, тогава нещата могат да се развият в неочаквана и благоприятна посока.“

„Щото аз много добре им познавам психиката на българските тарикати: като се е светнал един и другите го видят, че вади пари, моментално ще го изкопират. Никой не си напъва акъла да измисля нещо ново, появи ли се далавера, моментално на клона се накачулват всички маймуни.“

„Тука, мисля си, така съм го планирал – не само за конкретния случай, ами и за бизнеса като цяло – доктрината на меката сила ще прилагам аз. Това, за тая доктрина за меката сила, аз съм го научил от ония моите учители в Тегел, да са живи и здрави, където и да са по света сега. Обяснявам с няколко думи: планирал съм да постигна желаните резултати посредством доброволно участие, на база привлекателност на предложението, взаимни симпатии и взаимна изгода. Тъй както американците прилагат тая мека сила по целия свят – с изключение на тук-там някоя бомбардировка или друг зулум – и лека-полека го завладяват.“

„Обаче – аз това си го повтарям непрекъснато, нещо като мото в живота ми е – никакво отпускане. Щото човек, ако се отпусне, ако се главозамае, ако стои на едно място и лежи на една кълка, вместо да върви напред и да се оглежда за нови възможности, той рано или късно тръгва назад и в крайна сметка пада по гъз. Това е положението, в природата всичко е движение; или напред и нагоре, или назад и надолу. Вариант мирно, по средата, няма.“

„Мислеха, че леко си измислям, преувеличавам. Ама те и за други истории, като почнех да им разказвам, си мислеха, че послъгвам, явно – ограничено въображение; като не могат да си представят, че на тях може да им се случи нещо необикновено, не могат да си представят, че и на някой друг ще се случи. Те така по принцип са повечето хора, аз това вече го бях разбрал, затова не се обиждах, като ми се смееха някой път и ми казваха, че ги мятам на върбата; какво да им се обиждам, толкова са им границите на въображението, нищо не може да се направи.“

„…..тоя сърф, дето всичко ти мърда под краката, не е за хора без двигателна култура. И не само, и концентрация трябваше голяма: да не мислиш, да не чувстваш нищо освен водата, да не виждаш нищо друго освен вълната. Номерът е да усетиш коя е твоята, коя, образно казано, ще ти разреши да се понесеш по нея. Щото има вълни и вълни. Както има хора и хора. Един човек е подходящ да се понесе на една вълна, друг – на друга. Има и такива, дето изглеждат точно като за тебе, все едно сте родени един за друг, ама така ще те подлъжат, така ще те завъртят, така ще те ударят, че после ще плюеш цял ден пясък и ще се радваш, че си оживял.“

„Поздрави от синята палатка“, Петя Кокудева

Отдавна следя публикациите на Петя Кокудева във ФБ. С всяко нейно пътешествие сякаш и аз се пренасях на разни интересни места, описани по вълшебен начин. Удивлявах се откъде изнамира тези страхотни истории, част от които си запазвах за повторен прочит, а други споделях с най-близките ми хора. Понякога ѝ досаждах с коментар „кога ще издадеш книга?“, като много други. J
Затова „Поздрави от синята палатка“ беше една от двете книги в списъка ми от Коледния панаир на книгата. Този път реших да не си купувам много, а само онова, което наистина искам.
Не бързах да я прочета. Вече я има, написана е, пълна е с чудните им снимки от пътешествията. Няма нужда да се излапва лакомо, по-добре да си я вкуся бавно.
Не стана бавно. Всъщност, ако трябва да съм съвсем честна, в началото даже ми нагорча. Очаквах онези дълги, любопитни истории, които четях във фб, събрани просто на едно място. А те – едни кратички такива, като въздъхване. Докато прочетеш някоя и тя вече свършила.
Докато не осъзнах какво всъщност представлява тази книга – това са хайку-пътеписи, в които има всичко – има усещания, споделяне, емоция, интересни факти, любопитни истории, философия. Само едно няма. Няма претенция. Няма го онова размахване на пръст, с което някой пребивавал в дадена държава седмица, месец или година вече ти обяснява високомерно кое как е там.
Тези пътеписни хайкута ти отварят една врата, през която, ако искаш можеш да минеш и да потърсиш онова, което те вълнува. И ти помагат да усетиш как се чувства едно любопитно, весело момиче с голямо въображение.
Първоначалното ми мнение за книгата се претърколи на 180 градуса и аз всъщност я изчетох с голямо удоволствие.
А в начина, по който пътуват и опознават света Петя и приятеля ѝ, съм абсолютно влюбена.
„Поздрави от синята палатка“ на Петя Кокудева е изд. Жанет 45“, фотографиите са на Георги Янев, а корицата е на Люба Халева.

И.
 

„Хелене е седнала на стълбата и си спомня: „С хората от града бяхме на улицата за посрещането на първия автобус с бежанци. Когато вратите се отвориха, първо започнаха да слизат деца. Избягах вътре в къщи да се наплача. При пристигането на следващите автобуси си пъхнах камъче в обувката – като притискаш пета в него и те боли, е по-трудно да заплачеш.“

„Ако знаеш какво ти е и имаш яснота за пътя напред, дори да е мъчен, с него се свиква. Но когато не знаеш, тогава…просто няма с какво да свикнеш.“

„За кой ли път си го казвам: никой не е толкова лош, стига да го разбереш.“

„Дънди Пъркинс е редови полицай от Куинстаун. Като много кивита, и той е стопанин на стадо овце. Качва се на раздрънкания си джип и юрка стадото напред, правейки такива резки завои, за да контролира овчия поток, че свят да ти се извие. Като го питаш не му ли се драйфа от тия лашкания, той обяснява: „Със завоите е като с живота. Ако седиш до шофьора и си просто пътник, ти става лошо. Но, когато ти караш, нямаш грижи.““

„БАМБУКОВИ УРОЦИ
Киото, Япония

Следвай вятъра, остани при корена
Бамбукът е много високо дърво, което е стабилно вкоренено, но се полюшва и от най-слабия бриз. В бамбукова гора непрестанно се чува мелодичният звук от почукването на тези кухи дървета едно о друго. Бамбуците следват вятъра и не се съпротивляват на движението, но едновременно с това са трудно изкореними и стабилно заземени.

В крехкостта е силата
Изненадващо е да видиш колко тънък, гладък и деликатен е бамбукът. На всичкото отгоре е и кух. Обаче е сред много малкото дървета, които оцеляват и в летните свръх горещини, и в лютите зими. И най-вече - при тайфун.

Готов за действие
За разлика от повечето дървета, бамбукът не изисква много обработване, нито пък полиране, за да се използва. Той просто е готов. Както казват японците: „Бъди като бамбука - винаги готов да последваш промяната.“

Мъдростта на празнотата
Кухата сърцевина на бамбука напомня на японците, че често сме твърде изпълнени със себе си и собствените си представи за нещата – и така нямаме място да поемем новото.

Ритъмът на развитие
Бамбукът е сред най-бързо растящите дървета, Той е своеобразен пример за японците да бъдат отдадени на личното си израстване, но да не прибързват. Така както за бамбука дъждовният сезон значи по-бърз растеж, и за човека има периоди на по-скоростен и на по-бавен растеж.“

„Сал: Понякога е хубаво да приемеш, че сцената, на която танцуваш е страданието. Това казвам често на моите студенти. Животът е мъка. Но това не е някаква обреченост. Просто е добре да не се опитваш да го отричаш, да не си затваряш очите пред това, че животът е страдание.“

"Светът на акото", Тери Пратчет

„Светът на акото“ е много забавна книга. И няма как да не е, след като авторът ѝ е най-остроумния човек на планетата. В тази книга съавтор е и неговата съпруга – Лин. Семейство Пратчет този път ни въвеждат в историята на акото и най-вече ни го представя от неговата полезна страна. Ако се чудите какво полезно може да има в едно ако, то се сетете къде растат най-вкусните зеленчуци. Кожарите също имат какво да кажат по въпроса.
Всъщност това е книга в книгата. „Светът на акото“ от госпожица Педагогия О‘Майна е книгата, която жената на капитан Ваймс чете всяка вечер на сина им. Ваймс е част от градската стража на Анкх-Морпорк, в една друга поредица, която също е супер готина, а тази книжка от бележка под линия се превръща в самостоятелно произведение.  А Пратчет за пореден път ни показва какъв изключителен майстор в правенето на светове и връзките между тях е. На задната корица на книгата има забележителна библиография от Педагогия О‘Майна, която, за огромно съжаление, остава нереализирана.
Историята, написана от госпожицата,  е за Джефри, който е изпратен в Анкх-Морпорк да гостува на баба си и който внезапно развива огромен интерес към всякакъв род екскременти. Сприятелява се с градинаря Просто Хъмфри, който му разкрива полезността на акото като източник на скъпоценен тор. От там му хрумва идеята да събира ако, а в последствие и да направи най-големият Музей на акото в света. По детски чист и любопитен и през събирането на отходния материал на живите същества, Джефри всъщност се запознава с бита и част от историята на големия мегаполис.  Баба му пък му урежда среща със Сър Хенри Кинг, мастит бизнесмен, чийто бизнес се основава на събирането на екскременти, сортирането им и продаването им на хора, чийто дейности, които се нуждаят от тях. Симпатичното в тази история е подкрепата, която получава Джефри в това свое странно занимание.
И, ако си мислите, че в книгата става въпрос само за ако, ще бъдете напълно прави. Но, както пише в предговора:  „Насред скатологията обаче имаше наистина доста интересна информация за септичните ями, боклукчиите и кенефаджиите и как кучешкият тор спомага за направата на най-първокласните кожи, и разни други неща, каквито въобще не ти е хрумвало, че ти трябва да знаеш, но веднъж чути, някак ти се забиват в главата.“ Бележките под линия от автора помагат за това в главата ти да влезе освен смешна, но и интересна информация. Така, че много горещо препоръчвам тази тъничка, но изключително забавна книжка, като за по-добър ефект може да я четете на обществени места. Ако се вижда корицата, ще си осигурите въздух около вас, така че никой няма да нарушава личното ви пространство. За 3D ефект, може да я озвучавате. И без това вече всякакви странности се забелязват по улиците, една повече няма да направи особено впечатление.
Илюстрациите са великолепни – черно-бяла графика в духа на миналия век, от художника Питър Денис.
„Светът на акото“ от госпожица Педагогия О‘Майна, на Тери и Лин Пратчет е на изд. „АРХОНТ-В ООД“, в превод на Катя Анчева, а компютърното оформление на корицата е на Гео Ковачев.

И.

П.С. За снимката не са използвани фосили на акита и макар че визуално се доближават до темата, всъщност това са някакви ядки.

Ето и малко цитати от книгата:

„По силата на закона последният звук, който се разнася при всяко комично търсене сред купчина вехтории, е едно гадничко пльонгггг. Такъв е законът. Никой не знае чий е, но въпреки всичко си е закон.“

„Котките са потайни животни, а екскрементите им са толкова зловонни, че и на тях самите не им понасят и затова ги заравят. Също така котките ужасно се смущават, ако знаят, че ги гледаш, докато си вършат работата, и съответно се извръщат на другата страна.“

„Общо взето всички реки, които минават през населени места, излизат доста по-мръсни от тях, отколкото влизат. Река Анкх е прословута със своето зловонно, покрито с кора течение основно заради жителите, които го ползват за отходен канал, чат-пат за гробище, както и за депо за всякакви видове боклуци. Най-големите замърсители са онези, които живеят или работят край мостовете. Изхождайки от човешката природа, ако въпросът е дали да платиш на някого, за да те отърве от съдържанието на цукалото, или просто да клекнеш над дупка, където онова, което не го виждаш – не го мислиш, втората опция печели всеки път. Освен това, ако имаш кофти ден, добиваш известно утешение, че можеш да скофтиш деня на някого отдолу даже още повече, стига да уцелиш момента.“

„- Чичо ти Седрик, лека му пръст, беше като теб. Ако правилно си спомням, имаше много голяма колекция с неща, които приличаха на други неща. Една от най-големите колекции по рода си в целия свят, както ми бе обяснено. – Тя зацъка с език и додаде: - Няма съмнение, особнячеството е родова черта…“

„- Как са се озовали всичките тези животни тук? – полюбопитства Джефри.
- Повечето са подарък на Негова светлост от гостуващи благородия, посланици и тем подобни – обясни господин Понтон. – малко е глупаво наистина, понеже предполагам, че той би предпочел някоя хубава книга, но е станало нещо като традиция. Нали се сещаш – държавните глави си подаряват едни на други животни, които не искат. Още си спомням как султанът на Уаймятюри се появи с половин дузина твари като възголеми кегли, увити като пашкули в черно сукно. Каза ни да ги държим на топло и че щели да се превърнат в гигантски пеперуди. Отне ни време, докато загреем, че са най-недолюбваните му копеленца.
- Какво е копеленце? – запита Джефри.
Преди пазачът да отговори, баба му се намеси с гръмовен глас:
- Вид зеленчук.“

"Танцът на реалността", Алехандро Ходоровски

Много обичам, когато приятелски разговор прерасне в споделяне на книги, които са ни впечатлили. Точно така на едно листче попадна името на Алехандро Ходоровски, чиято книга е „Танцът на реалността“. Винаги си взимам препоръчани ми книги и много рядко приятелите ми са ме подвеждали. Така стана и този път.

Книгата е автобиографична, а историята на този човек е изключително интересна. Всъщност, той е от онзи вид хора, които сякаш са събрали всичките си прераждания в един живот. Ето какво може да се каже за Ходоровски - той е кукломайстор, поет, писател, философ, гледач на таро, драматург, комик, мим, кукловод, танцьор, режисьор, автор на комикси, основател на ново течение в театралното изкуство – „панически театър“, маг, създател на психомагията и психогенеалогията, терапевт.
Алехандро Ходоровски е роден в Чили, потомък на руски евреи /това може да се прочете и на корицата на книгата/, но не това е най-интересното. Всъщност, дълбоко повлиян от мачовското отношение, което има баща му към него и на емоционалното отсъствие на майка му, авторът през целия си живот търси отговор на личните си проблеми и в това търсене стига до изключителни решения на човешките проблеми, които от емоционални преминават във физически.
Заглавието на книгата е продиктувано от онова, което се случва с нас, когато разместим пластовете на реалността и ѝ дадем възможност да ни води през живота, следвайки интуитивно нейния танц.
Накратко (ако изобщо е възможно един такъв живот да бъде разказан накратко) ето най-интересното от биографията на Ходоровски: роден с Северно Чили, в малко градче на име Токопиля, той расте като различен и изолиран от средата си. Това го води до търсене на живот вътре в себе си, с което развива една много богата душевност и фантазия. И все пак в Токопиля той се чувства далеч по-добре, отколкото в Сантяго, където се местят да живеят по идея на баща му. В това второ място той е съвсем неприет и нежелан от съучениците си и преживява доста тежък период. Именно тогава, трупайки в себе си различни негативни емоции, Ходоровски се сдобива с наднормено тегло, а в последствие се справя с този и други проблеми като намира решение на база на вътрешно самовнушение и автотренинг, съчетавайки източни и западни техники. Малко след това избягва от къщи и започва да живее в една комуна, като отново се изолира и започва да шие кукли, изобразяващи реални хора. Това занимание има терапевтичен ефект, както за него, така и за хората, които стават притежатели на тези кукли. След това се оказва собственик на голямо помещение, от което прави ателие и започва да организира нестандартни купони, събирайки едни наистина интересни хора около себе си, а всичко случващо се вътре е началото известните ни днес хепънинги. Следващата стъпка на Ходорвски са т.нар.“поетически актове“. Това са едни абсолютно нестандартни действия, които карат авторите им да разберат, че всеки един акт следва да има позитивен резултат, а не такъв се получава на практика.
Поредният танц в реалността от живота на Ходоровски е театъра. Първо е клоунадата, след това е драматичния театър, а после е ред на пантомимата, която го отвежда чак във Франция, където става асистент не на кого да е, а на самия Марсел Марсо. От опита си с него той извлича максимума, но пред перспективата да се превърне в застаряващ мим с бяла маска на лицето играещ едно и също цял живот, той избира да основе собствен театър. Тъй като е не само основател, но и режисьор на театъра, това в последствие го води до разочарование от актьорите и търсене на нови сценични форми.
Паническите ефимерии са неговата следваща крачка по пътя на търсенето. Те представляват сцена, в която участват непрофесионални актьори, нещо като начало на терапевтичен театър с много малко публика, на неочаквано място и оздравителен ефект за участниците. Филмите, които режисира, са етапа, в който той експериментира в още по-неочаквани форми и крайности. Не междувременно не спира да търси терапевтичния ефект на сугестивния театър и да развива не само неговата визуална, но и оздравителна форма.
Една изключително интересна глава от живота на Алехандро Ходоровски лично за мен представляваше описанието на осъзнатите сънища, които преживява и изводите, които си съставя от тях. Тези разсъждения се доближават много до нещата, които аз съм мислила по въпроса, но, разбира се, при него са много по-систематизирани, изследвани и обосновани.
Отделна част той посвещава на анализирането си в областта на леченията – шаманизъм, магьосничество, шарлатанство. Интересното при Ходоровски е, че търсейки най-съвършената форма на лечение, той се подлага на всички, които открива и намира за наистина интересни. Търсещ отговора на въпроса дали тези лечители са шарлатани, изкусни магове или наистина извършват тези понякога доста страховити ритуали, той дори става асистент на някои от тях. Достоен за уважение е опитът му да бъде безпристрастен и обективен, доколкото това е възможно. Тази част от автобиографията му е изключително интересна. Признавам си, че при част от лечителите и аз бих отишла.
Ходоровски става известен не само като режисьор, но и като изключителен бохем, част от интелектуалните и артистични среди на всяка държава или град, в които пребивава. В същото време е един дълбоко духовен човек, опитващ се чрез изкуство да постига най-високата цел – да пречиства, да лекува дори на физическо ниво, да пресъздава онази част от реалността, която чрез своя танц да промени формата.
След всичките тези търсения и целенасочени опити той стига до психомагията и в последствие до психошаманизма. Тези два етапа от живота му са особено вълнуващи, защото Ходоровски се отдава на това да докаже връзката между детството на човек и неговата болест в настоящия момент. Не само това, той се опитва да отиде още по-назад, като съставя на своите пациенти родословно дърво, търсейки много далеч в корените източника на техните страдания. Всичко това преминава през един психологически портрет, съставен с помощта на картите ТАРО. Т.е. за него лечението на симптоматиката на проблема е напълно излишно и ненужно, ако не се открие първопричината, която при всеки има различен корен. Общото е, че този корен може да бъде намерен много назад във времето и обикновено включва несъзнаван конфликт с единия или и двамата родители или прародители. Последната може би ¼ от книгата е посветена на описания на случаи, в които Ходоровски е помогнал на различни хора да решат конкретни проблеми.

Тази изумителна автобиография в началото ми приличаше на въздух под налягане на един самохвалко, но с всяка прочетена страница аз все повече изпитвах чувството, че сякаш съм го живяла този живот гравитирайки някъде около автора, защото го чувствах все по-близък в тези съвсем нетипични за съвременното ни общество търсения.  Давам си сметка, че да си в близкото му обкръжение вероятно изобщо не е лесно и в много отношения неговата ексцентричност граничи с егоцентричност, но така е с всеки необикновен човек.
Предстои ми да гледам филмите му и да продължа да се интересувам от него, защото хора като Алехандро Ходоровски не се срещат често и са дар за човечеството. Надявам се танцът на неговата реалност да продължи още дълги години, защото съм сигурна, че той има какво друго да ни покаже.

„Танцът на реалността“ на Алехандро Ходоровски е на изд. Колибри, в превод на Десислава Антова, а корицата е на Стефан Касъров.

Ето и някои цитати от книгата, които особено ме впечатлиха. Има още много интересни моменти, но се ограничих само с тези:

„…Подигравките се стопиха във въздуха и опариха дробовете ми. Пристигнах в училище без капка надежда – светът бе жесток. Пред мен стояха две алтернативи – или да се превърна като другите в убиец на мечти, или да се затворя в ума си, правейки го своя крепост. Аз избрах второто.“

„Може да изглежда нереално, че някой от самото си раждане е съжителствал с две години по-голяма сестра от него, растяща в същата къща, хранеща се на същата маса, и въпреки това се е чувствал единствено дете. Съществува една плътна реалност, изградена от присъствието на телата, която става невидима, ако не е придружена от друга, духовна реалност.“

„Да слушам тази истинска поетеса, незачитаща рима, метрика, морал, бе едно от най-вълнуващите преживявания в младостта ми. Мястото бе мръсно, грозно, осветено от безмилостни лампи, посетителите бяха недодялани, мърляви. Ала при тези възвишени слова се превърна в палат, обитаван от ангели. Там получих доказателство, че поезията е чудо, което може да промени погледа ни към света. А променяйки него, променя и гледания предмет. Поетическата революция ми се стори по-важна от политическата.“

„Всичко, което е различно, привлича вниманието на обикновения гражданин, както и неговата агресия.“

„…Разбрах, че между действията ни и околния свят има тясна връзка. Ако се преодолееше съпротивата на средата, тя, бидейки разрушена, разрушава и нас. Онова, което причиняваме на околния свят, причиняваме и на себе си.“

„По-късно се уверих, че всички болести, дори и най-жестоките, са своеобразен спектакъл. В основата им лежи протест срещу липсата на любов и забраната на най-малката дума или най-дребния жест, които да покажат тази липса. Неизказаното, неизразеното, тайната може да прерасне в болест. Детската душа, задушена от запрещения, ликвидира защитите на организма, за да проправя път на болката, чрез която би могла да излее натрупалото се страдание. Болестта е метафора. Тя е протестът на дете, превърнато в проекция.“

„…Тази авантюра ни помогна да разберем, че идентифицирайки се с трудностите, можем да ги превърнем в съюзници. Не да се съпротивляваме или да бягаме от проблема, а да влезем в него, да бъдем част от него, да ги използваме като елемент от освобождаването.“

„…Затова, поставяйки си за цел да реализираме акт, различен от общоприетите и установени действия, бе нужно да преценим предварително. Той трябваше да бъде жизнена пукнатина в закостенелия ред, наложен в обществото, а не импулсивна демонстрация на сляпо бунтарство. Важно бе да бъдем предпазливи спрямо негативните енергии, които можеше да отприщи една неразумна постъпка……Съзнателният поетически акт трябваше да позволи да освободим с добро и красота съзидателни енергии, обичайно потиснати или дремещи в нас. Ирационалният акт бе отворена врата към вандализма и агресията. Когато тълпата се настървеше, когато демонстрациите се израждаха и хората започнеха да палят коли и да чупят стъкла, също присъствахме на освобождаването на потиснати енергии. Но това не заслужаваше да се нарича поетически акт…Едно японско хайку ни даде ключа: ученик показва на учителя си своята творба:

                       Пеперуда:
                       махам ѝ крилата.
                   Получавам чушка!

Отговорът на учителя е мигновен.

-Не, не така. Чуй:
                   Чушка:
                   добавям ѝ крила.
                   Получавам пеперуда!“

„По интуитивен начин бяхме открили, че подсъзнанието приема като реални факти, които са метафорични.“

„…човек не може да бъде излекуван, може само да му се покаже как да се излекува сам.“

„Разбрах, че изкуството трябва да лекува не само тялото, но и душата. Всички цели се свеждаха до едно-единствено нещо – човешкият потенциал да се осъществи, а след това да се разпростре. Да пожертваш личното, за да постигнеш неперсонализираното - нищо не принадлежи на мен, ако не принадлежи на другите.“

„Грешката е простима, ако се допусне само веднъж и в искрено търсене на познание.“

„…всеки необичаен акт разбива стените на разума. Разчупва ценностната система и влияе на зрителя според собствените му представи. Действа като огледало – всеки го вижда в зависимост от своите ограничения. Но при проявлението си тези ограничения могат да предизвикат неочаквано просветление. „Светът е какъвто аз мисля, че е. Проблемите ми идват от изкривеното ми възприемане. Ако искам да се оправя, не трябва да се опитвам да променям света, а мнението, което имам за него.““

„Криминалните актове – въпреки ужаса – понякога ни омагьосват по същия начин, както поетическите. Затова учещите за психомагове трябва много да внимават. Всеки акт следва да бъде съзифателен и да завършва с детайл, който утвърждава живота, а не смъртта.“

„Такъв бе животът, такова бе изкуството – въпрос на избор и гледна точка. Както се уверих, същото се отнасяше и за негативното. Саморазрушителният дух предпоставяше на индивида меню от всевъзможни физически и психически болести. Индивидът избираше собственото си зло. За да го излекуваш, трябваше да проучиш какво го бе накарало да избере точно този, а не друг проблем“

„Чудесата са сравними с камъните – предлагат красотата си отвсякъде, но почти никой не им отдава значение. Живеем в реалност, която изобилства от чудеса, ала тях ги виждат единствено онези, които са развили възприятията си. Без тази чувствителност всичко става банално, чудното събитие се назовава случайност, върви се през света без ключа, наречен благодарност. Когато се случи нещо странно, на него се гледа като на естествен феномен, от който подобно на паразити можем да се възползваме, без да дадем нищо в замяна. А чудото изисква обмен – онова, което ми е дадено, трябва да го насоча в полза и на другите. Ако не сме обединени, не забелязваме чудото. Чудесата не се правят, нито пък се предизвикват, те се откриват. Когато някой, който е смятал себе си за сляп, махне тъмните си очила, вижда светлината. Тази тъмнина е затвор за разума.“

„Макар да бе вярно, че реалността ни сервира сладкиши, не биваше просто да стоим и да ги чакаме с отворена уста. За да се реализираме, вместо да искаме да ни се дадат възможности, можехме и ние, привидно малките творци, да предлагаме възможности на силните.“

„Бях привлечен от друга идея – когато на реалността, аморфна поначало, се предложи позитивен или негативен акт, в зависимост от естеството му тя се организира около него и го обогатява с неочаквани детайли.“

„….тялото на един актьор започва от сърцето, простира се отвъд кожата и завършва при стените на театъра.“

„Все още мисля същото: човешкото поведение като цяло е мотивирано от несъзнателни сили, каквито и да са рационалните обяснения, с които ги кичим впоследствие. Светът не е хомогенен, а представлява амалгама от мистериозни сили. Да почерпиш от реалността само непосредствения ѝ облик, значи да я предадеш.“

„…не може да съществува ефективно творчество, ако не е съпътствано от добра техника. Както и техниката без изкуство унищожава живота.“

„Разрушителните енергии, които, ако бъдат задържани, ни разяждат отвътре, могат да се освободят чрез канализирана и трансформираща проява. Алхимията на успешния акт преобразява тревогата в еуфория.“

„Човек започва да съществува, когато действащият Аз престане да се идентифицира с наблюдаващия Аз.“

„За пореден път си дадох сметка, че онова, което мислех, че съм, бе произволна деформация, рационална маска, плаваща в безкрайната неизследвана вътрешна сянка. По-късно разбрах, че болестите не са наши, а на онзи, на когото смятаме, че са. Здраве се постига, като превъзмогнеш забраните, като се отклониш от пътищата, които не ти принадлежат, като спреш да преследваш наложените идеали, за да станеш себе си – неперсонализирано съзнание, което не се самоопределя.“

„В света на сънищата няма рационален ред, не важи правилото за причината и следствието. Случва се да се появява първо следствието, а после идва и причината. Внезапно всичко започва да съществува синхронно, времето придобива само едно измерение и то не е задължително да е настояще, както разумът го възприема. Не съществува един свят, а едновременност на измеренията. Онова, което тук разумът нарича живот, там има друг смисъл.“

„Разбрах, че през по-голямата част от времето ние не сме себе си, а живеем, управлявайки се като марионетки и представяйки пред другите ограничена своя карикатура. Съществото, идентично с онова, което наистина представляваме, трябва да го създадем в самите себе си като модел, разкривайки неговите цели и повели, които, щом бъдат посети, оставят отпечатък. Младото дърво се стреми да порасне, за да се превърне растението модел, което го ръководи. Раждането на себеподобния не е раздвоение, а трансформация – за да позволи естественото дело да се реализира, човек трябва да се трансформира в имперсонален Аз като модел, тоест в най-висшата степен на усъвършенстване. Тогава започваме да управляваме сами себе си.“

„Всъщност този, който се буди в съня си, не е по-висше същество, надарено с вълшебни сили, а съзнание, чиято роля е да се превърне в безстрастен свидетел. Когато се месим в сънищата, отначало го правим, за да усетим една непозната реалност, ала после суетата би могла да ни вкара в капан. Микробът, който осъзнава Карибско море, не е Карибско море. Божеството може да бъде аз и да продължи да бъде себе си; но аз не мога да бъда божество и да продължа да бъда себе си.“

"Од и ледените великани", Нийл Геймън

„Од и ледените великани“ е увлекателно разказаната приказка от майстора на истории Нийл Геймън за дванайсетгодишно момче и неговата необикновена среща с превърнатите в животни богове, в основата на която лежи скандинавската митология.
Накратко – Од е полусирак, чийто баща е загинал в морето и който живее само с майка си. Од е различен от останалите. Още повече, че опитвайки се да поеме функциите на мъжа в семейството, претърпява злополука и остава с увреден крак. И, ето че майка му си намира друг мъж, а той съответно не приема добре сакатия ѝ син. Така че Од избягва в планиснката хижа на баща си. И оттам започват неговите приключения, защото се запознава с трите говорещи животни – мечока, орела и лисицата, които всъщност са омагьосаните богове – съответно Тор, Богът на Гръмотевиците, Один, бащата на Боговете и Локи, Кръвен побратим на Боговете.
Една изключително глупава ситуация, в която Локи се поддава на всички изкушения и в която е замесена прекрасната Фрея. Един от Ледените Великани е влюбен в нея и иска да я притежава, както и слънцето, и луната. Междувременно в големия чертог в Асгард, дома на Боговете,  са се събрали всички Богове и се забавляват. След запоя, Локи среща една прелестна девойка, в която се влюбва моментално и която му поисква Чука на Тор.
След като Локи го открадва от заспалия, пиян Тор, прекрасната девойка добива истинския си вид – Леден Великан и го превръща в лисица, заедно с останалите два Бога, а после завзема Асгард. И така съдбата ги среща с Од, който измисля план как да си върнат предишния вид и да освободят града си.
Книгата показва няколко неща – разбира се, на първо място е това, че независимо как изглеждаш или какво е тялото ти, можеш да се справиш с всяка трудност и предизвикателство, стига да повярваш в себе си. На второ, че дори Боговете могат да постъпват глупаво и да правят грешки. И на трето, че когато предложиш решение, което уважава достойнството и мечтите на противника ти, вероятността да спечелиш, е по-голяма. Точно това прави Од с Ледения Великан.
Освен, че е написана много хубаво, книгата е прекрасно илюстрирана – с великолепните картини на Крис Ридъл, които човек може да съзерцава дълго и да се наслаждава на малките графични детайли в тях. Може спокойно да се каже, че илюстрациите са история в историята.

Единствената ми забележка към книгата е….че се разпада. Но това е забележка към изпълнението на българското издание, едва ли оригиналът е такъв. Просто още по време на първия прочит книгата се отлепи от корицата, което е много жалко, защото е подходяща за деца и за препрочитане, а едва ли би оцеляла дълго. Но, пък, ако се разпадне съвсем, човек може да си направи картини с илюстрациите и да ги закачи на стената в детската стая. Може и това да е била идеята на нашето издание. J
„Од и ледените великани“ на Нийл Геймън е на изд. Сиела, в превод на Богдан Русев, а Фиделия Косева е адаптирала корицата за това издание.
И.

И малко цитати от книгата:

„- Ние няма да умрем – отговори мечокът. – Защото не можем да умрем тук. Но ще огладнеем. И ще подивеем. Ще ставаме все повече подобни на животни. Така става, когато придобиеш животински облик. Ако останеш в него твърде дълго, накрая се превръщаш в онова, на което се преструваш.“

„- Думите не струват нищо – отвърна Од. – Но умният човек внимава за какво ще ги похарчи.“

„- Умният човек знае кога да замълчи. Само глупакът казва всичко, което знае.“

„- Би трябвало да те интересува, защото красотата е важна за теб – каза Од. – А така няма да остане нищо красиво. Ще останат само мъртви неща.
- Мъртвите неща също могат да бъдат красиви – отговори Леденият Великан.“

„Орелът го изгледа.
- Леденият Великан го няма – продължи Од. – Накарах го да си тръгне.
- Как – попита орелът.
- С магия – отвърна Од и се усмихна.
„Ако магия означава да оставяш нещата да правят това, което им се иска – помисли си той. – Или да бъдат такива, каквито искат да бъдат….““