"Животът ми като смърт", Смъртта

Това е една от най-забавните книги, които съм чела напоследък. Написана от името на Смъртта, тази черна комедия по много ненатрапчив начин ни припомня какво означава всъщност да живееш. Малката Смърт, синът на Смъртта трябва да поеме предприятието от баща си. Той има някои конструктивни предложения за промени, които, разбира се, биват отхвърлени, защото рядко старото поколение обича да прави нововъведения, особено, ако и така нещата си вървят. Тогава Малката Смърт като един блуден син, напуска бащиния си дом, изнася се на квартира и се записва в бюрото по труда, след което сменя няколко различни работи, докато се завърне и не поеме семейния бизнес. В най-общи линии това е сюжета, но всъщност той не е най-същественото в случая. Книгата е написана като разхвърляна автобиография, има дневник, басни, приказки, писма, множество препратки към Фауст, даже си има и снимки. Любопитното в случая е, че абсолютно навсякъде като автор е посочен Смъртта и никъде не може да бъде намерена информация за реален жив автор, което кара книгата да изглежда мистично достоверна. Това, което успява да направи, освен да разсмее на моменти, е да донесе едно тихо спокойствие от срещата със смъртта. Още повече, че той се оказва супер готин, с чувство за хумор и емпатия, стремящ се да направи този последен миг приятен и запомнящ се.
Симпатичен ефект от книгата е, че след като си преживял живота на Смъртта с всичките му проблеми и драми, започваш да цениш собствения си още повече. И да видиш Смъртта в неговия съвсем жив вид, с нищо неразличаващ се от нас, може да има добър терапевтичен ефект.
А, да – имам си любим герой – Мяуци! Следващата ми котка може да носи това име.
Още нещо, което е отбелязано в книгата, е един от любимите ми чужди празници – мексиканският Dia de los Muertos – Денят на мъртвите, който няма аналог в света и от 2003 година е обявен от ЮНЕСКО за шедьовър на фолклорното и духовно наследство на човечеството и за част от световното културно наследство. В този смисъл „Животът ми като Смърт“, освен книга за разтоварване и успокояване, носи смисъл и на информативна литература, защото може да има хора, които не познават този празник. Също забавна препратка е как в различните езици се споменава смъртта в разговорния език – като „да гушнеш букета“, напр. Т.е. има и леки, не прекалено задълбаващи лингвистични изследвания. Макар че в този пасаж руският е вероятно измислен. Тъй като нито една от думите съвпада, нито в руския съществува буква „i“. Което леко поставя под съмнение у мен и другите езици, които не познавам.
Неприятна изненада е грешката на преводачката, в бележка под линия да припише песента Don‘t worry, be happy  на Стиви Уондър, а не на истинския автор – Боби Макферин, но иначе мисля, че преводът е много добър, защото има доста игри на думи, които, ако не бяха обяснени, ние, които не разбираме немски и не четем книгата в оригинал, нямаше да ги хванем.
„Животът ми като Смърт“ на Смъртта е на изд. Enthusiast, в превод на Татяна Жилова, а корицата е на Стоян Атансов.

И.

„Понякога се чувствам адски обезкуражен. Впрягаме всичките сили на предприятието да се постигне върховно ниво на услугите, но на този свят просто никой не ни разбира. Въпреки че аз лично съм върнал няколко човека, за да докладват за положителния си опит по време на настъпването на Смъртта. В обществените класации достоверността на щастливите предсмъртни преживявания се нарежда някъде между срещите с НЛО и предизборните обещания на политиците. Но аз вече престанах да се ядосвам. Предполагам, че лекарите се стараят да подхранват страха на човечеството от мен по икономически причини. Може би трябва да заснема един разбулващ истината документален филм. Но, моля, без Брат Пит в главната роля. Защото тогава повечето ще бъдат разочаровани, когато Мое Нищожество застане пред вратата им.“

„Но никой не се интересува дали наистина го искам, мисля си на инат. Никой никога не ме е питал какво искам аз. По-скоро бих учил за акушерка, отколкото да продължа да архивирам бумащини, които най-вероятно никой никога няма да погледне.
- Всичко това ни костваше още повече усилия преди – обяснява Харон направо, сякаш ми чете мислите, - Без компютри и харддискове. Трябваше да съхраняваме тонове хартия и да преписваме цялата наличност отново, защото всичко се рушеше направо пред очите ни. Преходността понякога наистина е много напрягаща.“

„“Табу“ е много хубава игра за една Малка Смърт. По никакъв друг начин не мога така непосредствено да се науча да поднасям внимателно на хората вестта, че все някога има край. Че идва ред на другия. Че въпреки това играта продължава и човек не трябва да е тъжен, защото всеки получава отредената му нова роля. Всичко е един кръговрат, без край няма ново начало, без правила няма игра, без радост няма смисъл. Най-простите неща понякога най-трудно се споделят.“

„В днешно време изглежда, че икономическата ефективност и продуктивността стоят над желанието да се съхрани радостта от битието. Но какво ни учи тъкмо тази фирма, Малка Смърт? Всичко си има край. Така и това мислене някой ден ще се изхаби.“

„Така например, на всеки десет минути виждам едно петно, което на пръв поглед не би се забелязало. Когато въодушевено се опитвам да кажа на съседа до мен за откритието, забелязвам, че вече е заспал. Поклащам глава при тази липса на целеустременост. Харон веднъж каза:
- Който не върви с отворени очи през живота, никога няма да разбере тайните на този свят.
Сигурен съм, че е имал предвид точно това петно на стената.“

„-….Има цял куп релевантни въпроси, които компютърът не може да реши по задоволителен начин.
- Например, има ли живот след смъртта?
- Не, това е тъпо, има доста по-практични неща. Нещо като перфектното местоположение на транслаторите на мобилни мрежи или възможно най-добрия маршрут за доставки.
- Аха, наистина важни въпроси за човечеството.“

„- Отстъпки или ваучери на стойност 10 евро.
- Това пък защо? Тук на никого не му трябват пари.
- Да, обаче хората се радват като диви на празни обещания.“

„Моят личен водач ми посочва следващия куриоз.
- Елате насам. Какво ще кажете за това?
Застанали сме пред стената с урните. В малките ниши пепелта на мъртвите е намерила своето лично място за възпоменание. На една ваза е залепено указание: Моля, роднините да се обадят.
- Всъщност това е съобщение от управата на гробището, която по този неформален начин моли за среща. Но на мен ми звучи така, сякаш мъртвият се опитва да установи контакт със семейството си. – Клаус М. се разсмива толкова сърдечно, че наистина усещам колко му е хубаво, че може да изрече тези си мисли гласно. В този момент осъзнах, че хората се нуждаят тъкмо от присъствието на Смъртта, за да съберат кураж да живеят, както отдавна са искали.“

„Насочвам количката си в посока към касата, заедно с непослушната си котка, която ругае силно. Там отново като по поръчка се нареждаме зад една баба, на която са ѝ необходими три живота, за да изрови от портмонето си точно 7 евро и 68 цента. Няма по-добър случай от опашката в супермаркета, който да разкрива през лицето на Смъртта трагедията на застаряващото общество.“

„….Най –после идва и нашият ред.
- Имате ли карта? Събирате ли точки? Искате ли да изтеглите пари? Чрез телефона си ли ще платите? Стоки на промоция? Да предложим десертче? Игри на късмета? – Ето ги, значи, многото възможности, които животът предлага.
Безумие.“

„Поглеждам лицето на Хайне Фридрихс и се сещам за думите на Харон:“Повечето копнеят за вечен живот, защото вътре в себе си продължават да се стремят към нещо, което никога не биха могли да получат, макар то вече да се е изродило в нещо съвсем прозаично.“ Мен ли е имал предвид?“

"Сняг", Орхан Памук

„Мъжът, настанил се в автобуса точно зад шофьора, размишляваше за тишината на снега. Ако това, което усещаше в душата си, бе началото на стихотворение, щеше да го нарече тишината на снега.“

Това е началото на книга, която преобърна представите ми за турците. Винаги съм подозирала, че зная изключително малко за южните ни съседи, но никога не съм си давала сметка колко нищожно е това „малко“.
„Сняг“ е толкова многопластова книга, че опитвайки се да пиша за нея, съм почти сигурна, че някоя от нишките ще ми убегне и дори не съм сигурна откъде точно да започна.
От една страна, това е историята на поета Керим Алакушоглу, който от дванайсет години живее като политически изгнаник в Германия, без да има някакви интереси в областта на политиката. Керим обича поезията, не харесва името си и се нарича Ка, а разказът за него започва с пътя му към Карс, през 1992 година, където е изпратен да отрази местните избори и напише материал за самоубийствата на момичетата в града. Ка не е журналист, негов приятел в Истанбул му издава временна журналистическа карта, за да опознае истинската Турция, но истината е, че Ка отива в Карс с намерението да срещне Ипек, неговата студентска любов.
От друга страна това е книга за града, който се намира почти на границата с Армения и в който се случва един мини преврат. Разкъсан, както междувпрочем е разкъсана и цяла Турция между секуларизма на Запада и традиционното религиозно подчинение, което диктува политическите събития.
От трета страна това е една дисекция на начина на мислене на турците, на механизма, по който се заражда крайното отношение на фундаменталистите към останалия свят, на комплексите, които притежават обикновените хора спрямо западното общество.
От четвърта страна това е философското отношение на Ка към света, разположено върху една снежинка. На върховете на която се намират най-важните качества за него и към всяка от тях той причислява стихотворенията, които написва в Карс.
В известен смисъл, самата книга е като една снежинка, с няколкото си нишки, които водят към центъра ѝ, където се намира Ка.
Веднага след пристигането на главния герой в Карс, пътищата биват затворени заради обилния снеговалеж и градът остава изолиран от останалия свят. В тази обстановка Ка се опитва да разбере гледните точки на всички, замесени в особените събития. Издадено е нареждане всички момичета да влизат в педагогическия институт с непокрити глави. Това е част от стъпките, които предприема Анкара към светско общество. Само че, ако една държава толкова години е била обърната към религията, е много трудно просто с една заповед да я промениш. Парадоксалното в случая е, че по-старото поколение е по-склонно да отрече крайната си религиозност, докато младите момичета се вкопчват в своята вяра и отказват да се разделят със символите ѝ.
Карс е описан като най-изоставения от страната град, потънал в тъга и нищета. С жители, изтъкани от комплекса на бедния човек. Които всяка вечер са пред телевизорите, за да гледат популярния сериал и чието единствено разнообразие е представлението в театъра, излъчвано по местната телевизия. Подтискащ е начина, по който те гледат на Ка – като на някакъв западоевропейски гастербайер, богаташ, с неговото пухкаво палто, всъщност купено от верига евтини хипермаркети. Сравнени с него, мъжете в Карс, с техните вехти пуловери, седящи в кафенетата и разискващи ситуацията в страната и града са като някакви сенки от миналото.
На фона на цялата тази беднотия се случва преврат, който предшества местните избори и който разкрива по един неоспорим начин крайността, в която изпадат непримиримите със западния, също по своему агресивен модел хора. Не, аз не оправдавам фундаментализма, но си давам сметка, че западният човек твърде малко знае за комплекса на ориенталеца да се чувства пълноценен. Истината е, че в тази ситуация сякаш няма прави. Майсторството на Орхан Памук е в начина, по който успява да ни предаде гледната точка и на едните, и на другите. Сянката на Запада, надвиснала като някакъв съдник над крайните ислямисти и самите те, като наежени петли, готови от най-малкото нещо да се взривят. И буквално, и преносно. Истината е, че онова, което най-много ме разтърси е онази безпощадност при тях, която е толкова категорична, че ги кара напълно да откажат да разберат чуждата гледна точка. Дадох си сметка, че сякаш няма никакъв начин за диалог и че всъщност внедряването на ислямските фундаменталисти във всяко едно общество е на практика неизкоренимо.
На фона на всичко това се случва красивата любов на Ка към Ипек, която е толкова чиста и толкова силна, че го кара да мисли само за нея и всичко останало да бъде като нейн доказателствен фон. Самата Ипек е неразбираема от моя гледна точка, но само в началото. Не е от героините, с които по някакъв начин мога да се отъждествя, но пък напълно оправдавам избора ѝ накрая.
Интересното в „Сняг“, освен сюжета и проблемите, които изкарва, е начина, по който е построена самата книга. Сякаш повествованието се води от неутрален разказвач и ни прави странични наблюдатели, но след половината се оказва, че то е разследване на събития и някъде там се появява съвсем категорично (защото той е леко загатнат още  в началото) истинският автор на сюжета, който е самият Памук. В този смисъл събитията придобиват (не)очаквана достоверност и това ги прави още по-стряскащи.
Това, което отличава една стойностна книга от другите е, когато тя те накара да се заровиш в някаква информация и да искаш да знаеш повече. Разгледах внимателно няколко статии за истинския град Карс и това, което излезе, е статия на DW за  събитие, случило се на 24. 04.2011 г., ден след като арменците отбелязват годишнината от арменския геноцид през Първата световна война. Ахмед Ердоган премахва паметника, замислен като жест на помирение към арменците, обявявайки го за „истинска грозотия“. Срещу самият Орхан Памук е подадена жалба от страна на един ултранационалистически адвокат, а в последствие е и осъден за обида, заради заявлението му пред швейцарски вестник, че Турция е избила в на собствената си територия 30 хил. кюрди и 1 млн. арменци. Присъдата над Памук е прецедент в държавата, защото тя на практика означава, че всеки един гражданин на Турция може да заяви, че е обиден от думите на писателя и да го осъди.
Самият град Карс има изключително интересна история, която започва с това, че той е бил столица на Армения, част от Византия, завладяван от селджуците, за известно време във част от Грузия, а последствие на два пъти във владение на Русия. Всичко това се е отразило на специфичната му архитектура, която е запазена и до днес. И още нещо любопитно за гр. Карс – известен е с производството на най-доброто турско зряло сирене Кашър.
„Сняг“ е третата книга, която чета на Орхан Памук, но засега първата любима и изчетена на един дъх. Другите две, „Истанбул“ (в по-малка степен) и „Нов живот“ (в по-голяма степен) останаха в известен смисъл неразбрани от мен и ми вървяха някак по-трудно, така че ще се наложи да ги прочета отново, но след като се запозная с още някои от другите заглавия.
Разбирам защо Орхан Памук има толкова много награди като писател, както и разбирам защо е с списъка на 2005 г. на сп. „Тайм“ за 100-те най-влиятелни личности в света. Носител е на Нобелова награда за литература за 2006 год.
„Сняг“ на Орхан Памук е на изд. „Еднорог“, в превод на Розия Самуилова, а художник на корицата, която е много стилна, е Христо Хаджитанев.

И.

И няколко цитата, които мен лично ме впечатлиха:

„Ка осъзнаваше, че в Турция вярата в Аллах не предполага среща насаме на индивида с най-висшата идея, с най-великия създател, тук трябваше най-напред да станеш част от дадена общност, от определени среди…“

„- Само неизпитващите страдания атеисти смятат, че изтърпените страдания са безсмислени – каза Кадифе. – Дори атеистите, изтърпели някое леко страдание, започват накрая да вярват, защото не издържат дълго на безверието.“

„…За момиче, което знае, че покривалото е повеля на Аллах и го приема като символ, е изключително трудно да бъде убедено да го свали.“

„- Желанието за самоубийство на повечето от момичетата в нашето положение е продиктувано от необходимостта да се почувстват господарки на собствените си тела.“

„….Въпросът е да вярваш, както вярват бедняците, да се превърнеш в един от тях. Да ядеш като тях, да живееш като тях и ако се смееш на онова, на което се смеят те, ако те гневи онова, което гневи и тях, едва тогава би могъл да повярваш в техния Аллах. Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и вярата, а е проблем на начина на живот.“

„- За Запада е непривлекателно, когато за Запада се говори като за един индивид, като за една гледна точка – отвърна Ка, подбирайки внимателно думите си.
- Вярвам в казаното от мен – отвърна най-накрая Тъмносиния. – Съществува един Запад и една гледна точка. Другата гледна точка е нашата.
- Западняците не живеят така – отвърна му Ка. – Там, за разлика от тук, никой не се хвали, че мисли точно като другия. Всеки, дори най-обикновеният бакалин, се гордее със своите лични възгледи.“

„- Не съм писал стихотворение „Сняг“ и довечера няма да ходя в театъра. Новината е невярна.
- Не бъдете толкова сигурен. Доста хора ни презират, задето създаваме новините преди да са се случили и смятат, че това не е журналистика, а гадателство, но по-късно, когато събитията се развият точно както сме ги описали, не смогват да прикрият смайването си. Немалко събития се превръщат във факт, понеже ние предварително сме произвели новината. Такава е модерната журналистика. И вие, убеден съм, ще напишете „Сняг“ и ще отидете да го прочетете, за да не ни лишите от правото да бъдем модерни в Карс и за да не ни оскърбите.“

„- Ще кажа нещо съвсем простичко – рече превъзбуденият младеж. – Напишете във франкфрутския вестник следното: „Ние не сме глупави! Ние сме само бедни! Наше Право е да изискваме да бъде зачитана тази разлика.“
- Аллах да ни е на помощ.
- Извинете моля, ама като казвате „ние“ – попита някой отзад, - кого имате предвид: турците, кюрдите, азербайджанците, черкезите, карсците?..Кого?
- Защото най-голямата грешка на човечеството – продължи превъзбуденият младеж от групировката, - най-голямата заблуда от хиляди години насам е объркването на бедността и глупостта.
- Я разтълкувай какво е да си глупак?
- Забелязвайки всъщност това предизвикващо срам мисловно объркване в достойната човешка история, религиозните лидери и моралистите заявяват, че беднякът притежава знание, човечност, ум и сърце. Ако види беден човек, господин Ханс Хансен го съжалява. Е, може би не веднага, ама започва да си мисли, че той просто е безволев пияница.
- За господин Ханс Хансен не знам, ама всеки си мисли така, види ли бедняк.
- Моля, изслушайте ме – обади се превъзбуденият кюрдски младеж, - след това няма да кажа повече нищо. Хората може би съжаляват всеки един бедняк поотделно, но когато цялата нация е бедна, светът я възприема като глупава, безмозъчна, мързелива, мръсна и неспособна. Присмива ѝ се, не я съжалява. Намира за смешни културата, традициите и обичаите ѝ. След време хората се срамуват от тия си мисли, престават да се надсмиват и за да не бунят емигрантите от същата нация, почистващи работните им места и изпълняващи най-черната работа, започват да се правят, че уж проявяват интерес към културата им, че уж ги приемат за равни.
- За която и нация да говориш, спомени я най-сетне.
- И аз да добавя нещо – намеси се другият кюрдски младеж. – За жалост, човечеството вече не може и да се надсмива над тези, дето се убиват и екзекутират взаимно. Научих го от разказите на чичо ми, който миналото лято си дойде от Германия. Светът проявява нетърпимост към агресивните нации.
- Ти какво, да не ни заплашваш от името на западняците?
- Ето защо – продължи превъзбуденият кюрдски младеж, - когато западнякът срещне човек от подобна бедна нация, най-напред подсъзнателно изпитва към него презрение. Тутакси решава, че човекът е толкова беден, защото принадлежи към глупава нация. По всяка вероятност, мисли си западнякът, главата на този човек е пълна със същите безсмислици и глупотевини, както на цялата му нация.“

"Аз роботът", Айзък Азимов

„Аз роботът“ е сборник с разкази на Айзък Азимов, които се въртят около тематиката за навлизането на хуманоидните роботи в човешкия живот. На пръв поглед разказите нямат връзка помежду си, но всъщност изобщо не е така. Освен обединяващият герой, който участва във всичките -  робопсихологът д-р Сюзън Келвин, сборникът пресъздава представата на Айзък Азимов за развитието на роботите от началните неми помощници у дома, до свръх интелигентните, мислещи и чувстващи машини, които са в състояние не само да управляват хората, но и да оспорват тяхното превъзходство и собствения си произход. Другата обединителна нишка е, че независимо на какъв етап от развитието си са роботите, те се подчиняват на три много важни закона,вградени в позитронните им мозъци, които им помагат да изпълняват командите на хората, без в даден момент да се опълчват срещу тях. Но понякога точно тези закони са онова, което ги прави опасни и всъщност управляването на един робот е изключително деликатна дейност. Точно тук се явява работата на д-р Келвин, която успява да разбере в различните ситуации какви са подбудите за действия за дадения робот. Така, както се развива технологията на роботите през разказите, така самата робопсихоложка е представена хронологически в нейното професионално израстване.
Но да се върнем на трите закона на роботиката. Първият гласи, че роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда. Според втория роботът е длъжен да се подчинява на всички заповеди на човека, освен ако те не са в противоречие с Първия закон. А третия казва, че роботът е длъжен да защитава своята сигурност, доколкото тази защита не е в противоречие с Първия и Втория закон. Правилните указания, който дават хората на роботите са най-важното нещо за тяхната и на самите хора безопасност. Защото роботите разбират указанията абсолютно буквално, те не притежават абстрактно, асоциативно мислене и не тълкуват задачите. Но в същото време могат да ги променят, ако те са в противоречие с някой от трите закона.
Книгата е много интересна, чете се бързо, приятно и за времето си е била доста иновативна.Издадена е в Лондон през 1973 година, а всички знаем колко много се разви технологията само за последните 20 години. И все пак хуманоидни роботи, които помагат в домакинството все още нямаме в масова употреба. Разбира се, от съвременна гледна точка на места звучи леко наивистично, но по всяка вероятност и днешните романи, описващи бъдещето, каквото го виждаме, след 50-тина години ще звучат наивно.
Ще завърша с това, че в разказите въпросът за употребата на тези роботи е доста спорен и като цяло голяма част от човечеството не е готово и не желае тяхното присъствие в живота си. Затова по-голямата част от действието се развива на различни междупланетни бази.

„Аз роботът“ на Айзък Азимов е на из. „Народна младеж“, няма ново издание – сборникът е включен в едно по-ново здание, с общото заглавие „Роботите“, но и то е изчерпано и го няма на пазара, така че вариант остават библиотеките и букинистите. Моето издание е купено от сергия със стари книги и даже има посвещение в началото, което е с такъв артистичен почерк, че трудно разчитам. Преводът е на Тодор Вълчев, а илюстрациите на Никифор Русков /да, книгата има и илюстрации/.

И.

Малко цитати, които ми харесаха:

„Джордж Уестън се чувстваше чудесно. За него вече бе станало навик в неделя следобед да се чувства чудесно. Вкусно, обилно ядене, удобен, мек стар диван, на който да се изтегнеш, но в брой на „Таймс“, домашни пантофи на краката и никаква риза, която да те притеснява – как да не се чувстваш чудесно?
Обаче влизането на жена му предизвика недоволство у него. След десетгодишен брачен живот той все още имаше глупостта да я обича и не ще и дума, винаги ѝ се радваше, но следобедната почивка в неделя беше свещена за него, а за да се чувства човек чудесно – както той разбираше това, - му бяха необходими поне два-три часа пълна самота. Затова той заби поглед в последните съобщения за експедицията на Лефебр и Йошида за Марс (този път те бяха стартирали от лунната станция и имаше голяма вероятност да успеят) и се направи, че не забелязва жена си.“

„Една от любимите сентенции на Грегъри Пауъл гласеше, че от паника полза няма.“

„Роботът МС излезе и двамата останаха сами с Кюти, който все още стоеше неподвижен.
- Е – ухили се Пауъл, - сега вече вярваш ли, че ние сме те създали?
Кюти отговори кратко и безапелативно.
- Не!
Усмивката на Пауъл застина и бавно изчезна от лицето му. Донъвън просто зина.
- Вие само сглобихте вече готови части – продължи Кюти. – И направихте това много умело – инстикт, предполагам. – но вие не създадохте този робот. Частите са създадени от Всемогъщия.
- Слушай – изхриптя Донъвън. – тези части са произведени на Земята, след което са изпратени тук.
- Е, е – отвърна успокоително Кюти, - няма да спорим сега.
- Така е, както ти казвам! – Донъвън се хвърли напред и сграбчи робота за ръката. – Ако беше прочел книгите в библиотеката, те щяха да ти обяснят всичко, без да оставят ни най-малко съмнение.
- Книгите ли? Аз съм ги изчел – до една! Много добре са измислени.
Неочаквано в разговора се намеси Пауъл.
- Щом си ги изчел, какво повече да говорим! Не можеш да си опориш. Простоне можеш!
В гласа на Кюти прозвуча съжаление към тях.
- Но, Пауъл, за мен те съвсем не са достоверен източник на информация. Вярно е, че и те са създадени от Всемогъщия, но са предназначени за вас, а не за мен.
- Това пък откъде го измисли? – попита Пауъл.
- Аз, като мислещо същество, съм способен да изведа истината от априорни положения. А за вас е нужно някой да ви обясни вашето съществуване, защото, макар и да имате разум, не сте в състояние да разсъждавате. И този някой е Всемогъщия. Разбира се, няма нищо лошо в това, че той ви подхвърля тези смешни представи за далечни светове и хора. По всяка вероятност вашият мозък е твърде примитивен, за да може да възприеме абсолютната истина. Но тък като на Всемогъщия е угодно вие да вярвате на вашите книги, аз няма да споря повече с вас.
На излизане той се обърна и добави меко:
- Вие не се огорчавайте. В света, създаден от Всемогъщия, има място за всеки. Имате място и вие, горките човеци. И макар, то да е скромно, ще бъдете възнаградени, ако се държите, както подобава.
Той излезе с благостно изражение, каквото подхождаше за пророка на Всемогъщия, а двамата останаха сами и избягваха да се погледнат в очите.“

„-Аз мисля, че те разбирам – промълви доктор Келвин.
- Аз, знаете чета мисли – продължи роботът – и нямате представа колко сложни са те. Много от тях остават неразбираеми за мен, защото моят начин на мислене няма почти нищо общо с вашия. Но независимо от това аз се опитвам да вникна в него и вашите романи ми помагат.
- Да, но боя се, че когато чрез съвременния роман се запознаеш с някои душевни преживявания – в гласа ѝ трепна горест. – нашите мисли и чувства ще ти се сторят досадни и безцветни.
- Нищо подобно!“

„-…Всичко, което съдържа в себе си някакъв живот в себе си, въстава – съзнателно или несъзнателно – против всякакво господство. А още повече ако това господство се упражнява от по-низше или възприемано като по-низше същество. Физически, а в известен смисъл и умствено роботът – всеки робот – стои по-високо от човека. Защо тогава той се подчинява на човека? Само благодарение на Първия закон. Без този закон още първата заповед, която се опиташ да дадеш на робота, ще доведе до твоята гибел.“

„- Всичките новини са при тях – каза той.
- Как не! – възрази Роисън. – Под тия златни доспехи на генерала няма нищо. Съблечеш ли го, ще откриеш само една поточна лента, която пуска заповеди надолу и прехвърля отговорността нагоре.“

„…Имаше изражение на човек, който е хванал душата си с две ръце, разтърсил я е здраво и я е изправил на крака. В гласа му дори имаше зачатък на търпение.“

„- Прав сте – съгласи се доктор Келвин, - но забелязах напълно естествения ви страх, че може да обезумеете. Този страх би могъл да ви попречи да изпълните задачата си, затова реших да ви оставя да си мислите, че единственото ми съображение да ви изпратя на кораба е, че целя роботите повече от хората. Това, както предполагах, щеше да ви ядоса, а ядът, драги ми доктор Блек, понякога се оказва много полезен. Ако не друго, един ядосан човек се плаши по-трудно, отколкото ако не е ядосан. Излезе, че съм била права. – Тя сключи ръце в скута си и на лицето ѝ се появи нещо съвсем близко до усмивка.“

„Фундаменталистите смао това чакаха. Те не представляваха някаква политическа партия или религиозна секта. Това бяха хора, неуспели да се приспособят към „атомния век“, както се казваше някога, когато атомът беше все още новост. Всъщност това бяха привърженици на простия живот, тъгуващи за една действителност, която сигурно не е била толкова проста за тези, които са я изпитали на гърба си и които затова на свой ред са били привърженици на простия живот.“

„В гостната беше и доктор Сюзън Келвин. Седнала сковано, стиснала устни, тя имаше студения вид на човек, който толкова дълго е работил с машини, че в кръвта му се е вляла и малко стомана.“

"Фантастична светлина", Тери Пратчет

Това е втората книга от света на Диска, която ни представя премеждията на Ринсуинд в комбинация с Двуцветко, която чета за трети път. За тези двама герои вече съм говорила тук, така че няма да ги представям.
Книгата започва с момента, в който свършва „Цветът на магията“, а именно – изпадането им от ръба на Диска, което не ги убива така, както би се случило на едни обикновени хора, защото седемте магии от магическата книга Октаво правят всичко възможно да запазят живота на Ринсуинд. Единствената причина, поради която го правят е, за да могат да бъдат произнесени заедно с осмата, загнездила се в главата на най-некадърния магьосник от Невидимия Университет.  Двуцветко е ясно защо оцелява – той си има Багажът.
Двамата приятели се щурат насам-натам из Диска, като междувременно попадат на възстаричкия герой Коен, с когото продължават приключенията си. Към тях се присъединява девицата Бетан, която те спасяват от жертвоприношение, част от ритуала на друидите. Ринсуинд е от малцината, попаднали живи в дома на Смърт, когато отива да спаси Двуцветко. То няма много какво да го спасява, защото междувременно Двуцветко научава Смърт, Глад, Война и Чума да играят хазартни игри с карти, без изобщо да осъзнава къде и при кого е попаднал. А Ринсуинд се запознава с дъщерята на Смърт – Изабел и почти умира наистина.  Добре, че се появява Багажът, за да спаси магьосника и туриста от това опасно място. Междувременно една червена звезда приближава Диска. Или по-точно Дискът приближава звездата. А магьосниците от Невидимия Университет стават жертва на собствените си интриги за завземане на властта. Нищо ново под слънцето, дори и за магьосници от такъв ранг. Основната фигура сред тях в този разказ е Траймън, който е свръхамбициозен и се опитва да стигне до върха с всякакви средства. Именно той изпраща Герой да намери Ринсуинд, за да се докопа до магията в главата му. Героят се оказва Героинята Херена, която е напориста, но не много умна и след срещата с комбинацията Коен + Багажът + останалите, се оказва с провалена мисия. И така компанията се озовава в малък град, а после и в Анкх-Морпорк, за да установи, че и на двете места, както и по целия Диск хората тотално са откачили. Звездата вече е огромна и всички са убедени, че идва краят на техния свят. Заражда се нова религия. Хората отричат магьосниците, отричат реда, който е съществувал, рисуват си звезда на челото и се опитват да се спасят. Неясно къде и как. Трайман, бивш съученик на Ринсуинд в Невидимия Университет, се опитва да побере в главата си останалите седем магии от Октаво, но те се оказват много по-силни от него и отварят портал към подземното измерение, от където наизлизат ужасяващи създания. Ринсуинд успява да изпадне в особено състояние, в което не само се справя със съществата, но прочита осемте магии и така затваря портала. А в крайна сметка А‘Туин се приближава до звездата и от осемте магии се появяват осем сфери, след разпукването на които се излюпват осем малки костенурчета. Върху гърба на всяко костенурче има по четири малки слончета и върху тях по един малък Дисков свят, който тепърва предстои да расте и да се развива. Октаво пък , след прочита на магиите, бива погълната от Багажа, където е най-сигурното за нея място. На финала Двуцветко се прибира у дома и подарява Багажа на Ринсуинд.
За това колко е остроумен Тери Пратчет няма да пиша, извадените цитати сами говорят достатъчно. Неговата енциклопедичност в комбинация с чувството му за хумор този път осмиват митологизирането на образа (Коен, който е на около 90, беззъб, с болки в гърба и щракащи колена), фалша в академичните среди (интригите в Невидимия Университет), склонността на човечеството да си измисля и да се обединява около нова религия в момент на плашеща неизвестност (хората със звезда на челото), озверяването на тълпата към всеки, който не споделя нейните идеи (хората със звезда на челото). Тези са на първо, добре де, трето четене, ама през много години. Със сигурност има още доста нишки, за които може човек да се хване и да извади аналог от световната история. Тери Пратчет никога не се задоволява само с един план.
Фантастичната светлина е онова, което се излъчва от Октаво, книгата събрала в себе си осемте велики магии.
Страхотна книга – забавна, динамична, остроумна и изпълнена с интересни парчета от нашия свят, пренесени на гърба на гигантската костенурка А‘Туин.
„Фантастична светлина“ на Тери Пратчет е на изд. „Вузев“, в превод на Мариана Захариева, а корицата е оригиналната на Джош Кирби. 

Ето и малко цитати /много е трудно да са малко/:

„Слънцето изгряваше бавно, сякаш се чудеше дали си заслужава труда.“

„Всички граждани на диска с някакви претенции за култура неистово се дразнеха, че ги управляват богове, чиято представа за възвишено артистично преживяване съвпадаше с мелодичния звънец на врата.“

„Всъщност Ринсуинд никога не разговаря отново точно с това дърво, но от краткия им разговор, то разви основите на първата дървесна религия, която след време завладя горите по света. Тя проповядваше следното: дърво, което е добро дърво и води чист, благоприличен и възпроизведен живот, може да бъде уверено, че ще възкръсне след смъртта си. Ако е било наистина много добро, накрая ще се прероди в пет хиляди ролки тоалетна хартия.“

„Странно, той не беше особено обезпокоен. Двуцветко беше турист, първия по рода си еволюирал върху Диска и в основата на самото му съществуване се коренеше непоклатимата увереност, че нищо лошо не може да му се случи в действителност, тъй като не участва в него; той вярваше също така, че всеки е в състояния да разбере всичко, което му казва, ако само му говори високо и бавно, че на хората общо взето можеш да се довериш и че всичко може да се оправи между добронамерени хора, стига само да действат разумно.
На пръв поглед това му даваше шансове за оцеляване малко по-малки от тези на сапунена херинга, да речем, но Ринсуинд с удивление забеляза, че изглежда ефектът беше обратен и пълната безчувственост на малкото човече към опасности от всякакъв род някак дотолкова ги обезкуражаваха, че те се отказват и се махат.“

„Тогава вождът почтително се обърна към госта си, дребна фигурка, която грижливо грееше измръзналите си меса на огъня и рече:
- Но нашият гост, чието име е легенда, трябва вярно да каже: кое е това, което човек може да нарече най-великите неща в живота?
Гостът помълча насред нов неуспешен опит да запали.
- Какво кажа? – попита беззъбо.
- Рекох: какво е това, което човек може да нарече най-великите неща в живота?
Войните се наведоха напред. Това навярно заслужаваше да се чуе.
Гостът мисли дълго и дълбоко и после каза предпазливо:
- Топла вода, добра жъболекаршка помощ и мекишка тоалетна хартия.“

„….- Шигурно ши прав – съгласи се Коен. Той седна и прехапа устните си. – Търша подарък за Бетан, нали ражбирате. Ние ще ше женим.
- Решихме, че би трябвало първо на вас да кажем – каза Бетан и се изчерви.
Ринсуинд не успя да улови погледа на Двуцветко.
- Ами това е много….ъ-ъ…
- Веднага щом намерим град, където има свещеник – каза Бетан, - искам да го направим както си му е редът.
- Това е много важно – сериозно рече Двуцветко.
- Ако хората имаха повече морал, нямаше да се блъскаме с разни звезди.
Замислиха се над това за момент. После Двуцветко каза бодро:
- Това трябва да се отпразнува. Имам малко бисквити и вода, ако имате още от оная пастърма.
- О, много добре – пророни Ринсуинд едва чуто. Повика Коен настрана. Както си беше подстригал брадата, старецът с лекота би могъл да мине за седемдесетгодишен в тъмна нощ.
- Това, ъ-ъ… сериозно ли е? – попита. – Наистина ли ще се ожениш за нея?
- Шигурно. Нещо против?
- Е, разбира се, че не, но – искам да кажа, тя е на седемнайсет, а ти си, как да се изразя, ти си от по-старото поколение.
- Ишкаш да кажеш ше е време да прештана да ше шкитам ли?
Ринсуинд трудно намираше необходимите думи.
- Ти си със седемдесет години по-стар от нея, Коен. Сигурен ли си, че….
- Бил шъм женен и преди, нали така? Паметта ми е дошта добра – укори го Коен.
- Не, това, което имам предвид е, ами, искам да кажа физически, въпросът е, какво ще кажеш значи за разликата във възрастта и така нататък, това е въпрос на здравословно състояние, нали така, и….
- Аха – бавно отрони Коен. – Ражбирам какво имаш предвид. Напрежението. Не бях погледнал на нещата от тази страна.
- Да – поизправи се Ринсуинд. – Не си. Е, това е съвсем обяснимо.
- Даваш ми храна жа ражмишъл, беж шъмнение – каза Коен.
- Надявам се, че не съм развалил нещо.
- Не, не – вяло каза Коен. – Не ше ижвинявай. Поштъпи правилно, като ми каза.
Той се обърна и погледна Бетан, която му махна, после отправи взор нагоре към звездата, която се блещеше сред мъглата.
Накрая каза:
- Опашни времена ша това днешните, а?
- Така е.
- Кой жнае какво може да донеше утрешният ден?
- Не и аз.
Коен плесна Ринсуинд по рамото.
- Понякога прошто трябва да ришкуваме – рече. – Не ше обиждай, но мишля, че ще направим вше пак шватбата, а пък, е… - той погледна Бетан и въздъхна, - да се надяваме, че тя ще издържи.“

"Чекмо", Момчил Николов

Това е невероятната история на Йонко, която той самият разказва на един часовник в Австралия. Сега, защо точно на тоя часовник му разказва биографията си, аз няма да издам, защото това би означавало да разваля удоволствието от края, а аз не искам това да постигна.
Чекмо, всъщност му е прякора, който пък е съкратен от чекмедже. А е такъв, защото дядо му е бил дърводелец и му викали Скрина. Та на внука се паднало да е чекмеджето на скрина.  И оттам съкратено – Чекмо.
Обаче, това не е само историята на Йонко, ами историята на целия преход от късния социализъм към т.нар. демокрация. Само че разказана от гледната точка на човек с много силен бизнес нюх и слаби предразсъдъци. Защото в онея години, когато аз съм била малка и толкова ми е разбирала главата, много хора успяха да направят  луди пари от наивизма и доверчивостта на останалите. Които Чекмо нарича „балъци“. И те, вярно са си балъци, то като се замисля и аз съм си един стопроцентов представител на тази прослойка.  Добре че съм била сравнително малка и не съм срещала ни един Чекмо по пътя си.
Всъщност, той е от хората, които притежават силно развито чувство за справедливост и чест и в същото време още по-силно развит усет за бизнес. А всичко това е гарнирано със смел авантюризъм и хазартност в живота.
Няма как да успееш, ако не се хвърляш с главата надолу понякога, дори и с риск да си счупиш врата.
Животът, който живее Чекмо е така наситен от преживявания, че все едно не го живее един човек, ами няколко. Още повече че има и такива, на които и за няколко прераждания не им се случват толкова неща. А освен това той е от оня тип хора, които, каквото и да подхванат, им се получава. Е, поне повечето, има, разбира се, и изключения.
Сега малко за историческите събития, описани в книгата.  Защото всъщност това не е просто биографията на някой си Йонко, а е биографията на цял един период от нашата история. Първото е Възродителния процес, в който Чекмо взима пряко участие,  като се изрепчва на милицията и предлага да си смени името с турско. Следва бой и изнудване за доносничество. По време на казармата, когато, за да се спаси от съд, защото пребива един капитан, Чекмо влиза в лудница, се случва смяната на управлението на България. Тодор Живков си подава оставката. Или му я подават. Малко след това героят на този роман избягва в Германия, Берлинската стена е паднала, но Изтока още не в Запада. Там Чекмо среща голямата си любов – Теодора и двамата заедно започват своята епопея по лагерите, защото са подали документи за политически емигранти. По това време САЩ нанасят удар над Персийския залив и започва войната в близкия Изток. В крайна сметка Чекмо и Теодора не завършват процедурата, ами се връщат в България, която от Народна е станала само Република. На родна земя Чекмо завърта страшен бизнес с хазартни машини и всичко би било добре, ако не го привиква пак оня капитан, който е наредил да го бият по време на Възродителния процес и не му предлага да участва в преразпределянето на парчетата от България. Това е периода с куфарчетата с парите, бъдещите групировки, подготвянето на почвата на голямата приватизация. Всъщност, като се казва предлага, то е само условно, защото това не е предложение, което има право да откаже. Така че Чекмо и Теодора емигрират в Нова Зеландия, където започват живота си отначало. Междувременно в България са настанали онези смутни 90, по време на които цари борческия хаос на групировките и преразпределяне на силите на деня.
От бизнес с порно филми, през спекула, измами и накрая  снимки в истински филми, животът на този човек е едно безкрайно приключение.
Най-интересното е, че в книгата има толкова много разговори, без нито един ред пряка реч. А през цялото време имаш усещането, че си говорите на чаша на масата и той ти разказва всичките тия случки и събития.
Още по-интересното е, че аз наистина познавам такъв човек. С друга съдба, други случки, но от същата кръвна група. Който, ако го слушаш, си напълно убеден, че си измисля и няма как всичкото това да го е преживял и да е още жив. Така че това направи книгата още по-любопитна за мен. Сега, дали всичко, което е описано е станало точно така или авторът си е доизмислил някои истории, няма толкова голямо значение. Защото в случая важното е, че то може да е станало точно така.  А аз през цялото време си представях човека, когото познавам , въпреки че знам как изглежда прототипа на Чекмо. А откъде знам ли? Бях на премиерата на книгата, на която присъстваше и той, освен автора. Даже сега си мисля, че има смисъл да се направи още една премиера, т.е. то няма да е премиера, ами нещо като следмиера – след като сме прочели книгата, историите и случките, които ще разкаже истинския Чекмо, биха ни звучали по съвсем различен начин и биха придобили друг смисъл. Защото аз сега нищо не си спомням от тия неща, които тогава той разказа, а сега бих ги свързала с определени случки от книгата. Не знам защо отидох на тая премиера и какво ме накара, като бях напълно сама, не познавам и някой, който е свързан с книгата. Просто усещах, че ще ми хареса. И не останах разочарована – на премиерата намерих цяла компания приятели, чух куп интересни истории, които не са включени в разказа, а книгата е страхотна.
И накрая ще завърша с автографа от Чекмо : „Всички сме уникални, разликата е в диагнозата“

„Чекмо“ на Момчил Николов е на изд. Сиела, а корицата е на Дамян Дамянов. Много е добро оформлението – някак в тази корица, която е като някаква игра на флипер, е вплетено всичко най-важно от историята на Йонко и е уловен стила на времето.
И.

„Повечето хора минават през живота си без нито едно приключение, приятелю. Раждат се, живеят и умират, без да им се случи нищо запомнящо се. Избягват риска, залагат на сигурното. Пропускат възможностите, осигуряват си съществуването. Всеки ден прилича на предишния. Знаеш как е: въртят се в кръг, както се въртят твоите светещи стрелки. Разликата е, че ти нямаш избор, това е твоята работа, така са те направили, такова е твоето устройство и предназначение – да измерваш времето. Хората обаче имат друго устройство и предназначение, имат избор и възможности.“

„….Сега, отдалече и отвисоко виждам много и различни пътеки, тези пътеки са ясни, добре очертани, преливат в хубави и поддържани, широки и гладки пътища, които водят към сигурни места: места мечти. В началото на пътешествието обаче пътеките са ти в краката и тогава те са съвсем незабележими. Вият се, преплитат се, подмамват те, объркват те; тръгваш нанякъде, но стигаш другаде или никъде. Вървиш дълго и когато разбереш, че си погрешната пътека, вече е късно за връщане.“

 „Много се говореше – по телевизията, къде другаде да чуеш такива простотии – че социалистическият човек, човекът на бъдещето, е много повече духовен, отколкото материален. Вижте сега, аз много съм мислил по въпроса и мога да го кажа смело, с ръка на сърцето: по-материален човек от социалистическия не се е раждал и няма да се роди на планетата Земя. Просто е – когато материалът не стига, когато материалът е дефицитен, човек става жив дявол, за да си набави нужния му материал. Обладава го една нечовешка материална сила, която направо завира духа му в на кучето дивия и го кара да върши невъзможни за обикновения, несоциалистически човек подвизи. Примерно: да пропътува няколкостотин километра до Каспичан, където с обединените връзки на цялата рода да си купи фаянсови плочки; да се разкарва осем пъти с жигулата дотам, докато уцели цвета, за който копнее с цялата си социалистическа душа и сърце. А после, след като се посъвземе от пътуването и окото му се засити на небесносините плочки, да почне – първо плахо, а после и по-уверено , по-мащабно – да мечтае за персийски килим. И отново цялата процедура: търсене на връзки, планиране, стотици километри с жигулата; тоя път до Сливен, щото нали персийските килими, всеки знае, се произвеждат в Сливен от легендарни тъкачки мнгомашиннички. След килима идва ред на секциите, след тях – на дивана, на цветния телевизор „ВеликоТърново“. И така – за всяко нещо. При тези условия кажете, ама честно, с ръка на сърцето: какъв дух ще да е тоя, дето ще оцелее? Материя си трябва, яка материя. И да не забравяме върховния принцип: на вскиму според потребностите, от всекиму според възможностите.“

"Значи, от тия резки промени, дето изведнъж се стоварват в държавата и са съвсем неочаквани, направо необичайни и шокиращи, народът сто процента превърта и получава някаква масова реактивна психоза."

„…Защо, какво се беше случило? Това, че бяхме пораснали се бе случило и бяхме започнали да мислим за нас си не като за едно неразделно цяло, което заедно е силно, а като за отделни хора. Отделни, дребни душици, всяка със собствени сметчици и планчета, които понякога, няма как, се разминават в името не на приятелството, а на личните интереси. Сигурно, мислех си и си пушех салема, с мозъците на хората се случва нещо в процеса на порастването и те почват да разграничават себе си от всички останали, да се чувстват отделни личности. И колкото повече остаряват хората, толкова по-отделни от другите хора се чувстват, толкова по-големи егоисти стават. Май щеше да излезе вярна приказката - че животът разделя хората. Не е нужно да се карате, да се биете, да се смразявате. Вървите си заедно, вървите и  просто в един момент стигате до кръстопът. А там, нали е кръстопът, пътища всякакви. Стоите си вие известно време заедно , оглеждате се, чудите се кой път да изберете; един си мисли едно, друг си мисли друго. После единият вика: абе, братле, аз май ще хвана наляво. Ти пък ми казваш: е, хубаво, аз пък съм надясно, айде чао и се обаждай. Е, как, много ясно, ще се обаждам, как няма да се обаждам, ще се виждаме при всяка възможност. А те с годините възможностите стават все по-малки и срещите все по-редки; с голяма лекота се случват тия раздели, от само себе си.“

„Малко ми поолекна де, щото, като видиш, че даден човек, дето си го идеализирал, не е съвсем идеален, по-лесно е да приемеш и твоите си недостатъци и слабости; ясно е какво имам предвид.“

„Истински ад, казвам ви, ама Чекмо не поддава. Стиска зъби и изпълнява. Каквото ми кажат, аз само отговарям: слушам, тъй вярно, изпълнявам; бая ми обедня речникът в армията, ама то по принцип не вярвам на някой да се е обогатил там.“

„Другото обаче изглеждаше малко по-сложно, не го разбирах добре какво точно означава: болният има фалшиви вярвания. Демек – вярва в неща, които не са истина, и то с такава сила, че нищо не може да го убеди в обратното. Ми то по тая линия на истината, ако се замислиш – така разсъждавам аз – целият живот, от А до Я, си е едно фалшиво вярване. Ако човек няма фалшиви вярвания, ако не си представя, че нещо хубаво ще му се случи, как ще устиска цял един живот?“

„И си знаех, чувствах го: всичко, което ми се беше случило – сам си го бях направил, никой не ми беше виновен. Така че вместо да мрънкам и да се отчайвам – то и това може по принцип, ама за малко, без да се прекалява – трябваше да се приема, че животът ми се беше обърнал на сто и осемдесет градуса. От друга страна – на всички в държавата, и без да се бият с разни капитани, и без да лежат по лудниците, животът им се беше обърнал на сто и осемдесет градуса. Пък най-лошото на това да ти се обърне животът нас сто и осемдесет градуса, е – разсъждавах – че не знаеш накъде точно си с главата и закъде си тръгнал. Уж си мислиш, че било напред, ама всъщност то било назад; изобщо разбълниква ти се мозъкът, объркват ти се посоките и представите, така че и Кашпировски не може да ти ги оправи.“

„Разберете ме: когато окото ти е свикнало с едни магазини, в които има само консерви със зелен боб и пластмасови оливерници, ти е малко шокиращо да видиш това изобилие. Невъзможно и несправедливо ти се струва тука да има всичко, а при нас – нищо, така неравномерно да са разпределени стоките и продуктите. От друга страна, цялото ти самочувствие, дето си го имал и дето си го градил в живота си, изведнъж изчезва, спихва се. Почваш да се чувстваш като някой малък и незначителен; и съмнения те обземат. И си казваш: брей, да не вземе да излезе така, че целият живот, дето съм го живял до тоя момент, е бил някаква фалшива реалност, която няма нищо общо с истинската? И си мислиш, разсъждаваш: сега, тия хора, тия охранени и румени немци, дето могат спокойно да го имат всичко това, сигурно са много по-умни от мене и от всичките нас, които се редим на опашка за карантия….“

„Сигурен признак: усетят ли се и балъците, че в нещо има пари, трябва да палиш и с двеста да се махаш от това нещо: парите в него вече са свършили.“

„….Може и да е измамен, ама пак е на кяр човечецът, аз с банките по мошеничество не мога да се меря, нямат стигане….“

„Щото човек, като има някакви мечти, тия мечти не му дават мира, човъркат го, ядат го – каквото и да правиш, все мечтите са ти в главата и всичко останало ти се струва някак си маловажно, не може да погледнеш кой знае колко сериозно на него. Правиш го, щото може да го правиш, но знаеш, че най-важното нещо ти е мечтата, нея трябва да гониш до дупка, тя е истинският ти живот, който има смисъл, тя те крепи. Когато, обаче разбереш, че с мечтата ти е свършено, като попремине тоя период, дето ти е много гадно, и си мислиш, че не с нея, ами с теб е свършено – тогава забелязваш, че животът ти не е само тая мечта, ами много други работи, на които можеш да обърнеш най-накрая внимание.“

„А и както се оказва – и не трябва да се влюбваш в разни градове. Защото те за разлика от хората – които в общи линии имат едни и същи номера и е лесно да ги опознаеш и предвидиш – са многолики…“

„И още оттогава, от нашата първа среща, тя усеща това, което и аз усещам: една голяма любов, дето идва, направо се е засилила като бързия влак; като подарък от Съдбата за всички поети рискове и преодолени препятствия. Усеща тя любовта и ония невидими нишки, които по някакъв чуден начин я свързват с мене. Ето как си го представяла образно: като изстреляни от гигантски флипер топчета, които се блъскат с бясна скорост между милиарди други топчета, минават през всякакви лабиринти, криволичат, сменят многократно посоките, летят в пространството, отъркват се за кратко в тоя, в оня и накрая с бясна скорост се сблъскват едно в друго. И тоя сблъсък е толкова силен, толкова чакан, толкова желан, че тия две топчета уж здрави, уж корави сами по себе си, потъват едно в друго, сливат се и стават едно общо топче – двойно по-силно, двойно по-здраво; заедно да лети из пространството, заедно да преодолява препятствията, заедно да мачка живота. Всичко това тя го почувствала на тая първа среща, ама много ясно, не бързала да ми го съобщава, искала да се увери, че преценката ѝ е правилна;  такива са жените, подозрителни.“

„…И настроението не е същото. Опитвам се аз да оправя положението, философствам, то с философстване най-лесно се замазват нещата…“

„…Само че – то не е задължително, но обикновено в четири от пет случая е така – като ти започне денят накриво, с нерви и драми, така си и продължава; те и затова хората са измислили поговорката, че денят се познава от сутринта.“

„А те това – сигурен съм – не го правят, без да искат, ами най-нарочно, такава им беше стратегията и практиката – да разделят хората, да ги отчайват, в депресия и безизходица да ги хвърлят. Щото тебе като те разделят с любимите хора, дето са ти единствената опора и упование в тая непозната държава, как се чувстваш? Като самотна лодка в бурното море – ето как се чувстваш. Люшкаш се, люшкаш се, а на края не издържаш – хващаш се за спасителния пояс, дето услужливо ти го подхвърлят, събираш си корабокруширалото семейство и айде обратно на брега, откъдето си дошъл.“

„Аз, вика, често се съмнявам дали пък не съм умрял вече, дали не съм се замотал някъде из кръговете на ада, а? Жив си бе, успокоявам го, не може ти да си умрял, пък ние да сме живи. А, вика, може и вие да сте умрели, ама да не си спомняте, то в тоя динамичен живот може ли човек пък всичко, което му се случва да помни?“

„Няма лошо, ухилва се Иван Запрянски, даже може и да е много добре това, че си атеист, обаче само в двайсет и пет процента от възможните случаи. Как така, чудя се. Ами така, обяснява, те, случаите, в общи линии са четири: или има Бог и ти вярваш в него, или няма и ти не вярваш – това са добрите варианти. Лошите са ако има Бог и не вярваш, и ако няма, пък ти вярваш; малко е като тото цялата работа, като тука има, тука нема. И за пети вариант се сещам, викам му, да си оставиш вратичка: хем да вярваш, хем да не вярваш, да казваш, че има някаква висша сила за всеки случай, и от време на време да се кръстиш. Е, да, съгласява се, това си е наш, български номер, да се подсигурим, ако нещо се объркат сметките; ама не се заблуждавайте, Бог си има начини да хване тарикатите. Мислиш си, смея се, щото аз такива тарикати познавам, брат ми, че и Бог могат да врътнат без проблеми.“

                                                                                            

„И си мисля, викам си на акъла: от тук нататък, каквото и да става, няма да се поддавам на отчаянието, щото то е по-силно и от тока и те убива със сигурност, ако му се оставиш. Всеки проблем има решение – ако човек търси решение, а не лопата, с която да се самозакопае.“

„Обаче когато си подготвен за най-лошото и му се противопоставиш с най-доброто от себе си, тогава нещата могат да се развият в неочаквана и благоприятна посока.“

„Щото аз много добре им познавам психиката на българските тарикати: като се е светнал един и другите го видят, че вади пари, моментално ще го изкопират. Никой не си напъва акъла да измисля нещо ново, появи ли се далавера, моментално на клона се накачулват всички маймуни.“

„Тука, мисля си, така съм го планирал – не само за конкретния случай, ами и за бизнеса като цяло – доктрината на меката сила ще прилагам аз. Това, за тая доктрина за меката сила, аз съм го научил от ония моите учители в Тегел, да са живи и здрави, където и да са по света сега. Обяснявам с няколко думи: планирал съм да постигна желаните резултати посредством доброволно участие, на база привлекателност на предложението, взаимни симпатии и взаимна изгода. Тъй както американците прилагат тая мека сила по целия свят – с изключение на тук-там някоя бомбардировка или друг зулум – и лека-полека го завладяват.“

„Обаче – аз това си го повтарям непрекъснато, нещо като мото в живота ми е – никакво отпускане. Щото човек, ако се отпусне, ако се главозамае, ако стои на едно място и лежи на една кълка, вместо да върви напред и да се оглежда за нови възможности, той рано или късно тръгва назад и в крайна сметка пада по гъз. Това е положението, в природата всичко е движение; или напред и нагоре, или назад и надолу. Вариант мирно, по средата, няма.“

„Мислеха, че леко си измислям, преувеличавам. Ама те и за други истории, като почнех да им разказвам, си мислеха, че послъгвам, явно – ограничено въображение; като не могат да си представят, че на тях може да им се случи нещо необикновено, не могат да си представят, че и на някой друг ще се случи. Те така по принцип са повечето хора, аз това вече го бях разбрал, затова не се обиждах, като ми се смееха някой път и ми казваха, че ги мятам на върбата; какво да им се обиждам, толкова са им границите на въображението, нищо не може да се направи.“

„…..тоя сърф, дето всичко ти мърда под краката, не е за хора без двигателна култура. И не само, и концентрация трябваше голяма: да не мислиш, да не чувстваш нищо освен водата, да не виждаш нищо друго освен вълната. Номерът е да усетиш коя е твоята, коя, образно казано, ще ти разреши да се понесеш по нея. Щото има вълни и вълни. Както има хора и хора. Един човек е подходящ да се понесе на една вълна, друг – на друга. Има и такива, дето изглеждат точно като за тебе, все едно сте родени един за друг, ама така ще те подлъжат, така ще те завъртят, така ще те ударят, че после ще плюеш цял ден пясък и ще се радваш, че си оживял.“

„Поздрави от синята палатка“, Петя Кокудева

Отдавна следя публикациите на Петя Кокудева във ФБ. С всяко нейно пътешествие сякаш и аз се пренасях на разни интересни места, описани по вълшебен начин. Удивлявах се откъде изнамира тези страхотни истории, част от които си запазвах за повторен прочит, а други споделях с най-близките ми хора. Понякога ѝ досаждах с коментар „кога ще издадеш книга?“, като много други. J
Затова „Поздрави от синята палатка“ беше една от двете книги в списъка ми от Коледния панаир на книгата. Този път реших да не си купувам много, а само онова, което наистина искам.
Не бързах да я прочета. Вече я има, написана е, пълна е с чудните им снимки от пътешествията. Няма нужда да се излапва лакомо, по-добре да си я вкуся бавно.
Не стана бавно. Всъщност, ако трябва да съм съвсем честна, в началото даже ми нагорча. Очаквах онези дълги, любопитни истории, които четях във фб, събрани просто на едно място. А те – едни кратички такива, като въздъхване. Докато прочетеш някоя и тя вече свършила.
Докато не осъзнах какво всъщност представлява тази книга – това са хайку-пътеписи, в които има всичко – има усещания, споделяне, емоция, интересни факти, любопитни истории, философия. Само едно няма. Няма претенция. Няма го онова размахване на пръст, с което някой пребивавал в дадена държава седмица, месец или година вече ти обяснява високомерно кое как е там.
Тези пътеписни хайкута ти отварят една врата, през която, ако искаш можеш да минеш и да потърсиш онова, което те вълнува. И ти помагат да усетиш как се чувства едно любопитно, весело момиче с голямо въображение.
Първоначалното ми мнение за книгата се претърколи на 180 градуса и аз всъщност я изчетох с голямо удоволствие.
А в начина, по който пътуват и опознават света Петя и приятеля ѝ, съм абсолютно влюбена.
„Поздрави от синята палатка“ на Петя Кокудева е изд. Жанет 45“, фотографиите са на Георги Янев, а корицата е на Люба Халева.

И.
 

„Хелене е седнала на стълбата и си спомня: „С хората от града бяхме на улицата за посрещането на първия автобус с бежанци. Когато вратите се отвориха, първо започнаха да слизат деца. Избягах вътре в къщи да се наплача. При пристигането на следващите автобуси си пъхнах камъче в обувката – като притискаш пета в него и те боли, е по-трудно да заплачеш.“

„Ако знаеш какво ти е и имаш яснота за пътя напред, дори да е мъчен, с него се свиква. Но когато не знаеш, тогава…просто няма с какво да свикнеш.“

„За кой ли път си го казвам: никой не е толкова лош, стига да го разбереш.“

„Дънди Пъркинс е редови полицай от Куинстаун. Като много кивита, и той е стопанин на стадо овце. Качва се на раздрънкания си джип и юрка стадото напред, правейки такива резки завои, за да контролира овчия поток, че свят да ти се извие. Като го питаш не му ли се драйфа от тия лашкания, той обяснява: „Със завоите е като с живота. Ако седиш до шофьора и си просто пътник, ти става лошо. Но, когато ти караш, нямаш грижи.““

„БАМБУКОВИ УРОЦИ
Киото, Япония

Следвай вятъра, остани при корена
Бамбукът е много високо дърво, което е стабилно вкоренено, но се полюшва и от най-слабия бриз. В бамбукова гора непрестанно се чува мелодичният звук от почукването на тези кухи дървета едно о друго. Бамбуците следват вятъра и не се съпротивляват на движението, но едновременно с това са трудно изкореними и стабилно заземени.

В крехкостта е силата
Изненадващо е да видиш колко тънък, гладък и деликатен е бамбукът. На всичкото отгоре е и кух. Обаче е сред много малкото дървета, които оцеляват и в летните свръх горещини, и в лютите зими. И най-вече - при тайфун.

Готов за действие
За разлика от повечето дървета, бамбукът не изисква много обработване, нито пък полиране, за да се използва. Той просто е готов. Както казват японците: „Бъди като бамбука - винаги готов да последваш промяната.“

Мъдростта на празнотата
Кухата сърцевина на бамбука напомня на японците, че често сме твърде изпълнени със себе си и собствените си представи за нещата – и така нямаме място да поемем новото.

Ритъмът на развитие
Бамбукът е сред най-бързо растящите дървета, Той е своеобразен пример за японците да бъдат отдадени на личното си израстване, но да не прибързват. Така както за бамбука дъждовният сезон значи по-бърз растеж, и за човека има периоди на по-скоростен и на по-бавен растеж.“

„Сал: Понякога е хубаво да приемеш, че сцената, на която танцуваш е страданието. Това казвам често на моите студенти. Животът е мъка. Но това не е някаква обреченост. Просто е добре да не се опитваш да го отричаш, да не си затваряш очите пред това, че животът е страдание.“

"Светът на акото", Тери Пратчет

„Светът на акото“ е много забавна книга. И няма как да не е, след като авторът ѝ е най-остроумния човек на планетата. В тази книга съавтор е и неговата съпруга – Лин. Семейство Пратчет този път ни въвеждат в историята на акото и най-вече ни го представя от неговата полезна страна. Ако се чудите какво полезно може да има в едно ако, то се сетете къде растат най-вкусните зеленчуци. Кожарите също имат какво да кажат по въпроса.
Всъщност това е книга в книгата. „Светът на акото“ от госпожица Педагогия О‘Майна е книгата, която жената на капитан Ваймс чете всяка вечер на сина им. Ваймс е част от градската стража на Анкх-Морпорк, в една друга поредица, която също е супер готина, а тази книжка от бележка под линия се превръща в самостоятелно произведение.  А Пратчет за пореден път ни показва какъв изключителен майстор в правенето на светове и връзките между тях е. На задната корица на книгата има забележителна библиография от Педагогия О‘Майна, която, за огромно съжаление, остава нереализирана.
Историята, написана от госпожицата,  е за Джефри, който е изпратен в Анкх-Морпорк да гостува на баба си и който внезапно развива огромен интерес към всякакъв род екскременти. Сприятелява се с градинаря Просто Хъмфри, който му разкрива полезността на акото като източник на скъпоценен тор. От там му хрумва идеята да събира ако, а в последствие и да направи най-големият Музей на акото в света. По детски чист и любопитен и през събирането на отходния материал на живите същества, Джефри всъщност се запознава с бита и част от историята на големия мегаполис.  Баба му пък му урежда среща със Сър Хенри Кинг, мастит бизнесмен, чийто бизнес се основава на събирането на екскременти, сортирането им и продаването им на хора, чийто дейности, които се нуждаят от тях. Симпатичното в тази история е подкрепата, която получава Джефри в това свое странно занимание.
И, ако си мислите, че в книгата става въпрос само за ако, ще бъдете напълно прави. Но, както пише в предговора:  „Насред скатологията обаче имаше наистина доста интересна информация за септичните ями, боклукчиите и кенефаджиите и как кучешкият тор спомага за направата на най-първокласните кожи, и разни други неща, каквито въобще не ти е хрумвало, че ти трябва да знаеш, но веднъж чути, някак ти се забиват в главата.“ Бележките под линия от автора помагат за това в главата ти да влезе освен смешна, но и интересна информация. Така, че много горещо препоръчвам тази тъничка, но изключително забавна книжка, като за по-добър ефект може да я четете на обществени места. Ако се вижда корицата, ще си осигурите въздух около вас, така че никой няма да нарушава личното ви пространство. За 3D ефект, може да я озвучавате. И без това вече всякакви странности се забелязват по улиците, една повече няма да направи особено впечатление.
Илюстрациите са великолепни – черно-бяла графика в духа на миналия век, от художника Питър Денис.
„Светът на акото“ от госпожица Педагогия О‘Майна, на Тери и Лин Пратчет е на изд. „АРХОНТ-В ООД“, в превод на Катя Анчева, а компютърното оформление на корицата е на Гео Ковачев.

И.

П.С. За снимката не са използвани фосили на акита и макар че визуално се доближават до темата, всъщност това са някакви ядки.

Ето и малко цитати от книгата:

„По силата на закона последният звук, който се разнася при всяко комично търсене сред купчина вехтории, е едно гадничко пльонгггг. Такъв е законът. Никой не знае чий е, но въпреки всичко си е закон.“

„Котките са потайни животни, а екскрементите им са толкова зловонни, че и на тях самите не им понасят и затова ги заравят. Също така котките ужасно се смущават, ако знаят, че ги гледаш, докато си вършат работата, и съответно се извръщат на другата страна.“

„Общо взето всички реки, които минават през населени места, излизат доста по-мръсни от тях, отколкото влизат. Река Анкх е прословута със своето зловонно, покрито с кора течение основно заради жителите, които го ползват за отходен канал, чат-пат за гробище, както и за депо за всякакви видове боклуци. Най-големите замърсители са онези, които живеят или работят край мостовете. Изхождайки от човешката природа, ако въпросът е дали да платиш на някого, за да те отърве от съдържанието на цукалото, или просто да клекнеш над дупка, където онова, което не го виждаш – не го мислиш, втората опция печели всеки път. Освен това, ако имаш кофти ден, добиваш известно утешение, че можеш да скофтиш деня на някого отдолу даже още повече, стига да уцелиш момента.“

„- Чичо ти Седрик, лека му пръст, беше като теб. Ако правилно си спомням, имаше много голяма колекция с неща, които приличаха на други неща. Една от най-големите колекции по рода си в целия свят, както ми бе обяснено. – Тя зацъка с език и додаде: - Няма съмнение, особнячеството е родова черта…“

„- Как са се озовали всичките тези животни тук? – полюбопитства Джефри.
- Повечето са подарък на Негова светлост от гостуващи благородия, посланици и тем подобни – обясни господин Понтон. – малко е глупаво наистина, понеже предполагам, че той би предпочел някоя хубава книга, но е станало нещо като традиция. Нали се сещаш – държавните глави си подаряват едни на други животни, които не искат. Още си спомням как султанът на Уаймятюри се появи с половин дузина твари като възголеми кегли, увити като пашкули в черно сукно. Каза ни да ги държим на топло и че щели да се превърнат в гигантски пеперуди. Отне ни време, докато загреем, че са най-недолюбваните му копеленца.
- Какво е копеленце? – запита Джефри.
Преди пазачът да отговори, баба му се намеси с гръмовен глас:
- Вид зеленчук.“