"Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост", Николай Гроздински

 

Винаги съм вярвала, че книгите те намират в точния за теб момент, стига да се оставиш на интуицията си и да посегнеш не към онази, която си планирал да прочетеш, а към онази, която те дърпа към себе си. Този път се оставих на книгата да ме избере, а не аз нея. Така, че на път за хижа Иван Вазов в Рила се озовах с „Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост“ на Николай Гроздински в раницата.
Това е книга-сън. Не знам дали има такъв жанр – сънувана проза, но и да няма, тази е такава. През цялото време, докато я четях, имах чувството, че някой ме е допуснал в най-дълбоките си сънища. Сякаш абсурдна приказка, а всъщност много логична история, която поднася по един леко намигащ начин съвсем философски въпроси.
Историята среща един куп персонажи със странни имена в село Щурогледец в Хималаите. Заплес Нехаен, Щиглец Хърбав, Будала Злочести, Татул Кьопав, Циция Благата, Клечо Църния, Муни Персиеца, Тегловник Спечен. Дрипел Бледен, Въшката и Амебата са само част от главните герои, които живеят странен живот и намират по пътя си странни отговори. Така напр., малко преди да издъхне Котешки Мустаци дава своята заръка за откриване на истината – да се намери Косматата крава богомолка, да бъде заведена до Пепелявата река, да бъде изкъпана на пълнолуние и после да бъде последвана по нейния път. И така, трима от последователите на Котешки Мустаци – Амебата, Въшката и Будала Злочести тръгват на пътешествие да търсят Косматата крава богомолка. Към тях се присъединяват Клечо Църния. Муни Персиеца и Боже Боже. Част от пътуването им минава във влак, чиято крайна спирка е Душегубец, но пътниците се озовават в Прокълние, защото са изпаднали под проклятието на Девадата, братовчедът на Буда, пристигнали са привечер, заспали са и са пропуснали Душегубец, макар това да е последната спирка. Сега, от това място не могат да се измъкнат. Озовават се в Учреждението на последствията, управлявано от Девадата, Главния ръководител, което всъщност е Отвъдното. Това е много интересна част от историята, защото с алюзията си за Ада представя по един оригинален и справедлив спрямо днешното развитие на света вид на мъчителна среща със себе си. Едно от  ужасяващите преживявания в Учреждението е да се срещнеш със своя двойник, ако си натрупал достатъчно лицемерие по пътя си. Или пък онези несупели държавници, учени, богаташи и други, които постоянно пишат хвалебствени писма за обитателите на другите отдели. Можеш и да бъдеш добре обучен в „Подготвителни занятия за приобщаване към животинския вид“, ако ти предстои да се преродиш в някоя кучка, напр. Изобщо учреждението е една интересна алтернатива на същинския Ад, защото се оказва, че физическите мъчения водят до привикване и в крайна сметка човек се научава да живее щастливо в болка, което ги прави напълно неефективни. И така, преминавайки през куп приключения, включително и паметната среща с Кахър Баба, за която няма да разказвам, накрая поклонниците успяват да достигнат всеки до своята истина и да излязат по-различни от това пътуване.
Никой в тази история не е такъв, какъвто изглежда и никой накрая не остава такъв, какъвто е бил.

„Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост“ на Николай Гроздински е на изд.“Весела Люцканова“, а художник на корицата е Валентин Киров.

И.

‚Защото е лесно да доиш другите, лесно е да живееш на гърба на просяците, но когато някой иска да вземе част от теб, за да оживее, ти го смачкваш като хлебарка, ето това е истината!“

 

„Не знаеш какви неща може човек да чуе в мрака, когато е изплашен! Ако питаш мен, и раят, и адът, всички пъклени и божествени понятия са измислени от някой, който е стоял в мрака и се е страхувал!“

 

„Магарето стоеше пред работилницата, а случайните минувачи поглеждаха към оръфаната му тъмносива козина и назъбените му уши и го подминаваха. „Така е! – мислеше си магарето. – Изглеждам като плюшена играчка, която дълго време е била дъвкана от куче с едва поникнали зъби! А ушите ми приличат на планински зъбери. Каква съдба!“

Животното се самосъжалява доста време, но накрая разбра, че животът е такъв: помъкват те нанякъде, връзват те за някое дърво и те забравят. И да ти хареса, и да не ти харесва, това е положението – седиш и чакаш някой да се сети за теб и да те отвърже. Какво нещо е свободата? Да получиш нечие благоволение? Да бъдеш отвързан от този, който те е завързал? „Не – мислеше си магарето и кихаше с все сила, - не и това. Не ми трябва чуждото благоволение. Винаги ще има някой, който да те отвързва и завързва. Въпросът е да плюеш и на врагове, и на кумири и да си свободен в този миг и в това оръфано тяло!“

 

‚Много хора, за да се обърнат с лице към бога, обръщат гръб на човечеството. Такива са те, духовните хора.“

"Антиутопия", Агоп Мелконян

 

Спомням си като бях малка колко ме впечатляваше тази поредица „Галактика“. Първо книгите бяха в много различен формат и дизайн от всичко останало. И второ – фантастиката ми беше като нещо магично, нещо толкова различно от моя свят и от онова, което познавах, че хем ме плашеше малко, хем ми беше супер интересна. Вярно, че в „Галактика“ има и криминалета, не е само фантастика, но някак този жанр като че ли я определя. Ние, за съжаление, тази поредица не я събирахме. Обаче, аз винаги си мечтаех да я имаме. Затова започнах сега, книга по книга, да я набавям от сергийките по улиците, от антиквариатите, от сайтове. Не съм супер страстна, набавям я бавно и полека, защото някак съм сигурна, че ще я събера в един момент. И съм решила бавно и методично да си я изчета /или препрочета/.
Само че, като много други неща, и това ми се получава отзад напред. Една приятелка ми препоръча „Антиутопия“ на Агоп Мелконян по време на локдауна и чак, когато ми я даде, установих, че това е книгата, с която завършва поредицата. Всъщност последните две – „Антиутопия“ (123) и „Приказка за тройката“ на Аркадий и Борис Стругацки (122) са издадени по случай 40-годишния юбилей на Библиотека „Галактика“ от нейните създатели и в памет на всички онези, които са взели участие в поредицата през годините. На гърба на книжката пише, че с тях „създателите на библиотеката си вземат сбогом с многобройните почитатели на „Галактика““. Тези две книги не са в продажба и никога не са били. Те са били подарявани по време на отбелязването на тази годишнина. Сега мога само да се надявам, че някой някога ще реши да се раздели с тях и ще ги остави на някой букинист, а аз ще имам късмета да ги видя преди други почитатели на поредицата.

 

Сега малко и за самата книга. Тя се състои от научнофантастичната новела „Бедни мой Бернардие“, „Антиутопия“, което е пиеса, написана от Агоп Мелконян по самата новела, поставена и изиграна само 3-4 пъти във врачанския театър. Много е интересна историята около тази пиеса, описана в предговора от самия автор. Сборникът включва още и наградени разкази от литературния конкурс „Агоп Мелконян“ през 2012-2019г.

Ето информация за сюжета на новелата и пиесата. Действието се развива в бъдещето, когато роботите са част от човечеството, но в него няма място за изкуство и по-специално за театър. Бернардие, който е влюбен в театъра, без никога да го е гледал, само е слушал дядо си как разказва за салона с плюшените седалки и сцената със завесите, купува няколко бракувани робота и с тях прави своята утопична театрална трупа, с която обикалят градовете и изпълняват пиеси на Шекспир. Само че вече никой не разбира онова, което гледа, защото то е твърде абстрактно, а човешкият мозък, отвикнал на условности, приема видяното за чиста истина и зрителите са готови да линчуват героите, които не харесват. Театърът е забравен и забранен. Роботите са конфискувани, бракувани и изпратени да вършат най-мръсната работа на боклука, а Бернардие сякаш загубил ума си, остава напълно неразбран. И все пак роботите пазят паметта за репликите и реквизита, събират останките от изкуството и оставят лек лъч на надежда, че всичко красиво, което е било сътворено, няма да бъде напълно забравено.
Текстът, освен темата за смисъла от театъра поставя въпроса и за това доколко един изкуствен интелект, какъвто е робота, е в състояние да съпреживее емоциите на героя, който играе, да ги проумее и да ги предаде на сцената. Въпросът за одушевяването на роботите отдавна занимава фантастите и винаги  поставя идеята за тънката граница между душата и чистата рационалност. Възможно ли е един робот да изиграе Офелия или Хамлет? За да изиграеш тези персонажи, ти трябва да ги разбираш, а за да ги разбираш, трябва да допуснеш нелогичното мислене, емоцията, лудостта, липсата на всякаква математическа фрагментарност в себе си. Колко достоверна би била една такава игра? Не би ли била твърде стерилна, лишена от онази плътност, която може да ѝ даде само едно човешко същество.
Това е едно ювелирно издание, в което, уви, виждам твърде много прилики със съвременната ни действителност.
За разказите няма да пиша. Някои ми харесаха много, други – изобщо, но така или иначе тях ги виждам по-скоро като подправка, докато същинското ястие си остават новелата и пиесата на Агоп Мелконян.
„Антиутопия“ на Агоп Мелконян е сборник, чийто съставител е Милан Асадуров, дело на издателска къща „Сталкер“, а корицата е на Текла Алексиева, която е автор и на първите 107 корици на Библиотека „Галактика“.

И.

И малко цитати от книгата:

„Вземете ни театъра и какво ще остане от нас?“

„Театърът – ето нашият бог! Сцената – нашата обетована земя! И Бернардие – всеотдайният Мойсей, който ни извежда през изпитанията към лъчеобляната територия на изкуството, за да спаси металните ни души от корозията на безразличието и от опустошенията на леността. Вземете ни ги и ние доброволно ще тръгнем към гробището за отпадъци, защото без религията на театъра биороботът от втора луксозна може да е домашен слуга, градинар, цветопродавец, мияч на улици, готвач или гувернант, но никога крал, датски принц или благородник от стражата.“

„Изкуството ни спасява от слепотата, от порока и от агонията. А вас, хора, какво ще ви спаси?“

 

„Защо човекът боготвори смъртта? Не го разбирам, сигурно защото не мога да умра. Но аз не съм и жив, нали? Аз съм само вещ, а вещта може да се износи, да се счупи, да ръждяса, но не може да умре. Не може да умре, защото е вещ. Но аз съм вещ, която играе Хамлет! Нали така? Мога да умирам единствено на сцената – стотици, хиляди пъти да умирам, а иначе металните пластини се покриват с червеникав окис, синтетичните мускули губят еластичността си, позитроните нихилират през черепната кутия, остаряват плутониевите батерии – и нищо повече.
Аз съм вещ. Вещ, която играе Хамлет. Която играе Хамлет, за да го гледат хората. Хората, които не го разбират.“

 

„Ред. Ред във всичко. Над всичко редът! И знаеш ли защо? Защото подреденият свят е ясен. Можеш да наблюдаваш пъстрия хаос на живота, да го осмислиш и едва тогава да потърсиш в него система. А може и обратното – да го вкараш в правилника и след това да го изучаваш, второто е по-лесно и човеците го предпочитат.“

 

„- Но театърът не е регресивен, господин полковник! Той е само забравен.
- Щом е забравен, значи е консервативен и реакционен! Защо човечеството не забрави лоста и зъбчатото колело – защото са необходими! Защото ни тласкат напред. Няма и не може да има друга религия освен прогреса! Напред и само напред към щастливата бъдещност!
- Понякога трябва да се поглежда и назад, господин полковник, за сравнение, за поука.“

 

„- Не можете да ни забраните да играем тук, за себе си.
- Не мога, Бернардие – отговаря полковникът кротко.– И не се опитвам. Да си призная, на мен винаги вашата игра ми харесва.
- И въпреки това?
- И въпреки това, Бернардие. Ти си волен човек, артист, не разбираш желязната дума „трябва“. Трябва, Бернардие! На това „трябва“ се крепи светът, то е оста на Земята, пъпът на Вселената! Земята трябва да се върти, слънцето трябва да изгрява, реките трябва да текат надолу, семенцата трябва да покълват, къртиците трябва да са слепи. Разбираш ли, трябва! Защото такъв е редът, такъв е световният порядък. И точно затова театърът трябва да умре!
- Но той ви харесва, господин полковник!
- Харесва ми. Може да се хареса на още сто, хиляда, на всички, но трябва, Бернардие, трябва! Защото такъв е редът, Британия е общество на свръхразумната организираност.
- Кой е измислил този ненужен ре, кой, дявол да го вземе!
- Той!
- Кой е той? Бог ли?
- Глупости, Бернардие! Бог отдавна е безработен.
- Тогава кой?
- Не знам. Може да е Генералният държавен компютър. Може да е Синтетичният Диктатор на Лордполицая. Или самият Върховен Ред. Не знам и не ме интересува. Все едно –Той!“

 

 

"Параграф 22", Джоузеф Хелър

 

Има едни книги, които мислено съм си обещала, че ще препрочета поне веднъж в живота си, независимо колко други няма да успея дори да отгърна, а са в челните класации по продажби или харесвания от читатели. Една от тези книги е „Параграф 22“, която четох за първи път като ученичка и сега реших отново да се потопя в този абсурден военен роман. 

Преди, обаче, да продължа с него, искам да разкажа една история. И тя е свързана с представлението „Параграф 22“, което съм гледала като дете.. Това представление толкова ме е впечатлило, че, когато след време четох книгата, в главата ми се връщаха сцени и картини от него. Интересното в случая е, че, освен усещането за нещо познато, имах усещането за това, че съм част от цялата история. Все едно съм сънувала, че гледам представлението и че участвам в същото време в него.
Сега за историята на „Параграф 22“.
Главният герой в романа е Йосарян, който изобщо не иска да лети и се опитва да се изкара болен от какво ли не, само за да се спаси от безумните заповеди на полковник Каткард, който от своя страна постоянно увеличава броя на задължителните полети, преди да може един войник да се прибере в САЩ. Но в случая „главен герой“ е малко относително, защото цялото повествование е предадено през образите на различните персонажи в романа. В този смисъл всеки един е „главен“. Всъщност, освен абсурдността и иронията на описаните ситуации, точно това е характерното на романа – че всяка глава е посветена на определен персонаж и през неговия образ са описани събитията. Ето някои от тези, които на мен ми бяха най-интересни:
Полковник Каткард – това е безумният тип, който постоянно увеличава броя на полетите и мечтае на всяка цена да стане генерал. Не разбира от смисъла на абсолютните ценности, затова измерва себе си само и единствено спрямо успеха на другите, затова дълбоко страда, че все още не е генерал, макар и да е самодоволен от това, че е полковник. Толкова е амбициозен и толкова много иска да блесне, че решава да предложи на свещеника да чете молитви преди всеки боен полет. Това е една особено смешна и абсурдна част от повествованието, в която става ясно, че полковник Каткард има специални изисквания към молитвите и е безкрайно изненадан, че е възможно да има войници атеисти.
Ор – постоянно държи в устата си две киселици, защото още от малък си мечтаел бузите му да станат големи колкото ябълки. Но това не е най-интересното за него. Той не само, че не се пази от летенето, както всички останали, ами е пилотът, чийто самолет всеки път бива свалян от неприятеля. И, докато Йосарян си мисли, че Ор е пълен некадърник като пилот, всъщност се оказва, че това е добре обмислен план за бягство. И така Ор се оказва като че ли най-хитрият от всички.
Мъртвецът в палатката на Йосарян – младо момче, което още преди да бъде зачислено, бива убито и сега е с неясен статут. Нито могат да го изпратят обратно, нито да го погребат, защото той на практика не съществува. Затова си лежи в палатката на Йосарян.
Доктор Данийка – абсолютен хипохондрик, който прекарва повечето време да се тревожи за здравето си и ходи всеки ден да му мерят температурата. Освен за здравето си, доктор Данийка се тревожи още за Тихия океан и за прелетните часове. За Тихия океан се тревожи, защото той е заобиколен от „елефантиазис и други страхотни болести, където той можеше да бъде преместен“. Страх го е да лети и скатава от полетите.
Вождът Бял Полуовес – живее в една палатка с доктор Данийка, който съответно се страхува от него. Наполовина индианец, като дете се местел от място на място, защото всеки път, когато опъвали вигвама си, под него се оказвало, че има залежи на петрол и ги карали да се махнат. Накрая започнали да използват семейството му като онези пръчки, които търсят вода под земята. Или поне така разказва, макар Йосарян да не му вярва особено.
Майлоу – това е един от най-интересните образи. Той е предприемача на ексадрилата, който върти търговия с целия свят, обвързвайки в профсъюзи и договори страни, които воюват една срещу друга. Като начало изумлението идва от там, че той купува яйца от едно място по 7 цента и ги продава на друго по 5 цента и пак е на печалба.  В крайна сметка, обаче, става ясно, че той е направил огромна търговска мрежа, в която завърта така нещата, че изглежда все едно работи на загуба, а всъщност е на печалба. До момента, в който не решава да купи цялата продукция на памук и се оказва, че има повече предлагане, отколкото търсене.
Майор Майор  Майор Майор - това не скороговорка, а чина и трите имена на един посредствен, некадърен командир на ескадрилата в Пианоза. Нелепото име му е дадено от баща му, който излъгал майка му, омаломощена от раждането и без никакви сили да реагира, че синът им се казва Кейлъб Майор. Още една злощастност в живота на Майор Майор Майор е поразителната му прилика с Хенри Фонда, което става повод за упреци от страна на напълно непознати. Упреците, че въобще прилича на него, му насаждат чувство за вина и страх от хората. В училище, а по-късно и в армията, той е отбягван и нежелан като компания в крайна сметка това води до решението му да се подписва като Уошингтън Ървинг, което пък не е точно негово решение, защото първи с това име започва да се подписва Йосарян.

Има, разбира се, още много интересни образи, за които няма как да напиша тук. Само ще кажа, че тази книга, според мен е добре да бъде прочетена от всекиго, защото не са много книгите, които по толкова добър начин да показват абсурдността на войната и безсмислието на военните заповеди. Може би по някакъв начин ми напомня "Швейк", макар да са много различни. 
Аз имам старото издание на „Параграф 22“, сега има и по-нови, но моето е на изд. „Лъчезар Минчев“, в превод на Боян Атанасов, а корицата е на Андрей Андреев.

И.

„Дънбар щръкна в леглото си.
- Това е то – извика възбудено. Нещо липсваше, през всичкото време знаех, че нещо липсва, и сега знам какво е то. – Удари с юмрук по дланта си. – Няма патриотизъм – заяви той.
- Прав си! – извика Йосарян. – Прав си, прав си, прав си! Топлите кренвирши, бруклинският отбор „Доджърс“, кой се бори за порядъчните хора? Кой се бори за повече гласове за порядъчните хора? Няма патриотизъм, това е. А няма и матриотизъм.“

 

„Клевинджър се бе втренчил в него, обхванат от апоплектична ярост и възмущение, и сграбчвайки масата с две ръце, бе извикал:
- Ти си побъркан!
- Какво искаш от мен, Клевинджър? – отвърна отегчено Дънбар, мъчейки се да надвика шума в офицерския клуб.
- Аз не се шегувам – настояваше Клевинджър.
- Те се опитват да ме убият – му каза спокойно Йосарян.
- Никой не се опитва да те убие – извика Клевинджър.
- Тогава защо стрелят по мене? – запита Йосарян.
- Стрелят по всички – отговори Клевинджър. – Опитват се да убият всеки един от нас.
- Че каква разлика има?“

 

„Но Йосарян знаеше, че е прав, защото, както сам обясни на Клевинджър, доколкото му било известно, той никога не е бил неправ. Накъдето и да погледнел, виждал само смахнати и това било всичко, което един разумен млад човек като него можел да направи, за да продължи да вижда нещата в истинската им светлина сред толкова много лудост. И било неотложно да постъпи така, защото знаел, че животът му е в опасност.“

"Девет цикъла сезони", Надежда Максимова

Тази книга е една от новите ми придобивки на последния, различен от останалите, Панаир на книгата. Признавам си, че бях привлечена от корицата, но и самата тематика ме заинтригува, още повече че тази година за първи път имам разсад на чери домати на балкона си. Книгата обещаваше да ме въведе в тайните на „градината, животните, билките и ….всичко останало“.
Вярна на себе си ще започна с нещата, които харесах. Корицата. Вече го споменах, но пак ще го кажа – страхотно попадение. Леко напомняща на руските илюстрации, много свежа, бъбрива и цветна, тази корица на мен лично много ми допадна.
Един хубав и полезен елемент на книгата е отделянето на съветите за градината и рецептите в самостоятелни откъси, със знак отстрани, така че лесно да се ориентираш дали четеш рецепта или съвет и бързо да можеш да ги намериш.
За съжаление, обаче, самата книга ме разочарова. Първото нещо, което ми направи впечатление, е хаосът, който цари в нея. Няма никаква линия, която да можеш да проследиш. За авторката може да е ясно кога започва един сезон и кога свършва, но за мен, като пълен лаик в селския живот, това си остана загадка. Езикът, на който е написана, е нещото, което окончателно ме дистанцира от книгата. Има изрази и думи, които звучат добре в устната реч и много зле в писмената. Може и такава да е била целта – да изглежда естествено и небрежно, но това е един доста висш пилотаж, а в случая явно имаме по-скоро любител, отколкото добре обучен пилот. Макар че за мен лично това в голяма степен е и работа и на редактора. Стилистично книгата просто не звучи добре. Да не говорим за грешките и неточностите в езика. Примери -  „оняден“, „Бг“, вместо България /сори, ама не ми стои добре в книга – в статус или лична коренспонденция - ок, всички го ползваме/, английските заместители на думи, /които аз ще схвана, но майка ми, на която смятах да препоръчам книгата заради градинските съвети – не/, като „трайбъл“, напр., измислените думи, като „изпърпурка“. „всезнайване“, „спацъркала“ и др. А изречения, като „ „Абе, к‘во се отдавам на мая да искам!“, „Между листата ѝ прехвърчат всякакви златисти.“ откровено не разбрах. Изобщо цялата книга звучи като че ли написана за тесен кръг приятели, с които авторката си говори на един език, но е леко недостъпна за всички останали. И между всички описания на живота в балканското селце тук-там пръснати разсъждения на политическа тема. Цялата книга звучи като извадени от фейсбук статуси /което се подсилва и от емотиконите -  допълнително каращи я да олеква като текст/ и нахвърляни безразборно, със спазена известна хронология. А колко хубаво щеше да е да има една история, която да следя като читател, вместо да се ориентирам в разхвърляни записки. Дори можеше деветте цикъла сезони да бъдат някак обособени и отделени.
Иначе, от всичко прочетено, оставам с впечатлението, че с авторката по много теми мислим еднакво и като цяло изповядваме доста сходна философия за живота. Очевидно тя е свестен човек, който има ясна гражданска позиция и много хубава ценностна система, ангажиран с проблемите на Природата и мястото на хората в нея. Точно затова ме е яд, че тази книга не се е получила, защото не мисля, че ще докосне хора, които имат различно от нейното мнение. А с един добър редактор можеше да се получи истинско бижу.
За самото отглеждане на билки, растения, плодове и зеленчуци също не ми е достатъчна информацията. На много места звучи така, сякаш вече трябва да знам някои неща и тя ме надгражда. Започна добре с описание на алелопатията, в началото имаше някои съвети кое растение с кое се съчетава и после тази тема някак се забрави. Като че ли в началото на книгата темата за градината беше по-силна, а от средата към края се наблегна на „всичко останало“.
И за финал пак нещо положително – азбучният показалец накрая, който лесно може да те упъти, ако искаш да решиш здравословен проблем или да прочетеш информация за някоя билка. В този смисъл книгата може да се ползва като наръчник за градината, за каквото аз лично смятам да я ползвам.
„Девет цикъла сезони“ на Надежда Максимова е на изд. Омайниче, а корицата, която ме вдъхнови да снимам книгата на вилата сред нашите буркани и набрани в планината билки и растения, е на Кристина Стоянова.

И.

Както винаги имам малко цитати:

„…В един момент дори интуитивното знание започва да трепти като пренапрегнат мускул, а още малко по-нататък усещаш, че ако се отпуснеш по вълната и се гмурнеш в дупката на осъзнаването, ще достигнеш ослепителен взрив, който ще те убие, защото тялото и мозъкът в тази им конфигурация не могат да понесат истинската природа на енергийния поток и неговото многообразие.“

„Една от най-прекрасните черти на живота на Балкана, или на село като цяло, е специфичната тишина и меден ритъм на ежедневните звуци. Толкова е спокойно в сравнение с градските шумотевици, че създава впечатление за тишина. А тази тишина е плашеща за някои. Веднага можеш да познаеш кой от съседните виладжии тъкмо е пристигнал. Той е не само шумен и зает, но и винаги добавя някакъв звук, да смекчи прехода към тишината – да не вземе да получи шок нещо. Пуска си музика, в някои трагични случаи телевизия или радио да му бучи, вместо да слуша тукашната тишина и омагьосващия ритъм на планината. Защото в действителност то съвсем не е тихо.“

„….дните от календара се размиват, ако си извън играта на общество. Знам след колко дни ще е пълнолуние, но не и коя дата е.“

„Когато манипулираме енергийните потоци и знанието, Вселената откликва не само на моите нужди, но и ме използва като отговор за нуждите на другите.“

"ОМ за всеки ден", Мадисън Тейлър

 

Тази книга със сигурност няма да промени живота ти. Освен, ако по добро стечение на обстоятелствата не я прочетеш в правилния за теб момент. Може да не промени живота ти, но пък е много приятна за четене. Може да бъде разгръщана на малки хапки, всеки ден, каквото е и заглавието ѝ и да наблюдаваш дали всяка една глава съвпада с нуждата ти да прочетеш нещо вдъхновяващо точно днес. А може и да вземеш по-големи порции от нея, ако имаш такава потребност в момента. Със сигурност в литературата, свързана с духовното израстване, повечето неща вече са казани по един или друг начин. И в този смисъл, едва ли има нещо супер уникално, което вече да не сме чели. Аз по принцип трудно смилам такава литература. В повечето случаи се чувствам подценена като читател и имам усещането, че се повтаря едно и също до безкрай. Това, което ми хареса в тази книга е лекотата, с която я прочетох. Може би е попаднала при мен в правилния момент и макар да не успя да промени живота ми беше много приятна и я усетих като глътка свеж въздух.
„ОМ за всеки ден“ на Мадисън Тейлър е на изд. Кибеа, в превод на Ирина Манушева, а корицата е на Красимира Деспотова.

И.

„Лесно е да забелязваме качествата, които не харесваме, у другите хора. Много по-трудно е да осъзнаем, че и ние притежаваме същите качества.“

 

„Само защото една идея или похват са популярни, това не означава, че са правилни за всички. До известна степен обаче нещата стават популярни, защото много от нас не намират време, за да определят какво е правилно за тях, а просто постъпват по начина, по който го правят и другите. Така вземаме решения за живота „задочно“, което в никакъв случай не означава „съзнателно“.“

"Животът ми като смърт", Смъртта

Това е една от най-забавните книги, които съм чела напоследък. Написана от името на Смъртта, тази черна комедия по много ненатрапчив начин ни припомня какво означава всъщност да живееш. Малката Смърт, синът на Смъртта трябва да поеме предприятието от баща си. Той има някои конструктивни предложения за промени, които, разбира се, биват отхвърлени, защото рядко старото поколение обича да прави нововъведения, особено, ако и така нещата си вървят. Тогава Малката Смърт като един блуден син, напуска бащиния си дом, изнася се на квартира и се записва в бюрото по труда, след което сменя няколко различни работи, докато се завърне и не поеме семейния бизнес. В най-общи линии това е сюжета, но всъщност той не е най-същественото в случая. Книгата е написана като разхвърляна автобиография, има дневник, басни, приказки, писма, множество препратки към Фауст, даже си има и снимки. Любопитното в случая е, че абсолютно навсякъде като автор е посочен Смъртта и никъде не може да бъде намерена информация за реален жив автор, което кара книгата да изглежда мистично достоверна. Това, което успява да направи, освен да разсмее на моменти, е да донесе едно тихо спокойствие от срещата със смъртта. Още повече, че той се оказва супер готин, с чувство за хумор и емпатия, стремящ се да направи този последен миг приятен и запомнящ се.
Симпатичен ефект от книгата е, че след като си преживял живота на Смъртта с всичките му проблеми и драми, започваш да цениш собствения си още повече. И да видиш Смъртта в неговия съвсем жив вид, с нищо неразличаващ се от нас, може да има добър терапевтичен ефект.
А, да – имам си любим герой – Мяуци! Следващата ми котка може да носи това име.
Още нещо, което е отбелязано в книгата, е един от любимите ми чужди празници – мексиканският Dia de los Muertos – Денят на мъртвите, който няма аналог в света и от 2003 година е обявен от ЮНЕСКО за шедьовър на фолклорното и духовно наследство на човечеството и за част от световното културно наследство. В този смисъл „Животът ми като Смърт“, освен книга за разтоварване и успокояване, носи смисъл и на информативна литература, защото може да има хора, които не познават този празник. Също забавна препратка е как в различните езици се споменава смъртта в разговорния език – като „да гушнеш букета“, напр. Т.е. има и леки, не прекалено задълбаващи лингвистични изследвания. Макар че в този пасаж руският е вероятно измислен. Тъй като нито една от думите съвпада, нито в руския съществува буква „i“. Което леко поставя под съмнение у мен и другите езици, които не познавам.
Неприятна изненада е грешката на преводачката, в бележка под линия да припише песента Don‘t worry, be happy  на Стиви Уондър, а не на истинския автор – Боби Макферин, но иначе мисля, че преводът е много добър, защото има доста игри на думи, които, ако не бяха обяснени, ние, които не разбираме немски и не четем книгата в оригинал, нямаше да ги хванем.
„Животът ми като Смърт“ на Смъртта е на изд. Enthusiast, в превод на Татяна Жилова, а корицата е на Стоян Атансов.

И.

„Понякога се чувствам адски обезкуражен. Впрягаме всичките сили на предприятието да се постигне върховно ниво на услугите, но на този свят просто никой не ни разбира. Въпреки че аз лично съм върнал няколко човека, за да докладват за положителния си опит по време на настъпването на Смъртта. В обществените класации достоверността на щастливите предсмъртни преживявания се нарежда някъде между срещите с НЛО и предизборните обещания на политиците. Но аз вече престанах да се ядосвам. Предполагам, че лекарите се стараят да подхранват страха на човечеството от мен по икономически причини. Може би трябва да заснема един разбулващ истината документален филм. Но, моля, без Брат Пит в главната роля. Защото тогава повечето ще бъдат разочаровани, когато Мое Нищожество застане пред вратата им.“

„Но никой не се интересува дали наистина го искам, мисля си на инат. Никой никога не ме е питал какво искам аз. По-скоро бих учил за акушерка, отколкото да продължа да архивирам бумащини, които най-вероятно никой никога няма да погледне.
- Всичко това ни костваше още повече усилия преди – обяснява Харон направо, сякаш ми чете мислите, - Без компютри и харддискове. Трябваше да съхраняваме тонове хартия и да преписваме цялата наличност отново, защото всичко се рушеше направо пред очите ни. Преходността понякога наистина е много напрягаща.“

„“Табу“ е много хубава игра за една Малка Смърт. По никакъв друг начин не мога така непосредствено да се науча да поднасям внимателно на хората вестта, че все някога има край. Че идва ред на другия. Че въпреки това играта продължава и човек не трябва да е тъжен, защото всеки получава отредената му нова роля. Всичко е един кръговрат, без край няма ново начало, без правила няма игра, без радост няма смисъл. Най-простите неща понякога най-трудно се споделят.“

„В днешно време изглежда, че икономическата ефективност и продуктивността стоят над желанието да се съхрани радостта от битието. Но какво ни учи тъкмо тази фирма, Малка Смърт? Всичко си има край. Така и това мислене някой ден ще се изхаби.“

„Така например, на всеки десет минути виждам едно петно, което на пръв поглед не би се забелязало. Когато въодушевено се опитвам да кажа на съседа до мен за откритието, забелязвам, че вече е заспал. Поклащам глава при тази липса на целеустременост. Харон веднъж каза:
- Който не върви с отворени очи през живота, никога няма да разбере тайните на този свят.
Сигурен съм, че е имал предвид точно това петно на стената.“

„-….Има цял куп релевантни въпроси, които компютърът не може да реши по задоволителен начин.
- Например, има ли живот след смъртта?
- Не, това е тъпо, има доста по-практични неща. Нещо като перфектното местоположение на транслаторите на мобилни мрежи или възможно най-добрия маршрут за доставки.
- Аха, наистина важни въпроси за човечеството.“

„- Отстъпки или ваучери на стойност 10 евро.
- Това пък защо? Тук на никого не му трябват пари.
- Да, обаче хората се радват като диви на празни обещания.“

„Моят личен водач ми посочва следващия куриоз.
- Елате насам. Какво ще кажете за това?
Застанали сме пред стената с урните. В малките ниши пепелта на мъртвите е намерила своето лично място за възпоменание. На една ваза е залепено указание: Моля, роднините да се обадят.
- Всъщност това е съобщение от управата на гробището, която по този неформален начин моли за среща. Но на мен ми звучи така, сякаш мъртвият се опитва да установи контакт със семейството си. – Клаус М. се разсмива толкова сърдечно, че наистина усещам колко му е хубаво, че може да изрече тези си мисли гласно. В този момент осъзнах, че хората се нуждаят тъкмо от присъствието на Смъртта, за да съберат кураж да живеят, както отдавна са искали.“

„Насочвам количката си в посока към касата, заедно с непослушната си котка, която ругае силно. Там отново като по поръчка се нареждаме зад една баба, на която са ѝ необходими три живота, за да изрови от портмонето си точно 7 евро и 68 цента. Няма по-добър случай от опашката в супермаркета, който да разкрива през лицето на Смъртта трагедията на застаряващото общество.“

„….Най –после идва и нашият ред.
- Имате ли карта? Събирате ли точки? Искате ли да изтеглите пари? Чрез телефона си ли ще платите? Стоки на промоция? Да предложим десертче? Игри на късмета? – Ето ги, значи, многото възможности, които животът предлага.
Безумие.“

„Поглеждам лицето на Хайне Фридрихс и се сещам за думите на Харон:“Повечето копнеят за вечен живот, защото вътре в себе си продължават да се стремят към нещо, което никога не биха могли да получат, макар то вече да се е изродило в нещо съвсем прозаично.“ Мен ли е имал предвид?“

"Сняг", Орхан Памук

„Мъжът, настанил се в автобуса точно зад шофьора, размишляваше за тишината на снега. Ако това, което усещаше в душата си, бе началото на стихотворение, щеше да го нарече тишината на снега.“

Това е началото на книга, която преобърна представите ми за турците. Винаги съм подозирала, че зная изключително малко за южните ни съседи, но никога не съм си давала сметка колко нищожно е това „малко“.
„Сняг“ е толкова многопластова книга, че опитвайки се да пиша за нея, съм почти сигурна, че някоя от нишките ще ми убегне и дори не съм сигурна откъде точно да започна.
От една страна, това е историята на поета Керим Алакушоглу, който от дванайсет години живее като политически изгнаник в Германия, без да има някакви интереси в областта на политиката. Керим обича поезията, не харесва името си и се нарича Ка, а разказът за него започва с пътя му към Карс, през 1992 година, където е изпратен да отрази местните избори и напише материал за самоубийствата на момичетата в града. Ка не е журналист, негов приятел в Истанбул му издава временна журналистическа карта, за да опознае истинската Турция, но истината е, че Ка отива в Карс с намерението да срещне Ипек, неговата студентска любов.
От друга страна това е книга за града, който се намира почти на границата с Армения и в който се случва един мини преврат. Разкъсан, както междувпрочем е разкъсана и цяла Турция между секуларизма на Запада и традиционното религиозно подчинение, което диктува политическите събития.
От трета страна това е една дисекция на начина на мислене на турците, на механизма, по който се заражда крайното отношение на фундаменталистите към останалия свят, на комплексите, които притежават обикновените хора спрямо западното общество.
От четвърта страна това е философското отношение на Ка към света, разположено върху една снежинка. На върховете на която се намират най-важните качества за него и към всяка от тях той причислява стихотворенията, които написва в Карс.
В известен смисъл, самата книга е като една снежинка, с няколкото си нишки, които водят към центъра ѝ, където се намира Ка.
Веднага след пристигането на главния герой в Карс, пътищата биват затворени заради обилния снеговалеж и градът остава изолиран от останалия свят. В тази обстановка Ка се опитва да разбере гледните точки на всички, замесени в особените събития. Издадено е нареждане всички момичета да влизат в педагогическия институт с непокрити глави. Това е част от стъпките, които предприема Анкара към светско общество. Само че, ако една държава толкова години е била обърната към религията, е много трудно просто с една заповед да я промениш. Парадоксалното в случая е, че по-старото поколение е по-склонно да отрече крайната си религиозност, докато младите момичета се вкопчват в своята вяра и отказват да се разделят със символите ѝ.
Карс е описан като най-изоставения от страната град, потънал в тъга и нищета. С жители, изтъкани от комплекса на бедния човек. Които всяка вечер са пред телевизорите, за да гледат популярния сериал и чието единствено разнообразие е представлението в театъра, излъчвано по местната телевизия. Подтискащ е начина, по който те гледат на Ка – като на някакъв западоевропейски гастербайер, богаташ, с неговото пухкаво палто, всъщност купено от верига евтини хипермаркети. Сравнени с него, мъжете в Карс, с техните вехти пуловери, седящи в кафенетата и разискващи ситуацията в страната и града са като някакви сенки от миналото.
На фона на цялата тази беднотия се случва преврат, който предшества местните избори и който разкрива по един неоспорим начин крайността, в която изпадат непримиримите със западния, също по своему агресивен модел хора. Не, аз не оправдавам фундаментализма, но си давам сметка, че западният човек твърде малко знае за комплекса на ориенталеца да се чувства пълноценен. Истината е, че в тази ситуация сякаш няма прави. Майсторството на Орхан Памук е в начина, по който успява да ни предаде гледната точка и на едните, и на другите. Сянката на Запада, надвиснала като някакъв съдник над крайните ислямисти и самите те, като наежени петли, готови от най-малкото нещо да се взривят. И буквално, и преносно. Истината е, че онова, което най-много ме разтърси е онази безпощадност при тях, която е толкова категорична, че ги кара напълно да откажат да разберат чуждата гледна точка. Дадох си сметка, че сякаш няма никакъв начин за диалог и че всъщност внедряването на ислямските фундаменталисти във всяко едно общество е на практика неизкоренимо.
На фона на всичко това се случва красивата любов на Ка към Ипек, която е толкова чиста и толкова силна, че го кара да мисли само за нея и всичко останало да бъде като нейн доказателствен фон. Самата Ипек е неразбираема от моя гледна точка, но само в началото. Не е от героините, с които по някакъв начин мога да се отъждествя, но пък напълно оправдавам избора ѝ накрая.
Интересното в „Сняг“, освен сюжета и проблемите, които изкарва, е начина, по който е построена самата книга. Сякаш повествованието се води от неутрален разказвач и ни прави странични наблюдатели, но след половината се оказва, че то е разследване на събития и някъде там се появява съвсем категорично (защото той е леко загатнат още  в началото) истинският автор на сюжета, който е самият Памук. В този смисъл събитията придобиват (не)очаквана достоверност и това ги прави още по-стряскащи.
Това, което отличава една стойностна книга от другите е, когато тя те накара да се заровиш в някаква информация и да искаш да знаеш повече. Разгледах внимателно няколко статии за истинския град Карс и това, което излезе, е статия на DW за  събитие, случило се на 24. 04.2011 г., ден след като арменците отбелязват годишнината от арменския геноцид през Първата световна война. Ахмед Ердоган премахва паметника, замислен като жест на помирение към арменците, обявявайки го за „истинска грозотия“. Срещу самият Орхан Памук е подадена жалба от страна на един ултранационалистически адвокат, а в последствие е и осъден за обида, заради заявлението му пред швейцарски вестник, че Турция е избила в на собствената си територия 30 хил. кюрди и 1 млн. арменци. Присъдата над Памук е прецедент в държавата, защото тя на практика означава, че всеки един гражданин на Турция може да заяви, че е обиден от думите на писателя и да го осъди.
Самият град Карс има изключително интересна история, която започва с това, че той е бил столица на Армения, част от Византия, завладяван от селджуците, за известно време във част от Грузия, а последствие на два пъти във владение на Русия. Всичко това се е отразило на специфичната му архитектура, която е запазена и до днес. И още нещо любопитно за гр. Карс – известен е с производството на най-доброто турско зряло сирене Кашър.
„Сняг“ е третата книга, която чета на Орхан Памук, но засега първата любима и изчетена на един дъх. Другите две, „Истанбул“ (в по-малка степен) и „Нов живот“ (в по-голяма степен) останаха в известен смисъл неразбрани от мен и ми вървяха някак по-трудно, така че ще се наложи да ги прочета отново, но след като се запозная с още някои от другите заглавия.
Разбирам защо Орхан Памук има толкова много награди като писател, както и разбирам защо е с списъка на 2005 г. на сп. „Тайм“ за 100-те най-влиятелни личности в света. Носител е на Нобелова награда за литература за 2006 год.
„Сняг“ на Орхан Памук е на изд. „Еднорог“, в превод на Розия Самуилова, а художник на корицата, която е много стилна, е Христо Хаджитанев.

И.

И няколко цитата, които мен лично ме впечатлиха:

„Ка осъзнаваше, че в Турция вярата в Аллах не предполага среща насаме на индивида с най-висшата идея, с най-великия създател, тук трябваше най-напред да станеш част от дадена общност, от определени среди…“

„- Само неизпитващите страдания атеисти смятат, че изтърпените страдания са безсмислени – каза Кадифе. – Дори атеистите, изтърпели някое леко страдание, започват накрая да вярват, защото не издържат дълго на безверието.“

„…За момиче, което знае, че покривалото е повеля на Аллах и го приема като символ, е изключително трудно да бъде убедено да го свали.“

„- Желанието за самоубийство на повечето от момичетата в нашето положение е продиктувано от необходимостта да се почувстват господарки на собствените си тела.“

„….Въпросът е да вярваш, както вярват бедняците, да се превърнеш в един от тях. Да ядеш като тях, да живееш като тях и ако се смееш на онова, на което се смеят те, ако те гневи онова, което гневи и тях, едва тогава би могъл да повярваш в техния Аллах. Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и вярата, а е проблем на начина на живот.“

„- За Запада е непривлекателно, когато за Запада се говори като за един индивид, като за една гледна точка – отвърна Ка, подбирайки внимателно думите си.
- Вярвам в казаното от мен – отвърна най-накрая Тъмносиния. – Съществува един Запад и една гледна точка. Другата гледна точка е нашата.
- Западняците не живеят така – отвърна му Ка. – Там, за разлика от тук, никой не се хвали, че мисли точно като другия. Всеки, дори най-обикновеният бакалин, се гордее със своите лични възгледи.“

„- Не съм писал стихотворение „Сняг“ и довечера няма да ходя в театъра. Новината е невярна.
- Не бъдете толкова сигурен. Доста хора ни презират, задето създаваме новините преди да са се случили и смятат, че това не е журналистика, а гадателство, но по-късно, когато събитията се развият точно както сме ги описали, не смогват да прикрият смайването си. Немалко събития се превръщат във факт, понеже ние предварително сме произвели новината. Такава е модерната журналистика. И вие, убеден съм, ще напишете „Сняг“ и ще отидете да го прочетете, за да не ни лишите от правото да бъдем модерни в Карс и за да не ни оскърбите.“

„- Ще кажа нещо съвсем простичко – рече превъзбуденият младеж. – Напишете във франкфрутския вестник следното: „Ние не сме глупави! Ние сме само бедни! Наше Право е да изискваме да бъде зачитана тази разлика.“
- Аллах да ни е на помощ.
- Извинете моля, ама като казвате „ние“ – попита някой отзад, - кого имате предвид: турците, кюрдите, азербайджанците, черкезите, карсците?..Кого?
- Защото най-голямата грешка на човечеството – продължи превъзбуденият младеж от групировката, - най-голямата заблуда от хиляди години насам е объркването на бедността и глупостта.
- Я разтълкувай какво е да си глупак?
- Забелязвайки всъщност това предизвикващо срам мисловно объркване в достойната човешка история, религиозните лидери и моралистите заявяват, че беднякът притежава знание, човечност, ум и сърце. Ако види беден човек, господин Ханс Хансен го съжалява. Е, може би не веднага, ама започва да си мисли, че той просто е безволев пияница.
- За господин Ханс Хансен не знам, ама всеки си мисли така, види ли бедняк.
- Моля, изслушайте ме – обади се превъзбуденият кюрдски младеж, - след това няма да кажа повече нищо. Хората може би съжаляват всеки един бедняк поотделно, но когато цялата нация е бедна, светът я възприема като глупава, безмозъчна, мързелива, мръсна и неспособна. Присмива ѝ се, не я съжалява. Намира за смешни културата, традициите и обичаите ѝ. След време хората се срамуват от тия си мисли, престават да се надсмиват и за да не бунят емигрантите от същата нация, почистващи работните им места и изпълняващи най-черната работа, започват да се правят, че уж проявяват интерес към културата им, че уж ги приемат за равни.
- За която и нация да говориш, спомени я най-сетне.
- И аз да добавя нещо – намеси се другият кюрдски младеж. – За жалост, човечеството вече не може и да се надсмива над тези, дето се убиват и екзекутират взаимно. Научих го от разказите на чичо ми, който миналото лято си дойде от Германия. Светът проявява нетърпимост към агресивните нации.
- Ти какво, да не ни заплашваш от името на западняците?
- Ето защо – продължи превъзбуденият кюрдски младеж, - когато западнякът срещне човек от подобна бедна нация, най-напред подсъзнателно изпитва към него презрение. Тутакси решава, че човекът е толкова беден, защото принадлежи към глупава нация. По всяка вероятност, мисли си западнякът, главата на този човек е пълна със същите безсмислици и глупотевини, както на цялата му нация.“