"СОЛО", Рана Дасгупта

 

Това е втория роман на младия автор Рана Дасгупта, след „Играта на Де Ниро“, който имам, но не съм чела още. Роден в Англия, пътувал и учил на различни места по света, той в момента живее в Делхи, откъдето са корените му. 

Имам един навик – когато срещна нещо, свързано с България в книга на чужд автор, да си го отбелязвам и да си го събирам в един уърдовски файл. Когато попаднах на информация за това, че главният герой на име Улрих е роден в София и живял на Дондуков, веднага си сложих отметка. Наложи се, обаче, да я махна и да сложа във файла името на цялата книга, защото се оказа, че в нея се разказва за България. Това много ме изненада, не бях чела анонси и изобщо не очаквах, че целият сюжет в първата част на „Соло“ е посветен на страната ни. Не само това, всичко е описано толкова достоверно, безпристрастно, обективно и с подробности точно, че известно време се рових в нета да разбера дали авторът не е живял тук. Да, той е посещавал България, имал е и консултанти, които са го въвели в обстоятелствата, но в повествованието има такива дребни детайли, които си мислех, че само човек, прекарал поне 10 години в страната ни, би могъл да знае. Което ми показа колко изключително прецизно е подходил Рана Дасгупта към сюжета и определено предизвика моето възхищение.
Ето каква е историята: В първата част, озаглавена „Живот“, както вече споменах, главният герой се казва Улрих, което е резултат от любовта на баща му към Германия и всичко немско. Въпросният баща е инженер в железницата и от най-ранна възраст попарва желанията на сина си да се занимава с музика. Улрих има подкрепата на майка си, Елизавета, но тя е недостатъчна. Затова той решава да се занимава с химия и заминава да следва в Берлин. Преди да замине, обаче, баща му се е върнал като инвалид от неясно коя война и с напълно променена психика започва да живее един отшелнически живот в една от стаите на дома им. Между двете световни войни на Улрих не му се получава да продължи следването си в Германия, защото баща му бива разорен и той трябва да се върне в България да помага на семейството си. Попада в едни бурни времена, в които той самият е доста объркан. Започва работа в завод, а в последствие се жени за сестрата на най-добрия си приятел. В крайна сметка Улрих живее в края на годините си в самота в един панелен блок, отдавна напуснал красивата аристократична къща, в която е израсъл, превръщайки се в самобитно и самодостатъчно старче, което не обича да общува с останалите хора.
Във втората част от книгата – „Фантазии“ са сюжетите на обитаващият панелката и собствените си глава Улрих, които той измисля. В тях участват  истински герои от живота му и измислени персонажи.  Тази втора част е толкова различна от първата, че сякаш четеш отделни книги. Изключително интересните истории на хора, които постигат световен успех с таланта си, хора, които не съумяват да адаптират чувствителната си душа към съвременния свят или хора, които са толкова гъвкави, че оцеляват изключително добре във всяка ситуация. Там има заплетени сложни връзки и отношения, които създават една изключително интересен сюжет, прекосяващ няколко държави и континета.

Историята от книгата обхваща периода от преди Първата световна война до малко след падането на социализма. И спокойно може да се нарече и исторически роман, защото, както казах вече, с много безпристрастна точност описва събитията в България, без да дава оценка и да налага субективното си мнение. Дори съм склонна да му простя не особено убедителния образ на Магдалена, която в началото е много влюбена в Улрих, но така и не разбирам защо се обръща на 180 градуса. Тоест, разбирам, но не ми е достатъчно убедително, някак.
Изключително интересна е втората част, тази с фантазните сюжети на Улрих, която разкрива неговата дълбока душевност. Любопитно е, че всяка една глава от първата част е озаглавена с химичен елемент, като изборът на тези елементи изобщо не е случаен. Във втората част пък главите носят имена на морски животни и това също не е случайно.
Самото заглавие на книгата е нещо като моста между действителния живот на Улрих, в който той така и не успява да се отдаде на музиката и неговите фантазии, в които един гениален музикант от бедно българско село прави световна кариера.
Рана Дасгупта определено е изключителен разказвач с много фино и ювелирно отношение към детайлите, който влиза в списъка на авторите, чийто книги ще прочета.
„Соло“ на Рана Дасгупта е на изд. „Жанет 45“ от поредицата „Отвъд“, в превод на Алена Ликова, а корицата е на Райчо Станев.

И.

 

„На Улрих му се струваше, че светът му е станал внезапно по-ясен, защото когато можеш да седиш с друго човешко същество и да се потапяш в нови мисли всички граници изчезват.“

 

„През десетилетията оттогава Улрих се опитваше да гледа на възникналия си интерес към химията като на божие възмездие за погребаната си любов към музиката. Поразил го беше фактът, че двете имат нещо общо помежду си: а именно, че от ограничен брой елементи може да се създаде безгранична верига от изразни възможности.“

„…Една ранна сутрин, когато пиеше чай с Магдалена, Улрих се върна от разходка със сина си и оповести: „Птиците не се плашат от човек, който държи в ръце бебе!“ Двете жени избухнаха в смях от изражението на благоговение, изписано върху лицето му.“

"Шок от бъдещето", Алвин Тофлър

 

Тази книга ми попадна в ръцете, когато бях ученичка и много ме впечатли. Говорим за началото на 90-те години. Всъщност, тя е написана още през 1970 г., но при нас нейният превод дойде през 1992 г. Преди почти месец не знам защо се сетих за нея и много ми се прииска да я препрочета и да сравня от една страна това, което си спомням и от друга да направя някаква статистика кое от прогнозите на Алвин Тофлър се е сбъднало и в каква посока е поело човечеството. Разбира се, още докато я четях, се отказах и от двете идеи. Ако започна подробно да правя някакъв сравнителен анализ на книгата, това писание ще добие размерите на дипломна работа.
Затова ще се опитам да кажа най-основните неща, доколкото това въобще е възможно.
Терминът „шок от бъдещето“ е измислен от Алвин Тофлър и на английски той звучи доста по-добре, да не кажа, че няма как да бъде преведен съвсем точно – „future shock“ може да значи „шок от бъдещето“, но може и да е „шок в бъдещето“.
Основната идея на Тофлър в тази книга е, че има някакви установени предели за количеството промяна, която човешкият организъм може да понесе и че безкрайното ускоряване на промяната, без предварително да се установят какви са тези предели, може да доведе до състояние на неприемане или прекомерен стрес, в резултат на който човекът по-скоро блокира, отколкото приема същата тази промяна. Точно това състояние авторът нарича „шок от бъдещето“.

В своята книга Алвин Тофлър изследва свръхиндустриализацията, номадството на човека, развитието на технологиите, социалните отношения, износването на начина, по който протича обучението на децата от гледна точка на хода на историческите събития.
В началото става въпрос за вещите за еднократно ползване, които заместват по-трайните – онези, които са направени така, че да издържат поколения наред. Това, разбира се, води след себе си едно свръхпроизводство. То от своя страна променя начина на структуриране на предприятията и изобщо на начина, по който се управлява. От вертикално управлението става хоризонтално. Това е продиктувано от промяната в усещането за  времето. Изобщо технократското общество забързва все повече и повече времето, необходимо ни за всяко нещо. Другата промяна, която настъпва, е в самите възприятия на човека. Нетрайността се оказва нещо, с което лесно се свиква. Но това се пренася и в отношенията между хората като цяло. Много по-трудно се създават и задържат връзки, хората стават номади – често и лесно сменят мястото, на което работят и съответно това, на което живеят. От една страна това дава огромна свобода, от друга е предпоставка за по-голяма самота и трудно създаване на дългосрочни отношения между хората. Изкуството също става консуматорско и нетрайно. Стиловете се сменят с такава скорост, че трудно може да се следи всичко. Същото важи за литературата и дори в някаква степен за науката.

Алвин Тофлър поставя един доста резонен въпрос, а именно какви са нашите предели на приспособимост. Доколко можем да издържим на промяната, без да изпаднем в абсолютен шок от нея. Мисля, че последната една година отговори много нагледно на тези въпроси и предполагам, че са направени купища изследвания за психическото състояние на хората след такава драстична промяна, каквато ни се случи. Тепърва ще се проучват и ще се виждат разултатите от този най-мащабен експеримент в човечеството. Това, което знам, обаче е, че слава богу не всички прогнози на Алвин Тофлър са се сбъднали. Поне не все още. Макар, че има неща, които той не е могъл да предвиди. Мисля, че дори и той не си е давал сметка за скоростта, с която се променя технологичното общество и в тази връзка някои от прогнозите звучат наивно.
Със сигурност е впечатляващо колко добре е анализирал исторически промените, които настъпват в обществото в резултат от забързаното производство и усъвършенстването на техниката.
Заслужава си да се прочете тази книга, дори и само, за да си даде сметка човек колко по-бавно са настъпили всички тези промени у нас и колко по-забързано и припряно наваксахме в последствие.

 

„Шок от бъдещето“ на Алвин Тофлър е на изд. Народна култура от 1992 г., преводът е на Алфред Криспин, художник на корицата е Николай Пекарев., но книгата отдавна не е на пазара и може да се намери само при антикварите.

И.

 

 

„...Знаем например много по-добре как да измерим скоростта, с която кръвта протича през тялото, отколкото скоростта, с която един слух се разпространява в обществото.“

 

„…хилядолетия и векове са преминали в трудно забележима от отделния човек еволюция и тогава внезапно в нашето време настъпва едно взривно разкъсване на всички предели, един фантастичен отскок напред.“

 

„…важно е да разберем, че технологичното обновление не представлява само съчетаване и прегрупиране на машини и методологии. Появата на важни нови машини не само ни навежда на мисълта или ни принуждава да извършваме промени в други машини. Новите машини предлагат нови решения на социални, философски и дори на лични проблеми. Те променят съвкупното интелектуално обкръжение  на човека, начина, по който мисли, мирогледа му.“

 

„Защото, докато ние сме склонни да съсредоточаваме вниманието си във всеки даден момент само върху една ситуация, повишената скорост, с която ситуациите протичат край нас, усложнява неимоверно цялата структура на живота, като умножава броя на ролите, които трябва да изпълняваме, и броя на решенията, които сме принудени да вземаме. Това от своя страна обяснява задушаващото усещане за усложненост на съвременния живот.“

 

„Вътрешната ми игра, когато работя“, Тимъти Галуей

 От всичките книги, които съм чела за личностно развитие или такива, които помагат в бизнеса, тази ми беше най-интересна. Като начало, мога да кажа, че когато в името фигурира думата „игра“, на мен ми светва една цветна лампичка в главата, която задейства вниманието ми, защото аз така или иначе приемам работата и живота си донякъде като игра. С което не ги омаловажавам, а от една страна не се приемам твърде сериозно и от друга – вниквам в нещата по метода на детската игра – изцяло и отдадено. 

За Тимъти Галауей е нормално да сложи такава асоциация в метода си, защото той е известен преди всичко с това, че е бил успешен треньор по тенис. Развива собствена система на трениране, с помощта на която постига завидни резултати със спортистите, след което вече преминава в света на корпоративния бизнес, на които разкрива откритията си и става известен като „баща на коучинга“, прилагайки системата не само върху отделни служители както е в тениса с индивидуалния подход, а и върху цели екипи.
Ето какво стои в основата на неговия метод, станал популярен като „Вътрешната игра“: във всеки от нас има един вътрешен диалог, който е основната пречка да не се справяме. Този вътрешен диалог се води от ‚Аз 1“ и „Аз 2“, като „Аз 1“ е гласът, който дава командите и оценките, той е нашата вътрешна критика, а „Аз 2“ е нашата същност. Аз 1 е онова гласче във всеки един от нас, което ни казва предварително, че ще се провалим и няма да успеем а после ни съобщава, че не сме успели. И същността на метода на Тимъти Галуей се състои в това да заглушим точно този негативен вътрешен глас. Разбира се, това никак не е лесно, защото този глас е формиран след дълги години усилия и работа в посока да му се даде думата – от родители, учители, общество, познати и приятели, които добронамерено, но безжалостно ни „съветват“ и той много успешно ни саботира. Аз 2, от друга страна, е самата ни същност, това е вродената ни способност да се учим и развиваме, „Азът, на който всички се радваме като малки деца.“, както казва Тимъти Галуей.
Оттук насетне следва една много интересна история за въвеждането на системата в света на бизнеса и умението на метода да открива вътрешната мотивация на човек да се развива, да дава най-доброто, на което е способен и съответно да постига невероятни резултати. Едно от основните неща, върху които дава пример как да работим е развиването на фокуса, баланса между изпълнението на дадена задача и удовлетворението, както и управлението на времето. При това още по-хубавото е, че всичко е подплатено с реални примери.
Друг полезен момент в тази книга е предговора. Обикновено предговорите са ми леко скучни, особено, ако прекалено много анализират съдържанието на текста, макар че винаги ги чета. Този, обаче, не само е интересен, а за първи път си вадя записки и от него, освен от самата книга. Предговорът е на Питър Блок.
Изобщо, ако има книга, която напоследък препоръчам на всеки, който се интересува от такъв тип литература, то това е тази.
„Вътрешната ми игра, когато работя“ на Тимъти Галуей е на изд. LIBERA, преводът е на Мартин Иванов, а корицата на Анна Симеонова.
И.

„След презентацията за коучинг с Вътрешната игра, Тим се съгласи да ръководи ежегодния тенис турнир – традиция на всяка търговска конференция. В края на краищата, победителите обичат турнирите, а тук имаха на разположение и известен автор и треньор по тенис, който да бъде патрон на събитието. За Тим обаче не беше достатъчно да изпълнява само почетна роля. Той смяташе, че тенис турнирът може да осигури безценна възможност за учене за всеки участник, като им зададе въпроса: В каква игра играете всъщност?
Тим предложи победителите във всеки мач да отпадат от турнира, а играчът, който загуби, да премине към следващия кръг. Помислете за това: губещият е възнаграден за загубата, а победителят е изпратен в съблекалнята. Ако това е правилото, какъв е смисълът да играете, щом отпадате след като „спечелите“? Е, това беше идеята. Всеки играч трябваше да се изправи пред въпроса защо играе играта. Обичайният отговор, особено сред търговците е, че те играят, за да спечелят. Отговорът на Тим беше, че има по-добра игра и тя е да играеш, за да се учиш и за да изявиш собствения си потенциал, И противно на очакванията, ако направите това, всъщност ще получите по-добри резултати.“
Предговор от Питър Блок

„Необходимо е убеждението, че ученето и изпълнението са едно и също. Отличните изпълнители са хора, които просто се учат по-бързо. Ние се учим по-бързо, когато обръщаме внимание и виждаме света такъв, какъвто наистина е, а не такъв, какъвто би трябвало да бъде.“
Питър Блок

 

„Изкривяването в представата за себе си предизвиква изкривяване във възприятието, което води до изкривена реакция, която потвърждава първоначално изкривената представа за себе си.“

 

„…първият принцип към по-добрия начин за промяна се корени в признаването и приемането на нещата такива, каквито са, без излишни оценки и осъждане. Парадоксално е, че съзнателното приемане на себе си и на действията си такива, каквито са, освобождава какви стимула, така и способността за спонтанна промяна.“

 

„Да осъзнаем, че основната отговорност за ученето лежи изцяло върху плещите на човека, който се учи, е до голяма степен в противоречие с начина, по който ние сме учени и обучавани. Но този принцип на доверие в себе си е фундаментален в намирането на по-добър начин за промяна.“

 

„Осъзнатостта и доверието не могат да проработят самостоятелно, ако няма желан резултат за постигане.“

 

„…ученето се случва в самия ученик. Той прави избора, който в крайна сметка контролира дали научаването се случва или не.“

 

„Има една стара поговорка: „Когато настоявате, аз се съпротивлявам.“ Естествено е, човекът да се противопоставя на посегателства върху неговите граници и когато съпротивата не се изрази директно, тя ще се прояви косвено. При всички случаи съпротивата е пагубна за желания резултат.“

 

„Промяната може да бъде приятна и забавна. Никой няма нужда да се чувства манипулиран или оценяван.“

„Как да бъдеш чужденец. Как да бъдеш упадъчен“, Джордж Майкс

 За първи път чух за тази книжка, когато баща ми ми даде на английски преснимано копие на оригиналното издание по времето, когато учех този език. Много се смях. Затова, когато „Колибри“ издадоха преди години преведената книга на български, веднага си я купих. И не само я изчетох на един дъх, ами си я попреглеждах много пъти, защото ми стана едно от любимите разтоварващи четива. За съжаление, в годините и пренасянията от място на място взех, че я изгубих. Но никога не я забравих. Дори съм я споменавала тук. 

Затова, когато видях, че от „Колибри“ я преиздават, бях много доволна. Не съм има писала, но все едно бяха прочели желанието ми. И, за да върна жеста на баща ми, тази я взех за него. 
Джордж Майкс е всъщност унгарец, който живее дълги години на острова и има английско гражданство, английско име и английско чувство за хумор. Всъщност и в това, и в предното издание, книгите са две, с разлика от 31 години помежду им.
В „Как да бъдеш чужденец“ Джордж Майкс прави хумористична дисекция на народопсихологията на англичаните, а в „Как да бъдеш упадъчен“ прави сравнение с нравите отпреди тридесет години, когато е писана първата книга. Най-забавно и преди години, и сега за мен беше пък да правя сравнение с нравите у нас. Оказа се, че макар и да звучи твърде нахално, имаме много общо с поданиците на кралицата. Например в частта с номерирането  и озаглавяването на улиците и сградите. Или по-просто казано – как се планира град. Или в тази за игрите на шофьорите на автобуси. Нашите определено още си играят на тях. Както и описанието на таксиметровите шофьори – напълно може да се съотнесе с нашите. Много позната ми звучи и частта с отношението на съвременния британец към английския – все едно е писано за нас в днешно време. Всъщност, като се замисля, до тук се изчерпват сходствата, останалото са само различия. И, слава богу, защото има някои неща, които не ми се мисли, ако бяха еднакви, какво щяхме да правим. Например душата, омаловажаването и секса. Три много важни, особено за славяните, теми. Е, щеше да е добре да сме „груби“ като англичаните, но какво да се прави – страстта при нас е навсякъде – както в любовните отношения, така и в междучовешките.
В духа на Брекзит е особено забавно да чета книгата на Джордж Майкс. Тя обяснява доста неща покрай решенията на британците в последните години. И спокойно може да бъде наръчник за опознаване на англичаните. Особено, като се има предвид, че е писана от чужденец, пък било то и мислещ за себе си като за британец. Определено я препоръчвам, защото е забавна, сакрастична, без да е злобна и много приятна за четене.

„Как да бъдеш чуждендец. Как да бъдеш упадачен“ на Джордж Майкс е на изд. Колибри, в превод на Жечка Георгиева, а корицата, както и оригиналните илюстрации и на двете издания са на Никълас Бентли.

И.

 

Ето и малко цитати от книгата, макар че извадени от контекста, те не са толкова смешни:

„Голяма част от континенталното население гледа на живота като на игра; англичаните гледат на крикета като на игра.“

 

„…2. Не се включвайте към никаква партия, защото това би било „груповщина“. Каквото и да целят разните му там партии, къде-къде по-интересно е да критикуваш всички, отколкото да си част от стадото.“ /по това определено си приличаме с англичаните, особено в частта с критиката/

 

„…Започнете да вярвате, че целта на живота е да си прекарваш приятно времето, да посещаваш приятни места и да се запознаваш с приятни хора.“

 

„В добрите стари времена мъж без пари не е бил смятан за джентълмен. В епохата на просветения Мейфеър това се е променило. Джентълменът може или да има пари, или да крънка от приятелите си, така че определението за джентълмен е човек, който, колкото и да е беден, пак отказва да свърши някаква полезна работа.“

 

„Средновековните воини са носели стоманени нагръдници и наколенници не за самозащита, а за да поддържат бойния си дух. Свещениците през същото това Средновековие са измъчвали телата си с ризи, сплетени от конски косми. Индийските йоги си вземат следобедна дрямка върху килим от гвоздеи, за да поддържат добра спортна форма. Англичаните си планират градовете по такъв начин, че те да им заместят успешно всички неудобства, причинявани от нагръдници, ризи от конски косми и пирони.“

 

„Англичаните, както постоянно твърди цял свят и най-вече самите англичани, са народът с най-изостреното чувство за справедливост. След Втората световна война заявяват: „Да бъдем справедливи. Векове наред бяхме водещият народ в света. Ето че за пореден път така добре се проявихме. Нека сега предоставим възможност на останалите. Да се отдадем на упадък.
Ала не е толкова лесно да упадаш, както може би си мислят непосветените. След векове на възход другите народи просто отказват да повярват, че си толкова посредствен, колкото всъщност си, и че не даваш пет пари. Затова те упорито продължават да мислят, че си процъфтяващ, надежден и богат, колкото и да си вече пропаднал, ненадежден и беден. Упадането изисква обединените усилия на цял народ – не просто на една класа, прослойка или само на политиците. Нужен е всеотдайният напън на богати и бедни, на стари и млади, на интелектуалци и неграмотни, на служители и черноработници, на редови чиновници и управители. Това е трудоемка, почти херкулесова задача, ала англичаните пред нищо няма да се спрат, щом са си го наумили. Те изиграха съществена роля в разгрома на хитлеристка Германия; в сравнение с това разгромът на демократична Великобритания е детска игра.“

 

„Англия е все същото класово общество. В мига, в който някой отвори уста, вече знаем в кое училище не е получил нужното образование.“

 

„…“Говори английски твърде правилно, трябва да е мръсен чужденец“ е бележка, която често може да се чуе. Тя е освен всичко и справедлива, защото докато светът се труди да изучи английския език, англичаните полагат неимоверни усилия да го забравят. Ако искате да звучите като истински англичанин, никога не използвайте повече от осемстотин думи, при това половината  - неправилно. От повечето англичани ще чуете, че езикът им нямал никаква граматика, което е иносказание – всъщност те не владеят никаква граматика.“

 

„…..Но никой не се заселваше тук, ако не беше принуден. А днес тук струят съчужденци от щастливи и процъфтяващи страни: немци, американци, шведи, араби и много други. Англичаните са бедни, дори частично доведени до просешка тояга, но благовъзпитани, добронравни, толерантни и цивилизовани. Тяхната елегантна упадъчност е магнитът, привличащ другоземците. А пък англичаните напускат масово страната си. Това напускане се нарича изтичане на мозъци и включва съществен брой съвършено безмозъчни индивиди.“

 

„В други страни демонстрациите са бурни и необуздани, с палки и масови арести. В миналото и тук са се наблюдавали подобни сцени. А днес, ако умираш от скука, организираш демонстрация. Поводът може да е братското посещение на гнусен ориенталски деспот, закъснялата сутрешна поща или невключването на кокершпаньолите в системата на задължителното образование. Може да е демонстрация на цветнокожи, защото не допускали роднините им в страната, или поддръжници на Инок Пауъл, че прекалено много от въпросните роднини били допуснати. Може да е на хлебарите срещу ниските цени на хляба или на домакините срещу прекалено високите му цени. Може да е организирана от колекционери на пощенски марки за повече специални поредици или от пацифисти срещу атомното оръжие, но картината винаги е една и съща – миролюбива усмихната тълпа, която марширува, понесла плакати с лозунги и придружена от умиращи от скука полицаи. Единственото, което постигат, е гигантско задръстване в движението, но все пак то е за предпочитане пред нищо. Всъщност, ако се съди по доволните лица на демонстрантите, когато срещат погледите на отчаяните шофьори, целта им е постигната.“

"Преводачът на болести", Джумпа Лахири

 

Това е втората книга на Джумпа Лахири, която чета. Първата е „Името“, за нея съм писала тук.
Определено има защо да ѝ дадат награда „Пулицър“.
„Преводачът на болести“ е сборник с разкази, обединени от това, че във всеки един от тях участие имат индийци или хора от индийски произход. Това е и нишката, която свързва всички истории, защото те засягат проблемите на емигрантите или децата на емигрантите, темите за загубата на идентичност в объркания свят на откъснатите от корените си хора. 
Разказите са написани така, сякаш се леят, изключително леко и ненатрапчиво се четат, но оставят много силно въздействие върху читателя. Именно затова Джумпа Лахири е изключителен разказвач.

Ще напиша по няколко реда за всеки разказ:
 
„Временно положение“
Става въпрос за млада семейна двойка индийци, родени и израснали в Америка, които са загубили бебето си. Тази трагедия оставя една пукнатина между тях, която в последствие се превръща в истинска пропаст. Оставането им за по няколко часа на ден без ток, ги кара да се научат отново да общуват един с друг, да се опитат да изгладят различията и да зашият скъсаното. Дали, обаче, разликите, които откриват един в друг, като се има предвид, че това е един от уредените от родителите бракове и на практика те не са се познавали преди да се оженят, ще се окажат интересни или прекалено големи, за да ги задържат заедно?

 

„Когато господин Пирзада идваше на вечеря“
Лилия е малко момиче, което е свикнало с присъствието на господин Пирзада, университетски преподавател от Дака, която се намира в Пакистан, по онова време част от Индия. Родителите на Лилия и господин Пирзада прекарват дълги вечери заедно, вечерят,гледат телевизия и новини, но един ден става ясно, че нещата са се променили. Промяната идва от това, че Индия се разцепва, събитие, което се нарича Разделянето и Дака остава част от Пакистан, хиндуисти и мюсюлмани са изправени едни срещу други. Все пак господин Пирзада, който има жена и седем дъщери, останали в Дака, продължава да идва на гости на семейството на Лилия. От такава далечина проблемите сякаш повече сплотяват, отколкото да разделят. Човек си дава сметка, че няма как да говори със сънародника си един език, да има еднакви схващания за света, да има сходни притеснения и тревоги и да спре да го приема в дома си, само защото вече се води от чужда държава. Защото и господин Пирзада и семейството на Лилия на практика са чужденци в Америка и това е пресечната им точка, независимо от политиката.

 

„Преводачът на болести“
Това е разказ за шофьорът на такси господин Капаси, който развежда с колата си младо семейство индийци, родени в Америка и дошли в Индия за малко. Сблъсъкът на култури и разбирания поставя участниците в тази история в необичайна ситуация. Господин Капаси, който работи като екскурзовод на туристи само в петък и събота, през останалото време е „преводач на болести“. Пациентите от Гуджарат говорят неразбираем за другите индийци, в това число и доктора, който ги лекува, диалект и работата на господин Капаси е да им превежда. От своя страна младото семейство, което има три деца, за него е доста необичайно. Господин и госпожа Дас изглеждат така, сякаш са брат и сестра на децата, а не техни родители. Госпожа Дас проявява интерес към работата на  господин Капаси и то й за първи път усеща, че някой се интересува от него. Това го кара да започне да си фантазира някои неща, а в последствие се оказва, че той става довереник на една тайна, която по-скоро не иска да знае. По много деликатен начин е показана онази нужда да бъдеш оценяван, приеман, уважаван и разбиран и колко малко му трябва на човек, за да се влюби. Точно толкова малко, колкото му трябва, за да се разочарова.

 

„Истински дарбан“
„дарбан“ – портиер. Този разказ мен лично най-много ме докосна. Бури Ма е леко смахната според околните, напълно безобидна женица, която е приела за своя мисия да се грижи за блока и да го почиства, населяван от индийци в индийския квартал в неспоменат град в Америка. Бури Ма си говори сама и разказва безспир своята история, която е тъжна и  хубава. Никой не вярва в тази история, в която Бури Ма е богата, има дуетажна къща, мъж и четири дъщери. Една единствена жена от целия блок харесва Бури Ма и ѝ обещава одеало, за да има с какво да се завива в подслона под пощенските кутии, където спи, но така и не успява да ѝ го подари. Останалите я намират за безобидно преувеличаваща и говореща глупости, но я оставят да клечи в апартаментите им и да ги наблюдава, докато си вършат ежедневните дейности. Междувременно в блока се случват нововъведения – като мивка на етажа от семейство Далал. Това поражда завистта и желанието да се докажат и на другите семейства, така че скоро кооперацията се сдобива с още мивки, както и с множество ремонти. И така до деня, в който на пазара на Бури Ма ѝ открадват ключовете от входа, а после изчезва мивката на етажа. Съкооператорите обвиняват Бури Ма, че е се е съюзила с крадците и я изхвърлят от сградата. Това е една история за човечността,  за завистта, за съперничеството, за неразбирането и за неблагодарността – все качества, с които са пълни хората.

„Секси“
Разказ за невъзможната любов между американка и женен индийец. Невъзможна, защото тя не предполага развитие, а основно екзотика и разочарование. Миранда се запознава случайно с Дев и между тях пламва искра, която те оставят да се разгори. Тя успява да си нафантазира един свят, в който любовта им е истинска и има потенциал, но се оказва, че това е просто една илюзия. Единственото, което Дев е виждал в нея е, че е секси.

 

„У госпожа Сен“
Това е една много мила история за Елиът, който остава всеки ден у госпожа Сен. Госпожа Сен е неговата нова бавачка, намерена от майка му, с която живее Елиът. Момчето е на 11 и пред него се разкрива един много различен свят. Свят на индийски гозби и подправки, миризми и различни аромати, в който всички зеленчуци и меса се кълцат с малко сатърче. Съпругът на госпожа Сен е университетски преподавател, който се опитва да научи жена си да шофира. Но госпожа Сен се страхува от това и отлага взимането на книжка. Госпожа Сен не се чувства хич на място в този голям, различен от нейното родно място, град. Това, което я прави щастлива, е да получи писмо от роднините си от Индия. Другото, което обича госпожа Сен е прясната, цяла риба. Всеки ден се обаждаше в някой от магазините по крайбрежието, за да ѝ кажат каква риба има, а тя звъни на  господин Сен, който напуска зан   ятията си, за да я вземе. Един ден, след като ѝ се обаждат от магазина за страхотна риба, а тя не намира господин Сен, решава да отидат с Елиът сами с колата. В тази история има толкова много топлина в начина, по който е описана. Виждаме как госпожа Елиът просто не може да се адаптира в този чужд за нея свят и се чувства толкова изгубена, че се хваща за най-малките подобия на онова, което ѝ е близко и мило.

„Този дом благословен“
Историята е много забавна. Младо индийско семейство си купува нова къща, в която започват отвсякъде да изскачат всякакви християнски джунджурии. Санджив, който макар и да не е фанатизиран хиндуист, не одобрява запазването на всичките тези предмети, докато жена му, Танима (която държи да ѝ казват Туинкъл) започва да си прави постепенно християнски олтар. Това поражда доста конфликти между тях. Двамата правят грандиозно парти по повод новия си дом и Туинкъл заедно с гостите продължава да открива на невероятни места още религиозни премети, докато не стигат до огромен сребърен бюст на Христос, скрит на тавана. И макар, Санджив да е много против, знае, че в крайна сметка ще живее с всичките тези предмети в дома си, защото обича жена си много повече от къщата. Това е история за любопитството към света и различната гледна точка, обединена под знака истинската любов, която може да приеме всяка странност на другия.

 

„Лечението на Биби Халдар“
Биби Халдар има странно заболяване, което никой не успява да идентифицира, камо ли да лекува и което я кара да губи съзнание и да изпада в безсрамен делириум. През деня стои  в едно складово помещение на покрива на сградата, където води инвентарната книга на магазина за козметика на братовчед си, у когото живее на едно походно легло. Същият този братовчед се отнася с нея ужасно и не полага големи усилия да ѝ помогне. Нещо повече, когато жената на братовчед ѝ забременява, изгонват Биби да спи в склада, защото се страхуват да не предаде от бесовете си на бебето. Хората, пък, спират да пазаруват от магазина и така разоряват братовчеда, който взима жена си, бебето, оставя 300 рупии на Биби и заминава на някъде. А Биби няколко месеца по-късно ражда, оправя магазина, успява да го развърти и се оказва напълно излекувана.

 

„Третият и последен континент“
Тази история е много трогателна. Става въпрос за млад индиец, който е женен, но се налага да се устрои в чуждата за него държава и започва да живее при една доста своенравна и чепата баба под наем. Тя е делова, студена и някак дистанцирана. Но младият мъж успява да ѝ влезе под кожата и между тях се установяват едни стереотипни, но спокойни отношения. След известно време младият мъж се връща с жена си в квартирата, в която е прекарал толкова време, за да я запознае с госпожа Крофт и едва тогава, след срещата с възрастната жена и нейната оценка, успява да усети жена си близка. В това особено и хладно общуване, което следва точен ритъм, се оказва, че има много повече топлина, отколкото в понякога лицемерните емоционални отношения. В тази история има една особена красота.

„Преводачът на болести“ на Джумпа Лахири е на изд. Жанет 45, в превод на Зорница Христова, а корицата е на Райчо Станев.
И.


„Работата му беше символ на неговия провал. На младини се бе посветил на изучаването на езици, бе събрал внушителна колекция речници. Мечтаеше да стане преводач на дипломати и знаменитости, да решава конфликти между хора и нации, да урежда спорове, в които само той може да разбере и двете страни. Беше се образовал сам. Вечери наред, преди родителите му да уредят брака му, изучаваше общите етимологии на думите и в един момент от живота си бе уверен, че може при случай да разговаря на английски, френски, руски, португалски и италиански, да не говорим за хинди, бенгали, ориси и гуджарати. Бе изписал един куп тетрадки. Сега в паметта му бяха останали само шепа европейски фрази, откъслечни думи за неща като столове и чинийки. От всички неиндийски езици вече само английски го говореше гладко. Знаеше, че не е някакъв забележителен талант. Понякога се боеше, че децата му се справят по-добре от него с английския само от едното гледане на телевизия. Все пак беше от полза при обиколките му с туристи.“

„- Какво си се намръщила като тенджера с ориз? Мъжът иска да го галиш с поглед.“


„- Има американско знаме на Луната, момче!
- Да, госпожо.
- Знаме на Луната! Не е ли разкош?
Кимнах в ужас от това, което ми предстоеше.
- Да, госпожо.
- Кажи „разкош“!
Този път се поспрях, огледах се вляво и вдясно да не би някой да чуе, макар добре да знаех, че къщата е празна. Чувствах се като идиот. Но не беше кой знае какво.
- Разкош! – викнах.
Ден след ден това стана навик. Сутрин, когато тръгвах за библиотеката, госпожа Крофт или се криеше в спалнята си от другата страна на стълбището, или седеше на скамейката, забравила за присъствието ми, и слушаше по радиото новини или класическа музика. Но вечер, когато се върнех, се повтаряше едно и също: тупваше по скамейката да седна до нея, обявяваше наличието на знаме на Луната и заявяваше, че това е разкош. Аз повтарях след нея, а после си седяхме мълчаливо. Колкото и странна да беше и колкото и безкрайна да ми изглеждаше тогава, вечерната ни среща траеше само десетина минути; старицата неизбежно се унасяше, главата ѝ клюмваше рязко на гърдите и аз можех да се оттегля в стаята си. Междувременно, разбира се, на Луната не стърчеше никакво знаме. Бях прочел във вестника, че астронавтите го видели да пада, преди да отлетят обратно към земята. Но сърце не ми даваше да ѝ го кажа.“

 

"Четирите сезона", Шандор Мараи

 Признавам си, че дълго време подценявах тази книга. Мислех си, че е някакъв лековат роман или нещо подобно. Да, знам, на гърба ѝ има анотация, но аз не я бях прочела. Хареса ми начинът, по който изглеждаше. Т.е. хареса ми корицата и затова си я взех. Когато, обаче, посегнах към нея и започнах да я чета, установих, че не само не е лековата, а е от книгите, които дълго отекват в съзнанието ти, след като си ги затворил. 

Това е сборник от кратки философски епиграми, разделени по сезони. Но, като казах „философски“, нямам предвид онзи сложен и отдалечил се от обикновения човек изказ, а много достъпен и лесно разбираем език, с който всъщност се казват дълбоки мисли. Това е истинско майсторство. Защото, когато задълбаеш във философията, откъсването масите става неизбежно, езикът се променя, не защото човек иска да звучи претенциозно, а защото самата специфика на терминологията е такава. Започваш да плуваш в по-гъста вода, сякаш. Докато при Шандор Мараи тези текстове звучат по-скоро като поезия в проза, която е като вятъра, минаващ през сезоните.
В същото време, независимо от философските разсъждения, книгата изобилства от кратки битови истории и като че ли е един албум със снимки на ежедневните събития. Ако не знаех кога е роден автора, щях да си помисля, че тези епиграми, от които са съставени четирите му сезона, са статуси във фейсбук. Само че Шандор Мараи е роден 1900 г. и е починал 1989 г., което го прави по-скоро основоположник, отколкото последовател на този специфичен за социалната мрежа изказ.
Интересна е биографията на автора, която няма как да бъде извадена от контекста на неговото творчество. Роден в Унгария,  но емигрирал и учил журналистика в Германия, а после философия във Франция – Париж,  Шандор Мараи публикува, пише, превежда. Завръща се в Будапеща, където активно се занимава с журналистика, пише книги, които стават много популярни и пиеси, които са поставяни в най-добрите театри. След установяването на комунистическия режим след Втората световна война, наречен „буржоазен автор“, емигрира в Швейцария, после се прехвърля в Италия, а накрая се установява в САЩ. Работи за радио „Свободна Европа“. Но постепенно попада в плен на изолацията, в следствие на спад на интереса към него. Мараи изпада в депресия и се застрелва на 88 години, след като губи първо съпругата си след 60-годишен брак, а после и осиновеният си син, който умира от инфаркт една година по-късно на 46-годишна възраст. В живота на автора има още една трагедия – първородния му син умира едва няколко седмици след раждането си от вътрешен кръвоизлив, а семейството няма повече свои деца. Този специфичен тъжен поглед на живота се усеща в цялата книга. И все пак тя не звучи трагично, напротив – има една лека меланхолия, но и много интелигентен сарказъм.
Признавам си, че в началото корицата ме подразни, защото ми се стори прекалено лека и обезценяваща текста. Но, колкото повече четях, толкова повече разбирах, че е абсолютно подходяща. Защото тези цветни мехурчета са като цветните мисли на Шандор Мараи – всяка, независимо една от друга и в същото време всички заедно съставящи общата картина, в която топлата гама постепенно прелива в студената.
„Четирите сезона“ на Шандор Мараи е на изд. Прозорец, в превод на Юлия Крумова, а корицата е на Ирина Македонска.

И.

"Падение и спасение", Весела Тотева

 

Подзаглавието на тази книга е „Изповедта на една хероинова наркоманка“ и това е втората автобиографична книга на хероинозависим наркоман, която чета в живота си. И втората, която ме разтърсва толкова силно. Първата е „Мементо“ и тя е причината никога, ама никога да не поискам дори да опитам хероин, въпреки, че в тийнейджърските си години движих в компании, в които имаше наркомани. За нея, обаче, ще пиша отделно. Само едно ще кажа сега – че никакви приказки на родители не могат да те спрат така, както една толкова болезнено откровена лична история.
Тази книга, за разлика от другата, ме разтърси не толкова с художествения похват и с начина, по който е написана, а с болезнената, оголваща откровеност. Нищо не е спестено. Авторката не се е опитала да изглежда красиво, да събуди съчувствие с някаква сърцераздирателна, драматична история на страдание в пубертета, отхвърляне и неразбиране от страна на родителите или социума. Напротив, самата тя признава, че е започнала да се друса по-скоро от безразсъдно желание да се забавлява, отколкото поради някаква дълбок личен комплекс и неудовлетвореност. Даже ми се искаше да има малко повече обяснения от типа на „не разбирах жестокия свят, в който живея; бях отхвърлена от родителите си; чувствах се грозна и нежелана в средата си….“, за да я оправдая, да си кажа „да, вярно е, че е гадно да станеш наркоманка, но пък напълно я разбирам, страдала е и е имала нужда от място, в което да избяга“, но нищо такова няма, защото Весела всъщност е започнала да се друса просто, за да се забавлява. И чест ѝ прави, че си го признава.  
Бързаща да порасне, Весела попада в света на възрастните твърде рано – ранен брак, ранно майчинство, ранно навлизане в проблемите на големите – работа, забавления и емиграция. И някак през всичко това тя преминава по ръба на бръснача. Има хора, които притежават  необяснимото качество да привличат и да бъдат привличани от проблеми и хора с проблеми. Точно такава е тя. Момиче, което харесва нещата на ръба на закона и не се замисля за последствията. Което живее ден за ден и за което забавлението е на много високо място в личната ѝ ценностна система. Всяко нейно действие я води към някакво разрушение. Може би тя е от хората, на които им е изгоряла по рождение червената лампа в главата, която сигнализира за опасност. Но пък точно този тип хора са ужасно магнетични и харесвани и са желана компания за повечето „обикновени“.
Има две неща, които ми направиха много силно впечатление в историята на Весела Тотева. Първото, разбира се, е свързано с детето ѝ. Като майка много лесно бих могла да я осъдя за начина, по който е отгледала детето си, което, ако растеше в нормална държава, със сигурност, щеше да ѝ бъде отнето. Но не я съдя. Не за друго, а защото си давам сметка, че тази зависимост е толкова силна, че тя те променя изцяло, ти не си себе си в този момент и със сигурност не действаш със злонамерената мисъл да навредиш на детето си. Просто то не фигурира в твоята ценностна система, в която има само хероин. Вярно е, че точно отчитането на факта, че една такава майка не може да отговаря адекватно за детето си, налага извеждането от дома му, за да бъде предпазено самото то, но от друга страна  именно това дете е онова, което спасява тази майка. Защото тя започва да се бори със своята зависимост, за да бъде майка на детето си. Давам си сметка какъв травмиращ живот е имала дъщерята на Весела Тотева и искрено ѝ се възхищавам за това, че е успяла да се съхрани и да порасне без да я изяжда обвинителното чувство за неудовлетвореност към майка си. Трябва да има книга, написана и от нея, за да видим нейната гледна точка на събитията - как тя, като дете е виждала всичко, през което преминава. Много често децата гледат с оправдаващи и безрезервно обичащи очи грешките на родителите си.
Другото, което ме накара да се замисля, докато четях тази книга, е, че има едни хора, които са сякаш богопомазани. И точно такъв човек е Весела Тотева. Не ме разбирайте погрешно. Не смятам хероиновата зависимост за някакво постижение.  Но смятам, че човек като нея, който е бил наркоман, успял е да се излекува, после е завършил средното си образование, завършил е и висше, след това е успял да направи успешна кариера в медиите и даже е станал известен в средата си, определено притежава много повече качества от други, които изкарват целия си живот в една посредствена правилност. Да, те живеят правилно, но скучно и не оставят след себе си нищо особено. А тази жена е оставила много повече. Но, разбира се, това не е благодарение, а въпреки хероина. Просто си представям, ако не беше губила цялото това време и енергия, колко повече можеше да направи. Но така или иначе, нищо не се случва без причина и явно тя е имала нужда да извърви своя жесток и трънлив път, за да излезе по-силна и да се прероди в съвсем различен човек.
Разбира се, това не трябва да е пример, че може човек да прекара няколко години от живота си като наркоман, но  нищо, нали после ще се оправи и ще стане супер добър родител, ще развие успешна кариера и всичко това ще остане лош спомен. Защото не всички успяват. Да не кажа, че са малко тези като Весела Тотева и именно затова мисля, че тя някак е по-различна, родена, въпреки живота, който сама си причинява, под щастлива звезда.
Не мога и да не отбележа факта, че е имала страхотно семейство, без чиято подкрепа нямаше да се измъкне от този ад. Много нямат тази подкрепа и разбиране и не се справят.
Тази книга трябва да бъде прочетена и от родители, и от тийнейджъри, защото е като наръчник „Как да не живеем живота си, за да не накараме всички около нас да страдат“. Аз лично държах да я прочета преди да гледам филма, за който знам, че главната роля се изпълнява от дъщерята на Весела Тотева – Валя.
„Падение и спасение“ от Весела Тотева е на изд. Жанет 45.

И.

„Хероинът винаги те намира, винаги ти напомня за себе си…Понякога действа чрез хора, най-верните негови слуги, понякога чрез места, които ти напомнят за Него… Действа и чрез миризми и сънища… витае наоколо, дебне и чака. Роден е да бъде господар. Духът не хероина не е агресивен. По-скоро е ехиден, хитър и обсебващ; тих и зловещ, мирише на смърт и влияе на всички сетива, влияе на чувствата, обсебва мислите. Променя те, влиза в теб и ти никога не си същият след това. Всъщност много рядко има „след това“…“

 

„Най-мощната сила на хероина е че не умираш лесно. Всъщност нищо не се случва лесно, когато си долен наркоман. Основната цел на чудовището, което слага на везната щастието и смъртта, е да повлечеш в безизходицата и робството колкото можеш повече хора. Колкото повече хора страдат, толкова по-добре за него.“

 

„Наркоманите нямат приятели, всяка близост е измамна, истинските връзки са химера. Около хероиново зависимите, с изключение на роднините, кръжат предимно лешояди.“

 

„В наркоманския начин на живот няма ценностна система, не можеш да вярваш на никого, дори на себе си. Лъжат те, лъжеш, крадат от теб, крадеш и ти. Готов си да минеш през с години градени връзки, през приятелства, през роднини, готов си да дадеш всичко от себе си за една доза. В наркоманския живот няма истинска любов, небето не е синьо, тревата не е зелена. Всичко е мрак и очакване за поредната доза и после пак…. Луташ се в мъглата на объркания си мозък, търсиш се и не откриваш причини да се намериш. Загубваш смисъла за всичко… Всичко е само една-единствена дума – ХЕРОИН…“

 

„Когато човек носи такава огромна торба с камъни сам-самичък, не може лесно да се отърси. Всеки камък е спомен... Първата топла вълна, когато хероинът се разлее по вените и достигне мозъка ти, първият шамар от някой, който си мислел за близък приятел, първата лъжа, с която си наранил майка си, страхът, че никога няма да се оправиш, безнадеждността от това, че нямаш сили да се изправиш срещу демоните… Камък след камък – първия път, когато оскърбиш собственото си дете заради егоизма и болния ти мозък, първия път, в който осъзнаеш, че нямаш душа… Докато влачиш торбата с камъните, тя толкова се слива с теб, че ако я няма, ти липсва. Човек не може да се справи сам с греховете си, не може сам да зареже торбата с камъните си…“

 

„Когато си бил в царството на мрака, бягството оттам често е обречено на провал.“