"Отива една жена при лекаря", Рей Клуун

Не знам защо си мислех, че ако отида на лекар и чуя как всичко ми е наред, ще понеса по-леко тази книга. Бях я купила отдавна, но я отлагах, точно защото имах идея за какво се разказва в нея. Не се получи. Не я понесох по-леко. Предизвика в мен поредица от състояния, кое от кое по-объркано.

Сега знам, че ще ми е много трудно да пиша за тази книга. 

Бях чела, че „Отива една жена при лекаря“  е история за рак, а за тази диагноза няма как да се говори деликатно.  Тази диагноза не е деликатна. 

Но и Стен не е. С всичките си изневери и лъжи, в началото бях склонна да го обвиня за нещастието, което сполетява жена му,  Кармен. Казвах си „Ами, да! Как няма да се разболее от рак жената като е потърпевша в тази връзка. Като е мамена, пренебрегвана. Той е виновен! Не е честно тя да е страда, а на него единствената мисъл в главата му е как да кръшне така, че да не го хванат.“

Само че нещата не са черно-бели. Както в живота, така и в добрите книги. Особено тези, които са по действителен случай.

Защото веднага след това си помислих, че всъщност авторът можеше да не пише за всичките си изневери. Да, да чувала съм за художествената измислица. Но авторът и лирическия герой в случая са едно и също лице.  Аз не го познавам, каквото и да ми напише, ще му повярвам. Можеше да се представи като примерен мъж,  за когото има само една единствена жена и той никога не поглежда към друга. Можеше да създаде ореола на идеалното семейство и така болката от диагнозата да е още по-голяма. Можеше, но не го направи.

 Следващото, което видях е, че всъщност Стен е един мъж, който е готов с цената на всичко да остане до умиращата си жена. До края. Независимо колко ще е трудно. Или колко ще е грозно. Или колко болезнено. Не знам дали са много мъжете, които биха го направили. Силно се надявам да са. И силно се надявам да не се налага да се преброяват. Никой не заслужава да изпитва любовта си по този начин.

Тази книга постави пред мен въпроса за различният начин, по който приемаме смъртта по нашите ширини и в случая в Холандия. Ако тук тя за повечето хора е като вид поражение, като унизително падение и крием от близки и познати какво се случва с нас, там я приемат като естествено, макар понякога ненавременно продължение на живота. Кармен и семейството ѝ се подготвиха методично и последователно за края. Всичките ѝ приятели се сбогуваха с нея. Детето ѝ, едва тригодишно беше посветено в изпращането на майка си, като в някакво тайнство. Подготвиха музиката, ритуала, писмата.....всичко. Това прави ли мъката по раздялата по-малка? В никакъв случай! Просто всичките тези ритуали по сбогуването помагат на оставащите да приемат неизбежното, да се научат да живеят с него. Не да се чувстват виновни за загубата. Или да остават с усещането, че нещо не са разбрали. Или да си мислят „ако знаех по-рано какво се случва, щях да постъпя по-различно“. Или да се чувстват прецакани, защото не им е било споделено. Познавам семейство, в което жената си отиде със същата диагноза. До последния момент тя не е споделила с децата си, които са във възраст да разбират нещата,  какво се случва с нея. Не я упреквам, разбира се. Всеки приема нещата по различен начин и всеки има право на избор как да изживее последните си мигове. Но все си мисля, че тези деца ще останат с усещането, че нещо им е спестено и не са могли да си вземат сбогом с майка си. Темата, разбира се, е много сложна и никой не знае как би реагирал в такава ситуация. Надявам се и никой да не узнава.

Още една голяма тема, която поставя книгата е тази за евтаназията. В Холандия тя е разрешена. Това също е сложен въпрос, но аз лично смятам, че всеки има правото да си отиде достойно и без болка, когато положението му вече стане нетърпимо. Знам, че много хора ще кажат, че това е намеса в божиите дела, но самото лечение на дадено заболяване вече е достатъчна намеса, така че евтаназията е естественото решение, когато леталният изход е сигурен, а болката мине физическата търпимост. Направи ми впечатление колко спокойно и разумно се отнесоха в книгата лекари, семейство и приятели към решението на Кармен да бъде евтаназирана. 

 

Като казах лекари, никой никъде не е застрахован от лекарска грешка. Далеч съм от мисълта да идеализирам Холандия за наша сметка. Въпросът не е в това, че е направена грешка, а в това какво следва от тук нататък като отношение към тази грешка и като възприемане на неизбежното.

Книгата е тежка, макар че се чете леко /как го мразя това „чете се леко“, сякаш е пързалка, по която се пускаш/. Стяга те за гърлото и ти играе по всичките струни на душата. Особено, ако се припознаеш в образа на Кармен.

А се чете лесно, защото е написана със страхотно чувство за хумор. Защото дори и със смъртта човек има право да се шегува. Иначе може съвсем да полудее.   И като казах „играе“, всяка глава започва с ремпъл от различни парчета. Направих си труда да създам една плейлиста в youtube с всички музики, ползвани от Рей Клуун, ей така, за да вляза за малко в атмосферата му.Предупреждавам – има твърде много холандски парчета /които не съм много сигурна, че искам да чуя пак, не защото са лоши, а защото явно си носят определена емоция само на холандците – нещо като нешето групово виене на „Здравей, как сииии приятелююю“/ и твърде много Брус Спрингстийн, който определено е по-силен с текстовете си. 

Бях си обещала да си дам почивка, преди да подхвана продължението на книгата. Имах нужда от глътка безоблачно небе след толкова много болезнени изречения, включващи думи като рак и смърт. Щях да прочета някоя young adult книжка, в която най-големите проблеми на героите са дали той ще я целуне под дървото или на пейката. Но е късно, сега чета "Без нея".

„Отива една жена при лекаря“ на Рей Клуун е на издателство „Жанет 45“, в превод на Мария Енчева, а корицата е на Райчо Станев.

И.

"Стоя до нея, докато маха лепенките по краищата. Постепенно, превръзката пада. 

Това, което се показва под нея, с грозотата си е оскърбление за всяка жена. Най-голямото осакатяване, което някога съм виждал live. Отляво надясно през гърдата ѝ като цип преминава голям белег. Дълъг десетина-дванайсет сантиметра. Около шевовете кожата е опъната неравномерно, поради което на места има гънки, сякаш някое дете от градината за пръв път е хванало игла. 

- Гънките ще изчезнат, щом белегът се оправи - вмята Кармен, прочела мислите ми. 

- ....

- Грозно е, а, Стейн?

Не ми остава нищо друго, освен да бъда искрен. Трескаво търся най-малко болезнената, но все пак откровена формулировка. 

- Ами...не е красиво, да. 

- Наистина не е. Направо е кошмарно - казва тя, все още вперила поглед в някогашната си гърда. 

След това обръща очи към мен. В погледа ѝ прочитам, че е унижена до дъно. Унижена от рака. Боже, колко е ужасно всичко! Трай, бабо, за хубост. Стой си, бабо, грозна, ако искаш да си жива. 

Такива са законите на рака."

"Кармен не може да добави дни към живота си, затова добавя живот към дните си. Нашата детегледачка дори не знае какво е да живееш. Няма настроение за нищо. За нищичко."

"Вече не вярваме в лошия късмет. Няма такова животно. Няма случайности. Да вярваш в случайността е обида към живота. Нещата просто се стекоха така. Някога сигурно ще проумеем защо. Кармен може би ще си отговори след половин час. Почти изпитвам завист."

"Мен не ме е страх", Николо Аманити

„Мен не ме е страх“ на Николо Аманити е книга за най-големите кошмари, които могат да сполетят едно дете. Утвърждението в случая маскира онази безпомощност, която притежаваме, когато сме малки и знаем, че не само не можем да повлияем събитията, но попаднали в тях има вероятност да се загубим завинаги. Историята се случва в южна Италия, някъде през 70-те години на миналия век, в едно забравено от Бога градче на име Акуа Траверсе през знойното лято и сред високите жита. Действието се развива от името на деветгодишния Микеле, част от една тайфа деца, любопитни, жадни за приключения, чиято игра все още изпълва целият им живот. До момента, в който играта не ги сблъсква с едно дете в една яма. Едно дете, което е създало цял кошмарен свят в главата си като механизъм да избяга от реалността, която е още по-кошмарна за него. Което е забравило какво е да се усмихваш и си мисли, че е мъртво, наказано в ямата, оставено само. Мисли си, че всички са мъртви. Че това е един свят на мъртъвци. Мозъкът му е изградил този нов свят като защитна реакция, за да не полудее. Едно момче, което е имало нещастието да се роди в богато семейство, за да бъде отвлечено. С искане за откуп, разбира се. И всичко започва да добива съвсем други очертания. Играта спира да бъде игра. А Микеле трябва да порасне. Много бързо. Въпреки страха. Въпреки безумната история, разлистваща се пласт по пласт и разкриваща връзката на баща му с момчето от ямата.

Най-страшното идва, когато човек няма с кого да сподели страховете си. Особено, когато е на девет.

В книгата се говори за онази Италия, в която мъжете са типични мачовци, търсещи бърза печалба, а жените са безгласна буква, която има право единствено да е красива. За футбола като издигната в култ игра и критерий за мъжественост. За комиксите като едно от малкото детски забавления. И все пак за смелостта. Смелостта на Микеле да извоюва мястото си в тайфата, разграфена с много точна йерахия. Смелостта му да престъпи заръки или по-скоро заповеди на големите. Смелостта да си позволи да чуе вроденото си чувство за справедливост и да действа според това, което му диктува съвестта.

Книгата е забележителна с това, че стои едновременно в детството и в бруталния свят на големите. И колкото е да не те е страх, през цялото време по гърба ти се стича студена пот, защото осъзнаваш, че когато онези, на които си вярвал безрезервно и си смятал за свои модели за подражание, вършат глупости, на теб не ти остава нищо друго, освен да се довериш само на себе си.

„Мен не ме е страх“ е на изд. Колибри, в превод на Нева Мичева, а корицата /можеше да е и по-добра/ е на Стефан Касъров.

И.

Ето малко от книгата :

„Мама никога не сядаше на масата с нас.

Сервираше ни и ядеше на крак. Слагаше си чинията върху хладилника. Приказваше малко и стоеше права. Винаги на крак. Докато готви. Докато пере. Докато глади. Единстеното обстоятелство, при което не стоеше права, бе когато спи. Телевизита я отегчаваше. Когато се измореше, се просваше на леглото и изключваше.“

„Когато старецът влезе в стаята ми, аз тъкмо се готвех да се спасявам от чудовищата.

Като малък все сънувах чудовища. И сега, като голям, понякога също ми се случва, но вече успявам да се спася.

Само дебнеха да заспя, за да започнат да ме тормозят.

Докато една нощ не открих как да ги изиграя и да се избавя от кошмарите.

Намерих място, където да заключвам тези безформени, страховити твари, за да спя спокойно.

Отпусках се, изчаквах клепачите ми да натежат и когато аха-аха да се унеса, точно в този миг си ги представях да вървят вкупом по един склон. Като шествието за Голяма Богородица в Лучияно.

Прегърбената и сбръчкана вещица Зловеща. Върколакът, на четири крака, с продрани дрехи и дълги бели кучешки зъби. Черният човек, като сянка, която пълзи на зигзаг като змия между камъните. Трупоедът Лазар, надупчен от насекоми и обгърнат в облак от мухи. Човекоядецът, великан със свински очички и провиснала гуша, огромни обуща и чувал, пълен с деца, на гърба. Циганите, подобни на лисици с кокоши крачка. Човекът с обръча, един тип с електриковосин гащеризон и обръч светлина, който можеше да запраща надалеч. Човекът-риба, който живееше на дъното на морето и навсякъде разнасяше на плещите си своята майка. Детето-октопод, родено с пипала вместо крайници.

Вървяха всичките заедно. Незнайно накъде. Бяха ужасяващи. Затова и никой не спираше да ги погледне.

Изведнъж се появяваше един автобус, позлатен отгоре додолу, със звънчета и шарени лампички. На покрива му гърмеше мегафон. „Дами и господа, заповядайте в автобуса на желанията! Качете се на този великолепен автобус, който ви ще откара на цирк, при това съвършено безплатно! Елате гратис в цирка тази вечер! Заповядайте! Заповядайте!“

Чудовищата, зарадвани от неочаквания случай, се натъпкваха в автобуса. В този момент си представях как коремът ми се отваря, една дълга цепнатина зейва по цялата му дължина и те кротичко изчезват вътре, едно по едно.

Връзваха се най-глупашки, че това е циркът. А аз затварях цепнатината и те оставаха с пръст в устата. Накрая, за да не сънувам ужасии, просто бе достатъчно да заспя с ръце върху корема.

Току-що ги бях подмамил, когато старецът влезе и ме разсея, дръпнах си ръцете и те се разбягаха. Затворих очи и се направих, че спя.“