"Нашето лято", Анете Хоберг

Когато разбирам, че ще ходим в Чинкуетере, търся в библиотеката си книга, която да подхожда на мястото и попадам на „Нашето лято“. Не е писана от италиански автор, от немски е, но корицата поне е със снимка на едно от приказните италиански селца.

За съжаление, Чинкуетере  е срамният момент от нашето пътуване, мястото, за което закъсняваме и не успяваме да видим както трябва и което оставя леко болезнен спомен и обещание да се върнем отново. Парадоксално, но историята в тази книга повтаря по някакъв начин нашата неслучена среща с италианските селца. Една лятна  любов, прераснала в обещание за съвместен живот, уговорена среща, закъснение и никога неосъществена връзка. Пресичането на пътищата след време по най-неподходящия начин, взимането на трудни решения и отстояването им, осъзнаването, че загубените преживявания са накарали участниците в романа да се променят до степен да им е трудно да се открият отново, че има истории, които не се наваксват. И все пак да се търсят, за да се намерят.  

Книгата започва с един интересен, различен и поетичен изказ, който някъде по средата сякаш се загубва в самия сюжет. Темата не успява да ме направи чак толкова съпричастна към себе си, че да пренебрегна стила на писане. В общи линии, „Нашето лято“ се движи по ръба на разочарованието, че един не чак толкова интересен сюжет можеше да бъде описан много по-добре и удоволствието да чета нещо, което кара мислите ми да утихнат, защото не ми поставя никакви въпроси. Като цяло тази книга може да се причисли към летните романи, които могат да те разтоварят от напрегнатото ежедневие, но със сигурност няма да е огромен пропуск, ако човек не я прочете.

„Нашето лято“ е на изд. „enthusiast“, в превод на Людмила Костова, а корицата е на Фиделия Косева.

И. 

П.С. Няма нужда да казвам, че не успях да снимам книгата сред приказните италиански селца, то се вижда. Магнитът поне е автентичен и заедно с цветната ми коса беше повод да се запозная с една много сладка италианка от ЛаСпеция, която работеше в магазинче за сувенири във Вернаца.

"Любов в земята на Мидас", Капка Касабова

                                          

Цар Мидас е известен с две неща – първото е желанието му всичко, до което се докосне да се превръща в злато, което едва не му коства живота и второто е магарешките уши, с които се сдобива, защото ядосва Аполон и които се опитва да скрие, разбира се, напълно неуспешно. 

И двете случки с Мидас пасват напълно на този роман.
Както става ясно от заглавието, в книгата се говори за любов. Но основата, върху която стъпва тази (не)възможна любов е врящия политически котел на Балканите и по-специално гражданската война в Гърция. А още по-надолу в пластовете е голият идеализъм, който води хората в тяхната лична борба за справедливост. Хората, които нямат нищо, но имат идеали са точно обратното на следващите поколения, които имат всичко, но им липсват идеали.

Вероник и Тео са основните герои на този роман, тяхната любов е към края на нишката, по която върви историята. А тази нишка е доста оплетена, с много отделни съдби, пресичащи се, разминаващи се и прелитащи. Води ни назад във времето, в съвсем други години, с различен начин на мислене и различни действия, всяко от които има своите силни последици за съдбата на героите. Вероник е аристократична французойка, богата наследница, чийто дядо Паскал заминава за Гърция като журналист и повече не се връща, а Тео е австралиец, с баща грък, загубил гражданството си след като като дете е отведен по време на войната и майка македонка,. И двамата се завръщат в Гърция с различни мотиви, но в крайна сметка откриват, че са свързани по един особен начин и съдбите им са предопределно препелтени.
Романът разравя с пръчка винаги леко клокочещите страсти около балканските взаимоотношения, подправяйки ги деликатно с различни начини на мислене от други, далечни от тези ширини, райони.
Изключително приятна за четене, в същото време сериозна и драматична, с множество оплетени истории, които няма как да те оставят безразличен, тази книга беше четивото, което четох на о-в Тасос, в земята на Мидас. И съвсем неслучайно, така, както неслучайно се оплитат съдбите на Вероник и Тео, точно след като прочетох и последната страница от тази история, си намерих камъче във форма на сърце.

Препоръчвам я горещо, така както препоръчвам онова синьо море и жежко слънце, което е толкова близо и толкова различно и така, както е горещо мястото, за което пише.

„Любов в земята на Мидас“ на Капка Касабова е на изд. Сиела, в превод на Лиляна Лакова /авторката е българка, но от години живее извън България – Нова Зеландия и Англия, и пише на английски/, а корицата е на Дамян Дамянов.

И

"Нейната история - любов. Опит за сакралната архитектура на тялото и метафизиологията на Натали Дроен", Татяна Чесанова

 

Много обичам да чета биографии на хора, които са оставили някава следа в историята на човечеството. Опитвам се да разбера кое ги прави по-различни от обикновения човек и защо при едни и същи обстоятелства те успяват да сътворят нещо стойностно, а останалите хора – не. Затова пристъпих с голямо любопитство към тази книга.

Не бях чувала нищо за Натали Дроен и ако книгата беше попаднала при мен преди известно време, нямаше да ѝ обърна никакво внимание. Най-вече заради  заглавието, което от една страна ми звучи твърде клиширано, от друга – твърде помпозно, а от трета – твърде руско.

Тъй като биографията на Натали Дроен не се продава в книжарниците, ще разкажа малко за нея, за да прецените дали да я търсите.

Натали Дроен е украинка по произход, родена в Прага, но прекарала целия си живот във Франция, а родителите ѝ са от първата вълна емигранти, бягащи от болшевиките. Имала трудно, бедно детство. Всички руснаци, представители на стари дворянски родове, оказали се далеч от родината, се постарали да дадат на децата си едно сериозно духовно и културно образование. Натали не била изключение и макар  с танци да започнала да се занимава чак на тринадесетгодишна възраст, това не ѝ попречило да стане блестяща балерина и да обиколи половината свят с постановките, в които участвала.

В последствие се омъжила за Жилбер Дроен, французин, библиофил, издавал книги за колекционери. Бракът им бил дълъг, изпълнен с взаимно уважение и любов. Двамата имат седем деца.

Това е по отношение на нейната биография. Но изключителното, което тази невероятна жена прави е да изгради една система от физически упражнения за женското тяло, които водят не само до неговото здраве, но и до духовно израстване. Макар че в известен смисъл, именно благодарение на духовното израстване тя разработва тази система. Възпитана в духа на руската православна вяра, омъжена за католик, Натали Дроен е дълбоко религиозна и всяко свое действие го подчинява на службата в Бога. Тя изгражда своята теория за сакралната архитектура на женското тяло, стъпвайки върху идеята за тялото –храм. Метафизиологията на тялото. Всичко в нейната система от упражнения е обърнато към това жената да съгради отново своето тяло-храм и да го накара то да й служи, така както храмът служи на религиозния човек. И логичната следваща стъпка е да започне да преподава тази система, по която се учат много жени. Започват да идват при нея във Франция от Русия, на нещо като лагер. А в последствие тя пътува много пъти до Русия, за да преподава на място. Има стотици последователи. Тези занятия, които провежда Натали Дроен обръщат специално внимание на жените в Библията и са балансирани между четене на духовна литература, разсъждения и дискусии по темата и физически упражнения. Тази жена в нито един момент не обръща повече внимание на едното за сметка на другото – на духовното израстване и физическото усъвършенстване.

Знам, че в България също има последователи, които стоят и в основата на превода и изданието на български на тази книга. Много пъти съм си мислела да посетя един курс, за да се докосна до системата на Натали Дроен, но липсата на такава страстна отдаденост на вярата ме спира. Защото приемам, че физическите упражнения не могат да бъдат предадени без онази силна религиозност, която кара тялото и душата да работят заедно в баланс. Струва ми се, че ако се отдам само на упражненията, то ще е същото като онази йога, която в по-голямата си част се преподава тук по различни студиа и която няма нищо общо с начина на живот и мислене на йогите от изтока.

Изумителна е историята на Натали Дроен. Някак нереална, не можеш да си представиш, че е имало такъв човек. В нея има нещо ангелско, без да я идеализирам прекалено. Книгата „Нейната история – любов“ е биографична, но с включени много интервюта, което е много полезно, за да си изградим една по-пълна картина за личността на тази изключителна жена. Самата Татяна Чесанова, която е журналист, нееднократно е посещавала Натали Дроен във Франция, преминавала е нейните лагери и обучителни курсове, както и е участвала в организирането на турнетата й в Русия. Била е близо до нея достатъчно дълго, за да може да предаде част от духа и атмосферата около нея.

„Нейната история – любов. Опит за сакралната архитектура на тялото и метафизиологията на Натали Дроен“ на Татяна Чесанова е на издателска къща „Жануа‘98“, в превод на Силвана Миланова, а корицата  е на Татяна Тараканова и Екатерина Кузнецова.

И. 

"Алексис Зорбас", Никос Казандзакис

Разбира се, че избрах точно тази книга да взема със себе си на о-в Крит. Отдавна се канех да я прочета и това беше най-добрия повод. Много обичам да чета книги, чието действие се развива на мястото, на което отивам или пък откъдето е родом автора. А тази съчетава и двете. Затова отлетях за острова с тази и с още няколко книжки, но за тях – друг път.

Накратко сюжета на книгата описва приятелството между млад грък интелектуалец, почерпил своята философия предимно от книгите, но търсещ постоянно отговори на екзистенциалните си въпроси и по-възрастния му събрат, който вече има отговори на повечето въпроси, но отговори, породени не от теорията за нещата, а тяхното пълно и отдадено изживяване. Двамата се срещат на едно пристанище, докато водещият действието от първо лице разказвач чака кораба, за да замине за о-в Крит, където възнамерява да се отдаде на бизнес с мина за лигнитни въглища. Алексис Зорбас усеща възможността да започне работа при младия човек и това слага начлото на  едно дълго и интересно приятелство, основаващо се на различни ситуации и разговори.  В основата на романа стои истинското приятелство между автора и миньора Йоргос Зорбас, който е прототип на главния герой.

Книгата се базира основно на диалозите между двамата мъже и така се извежда идеята за това какво добро и кое е важното в нашия свят. В хода на действието пред нас се разкрива същността на Зорба, неговата любов към живота, промените, през които е минал, грешките, които е направил, нещата, които обича и нещата, за които съжалява. Това е една философия на живота, почерпена изцяло от самия живот, в която няма никаква теория, всичко е преживяно и усетено и това го прави изключително истинско. Теми като Бог, война, приятелство, любов, смисъл са в основата на споровете и разговорите между двамата мъже.
Едно от изключителните качества на Алексис Зорбас е умението му да се радва на живота. Това, което сегашните теории за позитивното мислене и живота „тук и сега“ проповядват, той го е преживял, усетил и приел като свое водещо умение. Най-хубавото умение да се събужда сутрин и да се радва на всеки нов ден, на всяка тревичка, на всяка птичка и не просто да им се радва, ами да се удивлява, сякаш ги вижда за първи път. Да разбира чудото на живота. Да разбира, че живота е чудо. Да осъзнае, че войната е глупост, че важни са хората, независимо дали са българи, гърци, сърби, македонци, турци. Да успее да надскочи национализма и вменения патриотизъм. Да обича жените, да ги накара да се чувстват обичани и желани. И, разбира се, да отдаде своята почит на хубавата храна, хубавото вино и хубавата музика. на танцът, без който съществуването ни би било скучно.
Философията на Зорба е простичка, но честна, истинска, жива, без никакви преструвки и претенциозност. И в същото време те кара да се замислиш за истински важните неща. А философията на младия разказвач е нежна, изпълнена с доброта и преклонение към живота, към истината, към същността на нещата.
Не знам защо съм отлагала толкова дълго прочита на тази книга, а на всичкото отгоре и филма с Антъни Куин не съм гледала, но съвсем скоро ще поправя и този пропуск.
Изключителен разказвач е Никос Казандзакис. Жалко, че не му е достигнал един глас да получи Нобеловата награда за литература през 1957 г.и макар да харесвам много Камю, който всъщност взима приза тогава, смятам, че гръцкият автор с нищо не му отстъпва. Но, както изкуството, така и литературата, е силно субективно, пък нали и самият Зорба ни учи да не живеем в миналото, а в настоящето, така че това сега няма никакво значение. Препоръчвам горещо тази книга и си признавам, че не мога да разбера онези, които не я харесват.

„Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис е на изд. Enthusiast, в превод на Георги Куфов, а корицата е на Виктор Паунов.
Снимките на книгата са направени в гр. Агиос Николаос.

И.

„Всяко нещо си има свой скрит смисъл на този свят – помислих си аз. – Всичко, хора, животни, дървета, звезди, са йероглифи, и блазе на онзи, и горко на онзи, който започва да ги срича и да разгадава какво казват…В първия миг, когато ги гледаш, не разбираш нищо; мислиш, че са хора, животни, дървета, звезди; едва след години, много късно разбираш смисъла им.“

„Голяма радост е за човека да влезе в критска селска къща; всичко наоколо е патриархално, вековно: огнището, светилникът, окачен до огнището, делви с дървено масло и зърно, а отляво, като се влиза, в една ниша в стената – стомната със студена вода, затъкната с босилек. По гредите висят цели връзки дюли и нарове, и уханни билки – градински чай, джоджен, розмарин, чубрица. В дъното, три-четири стъпала – и се качваш на софата, където се намира поставеното на магарета легло, а над него – светите икони със запаленото кандило. Къщата ти изглежда празна и все пак в нея има всичко – от толкова малко неща се нуждае истинския човек.“

„- Загадка! – промълви той. – Велика загадка! За да дойде, значи, свободата на този свят, трябва да станат толкова убийства и толкова безчестия? Защото, ако седна да ти изреждам какви мръсотии сторихме и какви убийства, ще ти настръхнат косите! И все пак какви бяха резултатите от всичко това? Свободата! Вместо да запрати гръм и мълния да ни изгори, Бог ни дава свободата! Нищо не разбирам!“

„Спомних си как една сутрин бях открил случайно на един бор пашкул на пеперуда, и то тъкмо когато душицата вътре в него пробиваше черупката и се канеше да се измъкне навън. Чаках, чаках, тя се бавеше, а аз бързах; наведох се над нея и започнах да я стоплям с дъха си. Стоплях я нетърпеливо и чудото започна да става пред очите ми, с темпо, по-бързо от естественото; пашкулът се разтвори съвсем, пеперудата се измъкна навън. Ала никога не ще забравя ужаса, който изпитах: крилцата ѝ бяха нагънати, не можеха да се разтворят, тя трепереше с цялото си телце и се мъчеше да ги разгъне, но не успяваше; мъчех се и аз да ѝ помогна с дъха си. Но напразно; тя имаше нужда от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето и сега беше вече късно; моят дъх беше принудил пеперудата да се измъкне преждевременно, сбръчкана и недоносена. Тя излезе още неузряла, пошава отчаяно и скоро умря върху дланта ми.

Лекото телце на тази пеперуда е, струва ми се, най-голямото бреме, което тежи на съвестта ми. И ето, днес осъзнах дълбоко – смъртен грях е да насилваш вечните закони; твой дълг е да следваш с доверие безсмъртния ритъм.“

"Няма да получите омразата ми", Антоан Лейри

Чета тази тъничка книжка ужасно бавно, на пресекулки, каквото е и дишането ми в момента. Каквато е и историята в нея. История на едно разбито семейство. История на скръб, болка, опустошение. История на ненужна агресия, променила за миг целия живот на двама души. И на още много.

В гърлото ми е застанала буца и всеки път, когато се опитам да я преглътна, тя става по-голяма.

Очаквах да плача, докато чета думите на Антоан Лейри, мъжът, загубил любимата си в атентата в Батаклан в Париж, но, както често се случва, в миг на голяма болка, човек не плаче. Той просто се чувства пресъхнал и празен.

Статусът на този мъж „Няма да получите омразата ми“ промени много хора. Подмени нагласата ни, отношението ни. Не че заобичахме атентаторите. Не че ги разбираме. Не че им прощаваме напълно. Не че атентатите ще спрат, за съжаление. Но опитът да се прекъсне тази спирала на омразата, водеща само надолу към разрушение, е крачка встрани от онова, което със сигурност не носи нищо добро. Този статус пропусна през себе си огромна вълна от любов. Не че тя може да замести празнината, причинена от загубата, но има нещо успокояващо в мисълта, че не целия свят се срива.

Когато споделих, че ще чета книгата, някои хора около мен казаха, че не биха си го причинили. Аз също не бих, ако не смятах, че е важно. Особено сега, тук. От няколко години в България се наблюдава един много тревожен процес на насаждане на омраза между различни социални слоеве, етноси. Всички знаем, че това е ходене по тънък лед, но все още успяваме да балансираме. Докато не дойде момента, ледът да се пропука. И тогава може да стане страшно. Затова си мисля, че всеки трябва да прочете тази книга. Би трябвало дори да се дискутира в училище. Омразата не е игра, в която си подаваме топката и се целим един друг, докато накрая остане най-силния. Омразата е опустошение.

И, когато пред теб се изправи един опустошен мъж, загубил най-близкия си човек, и ти каже, че не, той няма да мрази. Той избира да продължи живота си, въпреки, че пъзелът има липсващи парчета, които никога няма да бъдат запълнени, разбираш, че животът може да бъде различен. И ти се иска всички да го разберат.

Моментът, в който  буцата в гърлото ми стана течна и потече през очите ми беше, когато прочетох писмото от Мелвил. Никое дете не трябва да губи родител по този начин. И никой родител не трябва да губи дете. Не е честно. Това е загуба, която не се преодолява. Не и в този живот.

След три дни голямата ми дъщеря заминава за град, в който вчера е избухнала бомба пред банка. Казват, че било опит за сплашване. Изобщо не ме интересува какво е. Знам само, че в този несигурен свят ужасно ме е страх за нея. Опитвам се да се радвам, че ще опознае света, ще види изключителни културни паметници, ще се обогати, но в слънчевия ми сплит е заседнала една голяма буца и не мърда от там. Знам, че няма да се помести следващата седмица. Моля се да не ми се налага да разбирам дали съм толкова силна, като Антоан Лейри и дали мога да не мразя. Моля се на никого да не му се налага. Моля.

„Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри е на изд. Сиела, в превод на Паулина Мичева, а корицата е на Дамян Дамянов. 

/за снимката съм използвала рисунки на малката ми дъщеря/

И.

„Може да е безрасъден шофьор, забравил да удари спирачки, тумор, оказал се по-зловреден от другите, или ядрена бомба. Единственото, което има значение, е, че Елен вече не е тук. Авотмати, куршуми, насилие – всичко е просто шум на заден фон на истинската драма, която е единствено важна за мен. Отсъствието.“

„Разбира се, да имаш виновник под ръка, някого, към когото да насочиш силата на гнева си, е отворена врата, възможност временно да избягаш от страданието си. И колкото по-ненавистно е престъплението, колкото по-очевиден е виновникът, толкова по-оправдана е омразата ти. Мислиш за него, за да не мислиш за себе си. Мразиш го, за да не мразиш това, което е останало от живота ти. Ликуваш при смъртта му, за да не трябва да се усмихваш на тези, които са оцелели.“

„С изстрелите на своите автомати те разбиха на парченца пъзела на нашия живот. И дори след като го наредим отново, парченце по парченце, той никога вече няма да е същият. В картината ще липсва някой, ще бъдем само двамата, но все пак ще усещаме целия образ. Ще откриваме присъствието ѝ в очите си, в радостта ни, разпалвана от нейния пламък, във вените ни, по които ще текат сълзите ѝ.

Никога не ще се завърнем към предишния си живот. Но няма да изградим живот, основан на омраза срещу тях.Ще продължим със своя собствен живот.“

„Най-значимите моменти са тези, в които няма нищо за показване, нищо за казване; те са най-красивите. Те са тези, които изпълват паметта ми.“

„От петък вечерта на практика съм загубил способността си да говоря. Изречения повече от три думи ме изморяват. Изтощен съм от мисълта, че трябва да съединявам думи, да оформям мисли на глас. И без това съм неспособен да разсъждавам.

В главата ми са тя, която няма да видя отново, и той, за когото трябва да се грижа, и този жужащ шум, който заглушава всичко останало...“

„Мелвил ме държи за ръка. Главичката му едва стига до средата на бедрото ми, но той изглежда толкова голям. Забавлява се за кратко, като скача в останалите след дъжда локви. Страхът ми постепенно се разтваря във водата, която враждебно се плиска, докато Мелвил стъпва с крачетата си в нея. Играта е неговото оръжие, следващата лудория – неговият хоризонт. Децата не се натоварват с проблемите на възрастните. Неговата невинност е нашето опрощение.“

„Бойният химн на майката тигрица“, Ейми Чуа

Сядам да пиша за тази книга една седмица след като я прочетох. Исках да мине малко време, за да се отърся от чувството за вина, че никога няма да имам гениални деца или да ги науча да бъдат свръх амбициозни да са номер едно в областта си. Това в кръга на шегата, разбира се. Имам съвсем други представи за това каква е моята роля като родител. И тя не включва тормоз над детето за почти денонощно свирене на инструмент до пълно изтощение и на двете страни. Самата дума „боен“ в заглавието, подсказваща, че отглеждането на децата е някаква форма на борба с тях, ме разстройва.
Когато преди време една приятелка ми даде да прочета „Бойният химн на майката тигрица“, си казах „О, не! Поредната книга за възпитание!“ До този момент бях надхвърлила лимита си от такъв тип литература, част от която си противоречи до степен да се почувстваш достатъчно объркан, за да не знаеш какво точно да правиш като родител. А друга част е толкова теоретична, че на моменти ми идеше да помоля децата да отговарят като дадените примери и, ако обичат, да не ме объркват с волни импровизации, защото нямам никаква идея как да им отвърна. И, след като прибрах всичката възможна литература за възпитанието в най-тъмния ъгъл на библиотеката си и се оставих на надценената си интуиция, се появи този боен химн. Книгата отлежа доста дълго, за което се извинявам и обещавам  среща на бира и дискусия „ставаме ли българските майки за китайски и има ли смисъл това?“ с жената, която ми я даде. :)
„Бойният химн на майката тигрица“ е разказ за дългия, изморителен и изпълнен с много крясъци и тормоз път на една китайска майка, омъжена за американец, и нейните две дъщери – София и Луиза, от първия урок по пиано и цигулка, до зашеметяващите музикални успехи, до Карнеги Хол и в крайна сметка за една от двете – до свободата.
Оказа се, че тази книга предлага много интересно сравнение между китайския модел за възпитание на децата и западния. Като под „западен“ авторката визира американския, тъй като е отрасла и живее в Америка и  има поглед предимно върху него. Разкриващ механизмите, които помагат на толкова много малки китайчета да бъдат изключителни виртуози в музиката, танците, пеенето, математиката, спорта или каквото решат родителите им. „Китайска майка“ в случая се използва за един изключително диктаторски метод на отглеждане на децата, в който те нямат никакво свободно време за игри с връстници, никакво право на избор дали да правят нещо или не, никакво право да не бъдат първи в областта си и никакво право да не се съгласяват с родителите си. Тази свръхамбиция е оправдана с тезата, че така децата са максимално подготвени за истинския живот и че това отношение всъщност показва доверието на родителите им в тях и техните възможности. Като абсолютен контрапункт са американските родители, които оставят децата си да играят безгрижно и са твърде загрижени за чувствата им, за да направят и най-малкия опит да им наложат каквото и да било. Според Ейми Чуа това подценява децата, кара ги да се чувстват малоценни и ги лишава от възможността да бъдат конкурентноспособни.  От друга страна китайските родители изискват пълна и безпрекословна обич и благодарност към себе си, в резултат на което на преклонна възраст биват гледани от децата си, за разлика от американските родители, които биват оставяни в старчески домове.
В известен смисъл, мисля, че европейският начин на възпитание е по-сходен с американския от това, което прочетох. Но доста по-умерен. Разбира се, самата Ейми Чуа казва, че „китайската майка“ може да бъде от всякаква националност. Това е модел на поведение, не народност. Аз също познавам български „китайски майки“.
Ако бях прочела тази книга преди няколко години, най-вероятно щях да напиша нещо изключително саркастично, заклеймявайки този модел на родителство, тъй като той изобщо не е моят. Както и щях да благодаря мислено на късмета си, че не съм се родила в китайско семейство. Това щях да направя преди.
Сега разбирам, че дуализмът „добро-лошо“ е една крайна оценка, която има за цел единствено да отрече, без да разбере. На практика чрез това споделяне ние се докосваме до един изключително различен начин на мислене, съвсем друга народопсихология и култура. Няма как да ги разберем, така както няма как и те нас да разберат. Като искам да уточня, че за мен разбирането не означава оправдаване. Просто сме различни и това е. Между другото, интересното е, че самата Ейми Чуа се сблъсква с този парадокс, тъй като малката ѝ дъщеря в много по-голяма степен носи гените на баща си, американски евреин, и открито се опълчва на майка си, когато вече е събрала достатъчно сили да се изправи аргументирано срещу този тормоз за постоянно свирене.

В известен смисъл тази свръхамбиция в Китай си има своето логично обяснение. При тази популация, вероятността да успееш да се реализираш и да достигнеш един приличен стандарт на живот е много малка, ако не си абсолютен връх в областта си. Не можеш да бъдеш просто добър. Трябва да си най-добрия. Разбира се, това е изцяло за сметка на щастието, безгрижието и спокойствието в детството.

Книгата е много интересна, но още по-интересно би ми било да прочета и гледната точка на двете дъщери на Ейми Чуа и мъжа ѝ, които са имали пряк сблъсък с китайския модел на отглеждане и възпитание.

И накрая искам да завърша с това, че осъзнаването, че децата ми никога няма да бъдат толкова добри в каквото и да било, колкото са китайските деца /не знам това деца ли са или са роботчета/ ми донесе огромно облекчение. Сега вече съм спокойна, защото така или иначе няма как да се състезавам с тази свръхамбиция и мога да оставя момичетата си просто да бъдат себе си и да бъдат щастливи.

„Бойният химн на майката тигрица“ на Ейми Чуа е на изд. Сиела, преводът е на Павел Талев, а колкото и да се опитвах да разбера кой е направил корицата, не успях. Реших, че след като не е упоменато, може би това е оригиналната корица на американското издание, но в нета излизат други корици, така че не знам тази на кого е, но е доста точна. Книгата е издадена през 2012 год., но мисля, че все още може да се намери и си заслужава да се прочете. Аз лично също мисля да си я потърся и всеки път, когато някое от децата ми се размрънка, че има много задачи, ще му вадя цитат от нея, за да види, че има и по-заети. :)

 И.

 Ето и малко от самата книга:

„Китайските родители са разбрали, че нищо не е леко, докато не се научиш да го правиш добре. За да си добър в каквото и да било, трябва да работиш. Оставени сами на себе си, децата не искат да работят, затова е изключително важно да се налагаш в избора на предпочитанията им. Това често пъти изисква твърдост от страна на родителите, защото детето се съпротивлява. Най-трудно е в началото и точно там западните родители са склонни на отстъпки. Обаче прилагана както трябва, китайската стратегия създава кръг от добродетели. Непрестанните, упорити тренировки са от решаващо значение за съвършенството. В Америка механичното повторение се подценява. Щом като едно дете започва да показва, че е добро в нещо, независимо дали е математика, пиано, хвърляне на бейзболна топка или балет, той или тя получава похвали и адмирации и изпитва удовлетворение. Това създава увереност и веднага превдъща нещо, което преди не е било забавно, в забавление. И така за родителя става по-лесно да накара детето да се упражнява  още повече.“

„Щастието не е нещо, върху което имам намерение да разсъждавам. Китайският начин на родителско поведение не се интересува от него. Това винаги ме е безпокояло. Когато виждам как пианото и цигулката правят мазоли по пръстите на дъщерите ми или забелязвам следи от зъби по пианото, понякога ме обземат съмнения.“

„Китайският родителски подход е най-слаб, когато става дума за провал – при него подобна възможност просто не съществува. Китайският модел е насочен към постигането на успех. Така се създава кръг от добродетели като увереност, упорита работа и още успехи. Разбирах, че ще трябва да взема мерки Лулу да постигне този успех на същото равнище като това на София, преди да е станало твърде късно.“

"Категория "муха"", Анна-Елизабет Майер

Започвам първо с това, че корицата е великолепна. Много харесвам такъв дизайн. Може би е и заради любимото ми тюркоазено, което тук е по-скоро светло веронезе. В случая дори и да не ме впечатли резюмето на гърба, бих си купила книга, която изглежда така. Издателите, това е за вас!

Продължавам с факта, че до този момент не съм попадала на книга с толкова много разговори без никаква пряка реч. Всъщност цялата книга е един огромен диалог между героите, вървящ като разказвателно описание, в което трябва сам да се досещаш коя реплика на кого е. Този подход е особено интересен, защото не ти оставя и за секунда усещането за спокойствие и неангажирано четене.

Изключително подходяща книга за филмиране или драматургия. През цялото време си я представях, поставена на сцена. Дори си представях и конкретни актриси, които бих искала да видя в ролите на четирите жени от дамска стая N 5. Драматурзи и режисьори, това е за вас!

Накратко това е динамичен разговор за любовта, живота, разочарованията, смъртта. Три възрастни жени в кардиологичното отделение и една млада новодошла, неусетно попаднала в категорията „муха“ пациентка изграждат почти семейни отношения, разкривайки най-интимните кътчета от душите си, най-големите си страхове, равносметки, радости и тъги. Всичко това се случва под формата на един облог, включващ младата жена и женения лекар, по който въздишат всичките дами и под зоркия поглед на злобната сестра. Историята се върти в ритъма на визитациите,  посещенията от роднини, контакта с милия африканец от мъжката стая, който им носи всеки ден шам фъстъци и дългите часове свободно време. Срещата със смъртта е особен акцент в книгата, навяваща лека тъга, но оставяща спокойствието като естествен завършек на живота. През цялата книга върви като линия съпоставката на старостта с младостта, без това да е сълзливо и предизвикващо съжаление. За характерите на героите, причините за техните действия, продиктувани от възпитанието им, отношенията им с най-близките и личните им особености, авторката ни оставя сами да се досетим, деликатно подавайки ни малко, но достатъчно информация. Всъщност, по някакъв начин читателят може да се почувства (съ)автор на живота на героите, преди срещата си с тях в дамска стая N5, ако го позволи.

Определено „Категория „муха““ е една различна, ненатрапчиво разкриваща истини от живота книга, в която можеш да си избереш дали да си в ролята на мухата или на този, който лекува мухата, но при всички случаи можеш да се насладиш на четенето на текст, написан с интересно и особено чувство за хумор.

„Категория „Муха““ на Анна-Елизабет Майер е на изд. Прозорец, преводът е на Ваня Пенева, а дизайнът е на София Димитрова.

П.С. Книгата е изключително удобна за четене в градския транспорт, особено, ако сте с подходящ маникюр и чанта. Ако не сте, по-добре си я четете у дома. :)

И.

  

Ето и малко цитати :

„Страхотен мъж беше моят Оти, умен мъж. Знаеше всичко за Първата световна война, за причините ѝ, това най-много го интересуваше. Поръчваше си книги по телефона, носеха му ги вкъщи и той ги четеше всичките. Аз повече се интересувах от София Лорен, от живота на звездите. А моят Оти непрекъснато четеше за Първата световна война. Втората си я знаеше, лично бе участвал в нея.“

„Госпожа Блазер е била хубава като картинка, осведоми ме госпожа От. Даже е работила като манекенка. О, така ли, промълвих и се вгледах в кръглото лице на госпожа Блазер. Лице на старо бебе, помислих си. Странно е да видиш началото и края в едно.“

„Докато разказваше, аз я оглеждах скришом : тялото ѝ се очертаваше под завивката подобно на изсъхнал клон. А в края на изсъхналия клон стърчеше сушена слива. Ако се вгледа добре в тази сушена слива, човек би могъл да открие отблясъка на тъмни слънца.“

„Белинда е специалист по храненето, тя знае, възрази Георг. Вече знаем, че вашата Белинда умее да се оправя с хората, усмихна се госпожа От. О, да – потвърди Георг – в нейната професия това е много важно. Тя умее да се сближава с хората и да им внушава, че имат сили да се откажат от вредните си навици. Яде банани, но изглежда жаден за човешка кръв, помислих си. Милата ми Белинда има трудна професия. Налага се да ги убеждава дълго. Да им говори с ясни думи, за да разберат какво ги очаква. Май и Белинда е жадна за човешка кръв, помислих си.“

„Алоис също избягваше погледа ми в началото, заяви госпожа От. Кой беше Алоис? – Госпожа Блазер прозвуча почти отчаяно. Съчувствах ѝ. Госпожа От благоволи да обясни : Кратка връзка без значение. Но предисторията е доста дълга. Аха, промърмори госпожа Блазер. Трудно се хвана, милият Алоис. Правеше се, че не се интересува от мен. Макар че работехме в една стая. Защо ли някоя от колежките на Райни не си го хареса...-размечта се госпожа Блазер. Знаете ли на колко обучения е ходил.....Вече всичко ми е ясно. Госпожа От ми намигна. Никоя не го поглежда. Аз обаче погледнах Алоис и веднага разбрах : този е преживял нещо лошо. И реших да му покажа, че има и друго. Исках да ме погледне и той ме погледна. Постигнах целта си, заяви гордо госпожа От. После обаче гледаше само мен. Направо не ме изпускаше от поглед. Това вече не го разбирах. Гледаше ме непрекъснато. Сигурно затова връзката ни не продължи дълго, въздъхна госпожа От. Напуснах го и той си смени работното място, защото не понасяше да ме гледа.“