"Възможните майки"

                                                            „ВЪЗМОЖНИТЕ МАЙКИ“

                                истории, есета и размисли в поезия и проза за майчинството

                                                   

 Още, когато излезе тази книга, исках да си я купя и да я прочета. По някакъв начин всичко, свързано с майчинството ме вълнува. Още повече, че в книгата са писали няколко мои приятелки и ми беше интересно да ги прочета. Исках, но все отлагах. Докато мина известно време и я забравих. 

Затова, когато отидох на гости на една от авторките и я видях в библиотеката ѝ, реших, че е дошъл момента да я прочета.
Идеята на тази книга е много добра. Истински истории от жени, които пишат за това какво е да си майка, какво е да не си майка, какво е да родиш трудно, или да родиш лесно, за чувството си за вина или копнежите си, за мечтите си, за радостта, мъката, болката, невъзможността, еуфорията. За всичко, което ги вълнува в момента на споделянето. Фактът, че текстовете не са подписани, а имената на авторките са сложени по азбучен ред в началото на книгата, ги прави много откровени. Усещането за анонимност ти дава възможност да се разголиш и да бъдеш много по-истинска. Част от авторките са българки, а част от тях – италианки. Част от тях са ми приятелки, а по-голямата част – не. Беше ми интересно да откривам историите на жените, които познавам. Не всички успях, което ме накара да се замисля, че в общуването си с тях явно тяхната (не)майчинска страна остава на заден план.

Представих си колко различни текстове бих написала аз самата във всеки един период от майчинството ми. Истината е, че по някакъв начин се припознах във всяка една история. Минала съм и през отрицанието, самодостатъчността, егоизма, очакването, радостта, инфантилизма, мъдростта, но във всеки един от периодите в мен винаги е имало много любов. Нещо, което усетих и в текстовете на всичките жени. На онези, които искат, но не могат да бъдат майки. На онези, които са майки. И на онези, които са избрали съзнателно да не бъдат майки. Това е книга за наполовина пълната и наполовина празната чаша.

Корицата е много изчистена и лично на мен ми харесва, макар, че щеше да е още по-хубаво, ако срещу бременната жена стоеше и една не-бременна, изписана с имена. Защото правото да не бъдеш е също толкова значимо, колкото и правото да бъдеш.

Доколкото знам, е имало идея за още два сборника – „Възможните бащи“ и „Възможните деца“. Жалко е, че идеята не е осъществена, защото според мен е много добра.

„Възможните майки“ е на изд. „Скалино“ , съставители са Емилия Миразчийска и Райна Кастолди, преводите са на Райна Кастолди, Емилия Миразчийска, Соня Андонова и Христина Василева, а художник на корицата е Елина Хинкова.

И.

П.С. Изборът на снимка с чаша, макар и твърде банален, всъщност никак не е случаен.

"АГНЕС СЕСИЛИЯ - Една тайнствена история", Мария Грипе

Историята е за Нора, която заедно с приемното си семейство, се премества в тайнствена и мистериозна къща. Оттам започват да се случват всякакви странни неща. Например често чува стъпки от съседната стая, които се приближават до нея и застават пред вратата; стар будилник, намерен в един от закритите с тапети шкафове, започва да тиктака и да върти стрелките си наобратно, въпреки че часовникарят казва на момичето, че няма шанс да проработи, освен ако не му се смени механизма. Всъщност будилникът започва да тиктака само и единствено, когато стъпките се приближат. Всички тези неща, а и още, стават само когато е сама. Освен два пъти...

 Мистерите не свършват до тук. Нора получава стара кукла, необичайно красива и релаистична. Всеки път, когато се почувства сама и изоставена, я вади и прегръща.

 С тайни знаци, помощ от доведения си брат- Даг и прабабата на най-добрата си приятелка, открива историята на тайнствената къща.

 Освен историята, това което ми хареса е и начина, по който е написана самата книга.  Тази книга е любимата ми, а това е така, защото страшно много обичам мистерии, преплитане на времето и пространството, тъжни моменти и т.н. Когато започнах да разбирам повече неща за историята на къщата,  заедно с Нора, усетих как и аз преживявам всичко като нея. Това прави тази уникална книга на първо място според мен.

С нетърпение чакам да прочета и останалите книги на Мария Грипе!

В., 11год.

"АГНЕС СЕСИЛИЯ - Една тайнствена история" на Мария Грипе е на изд. ЕМАС, преводът е на Ева Кънева, а корицата е на Борис Драголов

"Вътрешната стая", Керана Ангелова

Понякога се появява един такъв текст, като този на Керана Ангелова,  навлиза в теб, обръща представата ти за това кое е вътре и кое – вън, намира най-дълбокото в душата ти, отваря вратата на вътрешната ти стая и те въвежда в нея, за да видиш, че всъщност всичко е навсякъде и ти си този, комуто е писано да бъде във водовъртежа на историята.
 „Вътрешната стая“ преплита много и красиви истории, в които никой не е само добър или само лош, ами виждаш, че всеки герой е толкова богат на емоции, чувства и вътрешни потребности да действа по определен начин, че всъщност ти създава картината на един наситен цветен образ.

Първа е историята на Матей и умението му да разговаря с делфините, раждането в малкото море на матеевата лодка на неговите близначета – Анастас, който също говори с делфините, като баща си и Анастасийка, в чието гърло засядат чучулиги.  После са историите на Мавруд, който реди божи слова, два пъти строи къщата си, като втория път прави вътрешната стая с един прозорец, в която да изрича молитвите си, но в която протича част от живота на хората около него.  На Фина с гълъбовите очи, жената на Мавруд, която не е жена за него, но не е и жена за никой мъж. Фина, която ражда самичка дъщеря им Небесна във вътрешната стая.  На Небесна, която говори малко, но навреме и с точните думи и спира да вижда света, но притежава в себе си по-богата душевност от много хора с остро зрение. На нейното въобразено вълче, което показва на всички, че звярът се крие не във вида, а в характера. На Илия, който търси своето момиче и мечтае да замине за Италия, но засяда в Странджа и се влюбва в Небесна. На Антула, която обича живота, но разбърква своя и този на още много хора. На дъщерите на Небесна и Антула – Мария-Фина и Витлеема. Мария-Фина, жената на Матей, с рибята опашка и Витлеема с празната утроба и пълния с мечти корем. Всичките тези истории сглобяват шарената пътека на живота на Анастасия, за да разкрие тя пред себе си своето второ име – Небесна, като онова на баба ѝ Небесна, която вижда света по друг начин и я пази вълчето. И на още други хора, завихрени покрай всичките тези герои – всеки вървящ по своя си път, но преплитащ се с пътищата на другите.

Книгата е написана много интересно, със специфичен стил на изразяване, който хем звучи леко фолколкорно, хем не е архаичен. Много се радвам на книгите на Керана Ангелова, които са в духа на магическия реализъм, не просто, защото по принцип харесвам този стил, а защото обичам, когато народните вярвания са вплетени във философията на героите и не стоят самоцелно, а изразяват определена символика.

„Вътрешната стая“ на Керана Ангелова е на издателска къща „Знаци“, а художник на корицата е Невена Ангелова.

И.

П.С. Не успях да снимам книгата в Странджа, където се развива действието, снимах я в Родопи, където бях.

Малко цитати:

„Да отричаш съществуването на Бог не Го прави по-малко възможен за всички останали, не е ли така? Да вярваш в Него пък прави излишно всякакво разсъждение по въпроса, вярата на човек прави Бог неизбежен и достъпен, и истинен, мисля си. В известен смисъл, получава се нещо на пръв поглед недопустимо: да повярваш в Бог, означава да Го сътвориш, както Той е сътворил човека. Е, това не подсеща ли, че има творческо взаимодействие между човека и неговия Баща?“

„По средата на пътя можеш да се объркаш в намеренията си: да продължиш или да се върнеш сякаш става едно и също нещо.“

„В началото Мавруд се усамотява често в килията. Понякога разговаря с небето, друг път със земята, понякога с Бога, друг път със себе си. Веднъж излиза оттам с разведрено лице, друг път очите му са посърнали като есенна трева. Защото да говори с Бог се оказва лесно и ясно занимание, но да разговаряш със самия себе си се оказва неподозирано трудно.“

„…слепотата е нещо като вътрешна стая на светлината….“

„А ти ми казвай направо Витлеема. Не съм по-възрастна от тебе. Само външно съм. И само на години. Не може човек да е по-възрастен от друг, само защото е на повече години. Времето е вътрешна работа.“

„…да надничаш скришно в очите на другия е посегателство върху свободата му, макар и не така явно. Таен взлом. Проникването през очите изисква доброволно всеотдайно вибриране на еднакви честоти.“

„Ако не бяхме се разделяли, кой знае колко думи щяхме да изговорим през живота си, но може би щяхме да пропуснем най-важното, Анастасийо. Когато човек общува от разстояние, намира малко думи, които много означават.“

„Писането е бягство от действителността. Обаче, като създаваш друга действителност, в която героите ти също се опитват да избягат от действителността, какъв е смисълът на всички действителности?“

"ПРЪСТЕНЪТ НА НИБЕЛУНГА. ВАЛКИРИЯ. КНИГА ВТОРА", Елена Пвлова

                                                                      

                   По либрето на Рихард Вагнер

  С живописните си рисунки и приказния текст, историята за вълшебния пръстен  и най вече за красивата валкирия Брунхинда, ме завладя веднага щом я започнах, и мисля, че това ще се случи и с вас.

  Когато отгърнете първия лист и прочетете първото изречение „ Времето е море, изпълнено с вълни и водовъртежи, и водите му къпят Игдразил, дървото на живота, обкичено със светове като със сочни плодове от ледената пустош на Хелхайм та чак до величавите вършини на Асгард, където пируват боговете в двореца Валхала.‘‘,  усетите миризмата на белите страници, и докоснете гладката повърхност на листовете, ще ме разберете.

 Историята ни разказва за една валкирия, на име Брунхинда, изпратена да пази и закриля Зигмунд. Красивата червенокоска, не се справя със задачата си и се налага да понесе тежкото си наказание.

   В книгата се разказва и за двамата братя нибелунги Алберих и Миме. Алберих кралят на нибелунгите и съпруг на Кримхилда, а Миме магьосник и ковач, спасил детето на Зигмунд и на прекрасната му жена Зиглинда.

  Разбира се и те заемат главна роля в книгата. Влюбени един в друг, те са възпрепятсвани от съпруга на Зиглинда- Хундинг. Зигмунд и Хундинг водят дълга битка, за ръката на прекрасната жена. Няма да ви издам какво се случва нататък. Ако съм възбудила любопитството ви наистина трябва да прочетете тази книга .

  В историята, великата богиня на земята и съдбоносните нишки на хората, Йорд също се включва.

  Тази интересна книга, макар и унесена във вълшебен свят, ни дава уроци за живота: че всеки понася последствията от действията си, за това, че често някои животи приключват, но други започват, за цената на любовта и още.

            Книгата е на издателство „Кибеа“, текст - Елена Павлова, илюстрации – Петър Станимиров

В..11год.

"Големият преход", Рюдигер Далке

 Една съвсем мъничка книжка за най-голямата тема, която в много отношения е пълно табу. Или предизвиква страх, или неразбиране, или и двете. Може да се каже, че страхът е породен именно от неразбиране. Темата за смъртта винаги ме е вълнувала по особен начин, винаги съм търсила отговора какво е отвъд. Не казвам, че няма достатъчно религиозни и философски обяснения какво може би е там, но във всичките тях усещах някакво напрежение. До прочита на тази книга. За първи път имам усещането за пълна хармония между живота и смъртта.

Не случайно заглавието ѝ е „Големият преход“ – в нея се разказва за смъртта като стъпка към живота, а не обратното. Разбира се, уважавам скептиците, които биха казали, че няма как да знаем отговора на събитие, което лично не сме преживели, но аз за себе си така или иначе имам нужда от придаване на смисъл на смъртта. Мисля, че това важи за всички, независимо дали си го признават или не.
Ясно е, че няма как всичко да свършва със спирането на сърдечната и мозъчна дейност. Прекалено безсмислено би било, ако няма по-висша цел. Не вярвам смисълът на живота ни да се състои в това да постигнем определен материален статус, при положение, че нищо от това, което имаме, няма да си вземем отвъд. Затова със сигурност, ако успеем да се подготвим за смъртта, то тя няма да ни изненада. Тази книга, ако не категоричен отговор, то поне дава спокойствието, от което всички имаме нужда, мислейки за преминаването ни и онова, което е отвъд.

„Големият преход“ на Рюдигер Далке е на изд. Кибеа, в превод на Бойка Стойчевска, а корицата е на Красимира Деспотова.

И.

"Осъзнато сънуване", Чарли Морли

"Ако ние, сенки леки,

сме дотегнали на всеки,

помислете, че сте спали,

ний додето сме играли;

че били са тези сцени

с разни роли разменени,

само сънна бъркотия

  в мозъчната ви кутия.

Да, така си помислете:

сън един, сънуван лете,

 сън с отворени очи.“
финален монолог на Пък от  „Сън в лятна нощ“, Уилям Шекспир

Сънищата са навсякъде около нас. Сънуваме, докато живеем и живеем, докато сънуваме. Сънят е толкова важен, колкото и живота ни наяве. За съжаление, обаче, не сме научени как да го правим така, че да имаме полза от него и да постигнем мир и покой в душата си, а много често той повече ни уморява, отколкото да ни помага.

Подзаглавието на книгата е „Техники за духовно пробуждане и трансформация на реалността“. За някого може да звучи твърде абстрактно или претенциозно, но истината е, че е напълно възможно да променим собствената си реалност, защото тя не е нищо повече от поредния сън, в който живеем.

Книгата е много добър наръчник за техниките на осъзнато сънуване, но най-добрият вариант е, ако човек е тръгнал по този път да си намери „сънувач“, с когото да го извърви.  С което не казвам, че не може да се справи сам. Просто с насоки може да стане по-бързо.

Осъзнатото сънуване е техника, която може да ни помогне да разкрием възможностите на нашия дух, да влезе в подсъзнанието ни и да ни помогне да се справим със сенчестите аспекти на своето „АЗ“, да ни даде отговори и насоки, когато имаме нужда от тях, да ни разкрие нереалността на света, в който сме се вкопчили, сякаш няма нищо друго,  освен него.  Ако искаме да практикуваме осъзнато сънуване, трябва да сме наясно, че това е път, който се върви бавно и невинаги е приятно. Трябва да сме готови да се изправим срещу кошмарите си и да ги приемем. И много важно е да разберем, че осъзнатото сънуване не се постига, само с намерението, когато си лягаме. Трябва да се упражняваме за него и през деня, т.е.  да сме готови да направим промяна в живота си.

Чарли Морли е самоук в осъзнатото сънуване,  започва да го практикува на много ранна възраст, но в последствие задълбава в тибетското учение. Това, което е постигнал не само в духовен план, но и в теоретичен, структурирайки техниките за постигане на осъзнатост в съня, е наистина от сериозна помощ на всички, които се лутат в опитите си да се научат да сънуват.

Препоръчвам горещо книгата на всеки, който смята, че има и друго, освен познатото му материално битие, но все пак не очаквайте чудеса, ако не сте готови за тях. 

"Осъзнато сънуване" на Чарли Морли с предговор от лама Йеше Ринпоче е на изд. Софтпрес, преводът е на Яна Маркова, а корицата, която е хубава не успях да разбера на кого е. 

Ето и линк към лекцията на Чарли Морли за TED в Сан Диего:

https://www.youtube.com/watch?v=OK3SfNxbK3Y

"Човек на име Уве", Фредрик Бакман

На една трета от книгата съм и очаквам тя да ме завладее по онзи начин, който обикновено се случва с големите автори. Когато ми засяда буца в гърлото и тя стои там не само до последната страница, а дълго след това. Давам си сметка, обаче, че това няма да ми се случи с тази книга.

Вярно е, че ми е много трудно да подходя абсолютно непреднамерено към Бакман, след като толкова дълго името му се забождаше в очите ми. Но все пак аз винаги се опитвам да съм непредубедена. Още повече, че в случая за него имаше положителни отзиви от близки мои приятели, чието мнение ценя.

Причината, поради която усещам, че няма химия между мен и този автор е, че твърде рано съм започнала да чета книги, които разкриват дълбочината на човешкия характер, сериозността на сблъсъка във взаимоотношенията между хората и  причината за всяка странност. Не искам да омаловажа ничии вкус, но, ако като тийнейджър си препрочитал десетки пъти „Пилето“ на Уилям Уортън и отрано си се запознал с автори като Кен Киси, Борис Виан, Хенри Милър, Уилям Голдинг, то Фредрик Бакман е трудно да те впечатли. Да, знам, че звуча малко високомерно, но в крайна сметка аз не се срамувам от това, че съм започнала да чета качествена литература още като малка. Проблемът от една страна е, че наистина не ме държи в състояние на съпричастност и припознаване, а от друга не ми оставя нищо за фантазиране. Всичко ми е поднесено като в американски филм, в който зная, че безупречно е спазена формулата и финалът е ясен. Досещам се, че буцата пръст е на гробището, че жената на Уве е мъртва, че е била с увреждане и на количка,  че е имало някакъв проблем и те нямат деца, че той е такъв именно поради трудното си детство. Някак няма достатъчно многопластовост. Всичко ми е поднесено с яснотата, с която обясняваш на малко дете уж сложни неща и се притесняваш, че то няма да те разбере, затова говориш бавно, отчетливо и ясно.

Сега, след като вече съм прочела книгата, мога да споделя, че все пак се разплаках на края. Но аз лесно се разплаквам на филми и книги, така че това все още не е критерий за добра литература. По-скоро е доказателство за това колко успешно е спазена формулата. Аз винаги рева на американските филми. Знам кое копче ми натискат и все пак си рева. Така е и в този случай. Емпатията ми в тази книга не е по отношение на Уве и другите герои, а за това как е написана книгата, Разбирам, че това са публикации в блог, в последствие оформени в книга, Това, разбира се, обяснява стила и плоскостта, в която са поднесени характерите. Целта на повечето блогове е да достигне до колкото се може по-голяма аудитория и в този смисъл не си представям „Татко“ разкъсана на отделни историйки, поднасяна на час по лъжичка. Да, знам, че „Човек на име Уве“ е минала през редакция, преди да бъде издадена.

Сюжетът, иначе е много хубав. Уве е старо, кисело старче, загубило наскоро любимата си жена и решило да сложи край на живота си, не просто, защото е нещастен, а защото иска по-бързо да се събере с любимата си. На улицата, на която той поддържа правилата с аутистична педантичност, се настанява младо семейство и това се оказва съдбоносно, защото променя Уве до степен, която и той самият не очаква. Самият Уве е от онзи тип хора, които без да сервилничат, са готови да помогнат и за които принципната справедливост е над всичко. Конфликтен, мълчалив, отговорен, работлив, Уве би бил идеалният съсед, ако беше и една идея по-социален. Именно тази социалност му дава Парване, бременната иранка, която с женската си интуиция усеща, че нещо се случва с възрастния мъж и че макар и вкиснат, той всъщност е един много добър човек. Разбира се, няма как да се пропусне образа на котката, която сякаш му е изпратена от един друг свят и която се появява, за да даде на Уве или по-точно Уве да даде на нея онази обич и внимание, които е загубил със смъртта на жена си.

„Човек на име Уве“ се чете бързо, леко (което не винаги е комплимент) и е идеална за коледните празници, когато седиш завит с одеяло, с чаша чай в ръка, и искаш хем да си починеш, хем да отметнеш някоя и друга история, хем да си преосмислиш живота, без да задълбаваш прекалено. И, понеже винаги давам шанс на автора, освен, ако не е безнадеждно положението, ще го направя и този път с Бакман. Но ще бъде след известно време, имам нужда от нещо не толкова подценяващо ме като читател.

„Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман е на изд. Сиела, преводът е на Цветана Гечева, а художник на корицата е Дамян Дамянов. Тази корица ми харесва повече от следващата, на второто издание, която е поднесена точно като книгата – прекалено илюстративно, без да оставя нищо на фантазията ми.

И.

„Хората вече не използват полезните неща. Хората просто държат боклуци. Имат по двайсет чифта обувки, но нямат представа какво е обувалка; къщите им са пълни с микровълнови печки и телевизори с плосък екран, но за нищо на света не могат да ви кажат какъв контакт се използва за бетонна стена.“

„Уве изритва буцата пръст отново. Обмисля дали да не ѝ разкаже за котката. Може ли изобщо онази окаяна, полуплешива твар да се нарече котка? Седеше на същото място, когато се върна от обиколката, почти пред вратата им. Той насочи пръст към нея и изкрещя толкова високо, че гласът му се понесе между къщите. Котката обаче остана на мястото си, втренчена в Уве. След това се надигна надменно, сякаш искаше да подчертае, че не си тръгва заради Уве, а защото си има по-добро занимание, и се скри зад ъгъла.“

„Докато сваляше есенното яке от куката в коридора, преди да излезе, той погледна замислено колекцията палта на съпругата си. Запита се как е възможно това дребно същество да притежава толкова много зимни палта.“

„Какви странни неща ти липсват, когато изгубиш някого. Дребни неща. Усмивки. Начинът, по който тя се обръща насън. Дори пребоядисването на стаята заради нея.“

„Тя вярваше в съдбата. Бе убедена, че всички пътища в живота ти по един или друг начин „водят до онова, което ти е предопределено“. Уве, разбира се, просто започваше да мърмори и се заемаше да върши нещо с отвертката винаги, когато тя го казваше. Никога, обаче не я опровергаваше. Може би за нея съдбата беше „нещо“, но това не му влизаше в работата. За него съдбата беше „някой“.“

„Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.“

„Не че Уве не харесваше тъкмо тази котка. По принцип не обичаше котки. Открай време му се струваше, че не може да им се вярва. Особено в случая на Ърнест, когато бяха огромни като мотопеди. Трудно му беше да определи дали животното беше неестествено грамадно, или бе ненормално малък лъв. Човек никога не бива да се сприятелява с нещо, ако има възможност нещото да го изяде, докато спи.“

„На мнозина им е трудно да живеят с човек, който обича да е сам. Това е в противоречие с онези, които не могат да са сами.“

„Понякога е трудно да обясниш защо някои хора неочаквано правят това или онова. Понякога, разбира се, го правят, защото знаят, че рано или късно ще го направят, така че най-добре да го направят още сега. Понякога е точно обратното – защото разбират, че е трябвало да го направят отдавна. Уве сигурно е знаел още от самото начало какво трябва да направи, но всички хора по природа са оптимисти относно времето. Все си мислим, че има достатъчно време, за да направим нещо с другите. Ще имаме достатъчно време, за да им кажем онова, което искаме. След това обаче нещо се случва и ние се хващаме за думи като „ако“.“

„Човек трудно признава, когато греши. Особено, когато е бъркал прекалено дълго време.“

„Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот, сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за живот. Някои от нас с течение на времето са така обсебени от нея, че животът ни става по-труден, ние самите ставаме по-големи инати, зареждаме се с повече ярост. Някои имат нужда от непрекъснатото ѝ присъствие, за да усетят антитезата. Други така се вманиачават по нея, че влизат в чакалнята много преди тя да оповести пристигането си. Страхуваме се от нея, а повечето от нас се страхуват най-вече защото може да ни отнеме някого. Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами.“