"Дневникът на Ане Франк"

Не знам откъде да започна. Дали от мястото, където свършва историята на малкото еврейско момиче – Ане? Два месеца преди освобождението на Холандия от Хитлеристка Германия! Или от момента, в който започва? Когато над безоблачното детство на едно дете се  надвисват буреносни облаци и то е принудено да оцелява, затворено в клетка, без да може да излиза навън! Като начало мога да кажа, че това е книга, която всеки трябва да прочете. Защото е едно от най-истинските неща, писани някога. Защото няма нормален човек, който да не почувства буца в гърлото си, докато чете дневника на Ане и в същото време осъзнава неизбежния финал на тази история. И в същото време е толкова изумително как едно момиче в изолация може да бъде толкова живо, оптимистично, вълнуващо се от много неща, изучаващо, обичащо.

Съвсем накратко историята на малкото германско момиче от еврейски произход е следната – Ане, заедно със сестра си и родителите си бяга от Германия в Нидерландия, където семейството започва живота си отново.  Баща ѝ, Ото Франк, открива и ръководи фирмата „Опекта“. Две години след като Германия окупира Нидерландия, майката на Ане и Марго – Едит, получава призовка от СС. Семейството вече е подготвило своето убежище, което се намира в сградата на ‚Опекта“, но се налага да се преместят в него по-рано от предвиденото.  И така заедно с още едно  приятелско семейство, те се скриват в „задната къща“ – пристройка, за която знаят много малко хора. По-късно към двете семейства се присъединява още един човек. Доверени служители и приятели на Ото Франк участват в укриването и снабдяването им с провизии.  За съжаление, осемте човека са предадени и убежището им е разкрито, след което са разпръснати по различни концлагери. Всички, с изключение на бащата на Ане умират. Когато Ото Франк се връща в задната къща, две от служителките му намират дневника на Ане и му го предават, а в последствие той го издава в книга. В момента убежището им е музей "Ане Франк". Самата Ане умира през март 1945 г. в концлагера Берген-Белсен, само два месеца преди освобождението на Нидерландия.

Малко повече от две години Ане Франк води своя дневник, докато живее в „задната къща“. Кити, както го нарича тя, става нейният „довереник“, съхраняващ всичките ѝ тайни, тревоги, копнежи и емоции. На Кити тя разказва за отношенията си с другите хора от скривалището, радостите и конфликтите между двете семейства, връзката със сестра си и най-вече влюбването си в Петер – синът на семейство Ван Пелс. Изключително зряла, а на места по  детски наивна и мила, Ане описва целия процес на преминаването си от момиче към девойка, с цялото осъзнаване на всичко, което се случва с нея. тя чете много, разсъждава много и разказва всичко това на Кити, като така прави нас, читателите ѝ, нейни своеобразни събеседници.

„Дневникът на Ане Франк“, първоначално издадена  под името „Задната къща“ е една от най-четените книги в света. Изумително е колко оптимизъм, надежда и вяра в силния човешки дух и същевременно колко болка, тъга и непоносимата мисъл, че едно човешки същества могат да причинят такова страдание на други човешки същества, само защото не са като тях, съдържа в себе си този дневник. Това е книга, която трябва да бъде изучавана в училище и която всеки човек трябва да прочете. История, която не бива да бъде забравяна.  Няма как човек да остане равнодушен,  след като се е докоснал до историята на малкото еврейско момиче от задната къща.

„Дневникът на Ане Франк“ е на изд. SkyPrint, а преводът е на Емилия Манолова и Храбър Будинов. Корицата не пише на кого е.

„Ще ти спестя нашите разговори по-нататък. Аз съм съвсем спокойна и не се поддавам на всички тези притеснения. Стигнала съм дотам, че вече не се вълнувам дали ще умра, или ще остана жива. И без мен светът ще си живее, а аз не мога да попреча на събитията.“

"Писма до изгубените души", Бриджит Кемерер

Майката на Джулиет Янг работи като фотограф и обикаля света, за да снима войните и бедствията заедно с асистента си. По време на пътешествията й дъщеря й й праща писма, в които разказва ежедневието си, също и обратното. Дори след смъртта й Джулиет продължава да оствавя писма на гроба й. Забравя целия си живот и започва само да скърби. Зарязва курса си по фотография и колкото й да се опита да се впише отново в училище, но не успява.

         Деклан Мърфи е побойника и типа момче, с което определено не искате да имате общо… или поне според хората, които не го познават. Двамата с най – добрият му приятел – Рев, имат причина да бъдат странните, да носят качулка и в най- голямата жега ( отнася се за Рев) – Деклан губи сестра си, баща му е в затвора, а майка му се омъжва за човек, който Деклан мрази много. Рев пък… ще разберете, ако прочетете книгата, защото в противен случай няма да ви е интересно докато сами отгръщате страниците.

 * * * * * *  * * * *  * * * *  * *  * * * * * *  * * * * * * * * * *

         Както обикновено Джулиет седи на гробището и пише неща от ежедневието към майка си. Обикновено писмата никога не са там след ден или два. Или са изхвърлени или бутнати от вятъра или някое животно. Този път обаче на писмото й има отговор: „Аз също“. Джулиет побеснява – кой си позволява да наруши личното й пространство. В бесен отговор тя описва всичко, което мисли за този човек, позволил си да влезе в нещо лично между нея и майка й. след ден, два на камъка седи ново анонимно писмо. Джулиет започва да променя мнението си и без да разбира до кого пише започва да си разказва живота и всички лични неща.

         Деклан е на поправителен труд след катастрофата. И то на гробище. Без да осъзнава, той отговаря на едно тайнствено писмо: „Аз също“. Ни най-малко не очаква притежателя му така да се ядоса. Но  след седмица писане разбира, че това е обикновена постъпка.

         И така Деклан и Джулиет си пишат без да разбират кои са. Преждевременно те си имат собствени истории, но всичко, което им се случва го казват на другия.

         Иска ми се много да разкажа всичко: ОТ- ДО. Но какъв ще е смисълът после да я четете, знаейки всичко?

ПС: Уникална е! Най-интересната книга, която съм чела! ( втората ми любима, първата е "Агнес Сесилия, една тайнствена история"

В., 11 год.

"Писма до изгубените души"  на Бриджит Кемерер е на изд. "Егмонт", преводът е на Анелия Янева, а корицата не пише на кого е.

"бебето", Мари Дарийосек

„Бебето“ е разголващата история на една жена, която е разкъсана между желанието да бъде независима интелектуалка и любяща майка.

Има едни определени среди в обществото, които твърде много демонизират майчинството с всичките, съпътстващи го отклонения, и за повечето жени от тези среди да бъдеш майка е равносилно на понижаване в статут на обикновена жена. А те са много над тези твърде банални, нищо не носещи по отношение на личното развитие, дейности. И, когато на част от тези жени им се случи да станат майки, те започват да се чувстват неудобно от емоциите, които съвсем естествено, изпитват. Признавам си, че толкова не мога да ги разбера, колкото и онези, които държат да са интелектуалки и отричат материалния свят, бидейки уж небрежни, защото, видите ли, всяка суета им е чужда. Според мен всички те са сноби и дълбоко в себе си се разкъсват от вътрешните си противоречия. За авторката е толкова несвойствено да има дете, че дори отказва да идентифицира пред света любовта си към рожбата, наричайки я с безличното „бебето“. Само толкова. И то с малка буква. Да е съвсем ясно колко сме дистанцирани, да не си помисли някой, че се умиляваме от това нахлуло в интелектуалния ни свят същество. В същото време, обаче, тя все пак се умилява, страда заедно с него, преживява всяка трудност. При това не само е една много добре грижеща се за детето си майка, но всъщност може да се каже, че в известен смисъл го издига в култ. Което на пръв поглед звучи като пълно противоречие, но истината е, че за човек, довчера отричал смисъла на това да се възпроизведеш, е напълно нормално да балансира между тези две крайности. И не само, че балансира, ами всъщност тези две крайности някак се допълват и съставят цялостната личност на много съвременни майки. Това, че отказват да се принизят до статут на обикновена раждаща жена, в същност не ги прави лошо изпълняващи тази си роля. Забелязала съм, че именно онези майки, който успяват да се откъснат емоционално поне за малко от децата си, са много по-пълноценни в моментите, в които са с тях. Точно това е в основата на този дневник за бебето.
Макар че, да си призная, в началото Мари Дрийосек леко ме напрегна с претенциозния си изказ, мога да кажа, че по някакъв особен начин я почувствах близка. И все пак тази книга няма как да ми стане любима. Твърде много хладна ми се стори. Но пък има много точна корица. Смръщеното бебе, нахлуло в живота на майка си, което заема долния ляв ъгъл. Но в същото време приковава погледа ти и е много повече от малкото необяснимо чудо в света на големите и сериозни хора.

„Бебето“ на Мари Дарийосек е на изд. Колибри, в превод на Силвия Вагенщайн, а корицата е на Стефан Касъров.

"И дъхът стана въздух", Пол Каланити

Посвещавам този текст на свекър ми, Иван, и Ани, които загубиха битката с рака. И пожелавам на всички, които водят тази борба, сила, мъдрост и вяра!

Денят е слънчев и топъл. Първият след поредицата студени, мрачни и дъждовни дни. Пътуваме с колата извън София и всичко щеше да бъде идилично, ако не отивахме да изпратим една приятелка в последния ѝ земен път. Тя си отиде от рак. Онази трибуквена дума, описваща състоянието, при което организмът се изяжда отвътре. Не случайно денят е слънчев. Човекът, когото изпращаме също беше такъв. Докато пътуваме в колата, аз дочитам последните няколко страници от изповедта на Пол Каланити. И усещам как цялото ми тяло настръхва, как мънички мравчици ме полазват и ми става студено, въпреки слънцето. Поемам си дъх, изчаквам малко и продължавам. Финалните страници са на жена му. Защото Пол вече го няма, когато се издава историята му.
Тази книга я имам много отдавна. Но все нещо ме спираше да посегна към нея. Не нещо, а страх. Когато чета роман, усещането, че това, за което се разказва е фикция на автора, че не е истина, ми действа успокоително, колкото и въздействащо да е написан романа. Но, когато зная, че авторът описва своите последни моменти на тази земя и пътя, през който минава с тежката диагноза, се чувствам съвсем различно. Сякаш ме допускат в най-личните кътчета на едно семейство.

Толкова много и различни мисли ми остави това, което прочетох, че и аз не зная откъде да започна. Клиширано, но много вярно ще е да кажа, че ме остави без дъх и почувствах ефирността на човешкия живот. Макар и да знаех, че Пол Каланити умира, се надявах лечението му да дава резултат и той да описва пътя си през рака поне 5 години след поставянето на диагнозата. Задавах си въпросът дали стресът от работата му като неврохирург (професия, за която не знаех почти нищо) не е допринесъл за болестта. Или пък стремежът му да разбере смъртта, да я познае на едно метафизично ниво, защото не са му достатъчни философията и физиологията, с които се сблъсква?  Дали е намерил отговор някъде между лекарската престилка и болничния халат? Или, когато дава живот и гледа как расте дъщеря му? Или в очите на най-близките си хора, които са до него до последния му дъх? Дали успява човек да се подготви действително за смъртта, когато знае, че му остава съвсем малко време живот?

И в същото време за пореден път разбрах в колко погрешна посока сме тръгнали в отношението си към медицината и пациента в България. Мисля, че не просто никога няма да достигнем онази емпатия, която е необходима за лечението на хората, но даже вървим по паралелен път. Освен, ако спешно не променим нещо.
Отношението към пациента, което се описва в цялата книга е нещо, за което много бързо би трябвало да помислим. Много преди супер съвременните и технологични машини. Защото то е в основата на спокойното лечение, приемането на диагнозата и достойния край. Не третирането ти като парче месо, което трябва да бъде оправено, а като личност, която има право да живее пълноценно, независимо колко дълго ще е това. Не знам дали има семейство, което да не се е докоснало до рака. Но за първи път в книгата на Пол Каланити прочетох  за личен онколог, който не просто се грижи за това каква терапия да назначи на пациента, а разговаря с него за това какви са мечтите му, какво иска да прави с останалата част от живота си, как да приеме болестта и как да живее  с нея.

Началото на книгата е посветено на пътя, който извървява Пол Каланити като лекар. Разказва от първо лице за усещането да работи по 10-12 часа без почивка, за дългите операции, за справянето със загубата на пациент, но и за радостта от това да помогне в спасяването на човешки живот, мечтите да развие научна дейност в областта на неврохирургията, плановете за себе си.
Докато идва тежката диагноза и на него му се налага да преосмисли всички идеи, живота, ценностите си. Да пренареди картинката в пъзела, така че да пасне на новото му състояние. Да вземе тежкото решение да стане баща, съзнавайки, че детето му ще расте без него, а на жена му ще ѝ се налага да се справя без мъжа, когото обича.
Бележките под линия на преводача са един изключително ценен бонус за хора, като мен, които познават медицинската терминология само от обща култура, което е крайно недостатъчно в случая.

Много ми харесва корицата, защото оставя усещането за ефимерност и в същото време за лекота. Ние всички се возим на балон от глухарче, от което непрекъснато се откъсват тичинки и нашето съществуване тук е крехко и ненадеждно.  Но в същото време ми създава чувство за спокойствие.

„И дъхът стана въздух“ на Пол Каланити е на изд.Сиела, преводът е на Паулина Мичева, а художник на корицата е Фиделия Косева.

И.

И малко цитати от книгата, като за мен лично един от най-силните моменти е финалът на Пол Каланити, но няма да го публикувам, за да можете да го прочетете сами.

„Занимавах се с медицина, за да опозная тайните на смъртта, нейните емпирични и биологични проявления, едновременно дълбоко лични и безгранично универсални.“

„Не разпитвах за подробностите. Вече знаех прекалено много.

В този момент си спомних всички случи, в които не бях успял да проявя достатъчно емпатия към пациентите, всички онези пъти, когато не бях обърнал нужното внимание на притесненията им, когато бях пренебрегнал болките им заради  други неотложни задачи. Хората, на чиито страдания бях станал свидетел, бях ги забелязал, след което старателно ги бях превърнал в диагнози в съзнанието, без да успея да отделя един от друг тези конкретни случаи. Всички тези пациенти сякаш се завърнаха при мен: жадуващи отмъщение, гневни, непреклонни.“

„Техническото майсторство не е достатъчно. Като резидент основната ми цел не би трябвало да е просто да спасявам животи – всеки все някога умира – а и да поведа болните и близките им по пътеката към опознаването на смъртта или заболяването.“

„Ако в младостта си бях по-религиозен, сигурно щях да стана пастор, защото ми се струваше, че той върши именно това, което правя и аз като лекар по отношение на близките на пациентите.“

„Странното нещо за времето в операционната е, че независимо с какво темпо работиш, нямаш усещането за отлитащите часове. Ако скуката, според определението на Хайдегер, е осъзнаването за хода на времето, то хирургията определено не може да бъде наречена „скучна“; даже е точно обратното: заради интензивното фокусиране в работата ти се струва, че стрелките на часовника водят свой собствен живот. Два часа могат да изглеждат като една минута.“

„Неврохирургията изисква отдаденост на личното ти усъвършенстване и към личността на друг човек. За да вземеш решение за провеждане на операцията, трябва да оцениш собствените си способности и да разбереш същността на пациента и какво е важно за него.“

„Невъзможно е да се постигне съвършенство, но можеш да продължиш напред, непрестанно да вървиш по права линия към него.“

„Една глава от живота ми бе приключила; всъщност може би това бе краят на цялата книга. Вместо да бъда пастирът, насочващ другите към предстоящия им преход, аз се чувствах като овцата, изгубена и объркана. Тежкото заболяване не просто променя живота, то го разтърсва из основи. Не получих никакво просветление, нямаше лъч светлина, който да озари Това, Което Е Действително Важно; не, пътят пред мен бе бомбардиран. Сега трябваше да се опитам да се ориентирам сред отломките.“

„Започнах да осъзнавам, че този близък контакт със собствената ми тленност промени едновременно всичко и нищо. Преди да ми открият рака, разбирах, че все някога ще умра, но не знаех кога. След поставянето на диагнозата също разбирах, че ще умра, но отново не знаех кога. Просто го осъзнавах по-ясно. Проблемът изобщо не бе от научно естество. Осъзнаването на факта, че наистина сме смъртни, вдъхва страх. Но няма друг начин да се живее.“

„Прекаленото задълбаване в статистиката е все едно да се опитваш да утолиш жажадата си със солена вода. За съжаление, все още не съществува лекарство срещу страха от смъртта.“

„Разкъсвах се между ролите си на лекар и пациент, а в търсене на отговори или се задълбавах в науката, или се насочвах към литературата. Пред лицето на смъртта исках да преосмисля и преоткрия стария си живот или пък – защо не? – да си създам нов.“

„Като лекар бях автор, творец на различни дейности; като пациент представлявах просто обект на нечии други действия.“

„Пред лицето на смъртта се налага да се вземат много решения бързо и категорично.“

„Ако изграждането на здрави човешки отношения е крайъгълен камък, придаващ смисъл на живота, според нас присъствието на дете в тези отношения добавя ново измерение в този смисъл.“

„Дали в такъв случай подобно тежко заболяване не е най-съвършеният дар за млад човек, стремящ се да разбере смъртта?“

„Тази сутрин взех твърдото решение: щях да положа усилия и да се върна към хирургията. Защо? Защото можех да го направя. Защото това бях аз. Защото трябваше да се науча да живея по друг начин, да почна да възприемам смъртта като натрапник, който ще ме следва неотлъчно; да, щях да умра, но докато настъпеше сетният ми час, щях да продължа да живея.“

„Има нещо коварно при всяка сериозна болест, и то е, че докато тя се развива, жизнените ти приоритети постоянно се променят.“

„…Но макар да не знаех какво искам, бях научил нещо – нещо, което не бях открил  у Хипократ, Маймонид или Ослър: задачата на лекаря не е да спаси задължително пациента от смъртта или да го върне към предишния му живот. Не, тя е да приеме под крилото си болния и неговите близки, когато животът им се разпада, и да работи с тях, докато те се изправят отново на крака и открият какво осмисля живота им.“

„Никой не е вечен. Подозирам, че не съм единственият, който е стигнал до това „минало предварително“ състояние. Повечето амбиции на хората или биват постигани, или изоставяни; и в двата случая принадлежат на миналото. Бъдещето представлява не стълба към житейските цели, а равен път към безкрайното настояще. „

"Даркмут", Шейн Хегарти

  В началото, когато още не бях започнала да я чета, си представях нещо, ами… нормално. Нещо, което няма да ми е любимо. Но грешах…

 

В последния останал град, в който все още има нападения на Легенди (чудовища, които отварят портали между нашия и техния свят Опустошената страна),живее едно несъвсем нормалното момче. Да, ходи на училище, има мечти, учи, две момчета му се подиграват, но освен това Фин се бие с чудовища и е изправен пред това да бъде оставен от баща си, който ще отиде в съвета на Дванадесетте.

  Пръстите ме сърбят да не напиша и още, но тогава няма да изпитате удоволствието, докато четете, да разберете как всъщност през цялото време  Еми … Не, не, не! Не бива да ви разказвам повече! Да, не ви казах за Еми. Е, тя е новата му съученичка. Но нищо повече.

 Надявам се поне малко да съм разбудила любопитството ви.

Също така има още части, които повече от всичко искам да прочета…

В.

„Дармкут“ на Шейн Хегарти е на изд.“Сиела“, преводач е Надя Златкова, а художник на корицата е Стоян Атанасов.

„ТРИМАТА ВЛЪХВИ. Гаспар, Мелхиор, Балтазар“, Мишел Турние

Това е една от онези книги, прочитането на които отлагах дълго време, защото си смятах, че ми е необходима предварителна подготовка, преди да започна. Мислех си, че е добре да познавам малко по-добре текстовете от Библията, за да мога да разбера книгата. Разбира се, ако се бях поинтересувала по-рано, отдавна щях да съм разбрала, че тематиката, която си е избрал Мишел Турние няма как да се познава, защото за нея просто не е написано нищо. За онези далекоизточни мъдреци, дошли да се поклонят на Младенеца има само един малък пасаж в евангелието от Матея, като дори и в него никъде не се споменава тяхната бройка, нито подробности за това какви са и от къде точно идват. Което е дало възможност на Мишел Турние да измисли една страхотна история, в която преплита съдбите на петима – Гаспар, Балтазар, Мелхиор, Ирод и Таор.
Гаспар е царят на Мероя - чернокожият египтянин, несподелено влюбен в бялата и руса финикийка Билтин, купена от пазара за роби, който поема на дългия път, следвайки знака в небето – кометата, която се очаква да дойде, за да види другите бели жени и да открие  може ли да обича друга като своята робиня.

Балтазар – царят на Нипур е великият естет, който живее, за да се наслаждава на красотата, и чието чувство за съвършенство определя отношението му към света. Тръгнал след голямата светеща пеперуда в небето, след като преврат в собственото му царство разрушава Балтазариума, събрал най-красивите статуи, донесени от пътешествията, среща по пътя си Гаспар и двамата поемат заедно към двореца на цар Ирод в Иерусалим.

Мелхиор е третият влъхва, принцът на Палмирена. Бягащият от заговори млад мъж, който не може да се придвижва според сана си, а трябва да се крие като просяк се среща с двамата царе и заедно с тях посещава двореца на цар Ирод. Но предрешен като част от свитата на Балтазар.
Цар Ирод е единственият исторически образ в този разказ. Всичките му действия и постъпки, обяснени от човешката гледна точка на един страхлив диктатор, мнителен, съмняващ се във всекиго, готов да жертва дори собствените си деца, за да не изпусне властта, задушен в интриги и сплетни. Имаше едни мънички моменти, в които ми ставаше мъчно за този човек, толкова подчинен на царстването си, но аз лично не мога да си представя да имам такава скала на ценностите, защото в крайна сметка под фасадата на уж добро управление, всъщност стои чисто човешкото желание за власт. Ирод изисква от тримата влъхви да му дадат обещание да се върнат в Иерусалим, след като посетят Младенеца. Обещание, което те няма да спазят.

Последният знатен поклонник на Младенеца, онзи, който винаги закъснява навсякъде, за мен лично беше най-интересния. Той преживява и най-големия катарзис в живота си. Таор – принцът на Мангалор, любителят на сладките изкушения, тръгнал след вкуса на рахатлокума с шам-фъстък в търсене на съвършената рецепта, за да види перфектния сладкар, който предстои да се роди.  Загубил и петте си слона, с които пътува, пристигнал след като Мария и Йосиф са напуснали Витлеем с Иисус, младият принц поема на съвсем различен път, от който никога няма да се върне в своя дворец. Истинският катарзис за него настъпва, когато взима решението да изкупи греха на един непознат човек и да поеме неговата съдба в солниците на Содом за 33 години. От принц, който не знае какво е да нямаш, се превръща с болезнено тяло, което не знае какво е да имаш. Но душата му става пречистена. И накрая, когато излиза от своя затвор, отново закъснява. Пристига на Тайната вечеря на Иисус с апостолите, едва след като те са си тръгнали, но е първият човек приел причастие с кръвта и плътта на Спасителя.
Изключително интересна книга, вплела в себе си философия, теология и приказка. „Тримата влъхви“ е многопластова, увлекателна, разкриваща един съвсем различен поглед към събитията около раждането на Исус. Обожавам начина, по който пише Мишел Турние – едновременно толкова потапящ в събитията, аналитичен и в същото време без излишната претенция, която може да се появи при хора със сериозни познания в областта на философията.
Двете глави, посветени на магарето и вола в яслите, където се ражда Младенеца са свидетелството на това Рождество от всички гледни точки. Страхотна хрумка, която ни потапя в магическия реализъм на Турние.
Ако има нещо, което ме измъчи, докато четох „Тримата влъхви“, то е ужасната липса на корекция на текста. Книгата е издадена в годините, когато длъжността „коректор“ я имаше само като написано име, но не и като реално свършена работа. От този период имам и други такива книги, изпълнени с грешки от абсолютно всякакво естество. Това създава доста неприятно усещане. И, понеже предполагам, че отдавна не би могла да се намери на пазара, освен в антикварните книжарници, бих се радвала, ако някое издателство я преиздаде. Защото е изключително интересна. В оригинал книгата носи името „Гаспар, Мелхиор и Балтазар“, но на българското издание това е подзаглавието.
„Тримата влъхви“ на Мишел Турние е на изд. „Литера Прима“, в превод на Екатерина Петрова, а корицата не пише на кого е. Явно не е било важно. 

И.

„Хората, които си мислят, че разполагат с голям ум и са освободени от всякакви предразсъдъци, понякога лекомислено си играят с неща, чиято символична същност им се изплъзва отчасти. Понякога им се налага скъпо да заплатят за това.“

"….Всяко пътуване е низ от окончателни изчезвания….“

„Добре го е казал поетът: водата, що стои дълго време неподвижна и безжизнена, става възсолена и кална. И обратното: живата и шееща вода остава чиста и прозрачна. Така е и с душата на човека, който води заседнал живот. Тя е тиня, в която ферментира постоянно предъвквана неудовлетвореност. От тази на друмника бликат чисти струи нови хрумвания и неочаквани постъпки“„Тогава се обърнах към Библията на евреите, където в най-висша степен са заложени законите на един неотстъпчив и войнстващ монотеизъм. В нея прочетох, че Бог е създал човека по свой образ и подобие, като по този начин сътворил не само първия портрет, но и първия автопортрет в историята на човечеството. Прочетох, че след това му наредил да расте и да се множи, за да насели цялата земя с потомството си. Така, след като създал своето собствено копие, Бог изразил желание то да бъде размножавано до безкрайност, за да се разпростре върху целия свят.

Това Божие  деяние послужило за пример на повечето владетели и тирани, които осигурявали размножаването на своя образ по земите си, като заповядвали той да бъде отпечатван върху сечените от тях монети. А те от своя страна не само имат предназначението да се произвеждат в голямо количество, но и да се движат неспирно от ковчеже в ковчеже, от джоб в джоб, от ръка в ръка.
Но след това се случило нещо непонятно, настъпил е необясним разрив, някакво бедствие и Библията, която в началото си разказва за един Бог създател на портрети и автопортрети, изведнъж се заема да преследва неотстъпно с проклятието си творците на образи.“

„Богатите наистина са ненаситни, искат всичко да притежават, дори и бедността!“

„Човек достига до дъното на разрухата тогава, когато свикне с нея по такъв начин, че всяко подобрение на състоянието му става невъзможно.“

"Възможните майки"

                                                            „ВЪЗМОЖНИТЕ МАЙКИ“

                                истории, есета и размисли в поезия и проза за майчинството

                                                   

 Още, когато излезе тази книга, исках да си я купя и да я прочета. По някакъв начин всичко, свързано с майчинството ме вълнува. Още повече, че в книгата са писали няколко мои приятелки и ми беше интересно да ги прочета. Исках, но все отлагах. Докато мина известно време и я забравих. 

Затова, когато отидох на гости на една от авторките и я видях в библиотеката ѝ, реших, че е дошъл момента да я прочета.
Идеята на тази книга е много добра. Истински истории от жени, които пишат за това какво е да си майка, какво е да не си майка, какво е да родиш трудно, или да родиш лесно, за чувството си за вина или копнежите си, за мечтите си, за радостта, мъката, болката, невъзможността, еуфорията. За всичко, което ги вълнува в момента на споделянето. Фактът, че текстовете не са подписани, а имената на авторките са сложени по азбучен ред в началото на книгата, ги прави много откровени. Усещането за анонимност ти дава възможност да се разголиш и да бъдеш много по-истинска. Част от авторките са българки, а част от тях – италианки. Част от тях са ми приятелки, а по-голямата част – не. Беше ми интересно да откривам историите на жените, които познавам. Не всички успях, което ме накара да се замисля, че в общуването си с тях явно тяхната (не)майчинска страна остава на заден план.

Представих си колко различни текстове бих написала аз самата във всеки един период от майчинството ми. Истината е, че по някакъв начин се припознах във всяка една история. Минала съм и през отрицанието, самодостатъчността, егоизма, очакването, радостта, инфантилизма, мъдростта, но във всеки един от периодите в мен винаги е имало много любов. Нещо, което усетих и в текстовете на всичките жени. На онези, които искат, но не могат да бъдат майки. На онези, които са майки. И на онези, които са избрали съзнателно да не бъдат майки. Това е книга за наполовина пълната и наполовина празната чаша.

Корицата е много изчистена и лично на мен ми харесва, макар, че щеше да е още по-хубаво, ако срещу бременната жена стоеше и една не-бременна, изписана с имена. Защото правото да не бъдеш е също толкова значимо, колкото и правото да бъдеш.

Доколкото знам, е имало идея за още два сборника – „Възможните бащи“ и „Възможните деца“. Жалко е, че идеята не е осъществена, защото според мен е много добра.

„Възможните майки“ е на изд. „Скалино“ , съставители са Емилия Миразчийска и Райна Кастолди, преводите са на Райна Кастолди, Емилия Миразчийска, Соня Андонова и Христина Василева, а художник на корицата е Елина Хинкова.

И.

П.С. Изборът на снимка с чаша, макар и твърде банален, всъщност никак не е случаен.