"Загадката на омагьосаната крипта", Едуардо Мендоса

Интересното е, че започнах „Маслиновият лабиринт“ на Едуардо Мендоса, като за първи път не прочетох анотацията на гърба на корицата и чак към 50та страница се усетих, че той е продължение на нещо. Не че книгите са толкова свързани помежду си, но все пак определени герои са представени по-рано, защото това е втората част от трилогия, така че го зарязах и се върнах на първата – „Загадката на омагьосаната крипта“.

Това е най-странният криминален роман, който съм чела. По принцип не мога да се похваля с богат опит в този жанр, но съм останала с впечатлението, че човекът, който разплита историята, е умен, находчив, ловък, съобразителен. Докато в тази книга главният „детектив“ всъщност е един душевноболен, който има меко казано идиотско поведение в повечето ситуации, но пък белсти с аналитичен ум. Изключително находчив ключ, който прави книгата хем комична, хем непретенциозна по отношение на детектива. Склонен си да му простиш всяка простотия, а те не липсват.
С две думи сюжетът е следния : в Барселона през седемдесетте години на миналия век от един религиозен колеж загадъчно изчезват и после се връщат при неизяснени обстоятелства две момичета. Историята се повтаря след шест години, когато отново едно момиче изчезва. Това е и повода криминален инспектор да се свърже с детектива - пациент на психиатрична клиника, за да разследва случая с обещанието, че при положителна развръзка ще го освободи от лудницата, където пребивава. От там се нанизват поредица от безумни ситуации, с много остроумно чувство за хумор и леки политически препратки, без да станат досадни или претенциозни. В крайна сметка психопатът успява да разплете историята, в която са вплетени сестрата на детектива – проститутката Кандида, едно от изчезналите преди години и живеещо в изгнание момичета, Мерседес, един мъртъв швед, един вероломен градинар, един целомъдрен градинар, един странен полицай под прикритието на таксиметров шофьор и множество случайно преминаващи персонажи.
Това е една много забавна и находчиво написана книга - пародия на детективските романи, първа част от трилогия, чийто две останали части нямам търпение да прочета.

„Загадката на омагьосаната крипта“ на Едуардо Мендоса е на изд.Колобри, преводът е на Катя Дамянова, а корицата е на Стефан Касъров.

И.

„Доктор Чулферга само се обърна и закрачи широко, като от време на време се обръщаше да се увери, че го следвам. След случката със статията той бе станал твърде докачлив. А случката бе следната: възползвайки се от объркаността на новопристигналия доктор, Фуерса Нуева бе отпечатало статията му „Раздвоение на личността, похотливи помисли и задържане на урина“ под заглавието „Портрет на монархическата личност“ със саморъчния подпис на самия доктор под текста. Той не бе успял да преглътне това и не преставаше горчиво да се тюхка насред терапевтичните сеанси:

-      В тая шибана страна дори лудите са фашисти.“

„Въпреки привидното си безразличие сестра ми много ме обичаше. Подозирам, че за нея винаги съм бил рожбата, за която тя мечтаеше, но никога нямаше да има, защото било заради вроден недъг, било заради житейските неволи, една евентуална бременност бе възпрепятствана от поредица вътрешни кухини, свързващи матка, далак и дебело черво в едно и свеждайки органичните им функции до един непредвидим и неуправляем хаос.“

‚Паднах върху покрива на един от паркираните на чакъла сеати и освен че си съдрах отзад панталона в антената, приобщавайки се по този начин към заливаща ни вълна от еротика, към която проявяват така склонност нашите звезди, зажаднели да покажат телесата си, макар вече съсухрени, за разлика от далечното минало, когато бяха още стегнати, а им се налагаше да ги прикриват, не понесох по-сериозни материални щети. Полицаят, решил без съмнение, че заплатата му не оправдава риска да скача подир мен, се задоволи да изпразни един пълнител на автоматичния си пистолет, целейки се по сеата, върху който мен вече ме нямаше, и превръщайки мотора, каросерията и целите стъкла в решето, в сирене „Груйер“. Знам, че сиренето „Груйер“ няма дупки, нека си го кажа мимоходом, и че те са присъщи по-скоро за друга марка, чието име не ми идва на устата, обаче използвах въпросното сравнение, защото в простонародния език по нашите земи всяка надупчена повърхност обикновено се оприличава със споменатия вид сирене. Ще добавя също така, че малко съжалих, задето простреляната кола не избухна, както често става с подобни машинарии в телевизионните сериали, макар отдавна да е известно, че между реалността и фантазията съществува пропаст, а между изкуството и живота не винаги има съвпадение.“

„…Преди, по мое време искам да кажа, образованието беше друго нещо. Децата си живееха чудесно с примитивната еротика на светата история и захаросаната фабула на великоимперските ни епопеи. А сега какво? Теории на множествата, езикови недомислици, нелепо и обезсърчително полово възпитание.

-      При Франко май живеехме по-добре? – опипах почвата аз, повтаряйки клишето, което бях чул от целомъдрения градинар.“

„- Интересна работа – подех аз – как паметта надживява всичко останало след крушението на нашето съществуване, как в бездната на битието ни сълзят сталактити от миналото, как фасадата от самоувереност, която сами изграждаме около нас, рухва при най-лекия полъх на носталгията. Роден съм в епоха, която е a posteriori оценявам като безрадостна, Но не ще се впускам в спомени – може би всяко детство е горчиво. Безвъзвратно изнизващите се часове бяха моят мълчалив другар в игрите, а всяка вечер носеше със себе си едно тъжно сбогуване. От онзи период помня как с радост изхвърлях времето през борда и се надявах балонът да литне и да ме понесе към някое по-добро бъдеще. Безумен копнеж, тъй като ние винаги си оставаме такива, каквито сме били.“

„Не съм особено висок, та се наложи да подскоча няколко пъти по неподходящ за събитието, което се развиваше пред очите ми, начин, докато съзрях обекта на моите издирвания: млада дама, която се опитваше да прикрие лицето си под огромна широкопола сламена шапка и тъмни очила, а по-надолу – под дебел слой разноцветен грим, обезобразяващ моминските ѝ черти. Този напразен опит за маскировка ме убеди за сетен път колко различни са критериите за красота на мъжете и жените – жените си мислят, че най-привлекателни от всичко са очите, устните, косата и други атрибути от гърлото нагоре, докато представителите на силния, както му викат, пол съсредоточават вниманието си към по-долни части от анатомията и напълно нехаят за гореспоменатите. Така че колкото и да се бе старала Мерседес Негрер да направи нещо ефикасно, според нейните представи, за да остане незабелязана, един-единствен поглед към главозамайващата ѝ гръд щеше да ми е достатъчен, за да я разпозная дори от няколко левги разстояние.“

".....И тъй като настоящата глава излезе малко кратка, ще използвам останалото място, за да се спра на един въпрос, който сигурно не дава мира на стигналия дотук читател, а това е моето име. Темата обаче изисква пояснения. 
  Когато съм се родил, майка ми, която треперела от страх пред баща ми, си позволявала една-едничка волност: да питае, досущ като всички други майки по нейно време, безумна и, естествено напълно ненужна любов към Кларк Гейбъл. Когато ме кръщавали, тя, с цялото си невежество, се тръшнала насред церемонията с искане да ме нарекат Отнесениотвихъра; това предложение съвсем основателно възмутило енорийския свещеник, натоварен с обреда. Спорът прераснал в препирня и моята кръстница, която се нуждаела от двете си ръце, за да налага мъжа си, с когото всеки ден се напивали заедно до козирката, ме пуснала да плувам в кръщелния купол, в чийто води със сигурност съм щял да се удавя, ако...Но това вече е друга история, която би ни отклонила от нишката на нашето повествование. Така или иначе, въпросът не е от съществено значение, тъй като истинското ми име е записано единствено в непогрешимите архиви на Генералната дирекция по сигурността, а в ежедневието към мен обикновено се обръщат с прозвища като "крадец", "измет", "лайно", "потомствен боклук" или с други епитети, чието разнообразие и изобилие показват колко безгранична е човешката находчивост и колко неизчерпаемо е богатството на нашия език."

"Аксолотъл, прегазен на пътя", Хелене Хегеман

На корицата седи следния надпис : „Книгата, която скандализира Европа!“ Ти да видиш! Комбинацията от това изречение и снимката на акшолотъла (не мога да зместя „ш“ със „с“, сори!), както и присъствието му в заглавието, ме накараха да посегна към този текст. Може би, ако бях попаднала на тази книга, когато аз самата бях шестнайсетгодишна, каквато е главната героиня, а не бях майка на шестнайсетгодишна, може и да бях скандализирана, провокирана, впечатлена или нещо подобно. Но сега не само, че не се случи нищо такова, но дори се чудя защо ми трябваше да чета това. Нищо скандализиращо не мога да видя в разбърканите мисли на една наркоманка, на която претенциите и думите като лайна, повръщано, кръв са ѝ в повече от идеите, които иска да сподели в книгата. Не ме разбирайте погрешно, нито една от тези думи не ме шокира, нито ме скандализира, просто не разбрах защо трябваше да се повтарят на всяка втора страница.
Може би тази самоцелна упадъчност на някого ще се стори супер яка, на мен лично ми досади. Още повече че всичките мисли на авторката бяха толкова несвързани, че ме напрегнаха в опита да си отговоря на въпроса „защо?“. Със сигурност видях в какво не искам да се превърнат децата ми – в неоправдано отричащи социума и обществото личности, чийто бунт не води до нищо друго, освен до собствената им деструктивност.

Малко все пак за историята, доколкото има такава - Мифти е на 16 и със сигурност е имала гадно детство, от което е излязла твърде бързо. Но в същото време не става ясно дали наистина е била насилвана като малка или си измисля, за да оправдае безобразното си поведение. Животът ѝ се върти около купони, безразборен секс и много наркотици. Има брат и сестра, които са също толкова луди като нея и без да са имали нейното детство. Или пък всичко е в нейната глава. И това не става ясно. Акшолотълът е животно, което остава в един етап от развитието си и не преминава нататък. Точно като Мифти, която инатливо отказва да порасне и да поеме отговорност за живота си. Това животинче разнася героинята в една част от книгата в найлоново пликче, опитвайки се да го съхрани жив. Това е готин ключ, за съжаление недостатъчно развит. Изобщо книгата е пълна с хубави идеи, които остават просто разхвърляни сред лайната и повръщаното и се загубват в цялата тази клоака, което е доста жалко. Поне не мога да отрека, че изглежда достоверно написана – вярваш, че в главата на авторката е пълна каша, но пък подплатена със сериозно количество погълната от нея литература. Което ме накара да прочета малко за самата Хелене Хемеган – изглежда, че в някаква степен книгата е автобиографична. Живяла с разведената си майка до 13-годишна възраст, когато след смъртта ѝ отива в Берлин да посети баща си. Започва да пише, да води блог. Определено е креативен човек, който се спасява в творчество. Първоначално дебютния ѝ роман е определен като сензация, докато не получава обвинения в плагиатство от известния немски блогър, журналист и писател – Arien. Оказва се, че някои пасажи и фрази са били копирани. Явно след този скандал са се появили благодарностите в края на книгата, както и молбата, ако някой разпознае цитат на някого и авторските права не са уредени, да се свърже с издателството. Принципът на написване на книгата е новия модел, наречен интертекстуалност - нещо като литературен пачуърк, но с чужди парчета. Определено не е моят тип литература, но независимо от това, Хелене е супер креативна и продуктивна и може би това е достатъчно условие да видя нещо положително в книгата. Когато превърнеш трагедията в изкуство, със сигурност си по-силен, макар и объркан. Макар, че не знам дали тази обърканост не е кокетна поза, точно както и наркоманията ѝ.

„Аксолотъл, прегазен на пътя“ на Хелене Хегеман е на изд. Ентусиаст, преводът е на Жанина Драгостинова, а корицата на Иво Рафаилов. 

И.

„..Започнем ли да правим нещо за другите, все едно го правим за себе си, тогава се освобождаваме от затвора вътре в себе си.“

„Ужасният живот често се оказва най-голямото щастие.“

„Такъв е животът ми.

Има фина структура, тук-таме е оцветен и е със зависима от топлината плътност, неясен е, някакъв недобре уплътнен подводен съд, от който, искам бързо да се измъкна, но внезапно се гмуркам петстотин метра под морското равнище и се оказвам сред ято опасни хищни риби с огромни размери. Решавам оттук нататък да отстранявам всеки ясен момент чрез кетамин или чрез изречението „Петдесет уски сода, моля!“ Междинните светове са единствената ми връзка с реалността, щях да кажа с истината, ах, и то след дългогодишно вцепенение спрямо абсолютното улавяне на живота…“

„Окончателното падане на всички окови, това е то критерият за смърт.“

„Тина е личност, която носи палто от кожата на последните два екземпляра индонезийско гну. Прави го само и само за да може директно още при най-първи поглед да изглежда аморална, отскоро в очите на много хора чистият морал е нещо, с което трябва страстно да се борим.“

„Единствената грешка на човечеството е изнамирането на времето.“

„Майка ми се разревава, прегръщам я. Няма сълзи, има само жертви. Колкото по-малко е едно дете, толкова по-виновно е то. Колкото по-отговорно е детето спрямо социопатичната си родителка, толкова по-свободно може то да борави с юридическата си вина.“

"Установих колко освобождаващо на духа действа да не ти се налага никого повече да обичаш."

„…Аз пък съвсем скоро смело ще изстрелям някому петдесет куршума в областта на белите дробове, за да прекарам остатъка от живота си в затвора и най-накрая да престана да бъда част от обществото, в което човек не е задължен да прави нищо друго, освен да носи постоянната отговорност за добрия си външен вид.“

„…След това сутрин ти идваше с мен до морето. Всяка сутрин гледахме морето и това така много ни харесваше, защото то приличаше на нас, Алис. То беше отговорът на всичко. Морето бе ясно и разбираемо от само себе си. А морето си е море, докато се намира в движение. Всичко, за което си ме пита, и всичко, което ние видяхме и правихме , се разбираше от само себе си, то си беше произведение на изкуството, а произведението на изкуството бяхме ние.
Морето живее от вълните, а всяка отделна вълна по някое време се разбива просто защото иска да се движи напред. Продължавам да виждам лицето ти и как все се стреми да заеме определен израз. Разбиващите се вълни изгубват формата си и тъкмо чрез това стигат до истинския си израз. А сега, сега внезапно си се изправила през мен. И аз виждам лицето ти, но някак променено. А никак не мога да си представя, че ти действително съществуваш.“

„За да функционира една общност, е необходимо нещо повече от благосклонността на другия към теб. Благосклонността спрямо модела не е достатъчна за съществуването на самия модел.“

"Моето семейство и други животни", Джералд Даръл

Още, когато видях, че в списъка на дъщеря ми за книгите през лятото фигурира „Моето семейство и други животни“, реших да си припомня тази книга. Но още след първите няколко страници установих, че явно спомена, който имам е от друга, защото тази за мен беше абсолютно непозната. А бях убедена, че съм я чела. Толкова познато ми звучеше. От друга страна се радвам, че не я бях чела, защото така ѝ се насладих, както нямаше да го направя, яко е препрочитах. Това е първата книга от трилогията, посветена на о-в Корфу и невероятните случки с животни и хора на него. Нямам търпение да се сдобия и с другите две части, защото определено тази ми хареса много.
Един чудноват роман, написан с много чувство за хумор, който разказва за историята на семейството на Джерълд Даръл на о-в Корфу. Избягали от мрачната и дъждовна Англия, Джери, двамата му братя, сестра му и майка му водят един твърде необикновен живот на гръцкия остров. Всеки със своите лудости и интереси, крайно различни, понякога дори конфликтуващи, героите на този роман са интересни и най-вече съвсем нетипични. В основата на повечето странни ситуации в дома им са животните, които младият Джери, запален зоолог, мъкне в дома им. Скорпиони, водни змии, свраки, чайка, кучета, костенурки или гълъб, всички животни биват взимани и настанявани у дома, като пълноправни членове на семейството, без обаче истинските роднини да са съгласни. Джерълд Даръл описва всичките тези случки, като и другите, свързани с учителите, които майка му наема да компенсират липсата на училище или тези, свързани с братята и сестра му, както и местните хора.
Книгата се чете лесно, бързо и е достатъчно приятна, за да ти се прииска да живееш този донякъде безгрижен и вълнуващ живот. Чакам с нетърпение и В. да я прочете, за да видя какво е нейното мнение, дотогава няма да ѝ показвам какво съм написала.

Самият Джералд Даръл посвещава живота си на животните и на борбата по опазването на животинското многообразие на планетата. Той създава зоологическа градина, която в последствие преобразува в Джърсийски тръст за защита на дивите животни – изследователски и учебен център, който продължава да функционира и до днес. Работата му е забележителна - той оставя 35 романа и множество документални

филми, посветени на животните.

„Моето семейство и други животни“ на Джералд Даръл е на изд. Колибри, преводът е на Огняна Иванова, а корицата е дело на Стефан Касъров.

И.

Ето и малко цитати от книгата:

 „Докато за повечето хора ипохондрията е хоби, за Лугареция тя беше ежедневие. Когато пристигнахме, тя не се чувстваше добре със стомаха. Първите вести за състоянието на нейния стомах получавахме в седем часа сутринта, когато ни носеше чая. Минаваше от стая в стая с подносите и даваше на всеки подробен отчет за нощните пристъпи на вътрешностите си. Беше специалистка по изкуството на графичното описание: пъшкаше, задъхваше се, превиваше се от болки, тропаше с крака из стаите и ни представяше такава реалистична картина на страданието си, че скоро собствените стомаси ни заболяваха от съчувствие.“

„От известно време мама много ни завиждаше за плуването – както денем, така и нощем, но когато я викахме с нас, заявяваше, че е прекалено стара за подобни занимания. Обаче накрая, след като всички настойчиво я убеждавахме, мама отиде до града и се завърна във вилата, свенливо понесла тайнствен пакет. Отвори го и ни изненада, защото извади някаква необичайна безформена дреха от черна материя, покрита от горе до долу с безброй къдрици, плисета и басти.
- Е, как ви се струва? – попита мама.

Гледахме странната дреха и се чудехме за какво ли служи.

-         Какво е това? – попита най-накрая Лари.

-         Бански костюм, разбира се – отвърна мама. – А вие какво си мислехте?

-         Прилича на лошо одран кит – обади се Лари, като го заразглежда по-отблизо.“

„- Казват….- започна тя, - хората казват, че когато човек остарее като мене, тялото му се развива по-бавно. Но аз мисля, че това не е вярно. Имам теория, че не човек се развива по-бавно, а животът за него започва да се развива по-бавно. Разбираш ли ме? Един вид всичко става провлечено, а когато движението на нещата е забавено, забелязваш много повече. Само колко много неща виждаш! Необикновени неща, които се случват край тебе, без да си подозирал тогава за тях! Това е едно прекрасно преживяване, наистина прекрасно!“

„-…….Повечето хора смятат, че когато човек остарее, не вярва в нищо и не се учудва от нищо, и затова по-лесно възприема разни идеи. Глупости! Разумът на всички стари хора, които познавам, е бил затворен за възприятия, подобно на посивяла, наслоена стрида, още от младите им години.

И тя изпитателно ме погледна.

-         Може би намираш, че съм странна? Леко смахната, а? понеже ти разказвам за цветя, които разговарят?

Разубедих я бързо и без да лъжа. Казах й, че ми се струва повече от вероятно цветята да си говорят. Споменах, че прилепите издават лек писък, който аз чувам, но възрастните не го чуват, защото звукът е много пронизителен.

-         Точно така, точно така! – радостно възкликна тя. – Зависи от дължината на вълните. Всичко това го отдавам на този процес на забавяне. Друго, което човек не забелязва като млад е, че цветята са отделни личности. Различават се едно от друго като хората…..“

„С джентълменска почтеност, която ми беше трудно да оправдая, Кралевски уведоми мама, че се е занимавал с мене, доколкото може, но според него било дошло времето, когато трябва да замина за Англия или Швейцария, за да завърша образованието си. Отчаяно изтъквах доводи против тази идея - казах, че предпочитам да остана необразован – колко повече се учудва човек на света, когато е невеж!“

"Дневникът на Ане Франк"

Не знам откъде да започна. Дали от мястото, където свършва историята на малкото еврейско момиче – Ане? Два месеца преди освобождението на Холандия от Хитлеристка Германия! Или от момента, в който започва? Когато над безоблачното детство на едно дете се  надвисват буреносни облаци и то е принудено да оцелява, затворено в клетка, без да може да излиза навън! Като начало мога да кажа, че това е книга, която всеки трябва да прочете. Защото е едно от най-истинските неща, писани някога. Защото няма нормален човек, който да не почувства буца в гърлото си, докато чете дневника на Ане и в същото време осъзнава неизбежния финал на тази история. И в същото време е толкова изумително как едно момиче в изолация може да бъде толкова живо, оптимистично, вълнуващо се от много неща, изучаващо, обичащо.

Съвсем накратко историята на малкото германско момиче от еврейски произход е следната – Ане, заедно със сестра си и родителите си бяга от Германия в Нидерландия, където семейството започва живота си отново.  Баща ѝ, Ото Франк, открива и ръководи фирмата „Опекта“. Две години след като Германия окупира Нидерландия, майката на Ане и Марго – Едит, получава призовка от СС. Семейството вече е подготвило своето убежище, което се намира в сградата на ‚Опекта“, но се налага да се преместят в него по-рано от предвиденото.  И така заедно с още едно  приятелско семейство, те се скриват в „задната къща“ – пристройка, за която знаят много малко хора. По-късно към двете семейства се присъединява още един човек. Доверени служители и приятели на Ото Франк участват в укриването и снабдяването им с провизии.  За съжаление, осемте човека са предадени и убежището им е разкрито, след което са разпръснати по различни концлагери. Всички, с изключение на бащата на Ане умират. Когато Ото Франк се връща в задната къща, две от служителките му намират дневника на Ане и му го предават, а в последствие той го издава в книга. В момента убежището им е музей "Ане Франк". Самата Ане умира през март 1945 г. в концлагера Берген-Белсен, само два месеца преди освобождението на Нидерландия.

Малко повече от две години Ане Франк води своя дневник, докато живее в „задната къща“. Кити, както го нарича тя, става нейният „довереник“, съхраняващ всичките ѝ тайни, тревоги, копнежи и емоции. На Кити тя разказва за отношенията си с другите хора от скривалището, радостите и конфликтите между двете семейства, връзката със сестра си и най-вече влюбването си в Петер – синът на семейство Ван Пелс. Изключително зряла, а на места по  детски наивна и мила, Ане описва целия процес на преминаването си от момиче към девойка, с цялото осъзнаване на всичко, което се случва с нея. тя чете много, разсъждава много и разказва всичко това на Кити, като така прави нас, читателите ѝ, нейни своеобразни събеседници.

„Дневникът на Ане Франк“, първоначално издадена  под името „Задната къща“ е една от най-четените книги в света. Изумително е колко оптимизъм, надежда и вяра в силния човешки дух и същевременно колко болка, тъга и непоносимата мисъл, че едно човешки същества могат да причинят такова страдание на други човешки същества, само защото не са като тях, съдържа в себе си този дневник. Това е книга, която трябва да бъде изучавана в училище и която всеки човек трябва да прочете. История, която не бива да бъде забравяна.  Няма как човек да остане равнодушен,  след като се е докоснал до историята на малкото еврейско момиче от задната къща.

„Дневникът на Ане Франк“ е на изд. SkyPrint, а преводът е на Емилия Манолова и Храбър Будинов. Корицата не пише на кого е.

„Ще ти спестя нашите разговори по-нататък. Аз съм съвсем спокойна и не се поддавам на всички тези притеснения. Стигнала съм дотам, че вече не се вълнувам дали ще умра, или ще остана жива. И без мен светът ще си живее, а аз не мога да попреча на събитията.“

"Писма до изгубените души", Бриджит Кемерер

Майката на Джулиет Янг работи като фотограф и обикаля света, за да снима войните и бедствията заедно с асистента си. По време на пътешествията й дъщеря й й праща писма, в които разказва ежедневието си, също и обратното. Дори след смъртта й Джулиет продължава да оствавя писма на гроба й. Забравя целия си живот и започва само да скърби. Зарязва курса си по фотография и колкото й да се опита да се впише отново в училище, но не успява.

         Деклан Мърфи е побойника и типа момче, с което определено не искате да имате общо… или поне според хората, които не го познават. Двамата с най – добрият му приятел – Рев, имат причина да бъдат странните, да носят качулка и в най- голямата жега ( отнася се за Рев) – Деклан губи сестра си, баща му е в затвора, а майка му се омъжва за човек, който Деклан мрази много. Рев пък… ще разберете, ако прочетете книгата, защото в противен случай няма да ви е интересно докато сами отгръщате страниците.

 * * * * * *  * * * *  * * * *  * *  * * * * * *  * * * * * * * * * *

         Както обикновено Джулиет седи на гробището и пише неща от ежедневието към майка си. Обикновено писмата никога не са там след ден или два. Или са изхвърлени или бутнати от вятъра или някое животно. Този път обаче на писмото й има отговор: „Аз също“. Джулиет побеснява – кой си позволява да наруши личното й пространство. В бесен отговор тя описва всичко, което мисли за този човек, позволил си да влезе в нещо лично между нея и майка й. след ден, два на камъка седи ново анонимно писмо. Джулиет започва да променя мнението си и без да разбира до кого пише започва да си разказва живота и всички лични неща.

         Деклан е на поправителен труд след катастрофата. И то на гробище. Без да осъзнава, той отговаря на едно тайнствено писмо: „Аз също“. Ни най-малко не очаква притежателя му така да се ядоса. Но  след седмица писане разбира, че това е обикновена постъпка.

         И така Деклан и Джулиет си пишат без да разбират кои са. Преждевременно те си имат собствени истории, но всичко, което им се случва го казват на другия.

         Иска ми се много да разкажа всичко: ОТ- ДО. Но какъв ще е смисълът после да я четете, знаейки всичко?

ПС: Уникална е! Най-интересната книга, която съм чела! ( втората ми любима, първата е "Агнес Сесилия, една тайнствена история"

В., 11 год.

"Писма до изгубените души"  на Бриджит Кемерер е на изд. "Егмонт", преводът е на Анелия Янева, а корицата не пише на кого е.

"бебето", Мари Дарийосек

„Бебето“ е разголващата история на една жена, която е разкъсана между желанието да бъде независима интелектуалка и любяща майка.

Има едни определени среди в обществото, които твърде много демонизират майчинството с всичките, съпътстващи го отклонения, и за повечето жени от тези среди да бъдеш майка е равносилно на понижаване в статут на обикновена жена. А те са много над тези твърде банални, нищо не носещи по отношение на личното развитие, дейности. И, когато на част от тези жени им се случи да станат майки, те започват да се чувстват неудобно от емоциите, които съвсем естествено, изпитват. Признавам си, че толкова не мога да ги разбера, колкото и онези, които държат да са интелектуалки и отричат материалния свят, бидейки уж небрежни, защото, видите ли, всяка суета им е чужда. Според мен всички те са сноби и дълбоко в себе си се разкъсват от вътрешните си противоречия. За авторката е толкова несвойствено да има дете, че дори отказва да идентифицира пред света любовта си към рожбата, наричайки я с безличното „бебето“. Само толкова. И то с малка буква. Да е съвсем ясно колко сме дистанцирани, да не си помисли някой, че се умиляваме от това нахлуло в интелектуалния ни свят същество. В същото време, обаче, тя все пак се умилява, страда заедно с него, преживява всяка трудност. При това не само е една много добре грижеща се за детето си майка, но всъщност може да се каже, че в известен смисъл го издига в култ. Което на пръв поглед звучи като пълно противоречие, но истината е, че за човек, довчера отричал смисъла на това да се възпроизведеш, е напълно нормално да балансира между тези две крайности. И не само, че балансира, ами всъщност тези две крайности някак се допълват и съставят цялостната личност на много съвременни майки. Това, че отказват да се принизят до статут на обикновена раждаща жена, в същност не ги прави лошо изпълняващи тази си роля. Забелязала съм, че именно онези майки, който успяват да се откъснат емоционално поне за малко от децата си, са много по-пълноценни в моментите, в които са с тях. Точно това е в основата на този дневник за бебето.
Макар че, да си призная, в началото Мари Дрийосек леко ме напрегна с претенциозния си изказ, мога да кажа, че по някакъв особен начин я почувствах близка. И все пак тази книга няма как да ми стане любима. Твърде много хладна ми се стори. Но пък има много точна корица. Смръщеното бебе, нахлуло в живота на майка си, което заема долния ляв ъгъл. Но в същото време приковава погледа ти и е много повече от малкото необяснимо чудо в света на големите и сериозни хора.

„Бебето“ на Мари Дарийосек е на изд. Колибри, в превод на Силвия Вагенщайн, а корицата е на Стефан Касъров.

"И дъхът стана въздух", Пол Каланити

Посвещавам този текст на свекър ми, Иван, и Ани, които загубиха битката с рака. И пожелавам на всички, които водят тази борба, сила, мъдрост и вяра!

Денят е слънчев и топъл. Първият след поредицата студени, мрачни и дъждовни дни. Пътуваме с колата извън София и всичко щеше да бъде идилично, ако не отивахме да изпратим една приятелка в последния ѝ земен път. Тя си отиде от рак. Онази трибуквена дума, описваща състоянието, при което организмът се изяжда отвътре. Не случайно денят е слънчев. Човекът, когото изпращаме също беше такъв. Докато пътуваме в колата, аз дочитам последните няколко страници от изповедта на Пол Каланити. И усещам как цялото ми тяло настръхва, как мънички мравчици ме полазват и ми става студено, въпреки слънцето. Поемам си дъх, изчаквам малко и продължавам. Финалните страници са на жена му. Защото Пол вече го няма, когато се издава историята му.
Тази книга я имам много отдавна. Но все нещо ме спираше да посегна към нея. Не нещо, а страх. Когато чета роман, усещането, че това, за което се разказва е фикция на автора, че не е истина, ми действа успокоително, колкото и въздействащо да е написан романа. Но, когато зная, че авторът описва своите последни моменти на тази земя и пътя, през който минава с тежката диагноза, се чувствам съвсем различно. Сякаш ме допускат в най-личните кътчета на едно семейство.

Толкова много и различни мисли ми остави това, което прочетох, че и аз не зная откъде да започна. Клиширано, но много вярно ще е да кажа, че ме остави без дъх и почувствах ефирността на човешкия живот. Макар и да знаех, че Пол Каланити умира, се надявах лечението му да дава резултат и той да описва пътя си през рака поне 5 години след поставянето на диагнозата. Задавах си въпросът дали стресът от работата му като неврохирург (професия, за която не знаех почти нищо) не е допринесъл за болестта. Или пък стремежът му да разбере смъртта, да я познае на едно метафизично ниво, защото не са му достатъчни философията и физиологията, с които се сблъсква?  Дали е намерил отговор някъде между лекарската престилка и болничния халат? Или, когато дава живот и гледа как расте дъщеря му? Или в очите на най-близките си хора, които са до него до последния му дъх? Дали успява човек да се подготви действително за смъртта, когато знае, че му остава съвсем малко време живот?

И в същото време за пореден път разбрах в колко погрешна посока сме тръгнали в отношението си към медицината и пациента в България. Мисля, че не просто никога няма да достигнем онази емпатия, която е необходима за лечението на хората, но даже вървим по паралелен път. Освен, ако спешно не променим нещо.
Отношението към пациента, което се описва в цялата книга е нещо, за което много бързо би трябвало да помислим. Много преди супер съвременните и технологични машини. Защото то е в основата на спокойното лечение, приемането на диагнозата и достойния край. Не третирането ти като парче месо, което трябва да бъде оправено, а като личност, която има право да живее пълноценно, независимо колко дълго ще е това. Не знам дали има семейство, което да не се е докоснало до рака. Но за първи път в книгата на Пол Каланити прочетох  за личен онколог, който не просто се грижи за това каква терапия да назначи на пациента, а разговаря с него за това какви са мечтите му, какво иска да прави с останалата част от живота си, как да приеме болестта и как да живее  с нея.

Началото на книгата е посветено на пътя, който извървява Пол Каланити като лекар. Разказва от първо лице за усещането да работи по 10-12 часа без почивка, за дългите операции, за справянето със загубата на пациент, но и за радостта от това да помогне в спасяването на човешки живот, мечтите да развие научна дейност в областта на неврохирургията, плановете за себе си.
Докато идва тежката диагноза и на него му се налага да преосмисли всички идеи, живота, ценностите си. Да пренареди картинката в пъзела, така че да пасне на новото му състояние. Да вземе тежкото решение да стане баща, съзнавайки, че детето му ще расте без него, а на жена му ще ѝ се налага да се справя без мъжа, когото обича.
Бележките под линия на преводача са един изключително ценен бонус за хора, като мен, които познават медицинската терминология само от обща култура, което е крайно недостатъчно в случая.

Много ми харесва корицата, защото оставя усещането за ефимерност и в същото време за лекота. Ние всички се возим на балон от глухарче, от което непрекъснато се откъсват тичинки и нашето съществуване тук е крехко и ненадеждно.  Но в същото време ми създава чувство за спокойствие.

„И дъхът стана въздух“ на Пол Каланити е на изд.Сиела, преводът е на Паулина Мичева, а художник на корицата е Фиделия Косева.

И.

И малко цитати от книгата, като за мен лично един от най-силните моменти е финалът на Пол Каланити, но няма да го публикувам, за да можете да го прочетете сами.

„Занимавах се с медицина, за да опозная тайните на смъртта, нейните емпирични и биологични проявления, едновременно дълбоко лични и безгранично универсални.“

„Не разпитвах за подробностите. Вече знаех прекалено много.

В този момент си спомних всички случи, в които не бях успял да проявя достатъчно емпатия към пациентите, всички онези пъти, когато не бях обърнал нужното внимание на притесненията им, когато бях пренебрегнал болките им заради  други неотложни задачи. Хората, на чиито страдания бях станал свидетел, бях ги забелязал, след което старателно ги бях превърнал в диагнози в съзнанието, без да успея да отделя един от друг тези конкретни случаи. Всички тези пациенти сякаш се завърнаха при мен: жадуващи отмъщение, гневни, непреклонни.“

„Техническото майсторство не е достатъчно. Като резидент основната ми цел не би трябвало да е просто да спасявам животи – всеки все някога умира – а и да поведа болните и близките им по пътеката към опознаването на смъртта или заболяването.“

„Ако в младостта си бях по-религиозен, сигурно щях да стана пастор, защото ми се струваше, че той върши именно това, което правя и аз като лекар по отношение на близките на пациентите.“

„Странното нещо за времето в операционната е, че независимо с какво темпо работиш, нямаш усещането за отлитащите часове. Ако скуката, според определението на Хайдегер, е осъзнаването за хода на времето, то хирургията определено не може да бъде наречена „скучна“; даже е точно обратното: заради интензивното фокусиране в работата ти се струва, че стрелките на часовника водят свой собствен живот. Два часа могат да изглеждат като една минута.“

„Неврохирургията изисква отдаденост на личното ти усъвършенстване и към личността на друг човек. За да вземеш решение за провеждане на операцията, трябва да оцениш собствените си способности и да разбереш същността на пациента и какво е важно за него.“

„Невъзможно е да се постигне съвършенство, но можеш да продължиш напред, непрестанно да вървиш по права линия към него.“

„Една глава от живота ми бе приключила; всъщност може би това бе краят на цялата книга. Вместо да бъда пастирът, насочващ другите към предстоящия им преход, аз се чувствах като овцата, изгубена и объркана. Тежкото заболяване не просто променя живота, то го разтърсва из основи. Не получих никакво просветление, нямаше лъч светлина, който да озари Това, Което Е Действително Важно; не, пътят пред мен бе бомбардиран. Сега трябваше да се опитам да се ориентирам сред отломките.“

„Започнах да осъзнавам, че този близък контакт със собствената ми тленност промени едновременно всичко и нищо. Преди да ми открият рака, разбирах, че все някога ще умра, но не знаех кога. След поставянето на диагнозата също разбирах, че ще умра, но отново не знаех кога. Просто го осъзнавах по-ясно. Проблемът изобщо не бе от научно естество. Осъзнаването на факта, че наистина сме смъртни, вдъхва страх. Но няма друг начин да се живее.“

„Прекаленото задълбаване в статистиката е все едно да се опитваш да утолиш жажадата си със солена вода. За съжаление, все още не съществува лекарство срещу страха от смъртта.“

„Разкъсвах се между ролите си на лекар и пациент, а в търсене на отговори или се задълбавах в науката, или се насочвах към литературата. Пред лицето на смъртта исках да преосмисля и преоткрия стария си живот или пък – защо не? – да си създам нов.“

„Като лекар бях автор, творец на различни дейности; като пациент представлявах просто обект на нечии други действия.“

„Пред лицето на смъртта се налага да се вземат много решения бързо и категорично.“

„Ако изграждането на здрави човешки отношения е крайъгълен камък, придаващ смисъл на живота, според нас присъствието на дете в тези отношения добавя ново измерение в този смисъл.“

„Дали в такъв случай подобно тежко заболяване не е най-съвършеният дар за млад човек, стремящ се да разбере смъртта?“

„Тази сутрин взех твърдото решение: щях да положа усилия и да се върна към хирургията. Защо? Защото можех да го направя. Защото това бях аз. Защото трябваше да се науча да живея по друг начин, да почна да възприемам смъртта като натрапник, който ще ме следва неотлъчно; да, щях да умра, но докато настъпеше сетният ми час, щях да продължа да живея.“

„Има нещо коварно при всяка сериозна болест, и то е, че докато тя се развива, жизнените ти приоритети постоянно се променят.“

„…Но макар да не знаех какво искам, бях научил нещо – нещо, което не бях открил  у Хипократ, Маймонид или Ослър: задачата на лекаря не е да спаси задължително пациента от смъртта или да го върне към предишния му живот. Не, тя е да приеме под крилото си болния и неговите близки, когато животът им се разпада, и да работи с тях, докато те се изправят отново на крака и открият какво осмисля живота им.“

„Никой не е вечен. Подозирам, че не съм единственият, който е стигнал до това „минало предварително“ състояние. Повечето амбиции на хората или биват постигани, или изоставяни; и в двата случая принадлежат на миналото. Бъдещето представлява не стълба към житейските цели, а равен път към безкрайното настояще. „