"Цветът на магията", Тери Пратчет

Започвам по-систематизирано препрочитане на поредиците на Тери Пратчет. Преди четях книгите по реда на тяхното излизане на български. Но сега реших да ги подхвана по теми, доколкото това е възможно. Защото самият Тери Пратчет ги е писал разбъркано, а и някои книги обхващат две или три поредици.

Първо искам да започна с това, че Тери Пратчет е един от любимите ми автори. Абсолютен енциклопедист с невероятна фантазия, изключително чувство за хумор и добре структурирани книги. Другата причина, заради която обичам да го чета е, че във всяка една от историите му има скрит смисъл, подтекст или текст между редовете, сатира на част от историята, философията, митологията, политиката, съвременното общество или нещо друго.  Знам, че хората, които са попадали на негова книга, се разделят на две напълно изключващи се групи – или го обожават, или изобщо не го разбират и съответно - не го харесват. Нямам обяснение на този феномен. Още повече, че и в двете групи има и много умни хора.

„Цветът на магията“ е първата книга от поредицата за Света на диска, която чета за втори път, но със сигурност няма да е за последен. Историята среща най-неудачния магьосник, Ринсуинд, напуснал Невидимия Университет след една злощастна случка, владеещ само една-единствена магия и наивния турист Двуцветко, след когото се движи предания Сандък, направен от магическото крушово дърво, запращайки ги в почти невъзможни приключения към Ръба на Диска.  Междувременно за първи път се появява и култовия образ на Смърт, който не само е в мъжки род, но говори с главни букви и с когото можеш да си побъбриш преди да потънеш в неговите владения.
Като стана въпрос за Смърт, Тери Пратчет прави една препратка към известната арабска приказка, в случая разказана от У.Съмърсет Моъм в „Среща в Самара“, в която един търговец праща своя слуга на пазара в Багдад, а той там вижда смъртта, която му се заканва. Той взима коня на господаря си и избягва в Самара, за да се скрие от нея, където тя го чака. Така и в „Цветът на магията“ Смърт е изненадан да види Ринсуинд в Анкх-Морпорк, при положение, че очаква да го види по-късно на 500 мили разстояние. Изобщо в цялата книга двамата се гонят непрекъснато и това може би е един от малкото случаи, в които някои се измъква от Смърт.
Може би една от причините е и в съдбата на героите, която е в ръцете на Боговете. Те играят на зарове и се надлъгват един друг, което е намек за сляпата вяра в крайно религиозния живот. Този хазарт се променя с неочакваните обрати в действията на персонажите, но създава усещането за абсолютна предначертаност.

Както вече стана въпрос, във всичките книги на Тери Пратчет има сарказъм и символика. Шегите в тях не са просто израз на брилянтното чувство за хумор на автора, а ироничен паралел на нещо от нашия свят. Този роман се появява като сатира на жанра фентъзи от 90те години. Самият Пратчет казва пред BBC, че книгата е „написана в знак на протест“ към жанр, който обича, но съдържа „твърде много тъмни лордове, твърде много липса на мисъл“.  За съжаление, аз лично не съм запозната  с творчеството на авторите, които той пародира и не успявам да хвана част от хумора, но мисля да обърна внимание на някои други интересни неща в книгата.  
Както е известно, повечето фентъзи романи разполагат с карта на света, който е измислил автора. От една страна това се прави, за да могат по-лесно читателите да следят действието, а от друга тази допълнителна подробност създава усещането за достоверност.  В оригиналната книга „Цветът на магията“ в приложението за карти има празно място с думите „Няма карти. Не можете да картографирате чувството за хумор.“ Някои изследователи на творчеството на Пратчет смятат, че това е ирония на  клишето да се правят карти на фантастичния свят.

Разбира се, важен момент в книгата е магията. Според Пратчет това е трудноусвоимо и в крайна сметка често непрактично умение, което не може да помогне. Има един чудесен пример – магията за това как може да докара девици в стаята си е толкова сложна, че след години учене накрая магьосникът може да я приложи, но изобщо не помни за какво.  Магията в случая е символ на науката и технологията, които управляваме в нашия свят.  Паралелът е ясен – понякога дадена технология изисква толкова много ресурс, че той накрая не оправдава резултата.  Ринсуинд е пълното олицетворение на отказа от магия – абсолютен неудачник що се отнася до всичко магично, но с много остър ум, що се отнася до всичко практично.  Интересното е, че Ринсуинд се отказва от магията, мечтаейки за вселена, управлявана от логиката и хармонията на числата“, а на практика това е точно нашата вселена. Или поне такава, каквато ние я виждаме, защото много често вървим против природата на нещата, опитвайки се и често успявайки да надскочим нейните граници с мощните си изобретения. В нашия свят науката и технологиите са нашата магия. Но, както и в случая с девиците, така и при нас, едно избретение може накрая съвсем да промени своя смисъл. Пример за това е айнщайновия атом и изобретяването на атомната бомба. Ето как понякога предимствата и недостатъците стават зловещо сходни. Друг пример за това е интернет, който помага за бързото намиране на информация, но и създава зависимост. И в двата случая резултатът е един и същ : и магията, и науката са вид инструменти, които могат да направят живота по-лесен, но не решават всички проблеми.

Друга интересна идея, която върви във всички истории от Света на Диска е тази за плоския свят, който се държи от четирите слона, които то своя страна са върху гърба на Великата А‘Туин – костенурката с мозък по-голям от град, която върви в неизвестна посока,  мисли само за Тежестта и е с неустановен от учените пол. Тази история е връзката с митологиите, като се смята, че е най-близко до индуската митология. Някои свързват тази идея с индийския епос „Рамяна“.  Дискът е населен със страшно много митологични символи. За любителите на митологията, във всичките книги на Тери Пратчет има изобилие от материал за съпоставка.

Най-якото е, че книгата е пълна с невероятни примери за безкрайното човешко въображение – драконите, които се появяват само, ако си ги представиш, растенията, които поради техния специфичен четириизмерен обрат на гените, могат да бъдат посадени тази година, за да поникнат миналата, умния сандък от крушово дърво, който е предан на стопанина си, следва го навсякъде и става кръвожаден звяр, ако някой иска да му направи нещо.  Това е цял един свят, който хем се базира на паралел с нашия, хем няма нищо общо.
В допълнение към богатата фантастична образност е тънката сатира – героите в романа поразително приличат на хората, населяващи нашия свят, но са силно преекспонирани. Златото и в Анкх-Морпорк е на висока почит, а това, което хората са склонни да направят, за да го притежават е доста крайно. Ринсуинд нарича това „магическо поле“, което предполага, че златото има способността да променя света и хората около него, без да се съобразява с всички законосъобразни процеси. И тук сатирата изцяло е обърната към икономиката, като това е един тънък начин да се замислим доколко глупаво е да подчиняваме целия си живот само на парите.

И сега стигаме до най-важното – заглавието на книгата. Цветът на магията е октарин, цветът на Краля, осмият свят на светлинния спектър в Света на Диска. Това е един жив цвят, който е пигментът на въображението, защото където и да се появи, това е знак, че материята се подчинява на въображението. Всъщност това е самото омагьосване. Но за Ринсуинд е нещо средно между зелено и лилаво. Това, което е основно за октарина е, че той изисква въображение, което е в самата основа на понятието за фантазия и придава физическа форма на света. Въображението е важна част от състава на света по начин, по който светлината е важна част от състава на нашия свят.

Много симпатична пародия на туризма и поведението на туристите е Двуцветко с вечновисящия на врата му фотоапарат, с дяволчето вътре, което рисува образа, който трябва да запечати. Друга хубава шега е опита да се направи застраховка в магичния свят.  
Едва ли съм успяла да засегна всички теми, които пародира Тери Пратчет, но най-интересното е, че през цялото време той „звучи“ така, сякаш ти го разказва на халба бира в някой бар, без абсолютно никаква претенция и точно това го прави изключителен. Защото в същото време е толкова многопластов.

„Цветът на магията“ на Тери Пратчет е на изд. Вузев, в превод на Мирела Христова, а художник на корицата е Джош Кирби, който работи с по всичките книги от света на Диска.
И.

„Ринсуинд превключи на Високо Борогравински, после на Вангълмент, на Сумтри и даже на Черен Оруугу – езикът, който няма съществителни имена и има само едно прилагателно, и то неприлично. Всичките бяха посрещнати с учтиво неразбиране. В изблик на отчаяние той опита езически Троб и на лицето на дребничкия мъж цъфна усмивка.
- Най-сетне! – извика той. - Боже мили! Това е забележително! (Макар че на езика на Троб последната дума всъщност звучеше така: „Нещо, което може да се случи само веднъж за времето, когато може да се използва кану, издълбано старателно с брадва и огън от най-високото диамантово дърво, което расте в прочутите диамантови гори по ниските склонове на Планината Ауаяуа, обител на боговете на огъна, или поне така се говори“)“

„….Но, честно казано, няма много полза от магиите. – Той въздъхна. – За да научиш наизуст даже и най-простата, ти трябват три месеца, а след това – само веднъж да я кажеш и – пуф!- няма я. Виждаш ли колко е глупаво цялото това магьосничество. Цели двайсет години учиш магията, която довежда голи девици в стаята ти, а накрая си така упоен от живачни пари и толкова си ослепял от четене на стари магьоснически книги, че въобще не можеш да си спомниш какво следва после.“

„Светът на диска предлага далече по-внушителни гледки от тези, които могат да се открият във вселени, създадени от Творци с по-бедно въображение и с повече склонност към механичната работа.“

"Ринсуинд млъкна. Точно срещу него, в края на коридора стоеше Хран Варварина и стискаше в юмрука си - бут огромна черна сабя.

- Ти? - неуверено попита Хран.

- Аха. Да - отвърна Ринсуинд. - Хран, нали? Отдавна не сме се виждали. Какво те води насам?

Хран посочи Багажа.

- Това - каза той. Това количество разговор изглежда бе изтощило Хран. После той добави с тон, който съчетаваше едновременно изявление,претенция, заплаха и ултиматум.

- Мое."

"Той можеше даже - за разлика от повечето герои, които познаваше Ринсуинд - да изговори дума, съставена от повече от две срички, е, ако разбира се, му се дадеше достатъчно време и му се помогнеше малко."