„Вътрешната ми игра, когато работя“, Тимъти Галуей

 От всичките книги, които съм чела за личностно развитие или такива, които помагат в бизнеса, тази ми беше най-интересна. Като начало, мога да кажа, че когато в името фигурира думата „игра“, на мен ми светва една цветна лампичка в главата, която задейства вниманието ми, защото аз така или иначе приемам работата и живота си донякъде като игра. С което не ги омаловажавам, а от една страна не се приемам твърде сериозно и от друга – вниквам в нещата по метода на детската игра – изцяло и отдадено. 

За Тимъти Галауей е нормално да сложи такава асоциация в метода си, защото той е известен преди всичко с това, че е бил успешен треньор по тенис. Развива собствена система на трениране, с помощта на която постига завидни резултати със спортистите, след което вече преминава в света на корпоративния бизнес, на които разкрива откритията си и става известен като „баща на коучинга“, прилагайки системата не само върху отделни служители както е в тениса с индивидуалния подход, а и върху цели екипи.
Ето какво стои в основата на неговия метод, станал популярен като „Вътрешната игра“: във всеки от нас има един вътрешен диалог, който е основната пречка да не се справяме. Този вътрешен диалог се води от ‚Аз 1“ и „Аз 2“, като „Аз 1“ е гласът, който дава командите и оценките, той е нашата вътрешна критика, а „Аз 2“ е нашата същност. Аз 1 е онова гласче във всеки един от нас, което ни казва предварително, че ще се провалим и няма да успеем а после ни съобщава, че не сме успели. И същността на метода на Тимъти Галуей се състои в това да заглушим точно този негативен вътрешен глас. Разбира се, това никак не е лесно, защото този глас е формиран след дълги години усилия и работа в посока да му се даде думата – от родители, учители, общество, познати и приятели, които добронамерено, но безжалостно ни „съветват“ и той много успешно ни саботира. Аз 2, от друга страна, е самата ни същност, това е вродената ни способност да се учим и развиваме, „Азът, на който всички се радваме като малки деца.“, както казва Тимъти Галуей.
Оттук насетне следва една много интересна история за въвеждането на системата в света на бизнеса и умението на метода да открива вътрешната мотивация на човек да се развива, да дава най-доброто, на което е способен и съответно да постига невероятни резултати. Едно от основните неща, върху които дава пример как да работим е развиването на фокуса, баланса между изпълнението на дадена задача и удовлетворението, както и управлението на времето. При това още по-хубавото е, че всичко е подплатено с реални примери.
Друг полезен момент в тази книга е предговора. Обикновено предговорите са ми леко скучни, особено, ако прекалено много анализират съдържанието на текста, макар че винаги ги чета. Този, обаче, не само е интересен, а за първи път си вадя записки и от него, освен от самата книга. Предговорът е на Питър Блок.
Изобщо, ако има книга, която напоследък препоръчам на всеки, който се интересува от такъв тип литература, то това е тази.
„Вътрешната ми игра, когато работя“ на Тимъти Галуей е на изд. LIBERA, преводът е на Мартин Иванов, а корицата на Анна Симеонова.
И.

„След презентацията за коучинг с Вътрешната игра, Тим се съгласи да ръководи ежегодния тенис турнир – традиция на всяка търговска конференция. В края на краищата, победителите обичат турнирите, а тук имаха на разположение и известен автор и треньор по тенис, който да бъде патрон на събитието. За Тим обаче не беше достатъчно да изпълнява само почетна роля. Той смяташе, че тенис турнирът може да осигури безценна възможност за учене за всеки участник, като им зададе въпроса: В каква игра играете всъщност?
Тим предложи победителите във всеки мач да отпадат от турнира, а играчът, който загуби, да премине към следващия кръг. Помислете за това: губещият е възнаграден за загубата, а победителят е изпратен в съблекалнята. Ако това е правилото, какъв е смисълът да играете, щом отпадате след като „спечелите“? Е, това беше идеята. Всеки играч трябваше да се изправи пред въпроса защо играе играта. Обичайният отговор, особено сред търговците е, че те играят, за да спечелят. Отговорът на Тим беше, че има по-добра игра и тя е да играеш, за да се учиш и за да изявиш собствения си потенциал, И противно на очакванията, ако направите това, всъщност ще получите по-добри резултати.“
Предговор от Питър Блок

„Необходимо е убеждението, че ученето и изпълнението са едно и също. Отличните изпълнители са хора, които просто се учат по-бързо. Ние се учим по-бързо, когато обръщаме внимание и виждаме света такъв, какъвто наистина е, а не такъв, какъвто би трябвало да бъде.“
Питър Блок

 

„Изкривяването в представата за себе си предизвиква изкривяване във възприятието, което води до изкривена реакция, която потвърждава първоначално изкривената представа за себе си.“

 

„…първият принцип към по-добрия начин за промяна се корени в признаването и приемането на нещата такива, каквито са, без излишни оценки и осъждане. Парадоксално е, че съзнателното приемане на себе си и на действията си такива, каквито са, освобождава какви стимула, така и способността за спонтанна промяна.“

 

„Да осъзнаем, че основната отговорност за ученето лежи изцяло върху плещите на човека, който се учи, е до голяма степен в противоречие с начина, по който ние сме учени и обучавани. Но този принцип на доверие в себе си е фундаментален в намирането на по-добър начин за промяна.“

 

„Осъзнатостта и доверието не могат да проработят самостоятелно, ако няма желан резултат за постигане.“

 

„…ученето се случва в самия ученик. Той прави избора, който в крайна сметка контролира дали научаването се случва или не.“

 

„Има една стара поговорка: „Когато настоявате, аз се съпротивлявам.“ Естествено е, човекът да се противопоставя на посегателства върху неговите граници и когато съпротивата не се изрази директно, тя ще се прояви косвено. При всички случаи съпротивата е пагубна за желания резултат.“

 

„Промяната може да бъде приятна и забавна. Никой няма нужда да се чувства манипулиран или оценяван.“

„Как да бъдеш чужденец. Как да бъдеш упадъчен“, Джордж Майкс

 За първи път чух за тази книжка, когато баща ми ми даде на английски преснимано копие на оригиналното издание по времето, когато учех този език. Много се смях. Затова, когато „Колибри“ издадоха преди години преведената книга на български, веднага си я купих. И не само я изчетох на един дъх, ами си я попреглеждах много пъти, защото ми стана едно от любимите разтоварващи четива. За съжаление, в годините и пренасянията от място на място взех, че я изгубих. Но никога не я забравих. Дори съм я споменавала тук. 

Затова, когато видях, че от „Колибри“ я преиздават, бях много доволна. Не съм има писала, но все едно бяха прочели желанието ми. И, за да върна жеста на баща ми, тази я взех за него. 
Джордж Майкс е всъщност унгарец, който живее дълги години на острова и има английско гражданство, английско име и английско чувство за хумор. Всъщност и в това, и в предното издание, книгите са две, с разлика от 31 години помежду им.
В „Как да бъдеш чужденец“ Джордж Майкс прави хумористична дисекция на народопсихологията на англичаните, а в „Как да бъдеш упадъчен“ прави сравнение с нравите отпреди тридесет години, когато е писана първата книга. Най-забавно и преди години, и сега за мен беше пък да правя сравнение с нравите у нас. Оказа се, че макар и да звучи твърде нахално, имаме много общо с поданиците на кралицата. Например в частта с номерирането  и озаглавяването на улиците и сградите. Или по-просто казано – как се планира град. Или в тази за игрите на шофьорите на автобуси. Нашите определено още си играят на тях. Както и описанието на таксиметровите шофьори – напълно може да се съотнесе с нашите. Много позната ми звучи и частта с отношението на съвременния британец към английския – все едно е писано за нас в днешно време. Всъщност, като се замисля, до тук се изчерпват сходствата, останалото са само различия. И, слава богу, защото има някои неща, които не ми се мисли, ако бяха еднакви, какво щяхме да правим. Например душата, омаловажаването и секса. Три много важни, особено за славяните, теми. Е, щеше да е добре да сме „груби“ като англичаните, но какво да се прави – страстта при нас е навсякъде – както в любовните отношения, така и в междучовешките.
В духа на Брекзит е особено забавно да чета книгата на Джордж Майкс. Тя обяснява доста неща покрай решенията на британците в последните години. И спокойно може да бъде наръчник за опознаване на англичаните. Особено, като се има предвид, че е писана от чужденец, пък било то и мислещ за себе си като за британец. Определено я препоръчвам, защото е забавна, сакрастична, без да е злобна и много приятна за четене.

„Как да бъдеш чуждендец. Как да бъдеш упадачен“ на Джордж Майкс е на изд. Колибри, в превод на Жечка Георгиева, а корицата, както и оригиналните илюстрации и на двете издания са на Никълас Бентли.

И.

 

Ето и малко цитати от книгата, макар че извадени от контекста, те не са толкова смешни:

„Голяма част от континенталното население гледа на живота като на игра; англичаните гледат на крикета като на игра.“

 

„…2. Не се включвайте към никаква партия, защото това би било „груповщина“. Каквото и да целят разните му там партии, къде-къде по-интересно е да критикуваш всички, отколкото да си част от стадото.“ /по това определено си приличаме с англичаните, особено в частта с критиката/

 

„…Започнете да вярвате, че целта на живота е да си прекарваш приятно времето, да посещаваш приятни места и да се запознаваш с приятни хора.“

 

„В добрите стари времена мъж без пари не е бил смятан за джентълмен. В епохата на просветения Мейфеър това се е променило. Джентълменът може или да има пари, или да крънка от приятелите си, така че определението за джентълмен е човек, който, колкото и да е беден, пак отказва да свърши някаква полезна работа.“

 

„Средновековните воини са носели стоманени нагръдници и наколенници не за самозащита, а за да поддържат бойния си дух. Свещениците през същото това Средновековие са измъчвали телата си с ризи, сплетени от конски косми. Индийските йоги си вземат следобедна дрямка върху килим от гвоздеи, за да поддържат добра спортна форма. Англичаните си планират градовете по такъв начин, че те да им заместят успешно всички неудобства, причинявани от нагръдници, ризи от конски косми и пирони.“

 

„Англичаните, както постоянно твърди цял свят и най-вече самите англичани, са народът с най-изостреното чувство за справедливост. След Втората световна война заявяват: „Да бъдем справедливи. Векове наред бяхме водещият народ в света. Ето че за пореден път така добре се проявихме. Нека сега предоставим възможност на останалите. Да се отдадем на упадък.
Ала не е толкова лесно да упадаш, както може би си мислят непосветените. След векове на възход другите народи просто отказват да повярват, че си толкова посредствен, колкото всъщност си, и че не даваш пет пари. Затова те упорито продължават да мислят, че си процъфтяващ, надежден и богат, колкото и да си вече пропаднал, ненадежден и беден. Упадането изисква обединените усилия на цял народ – не просто на една класа, прослойка или само на политиците. Нужен е всеотдайният напън на богати и бедни, на стари и млади, на интелектуалци и неграмотни, на служители и черноработници, на редови чиновници и управители. Това е трудоемка, почти херкулесова задача, ала англичаните пред нищо няма да се спрат, щом са си го наумили. Те изиграха съществена роля в разгрома на хитлеристка Германия; в сравнение с това разгромът на демократична Великобритания е детска игра.“

 

„Англия е все същото класово общество. В мига, в който някой отвори уста, вече знаем в кое училище не е получил нужното образование.“

 

„…“Говори английски твърде правилно, трябва да е мръсен чужденец“ е бележка, която често може да се чуе. Тя е освен всичко и справедлива, защото докато светът се труди да изучи английския език, англичаните полагат неимоверни усилия да го забравят. Ако искате да звучите като истински англичанин, никога не използвайте повече от осемстотин думи, при това половината  - неправилно. От повечето англичани ще чуете, че езикът им нямал никаква граматика, което е иносказание – всъщност те не владеят никаква граматика.“

 

„…..Но никой не се заселваше тук, ако не беше принуден. А днес тук струят съчужденци от щастливи и процъфтяващи страни: немци, американци, шведи, араби и много други. Англичаните са бедни, дори частично доведени до просешка тояга, но благовъзпитани, добронравни, толерантни и цивилизовани. Тяхната елегантна упадъчност е магнитът, привличащ другоземците. А пък англичаните напускат масово страната си. Това напускане се нарича изтичане на мозъци и включва съществен брой съвършено безмозъчни индивиди.“

 

„В други страни демонстрациите са бурни и необуздани, с палки и масови арести. В миналото и тук са се наблюдавали подобни сцени. А днес, ако умираш от скука, организираш демонстрация. Поводът може да е братското посещение на гнусен ориенталски деспот, закъснялата сутрешна поща или невключването на кокершпаньолите в системата на задължителното образование. Може да е демонстрация на цветнокожи, защото не допускали роднините им в страната, или поддръжници на Инок Пауъл, че прекалено много от въпросните роднини били допуснати. Може да е на хлебарите срещу ниските цени на хляба или на домакините срещу прекалено високите му цени. Може да е организирана от колекционери на пощенски марки за повече специални поредици или от пацифисти срещу атомното оръжие, но картината винаги е една и съща – миролюбива усмихната тълпа, която марширува, понесла плакати с лозунги и придружена от умиращи от скука полицаи. Единственото, което постигат, е гигантско задръстване в движението, но все пак то е за предпочитане пред нищо. Всъщност, ако се съди по доволните лица на демонстрантите, когато срещат погледите на отчаяните шофьори, целта им е постигната.“