вторник, 8 октомври 2019 г.

"4-те страни на медала", Рюдигер Далке, Кристоф Хорник


Тази книга изследва идеята за излизане извън дуализма във възприемането ни на света. Според авторите, това, че нещо не е добро за нас, не го прави непременно обратното – лошо. Даже напротив, плъзгайки дадена тема, която за нас е болезнена по лемниската / лемниска е математически термин по принцип, но е възприет като знак за безкрайност, сещате се – онази обърната осмица, която често може да се види татуирана от вътрешната страна на китките на хората, отличаващи се с вкус към духовното/, се оказва, че онова, което сме възприемали от негативната страна има своя силно положителен смисъл за нас.  Концепцията е, че обратното на онова, което не харесваме и искаме да променим, си има своята сенчеста страна, която всъщност ни показва, че не винаги хубавото е толкова хубаво. От друга страна, онова, което не харесваме, си има своя положителна аспект, който ние често не виждаме. Идеята е да тръгнем от негативното, да преминем през неговата опозиция, но след това да открием сенчестата ѝ страна, за да стигнем всъщност до позитивното в негативното. Така всъщност деструктивното поведение може да се трансформира в конструктивно и да помогне за решаването на даден конфликт.
Авторите поставят няколко въпроса, които се оказват ключови в търсенето на 4-те страни на медала. Ако напр. ние не харесваме дадено поведение на човек към нас, важно е да обърнем внимание дали всъщност това поведение той не прилага и към себе си. Отговорът на този въпрос помага да разберем механизма, по който се случват нашите взаимоотношения и да им помогнем да се подобрят.         
Това не е типичната книга за самопомощ /макар, че подзаглвието е „Как да намерим вътрешния си център“ и това автоматично я запраща в определена категория книги, но не съм сигурна доколко това не е повече маркетингов похват/, а по-скоро начин да обхванем проблемите от всичките им страни. Това, което написах е една малка част от идеите на двамата автори, но не искам да преразказвам книгата,  а само да дам представа каква може да бъде ползата от нея. Не съм психолог и не знам доколко тази концепция би имала научна стойност, но това едва ли има особено значение, ако всъщност тя работи. А опита ми да я приложа показа, че работи, така че горещо препоръчвам книгата на всеки, който се интересува от баланса в отношенията с другите, себе си и заобикалящия го свят.
„4-те страни на медала“ на Рюдигер Далке и Кристоф Хорник е на изд. Кибеа, в превод на Евелина Банева, а корицата е на Красимира Деспотова.
И.

„Трябва да знаем, че дори научното измерване почива върху сравняване или съпоставяне с нещо вече съществуващо и следователно е относително. В много държави, в които е въведена десетичната бройна система, измерват дължината чрез сравнение с метър-еталона, изработен от платина и съхраняван в Париж. Отначало размерът му бил предмет на субективна спогодба; с други думи, метърът станал  „обективна“ мярка чрез обвързващо споразумение.
Следователно нашите възприятия и измервателната ни техника се основават на сравнения и не може да става дума за никаква обективност. Разстоянията и отрязъците от време също не могат да бъдат измерени обективно. В последна сметка ние възприемаме винаги само от собствената си действителност. А щом не можем да възприемаме обективно, как тогава да преценим обективно духовното състояние на ближните си? Как да изказваме обективно правилни твърдения за тях? Илюзия е, че можем да издаваме обективни присъди над другите. Винаги трябва да помним това и никога да не го забравяме.
Онзи, който иска да промени действителността, трябва да промени своите възприятия. „

сряда, 7 август 2019 г.

"С череша се задави косът", Людмил Тодоров



Дори не знам кога и как съм купила тази книга. Доколкото се познавам, ми е харесал начина, по който изглежда – зеления фон, контрастното черно само в контур и онази мъничка червена череша, която можеш да не забележиш. За разлика от много хора, които познавам и които смятат, че имаме прекалено много пишещи, аз харесвам и подхождам винаги добронамерено към българските автори.
Може би точно тази добронамереност ми позволи да харесам много ‚С череша се задави косът“. Елегантно написана, увлекателна, с интересни истории на двамата главни герои и в същото време много топла и уютна ми се стори тази книга.
В основата ѝ е любовта и особената връзка между Софчето и Насето – брат и сестра. Под особена, нямам предвид нищо извратено, просто като че ли такава връзка е по-характерна за близнаци. Те са силно интуитивни един към друг и разбиращи се само с половин дума, или поне такова мнение битува.
Всичко започва със силната ревност на малкото Софче към брат ѝ, който получава цялото внимание и обич на семейството и тя се опитва да го простуди в един леген със студена вода, за да го умори и да си върне благоразположението на възрастните. Тази случка се оказва преломния момент, от който нататък се заражда силната ѝ обич към него. И двамата порастват като доста особени хора - саможиви и леко странни, те са си напълно самодостатъчни. Софчето се лута по пътя си и трудно намира призванието си, загубва се в странни връзки с неясен статут. Насето е математически гений, който често се обърква в сложните между полови взаимоотношения и тогава сестра му е тази, която се опитва да му помогне да се намери. На този фон, почти деликатно, но всъщност много категорично се явяват и отношенията на родителите с двете им деца. Сложни от една страна от разликата в поколенията, но от друга и от факта, че и Софчето, и Наско са доста различни от останалите и по някакъв начин нетипични брат и сестра. 

Това е много приятна за четене книга, защото авторът ѝ поднася сериозни теми по един изключително лек начин, без да го прави повърхностно. Не с всички разсъждения съм съгласна, с някои дори съм в принципно противоречие,  но ми беше интересно да ги прочета. А и те не се натрапват, а минават някак "междудругото". Дозирани са добре, така че трудно можеш да се задавиш с тях. Бих казала, че е „лятна“ книга, каквото и да означава това.  J
„С череша се задави косът“ на Людмил Тодоров е на изд. Колобри, а корицата е на Дима Дамянова. Приятната изненада за мен бяха кратките стихове на Златна Костова, която аз много харесвам.

И.


„Наско от малък обичаше всичко да му е ясно. Той не понасяше кашите. Или си гладен, или не си. Или си добър, или си лош. Или си влюбен, или не си. Във втори клас Наско се влюби толкова лошо, че никак не му беше трудно да бъде добър.“

„Софчето въздъхна тежко и продължи:
-          Скепсисът е семейна черта. Помисли кой не е скептик в това семейство. Като започнем от царя на скептиците, главата на семейството, минем през нашата обичана майка и стигнем до теб. Ти, Наско, ще надминеш дори главата на семейството. Все си мрачен, все си намусен, не излизаш от къщи. Ще рече човек, че си някой лорд Байрон. А пък си само в четвърти клас. Какво ще правиш, като станеш в пети, кажи! Преживя едно любовно разочарование, вярно, с онази, как се разваше…..Розамунда?
-          Розалия.
-          Розалия. Но имай предвид, че любовните разочарования са в основата на любовта. Мама и тате постоянно са разочаровани един от друг. Такава е любовта, такъв е семейния живот – пет процента любов, пет процента взаимно уважение и деветдесет процента всичко останало. Ако ти не проумееш тази истина, ще се мъчиш дълго. Междудругото, ти смяташ ли да се ожениш някой ден?
-          Сестра ми, аз съм в четвърти клас.
-          Какви задачи решаваш в момента?
-          За седми.
-          Значи, си в седми клас. Ако мен питаш, си даже в девети, защото си роден скептик, а скептиците нямат възраст. Аз много бих искала да притежавам всички отличителни черти на скептиците, като например хладнокръвие, характер…
-          Сестра ми добре ли си?
-          Не.
-          Какво ти има?
-          Чакам едно телефонно обаждане.
-          Не му вдигай, какво толкова?
-          Откъде разбра, че е мъж?
Наско не отговори.
-          Да, мъж е – въздъхна Софчето. – Ще трябва да му вдиигна, няма как. Той е ръководител на нашето театрално студио. Днес ме видя колко съм притеснена и сега иска да се видим, за да ме успокои. А това ме плаши. Разбираш ли?
-          Не.
-          Оф,  по-добре!....Насе, отдавна искам да говоря с теб.  Трябва да излизаш, каке, трябва да се срещаш с хора. Живееш като отшелник. Имаш ли приятели?
Наско не отговори.
-          Защо нямаш приятели?
-          Ти да не би да имаш?
-          Намери с кого да се сравняваш! Аз съм п ъ л н а с приятели.
-          Кажи един.
-          По цял ден седиш вкъщи и решаваш задачи. Искам да ми кажеш нещо, ама честно. Има ли нещо, което те мъчи, какенце?
Наско не отговори и Софчето продължи:
   - С кого искаш да се срещаш най-често? Има ли такъв човек? И ако има, защо не се срещаш с него?
-          Ти сега ако ми зададеш още пет въпроса, на кой първо да отговоря?
-          На който предпочиташ.
-          Да, има такъв човек.
Софчето изчака, но Наско не продължи.
-          Насе, ти задачи ли решаваш в момента, или си говорим?
-          И двете.
-          Как успяваш?
-          Задачата ми е ясна, само я довършвм.
-          Стигнахме до там, че има човек, с когото искаш да се срещаш. Кой е той, как се казва?
-          Гачето.
-          Това момче ли е, или момиче?
-          Момиче.
-          Защо не се срещаш с нея? Къде учи тя?
-          Не знам.
-          Е, как така?
-          Тя е от село. Не от село, ами от някакъв град там, баба ѝ живее на село.
-          Аха. И какво?
-          Нищо.
-          С какво е по-различна от твоите съученици?
-          Не е по-различна.
-          Кое е онова, заради което ти искаш да се виждаш с нея?
-          Тя е все усмихната.
-          Виж ти! Това е страхотно! Като се замисли човек, от това по-хубаво няма. Разкажи ми за нея.
-          Обича да я возя на колело. Тя не може да кара колело, представяш ли си?
-          Да ти кажа честно, не. Не съм вярвала, че някой не може да кара колело.
-          Тя не може.
-          Това понякога е хубаво, нали?
-          Да.
-          Понякога е много хубаво някой да не може да кара колело, особено когато е жена.
Наско си замълча.
-          Хубава ли е?
-          Не.
-          Това пък е най-хубавото от всичко. Нито е хубава, нито може д акара колело. Ако всички жени са като нея, мъжете щяха да бъдат по-мили и по-внимателни с тях. То недей да я учиш да кара колело.
Наско мълчеше по особен начин.
-          Какво? – попита Софчето.
-          Нищо.
-          Да не би да си я научил?
-          Не, но има друго хора с колела.“


„Софчето не знаеше на каква възраст е той. Първо реши, че е на трийсет и пет години, което за една жена на двайсет и три години е равносилно на четиресет, а четиресет са колкото петдесет. Е, не съвсем, баща ѝ беше на петдесет и попадаше в друга възрастова категория.“

„Друг техен стълб също взе да се клати. Иронията му към към нея ставаше все по-неуместна, защото правото да иронизираш трябва да се заслужи. Такова право имат само онези, които превъзхождат другите, а Софчето не виждаше с какво я превъзхожда той.“

„Женското любопитство е идеално средство за лекуване на дребни душевни неразположения.“

„Ако една жена на трийсет и пет години все още не знае коя е, значи не е трябвало да се ражда.“

„Позитивното мислене помага, но не винаги. Понякога помага и негативното мислене. Ако се сетиш за нещо, което е по-гадно от най-гадното нещо в момента, получаваш облекчение.“

„Хората узряват веднъж, когато са млади, после още веднъж, когато им се родят деца. Едното узряване няма нищо общо с другото. Децата печелят твърде малко от това, че родителите им са узрели веднъж. Те стават опитни зайчета на тяхното второ узряване.“

„По уличката не се виждаха никакви хора. Около кофите за боклук се въртеше бездомно куче.
                             Езикът на кучето
                             ближе снега:
                             то вече е сляпо.
Поетите умеят да виждат света. Те са очите на хората. Без тях човешкия род щеше да „ближе снега“, и толкова.“

вторник, 16 юли 2019 г.

"Одисеята на Пенелопа", Маргарет Атууд


Всичко ми хареса в тази тънка книжка – текста, в който гледната точка е неочаквана и различна, оформлението на корицата и на самата книга, което е нестандартно, начинът, по който стои в ръцете ми. За първи път чета нещо от Маргарет Атууд, но определено няма да е за последен. Дори не бях обърнала внимание, че това същата авторка, която напоследък нашумя с „Разказът на прислужницата“, когато взех книгата с мен. Мотивът ми беше да е нещо на гръцка тематика, защото ме очакваше пътуване до о-в Кос. Там са направени и снимките на самата книга. Вярно, че после посетих и о-в Итака и той щеше да е много по-подходящ за декор, но вече я бях прочела и не ми се носеше отново по пътя.
Както подсказва заглавието, в тази книга става въпрос за Пенелопа. Не просто става въпрос, ами всъщност това  е нейната версия за подвизите на Одисей, нейната гледна точка на събитията, нейната изповед, от която тя определено има нужда, за да обясни някои постъпки и на двамата. Написана много женски, тази одисея ни пренася ту в митологичните времена, ту в съвременността, но през царството на мъртвите, където се намират всички герои от този епос. В началото на всичко е относителното съперничество на Пенелопа с братовчедка ѝ - Хубавата Елена. Казвам „относително“, защото самата Пенелопа е изтъкана от достатъчно комплекси, за да няма смелостта да си съперничи с братовчедка си, а Елена е убедена в своето превъзходство и по-скоро се забавлява да унижава бъдещата жена на Одисей. Набедена за умна, но не особено красива, Пенелопа е щастлива да бъде избраница на сина на царя на Итака, но непрекъснато се съмнява е любовта му, точно защото е сигурна, че не я заслужава.  
Когато Одисей заминава, за да изпълни уговорката, която сам е предложил отхвърлените от Елена кандидат женихи да се защитават един друг, Пенелопа изпада в положение на недолюбвана от свекърва си и недотам уважавана от народа си, което прави живота ѝ в Итака изключително труден. На всичкото отгоре акостиращите на пристанището моряци и певците, които предават историите ѝ подхвърлят най-различни версии за случващото се с мъжа ѝ, някои от които доста неприятни и съвсем не героични. Още по-трудното е в това, че тя няма на кого да се довери, съмнява се във всеки, а като капак на цялата история – няма никакъв авторитет в очите на собствения си син, който не я обича и не я уважава така, както трябва да се обича и уважава една майка.
В царството на Хадес, където се развива част от действието на книгата, тя постоянно търси контакт с онези, с които е общувала приживе, за да реабилитира взаимоотношенията им, но нейното пораженческо поведение продължава и отвъд и в повечето случаи тя не успява да промени отношението им към нея. Като цяло историята, която има с хората около себе си преди смъртта, продължава в същия дух и след нея.
Написана изключително любопитно „Одисеята на Пенелопа“ ни представя една много нежна, слаба и добра жена, готова да прости всичко на съпруга си и да оправдае всяко негово действие. Жена, която през израстването си е била набедена за прекалено умна, но пък грозновата – качества не особено харесвани от мъжете, няма как да има силата да докаже, че красотата е въпрос и на ум, и на въображение, а не само на физически данни. Затова остава скучно вярна и неинтересна.  И, когато попаднала в царството на мъртвите, тя си дава сметка колко много е загубила от своята вярност и доверчивост, както и от праволинейното си поведение, вече няма възможността да върне историята и да живее живота, който би искала. Дори няма възможност да реабилитира себе си, не само взаимоотношенията си с другите. Не особено удовлетворена от легендата, в която се превръща, тя все пак продължава праволинейното си съществуване и в отвъдното.
„Одисеята на Пенелопа“ на Маргарет Атууд е на изд. INK, преводът е на Димитрина Равалиева, а дизайнът е на Яна Левиева.

И.

Снимките са направени на Асклепиона на о-в Кос.


„Винаги той беше правдоподобен.  Мнозина вярват, че неговата версия за събитията е истинската, плюс-минус няколко убийства, няколко красиви прелъстителки, няколко еднооки чудовища. Даже и аз му вярвах от време на време. Знаех, че беше измамник и лъжец, просто не мислех, че прилага номера и ще пробва лъжите си върху мен. Не му ли бях вярна? Не съм ли чакала, и чакала, и чакала, въпреки изкушението – почти непреодолимия импулс – да направя обратното? И какво се оказах, след като официалната версия набра скорост? Поучителна легенда. Пръчка, с която бият другите жени. Защо те не биха могли да бъдат така загрижени, така достойни за доверие, каквато съм била аз? Тази линия следваха певците, тези, които изпридат историите. Не следвайте примера ми, искам да извикам в ушите ви, да, вашите уши! Но когато се опитам да извикам, звуча като сова.“

„Боговете никога нямаха нищо против да забъркат някоя каша. Всъщност беше им приятно. Да гледат някой смъртен или смъртна с очи, които се пържат в орбитите си от свръхдоза божествен секс, ги караше да се заливат от смях. Имаше нещо детинско в боговете, по отвратителен начин. Мога да кажа това сега, защото вече нямам тяло, аз съм над този вид страдание, а боговете така или иначе не слушат. Доколкото мога да преценя, те са си легнали да спят. Във вашия свят, вас не ви посещават боговете, както преди се случваше на хората, освен ако не вземат наркотици.“

„Боговете искаха месо, колкото и ние, но всичко, което получаваха от нас, бяха костите и тлъстината, благодарение на полученото от изкусната ръка на Прометей; само идиот би могъл да бъде измамен с торба негодни части от крава, представени като хубави, а Зевс беше измамен; което идва да покаже, че боговете не винаги са толкова интелигентни, колкото искаха да вярваме, че са.“

„…Не, Одисей искаше да говори, и бе отличен разказвач, когото с удоволствие слушах. Мисля, че това той харесваше най-много у мен: способността да оценявам историите му. Това е подценен талант при жените.“

„Носеха се слухове, дошли от други кораби. Одисей и хората му се напили в първото пристанище по пътя им и моряците се разбунтували, казваха някои; не, казваха други, яки вълшебно растение, заради което загубили паметта си, а Одисей ги спасил, като заповядал да ги вържат и да ги отнесат на корабите. Одисей се бил с гигантски едноок Циклоп, казваха някои; не, било просто едноок собственик на таверна, казваше друг, а боят бил за неплатена сметка. Някои от мъжете били изядени от човекоядци, казваха някои; не, било най-обикновено скарване, казваха други, с хапане на уши и кървящи носове, с намушквани и изтърбушени. Одисей бе гостувал на богиня на омагьосания ѝ остров, казваха някои; тя превърнала мъжете му в свини – не кой знае колко трудно, според мен – но той ги превърнал отново в мъже, защото богинята се влюбила в него, хранела го с нечувани деликатеси, приготвени от собствените ѝ безсмъртни ръце, и двамата се любели до забрава всяка нощ; не, казваха други, било просто скъп бардак, а той живеел на гърба на Мадам.“

„Има наистина нещо много приятно във възможността да събереш подчинението и бунтарството в едно.“

„Трудно е да загубиш спор с възмъжаващия си син. Веднъж станат ли по-високи от вас, имате само морална власт: слабо оръжие, в най-добрия случай.“

„Кой може да каже, че молитвите имат някакъв ефект? От друга страна, кой може да каже, че нямат? Представям си боговете, мотаещи се по Олимп, да поглъщат нектар и амброзия, и аромата на горящи кости и мазнина, пакостливи като група десетгодишни с болна котка вместо играчка и много време на разположение.
-         Коя молитва да кажем днес? – питат се един друг. – Нека да хвърлим жребий! Надежда за този, отчаяние за онзи, и докато се занимаваме с това, хайде да разбием живота на онази жена, ей там, като правим секс с нея под формата на речен рак!
Мисля, че измислят много от щуротите си, защото са отегчени.“




вторник, 11 юни 2019 г.

"Повелителят на мухите", Уилям Голдинг



Току що препрочетох тази книга, около 20 години след първия прочит, и вече съм напълно убедена, че тя трябва да се изучава в училищата, да се дискутира и да се анализира. Не в смисъла на „какво е искал да каже автора“, защото той така добре го е казал, че от средата до края не спират да се движат малките мравчици по гърба ти и не те напуска онова тежко предчувствие за нещо ужасно.
Накратко – малки момчета на възраст от около 4-5 до към 13-14 попадат на самотен остров след самолетна катастрофа. В началото, след еуфорията колко са свободни и щастливи без родителски надзор, те избират вожд, както и правила и се опитват да ги спазват. Но постепенно всичко започва да се чупи, да се мачка и изкривява и децата показват най-страшната от своите черти – жестокостта.
Всъщност въпросите, които предизвиква тази книга са много. Ражда ли се човек жесток или става такъв според обстоятелствата? Тук имаме и двата варианта – Джек, който има силни лидерски качества, но и вродено желание да мачка и Роджър, който тихо, но безпощадно влиза в ролята на убиец, без да изпитва и капка емпатия, са от едната страна на този въпрос. А Ралф, също много силен лидер и Самиерик, които под тежестта на събитията се налага да оцеляват, са от другата. Но по средата има и още една група деца – всички останали, които под влияние на силната емоция и на силната диктатура стават част от една смазваща машина за убиване. И някъде отстрани като самотен стълб стои разумният глас на Прасчо, който няма физическите данни да бъде боец и това го е превърнало в мислител. Но пък е не просто пренебрегнат от групата, но и унижаван, и подиграван.  
Въпросът за това кое надделява разума или диващината, която дава измамното усещане за свобода? От едната страна е Ралф, гласът на разума, а от другата е Джек, който представя първичната емоция. За съжаление, от този сблъсък се вижда до какъв избор достига човечеството, когато трябва да вземе решение.
Друг въпрос е този за увличането на масите. Излиза, че от ранна детска възраст хората са склонни да следват силния, който задоволява най-низшите им потребности – да са нахранени, да се забавляват и да изразходват насъбралата се в тях агресия. Защо тогава се учудваме как един луд и неуспял художник е зомбирал толкова много хора и те са извършили толкова много злини? Комбинацията от страх + задоволяване на животинското в човека може да доведе до абсолютно израждане на всякаква ценностна система. Междудругото Голдинг написва „Повелителят на мухите“ 9 години след края на Втората световна война , в която той също е участвал и няма как това да не е повлияло на възгледите му за човешката природа.
И накрая за детската невинност. Онова митологизиране на чистото детско сърце, което всички, наблюдавали спящо дете, сме склонни да си създаваме. Само че със сигурност всеки от нас има спомен от детството си, свързан с поне един приятел, който е обичал да къса крилете на насекомите с удоволствие, а не воден от детско любопитство. Такъв, който е размазвал мравки с камък, защото това го е карало да се чувства голям и силен и който при удобен случай е унижавал  и малтретирал някой по-беззащитен. Тези деца са Джек Меридюк и тях ги има, те не са мит. Те са тези, които увличат след себе си другите, ако им се даде шанс. Но другите, тези увлечените, са не по-малко виновни. Защото винаги има момент, в който можеш да се противопоставиш на агресията. Ако ти стиска. Или, ако не изпитваш и ти поне мъничко удоволствие от нанесената жестокост.  Това са и децата, които стават свидетели и не предприемат нищо. И това не ги прави по-малко виновни. Но това не ги прави и изначално лоши. Това, че в конкретния момент са се увлекли от една безсмислена агресия, не ги прави родени убийци. Някои от тях могат да бъдат даже много добри. Просто нещата не са черно-бели.
Книгата е много тежка в същността си, защото сваля от пиедестала идеята за детството като един безгрижен и невинен период от живота и го натоварва с концепцията за умалената зрялост. Децата взимат също толкова важни и осъзнати решения, колкото и зрелите хора, просто последиците от тях не винаги са така видими.
Още много въпроси поставя „Повелителят на мухите“. Това издание ми хареса и заради предговора на Стивън Кинг, изключително точен и аналитичен, без да е академичен и заради следговора на преводача /има го и в първото издание на книгата през 1079 г., но мисля, че този е доразработен/, който прочетох след написването на горните редове, за да не се влияя. Хубавото е, че новото издание ползва същия преводач, защото си спомням, че и тогава преводът ми хареса много.

„Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг е на изд. Сиела, в провод на Димитри Иванов, а корицата е на Дамян Дамянов.
П.С. Наложи се да си купя и новото издание, защото старото се разпадна и вече приличаше на самата група момчета – разпокъсано и объркано.
И.



„Ралф бързо се извърна към него. Това беше гласът на човек, който знае какво иска.“

„- Такива са хората, не вземат да ти помогнат, ами…
Искаше да обясни как човек мисли за хората едно, а то излиза друго.“
„Продължиха напред, на хиляди километри един от друг, различни неща ги вълнуваха, бяха неспособни да намерят общ език.
-         Само да можех да докопам някое прасе!
-         Ще се върна и ще продължа със заслона.“

„Ралф предпочете да върви по водораслите, защото искаше да мисли, а само тук можеше да върви, без да внимава къде стъпва. Както крачете край водата, хрумна му нещо, което го изпълни с учудване. Изведнъж осъзна колко уморителен е този живот, след като по всяка пътека трябва непрекъснато да разрешаваш задачата къде да стъпиш, а значителна част от съзнателния живот се състои в това да гледаш в краката си.“

„Отново започна да се губи в догадки – нещо, което не му беше присъщо. След като лицата са различни, осветени отдолу или отгоре – какво тогава е едно лице? Какво е всичко друго?“

„За първи път, откакто беше на острова, не устоя на сълзите; това беше остра, разтърсваща мъка, която виеше тялото му като пране. Плачът му се извиси под черния дим, под горящия, опустошаван остров; заразени от него, и другите момченца се разплаках. Застанал сред тях, мръсен, със сплъстена коса, със сополи в носа, Ралф плачеше за загубената невинност, за мрака в човешкото сърце и за това, че верният, разумен приятел, наречен Прасчо, беше изчезнал в бездната.“



сряда, 22 май 2019 г.

„Старогръцки митове“, Жан-Пиер Вернан


Това със сигурност беше най-подходящата книга, която можех да взема със себе си на о-в Кос. Всъщност, има и още една, но за нея по-късно.
Жан-Пиер Вернан е професор по древногръцка митология и разказва набързо за основните персонажи от нея по един лек и неангажиращ начин, така че да може да бъде разбран от всеки. Книгата е нещо като приказка, с елементи на психологически анализ. В същото време не задълбава прекалено, за да не добие онзи академичен стил, който не би бил разбран от повечето хора. В общи линии разказва историите на всемира, боговете и хората, а човек, ако прояви любопитство, би могъл да се разрови за повече подробности по темата.
Като цяло книгата е увлекателна и се чете леко и приятно. Имам една забележка към издателството. Това е книга, която е добре да завещаеш на децата си, а изпълнението ѝ е такова, че още след първото четене корицата се нащърбва и изглежда не особено добре. А би било добре да стои в библиотеката. В нашия случай пак ще стои, но за съжаление, след още две четения не знам как ще изглежда.
„Старогръцки митове“ на Жан-Пиер Вернан е на изд. Колибри, в превод на Доротея Табакова, а корицата е на Стефан Касъров /междудругото, не знам каква е идеята на този светъл блик по средата на рисунката, но мен лично леко ме дразни, можеше и да го няма/.
И.



Снимките са направени на останките от Агората в гр.Кос.



четвъртък, 25 април 2019 г.

"Старият крал и неговото изгнание", Арно Гайгер



„Старият крал и неговото изгнание“ е книга, след затварянето на последната страница на която ти става много тъжно, но и малко по-спокойно. Чувстваш се една неголяма крачка по-близо до разбирането на механизмите на старостта, но и се надяваш да си достатъчно далече, за да можеш по-дълго да се радваш на силата на ума си.
Странно е, но Арно Гайгер се оказа единствения австрийски автор в библиотеката ми, така че, когато потеглих за Виена, нямах кой знае какъв избор. Обичам да чета книги, които по някакъв начин са свързани с мястото, на което отивам или са написани от автори, които са родом или живеят там. Думата „крал“ в заглавието е много подходяща за атмосферата на този град, ако не ставаше дума за възрастен мъж, болен от алцхаймер. Бащата на автора постепенно започва да губи разсъдъка си, да остава в заплетените спомени на миналото си от които търси пътя към дома, без това да му помага да живее в настоящето. Като всеки, попаднал в плен на това заболяване, той спира да разпознава близките си, не е в състояние да се справи без чужда помощ в ежедневието си и потъва все повече в своя свят, в който има предимно самота. Това е изгнанието на ума, който го запраща някъде далече в свят, от който връщане няма. Но книгата е изключително човешки и топло написана и ни среща по един много спокоен начин с този проблем.  Всъщност авторът, от чието име се води разказа, е един от малкото роднини, които посрещат и съпровождат  това заболяване с мъдростта на разбирането и приемането.  
Книгата е изпълнена с красиви разсъждения и интересни истории и е написана с много любов, нежност и внимание. И колкото повече смъртта приближава, толкова повече синът разбира живота на баща си. Тя е сбогуване и същевременно запознаване. 

„Старият крал и неговото изгнание“ на Арно Гайгер е на изд. Колибри от поредицата „съвременна европейска проза“. Преводът е на Жанина Драгостинова, а корицата - на Стефан Касъров.

И.

Снимките са направени в Музея на история на изкуствата във Виена.



Този път съм сложила повече цитати, за което се извинявам предварително:
 „Руснаците имат поговорка, която казва, че в живота нищо не се повтаря освен грешките. А с възрастта те се увеличават.“

„Защото, ако като дете си смятал родителите си за силни и си вярвал, че те могат да се справят с предизвикателствата на живота, много по-трудно, отколкото при останалите хора, приемаш техните постепенно появяващи се слабости.“

„Мъчителното усещане, че не си у дома, е част от картината на болестта. Обяснявам си го, че въз основа на вътрешното си разстройство болният от деменция човек губи чувството за сигурност и закопнява за място, където отново да си възвърне увереността. Тъй като объркаността му не изчезва и на добре познати места, дори и собственото му легло изгубва смисъла си на възможен дом.“

„…често се казва, че болните от деменция са като малките деца – почти няма текст, който да не използва тази метафора, и това си е за ядосване. Не е възможно възрастният човек да се върне назад и да стигне до състоянието си на дете, тъй като същността на детето предполага то да върви напред в развитието си . Децата придобиват нови способности, болните от деменция губят от наличните си способности. Заниманието с децата заостря погледа към напредването, заниманието със страдащите от деменция показва загубите. Истината е, че старостта не връща нищо наобратно, тя е като хлъзгава пързалка, а една от най-големите грижи, които създава е, че понякога може да продължи твърде дълго.“

„Дед трябва да е бил изкусен в сметките, иначе средно надарен и не особено як мъж. Предпочитал да командва, вместо да работи, тъй като всички в семейството били по-сръчни, а скоро и по-силни от него; не искал да се изложи пред жена си и децата. Поради същата причина дед никога не обяснявал как трябва да се направи нещо, а само заповядавал то да бъде направено. Така заобикалял възможността някой да му каже, че същото нещо може да стане по по-добър и лесен начин.“

„Мам била по-умна от дед. Така казваше баща ми, когато нишките на спомените все още можеха да го свързват с тия неща; топлосърдечна, мила, слаба, но много яка жена с ясно очертани бицепси.“

„Мам била тиха жена, която ненавиждала каквото и да е внимание към себе си и схващала живота като подготовка за небесата. Децата ѝ говорят за нея само с уважение и вероятно това е основната причина, поради която не знаят какво точно да разказват.“
„Фактите променят чувствата.“

„Чак години по-късно аз проумях, че желанието да се прибереш у дома съдържа нещо дълбоко човешко. Напълно спонтанно баща ми е правил  това, което е правило човечеството: като лек срещу плашещия го, неподлежащ на разгадаване живот той бе определил едно място, където биха били възможни сигурността и уютът, стига да се добере до него. Това място на утехата баща ми наричаше дом, вярващите го наричат  царство небесно.“  

„Алцхаймер е болест, която, като всяко нещо, което се има за важно, има мнение и се изказва за всички други неща освен за себе си. Човешките качества и обществените разположения се отразяват в тази болест като в увеличително огледало. За всички нас светът е объркващ и трезво погледнато, разликата между здрав и болен се състои в това доколко човек е способен да прикрие избилото на повърхността объркване. Отдолу бушува хаосът.“

„Също и за относително здравия човек редът в главата е само фикция на разума.“

„На нас, здравите,  болестта на Алцхаймер ни отвори очите за това колко комплексни са способностите, от които имаме нужда, за да се справим с всекидневието си. В същото време алцхаймер е символ на състоянието на обществото ни. Общата представа се е изгубила, наличните знания вече са необозрими, непрекъснато появяващите се новости раждат  проблеми с ориентацията и страхове за бъдещето. Да се говори за алцхаймер, означава да се говори за болестта на столетието.“

„Непрекъснато се стараем да придадем форма на живота си, непрекъснато животът разчупва формата.“

„Защото, за да се възползва от шансовете, които му предлага светът, човек се нуждае от доверие…“

„Това, което при встъпването в брак разумът си стиска в кесията, по време на брака обикновено се изплаща с огромни лихви.“

„…в края на краищата човек страда или поради недостиг, или поради прекалена родителска грижа.“

„Гласът му често звучеше спокойно – като на човек, който знае, че в края на краищата животът винаги свършва зле и че не си заслужава много да се напрягаш.“

„- Чувствам се много добре – каза той. – Вече съм стар човек, вече трябва да правя само това, което ми харесва, и да видя какво ще се получи.“

„…След многократни молби баща ми отвори вратата. Седеше на малкото столче в банята, с дълъг панталон и бяла долна фланела без ръкави, кожата на ръцете му бе увиснала, загубила всякаква еластичност. Бе завързал две хавлиени кърпи около врата си, което му придаваше войнстващ вид, в едната си ръка държеше държеше четка за гръб с дълга дръжка, в другата нокторезачка, чиято пиличка стърчеше отворена. Приличаше действително на крал – със скиптър и меч. Но лицето му бе белязано от печата на безумието.“

„Признаването на поражението също може да се смята за успех.“

„Старостта, като последен етап от живота на човек, е културна форма, която постоянно се променя и непрекъснато трябва да бъде отново изучавана. А когато веднъж се стигне дотам, че бащата няма на какво повече да научи децата си, тогава остава поне да ги научи какво означава да си стар и болен. Това също може да бъде форма на бащинство и синовност, ако е поставено в правилните условия. Тъй като разплатата със смъртта се извършва само приживе.“

„Ферде:
-          Още много неща ми се правят. С удоволствие бих се качил още веднъж на Алпе. И оттам надолу към Рикатшвенде.
Татко:
-          Няма да дойда с теб.
-          Защо не?
-          Защото съм нищо.
-          Още си колкото трябва.
Татко се ухили:
-          Не вярвам.
Ферде:
-          Трябва само да го искаш.
Татко:
-          Искането ми не е чак толкова силно. Но надежда имам…бях човек, който в живота си винаги здрави стъпваше на земята.“

„Когато се провали това, което очаквахме, едва тогава почнахме да живеем.“

„Почти всеки се проваля в изграждането на образа на бащата. Едва ли има мъж, който да отговаря на представата за баща, която децата си съставят.“

„Казват, че който чака достатъчно дълго, той може да стане крал.“



сряда, 13 март 2019 г.

"Усмивка почти", Франсоаз Саган



Усмивка почти“ е книга, която се чете за един ден. Всъщност даже за няколко часа. Това е семпло написана любовна история, която без излишни претенции, увъртания и дълбоки разсъждения разказва за едни сложни взаимоотношения. Лекотата, с която звучи, прави Франсоаз Саган изключително добър разказвач на души. Донякъде цинична, но не като изказ, а като поглед върху живота с другия.
Директна и пряма, точно каквато е връзката между главните герои.
А те са : Доминик, студентка по право, приятелка на своя състудент Бертран и Люк, вуйчо на Бертран и мъж на Франсоаз. Доминик е полущастлива с Бертран, харесва го, но твърде рано е влязла в руслото на удобната и скучна връзка, в която нищо не се случва. Ето защо, не без известно колебание тя, независимо, че харесва много Франсоаз, се съгласява да преживее един роман с Люк. Роман, който от самото начало има ясни рамки и предопределен финал. Без заблуди, без влюбване, без неизпълними обещания. Още от самото начало Люк ѝ казва, че каквото и да се случи между тях, той ще се върне след това при жена си и Доминик приема тези условия. И спазва обещанието си, независимо какво ѝ коства това. Защото зад желанието ѝ да изглежда силна, цинична и ненакърнима се крие едно момиче, което има крещящата нужда да бъде обичано и да се чувства защитено от мъжа до себе си. Бертран е прекалено млад, а Люк – прекалено опитен. И Доминик се оказва оплетена в манипулативната връзка на един доста по-зрял от нея мъж, от която няма как да излезе ненаранена. Впрочем, както се случва с всички млади жени, които са част от любовна история с много по-възрастен от тях мъж. Само че Франсоаз Саган показва тази манипулация, която извършва Люк спрямо Доминик по един много деликатен и неосъдителен начин. Което не я прави деликатна, даже напротив – изглежда още по-цинична.
Интересно е как приемат тази измяна Бертран и Франсоаз. Той - обичащ своята приятелка и готов да я приеме обратно, ако тя се откаже от любовника си, а тя – с достойнството на жена, която без да осъжда и да реагира емоционално, е готова не само да прости, но и съчувства на неопитното момиче и е готова да ѝ бъде приятелка, майка, дори.
За мен лично едно от най-впечатляващите неща в тази история е деловия подход, който има Люк спрямо връзката си с Доминик. Изцяло лишен от емоция, спонтанност и романтика. Просто поредната връзка, от която да му остане един приятен спомен. Давам си сметка, че на мястото на Доминик едва ли бих се съгласила да жертвам така чувствата си и да остана с усещането, че съм била употребена, просто, за да задоволя егото на един позалязващ красавец. Да, вярно, че тя е наясно от самото начало, че тази връзка ще бъде кратка и без продължение, но това не означава, че не се надява нещо да се промени и тя да бъде заслужено обичана от мъжа, който е оплел сърцето ѝ. И я е оставил с една любов почти.
Както казах в началото, книгата се чете много бързо, но това не я прави повърхностна. Напротив – оставя много теми за размисъл.
„Усмивка почти“ на Франсоаз Саган е на изд.Фама, в превод на Мария Коева.

И.

„Чрез него бях опознала дъха на собственото си тяло. Всякога чрез друго тяло откриваш своето, дължината, мириса му – отначало с предпазливост, после с признателност.“

„Разбирах, че образуваната от нас четворка поначало е имала гнили основи и това ме натъжаваше, понеже като всички склонни към лъжи хора бях чувствителна към обстановката и искрена в разиграваните роли.“

„…Впрочем по-здравословно е да приписваш качества на хората, отколкото да признаваш недостатъците си.“

„Обичах го весел. Човек обича да са весели хората, на които причинява болка. Така е по-малко затормозяващо.“

„Той се разсмя.
-        -Чудна работа, ще видиш сама. В такъв род истории чуждият…хм…партньор се възприема като по-сериозна пречка отколкото собствения. Грозно е да се каже, но когато познаваш един човек, познаваш и начина му да страда и го имаш за някак приемлив. Е, не точно приемлив, но ти е известен, тоест, не е дотам страшен.“


„Най-сетне проумях, че целта му е да всели помежду ни, като тежко съучастничество, еротиката. Търсеше нещо, което да ни обвърже, залавяше се за сламката и като никога я подбираше мръсничка. Отначало му се ядосах, задето размътва онова, което между нас беше най-благодатно и всъщност най-чисто, без да знам, че в някои случаи човек предпочита всичко, дори на-лошото, пред очакваното, пред вялото. А за него очакваното, вялото беше, че аз вече не го обичах.“

„Тръгвах с Люк не защото той ме обичаше, нито защото аз го обичах. Тръгвах с него, защото говорехме на един и същ език и се харесвахме. При размисъл тези основания ми се виждаха твърде несъстоятелни и пътуването ме плашеше.“

„….Казах му още, че ми допада начина, по който гледа на нещата.
- Приятно е. Вземате решение, осъществявате го, приемате последствията , не ви е страх.
-        От какво да ме е страх? – рече той със странна печал. – Бертран няма да ме убие. Франсоаз няма да ме напусне. Ти няма да ме обикнеш.“
„“На нас ни е хубаво само когато сме уморени“ – казваше Люк и аз наистина се числях към онзи вид хора, които се чувстват добре едва след като са погубили в душата си частица жизненост, взискателна и натежала от отегчение; онази частица, която задава въпроса: „Какво си направил от живота си, какво ти се иска да направиш от него?“, а на този въпрос аз можех да дам един-единствен отговор: „Нищо.““

„….Чудесни и трайни съюзи се изграждат въз основа на неща като самота, досада. Те поне са си все едни и същи.“

„Щастието е равнинно, без жалони. Ето защо от времето в Кан нямам никакъв отчетлив спомен освен от онези злощастни мигове, от смеха на Люк в стаята нощем, от умолителния и блудкав мирис на летните мимози. Може би за хората като мен щастието е просто особен вид липса, липса на несгоди, упователна липса.“

„Странно нещо е отчаянието, странно е, че има избавление от него.“