"Танцът на реалността", Алехандро Ходоровски

Много обичам, когато приятелски разговор прерасне в споделяне на книги, които са ни впечатлили. Точно така на едно листче попадна името на Алехандро Ходоровски, чиято книга е „Танцът на реалността“. Винаги си взимам препоръчани ми книги и много рядко приятелите ми са ме подвеждали. Така стана и този път.

Книгата е автобиографична, а историята на този човек е изключително интересна. Всъщност, той е от онзи вид хора, които сякаш са събрали всичките си прераждания в един живот. Ето какво може да се каже за Ходоровски - той е кукломайстор, поет, писател, философ, гледач на таро, драматург, комик, мим, кукловод, танцьор, режисьор, автор на комикси, основател на ново течение в театралното изкуство – „панически театър“, маг, създател на психомагията и психогенеалогията, терапевт.
Алехандро Ходоровски е роден в Чили, потомък на руски евреи /това може да се прочете и на корицата на книгата/, но не това е най-интересното. Всъщност, дълбоко повлиян от мачовското отношение, което има баща му към него и на емоционалното отсъствие на майка му, авторът през целия си живот търси отговор на личните си проблеми и в това търсене стига до изключителни решения на човешките проблеми, които от емоционални преминават във физически.
Заглавието на книгата е продиктувано от онова, което се случва с нас, когато разместим пластовете на реалността и ѝ дадем възможност да ни води през живота, следвайки интуитивно нейния танц.
Накратко (ако изобщо е възможно един такъв живот да бъде разказан накратко) ето най-интересното от биографията на Ходоровски: роден с Северно Чили, в малко градче на име Токопиля, той расте като различен и изолиран от средата си. Това го води до търсене на живот вътре в себе си, с което развива една много богата душевност и фантазия. И все пак в Токопиля той се чувства далеч по-добре, отколкото в Сантяго, където се местят да живеят по идея на баща му. В това второ място той е съвсем неприет и нежелан от съучениците си и преживява доста тежък период. Именно тогава, трупайки в себе си различни негативни емоции, Ходоровски се сдобива с наднормено тегло, а в последствие се справя с този и други проблеми като намира решение на база на вътрешно самовнушение и автотренинг, съчетавайки източни и западни техники. Малко след това избягва от къщи и започва да живее в една комуна, като отново се изолира и започва да шие кукли, изобразяващи реални хора. Това занимание има терапевтичен ефект, както за него, така и за хората, които стават притежатели на тези кукли. След това се оказва собственик на голямо помещение, от което прави ателие и започва да организира нестандартни купони, събирайки едни наистина интересни хора около себе си, а всичко случващо се вътре е началото известните ни днес хепънинги. Следващата стъпка на Ходорвски са т.нар.“поетически актове“. Това са едни абсолютно нестандартни действия, които карат авторите им да разберат, че всеки един акт следва да има позитивен резултат, а не такъв се получава на практика.
Поредният танц в реалността от живота на Ходоровски е театъра. Първо е клоунадата, след това е драматичния театър, а после е ред на пантомимата, която го отвежда чак във Франция, където става асистент не на кого да е, а на самия Марсел Марсо. От опита си с него той извлича максимума, но пред перспективата да се превърне в застаряващ мим с бяла маска на лицето играещ едно и също цял живот, той избира да основе собствен театър. Тъй като е не само основател, но и режисьор на театъра, това в последствие го води до разочарование от актьорите и търсене на нови сценични форми.
Паническите ефимерии са неговата следваща крачка по пътя на търсенето. Те представляват сцена, в която участват непрофесионални актьори, нещо като начало на терапевтичен театър с много малко публика, на неочаквано място и оздравителен ефект за участниците. Филмите, които режисира, са етапа, в който той експериментира в още по-неочаквани форми и крайности. Не междувременно не спира да търси терапевтичния ефект на сугестивния театър и да развива не само неговата визуална, но и оздравителна форма.
Една изключително интересна глава от живота на Алехандро Ходоровски лично за мен представляваше описанието на осъзнатите сънища, които преживява и изводите, които си съставя от тях. Тези разсъждения се доближават много до нещата, които аз съм мислила по въпроса, но, разбира се, при него са много по-систематизирани, изследвани и обосновани.
Отделна част той посвещава на анализирането си в областта на леченията – шаманизъм, магьосничество, шарлатанство. Интересното при Ходоровски е, че търсейки най-съвършената форма на лечение, той се подлага на всички, които открива и намира за наистина интересни. Търсещ отговора на въпроса дали тези лечители са шарлатани, изкусни магове или наистина извършват тези понякога доста страховити ритуали, той дори става асистент на някои от тях. Достоен за уважение е опитът му да бъде безпристрастен и обективен, доколкото това е възможно. Тази част от автобиографията му е изключително интересна. Признавам си, че при част от лечителите и аз бих отишла.
Ходоровски става известен не само като режисьор, но и като изключителен бохем, част от интелектуалните и артистични среди на всяка държава или град, в които пребивава. В същото време е един дълбоко духовен човек, опитващ се чрез изкуство да постига най-високата цел – да пречиства, да лекува дори на физическо ниво, да пресъздава онази част от реалността, която чрез своя танц да промени формата.
След всичките тези търсения и целенасочени опити той стига до психомагията и в последствие до психошаманизма. Тези два етапа от живота му са особено вълнуващи, защото Ходоровски се отдава на това да докаже връзката между детството на човек и неговата болест в настоящия момент. Не само това, той се опитва да отиде още по-назад, като съставя на своите пациенти родословно дърво, търсейки много далеч в корените източника на техните страдания. Всичко това преминава през един психологически портрет, съставен с помощта на картите ТАРО. Т.е. за него лечението на симптоматиката на проблема е напълно излишно и ненужно, ако не се открие първопричината, която при всеки има различен корен. Общото е, че този корен може да бъде намерен много назад във времето и обикновено включва несъзнаван конфликт с единия или и двамата родители или прародители. Последната може би ¼ от книгата е посветена на описания на случаи, в които Ходоровски е помогнал на различни хора да решат конкретни проблеми.

Тази изумителна автобиография в началото ми приличаше на въздух под налягане на един самохвалко, но с всяка прочетена страница аз все повече изпитвах чувството, че сякаш съм го живяла този живот гравитирайки някъде около автора, защото го чувствах все по-близък в тези съвсем нетипични за съвременното ни общество търсения.  Давам си сметка, че да си в близкото му обкръжение вероятно изобщо не е лесно и в много отношения неговата ексцентричност граничи с егоцентричност, но така е с всеки необикновен човек.
Предстои ми да гледам филмите му и да продължа да се интересувам от него, защото хора като Алехандро Ходоровски не се срещат често и са дар за човечеството. Надявам се танцът на неговата реалност да продължи още дълги години, защото съм сигурна, че той има какво друго да ни покаже.

„Танцът на реалността“ на Алехандро Ходоровски е на изд. Колибри, в превод на Десислава Антова, а корицата е на Стефан Касъров.

Ето и някои цитати от книгата, които особено ме впечатлиха. Има още много интересни моменти, но се ограничих само с тези:

„…Подигравките се стопиха във въздуха и опариха дробовете ми. Пристигнах в училище без капка надежда – светът бе жесток. Пред мен стояха две алтернативи – или да се превърна като другите в убиец на мечти, или да се затворя в ума си, правейки го своя крепост. Аз избрах второто.“

„Може да изглежда нереално, че някой от самото си раждане е съжителствал с две години по-голяма сестра от него, растяща в същата къща, хранеща се на същата маса, и въпреки това се е чувствал единствено дете. Съществува една плътна реалност, изградена от присъствието на телата, която става невидима, ако не е придружена от друга, духовна реалност.“

„Да слушам тази истинска поетеса, незачитаща рима, метрика, морал, бе едно от най-вълнуващите преживявания в младостта ми. Мястото бе мръсно, грозно, осветено от безмилостни лампи, посетителите бяха недодялани, мърляви. Ала при тези възвишени слова се превърна в палат, обитаван от ангели. Там получих доказателство, че поезията е чудо, което може да промени погледа ни към света. А променяйки него, променя и гледания предмет. Поетическата революция ми се стори по-важна от политическата.“

„Всичко, което е различно, привлича вниманието на обикновения гражданин, както и неговата агресия.“

„…Разбрах, че между действията ни и околния свят има тясна връзка. Ако се преодолееше съпротивата на средата, тя, бидейки разрушена, разрушава и нас. Онова, което причиняваме на околния свят, причиняваме и на себе си.“

„По-късно се уверих, че всички болести, дори и най-жестоките, са своеобразен спектакъл. В основата им лежи протест срещу липсата на любов и забраната на най-малката дума или най-дребния жест, които да покажат тази липса. Неизказаното, неизразеното, тайната може да прерасне в болест. Детската душа, задушена от запрещения, ликвидира защитите на организма, за да проправя път на болката, чрез която би могла да излее натрупалото се страдание. Болестта е метафора. Тя е протестът на дете, превърнато в проекция.“

„…Тази авантюра ни помогна да разберем, че идентифицирайки се с трудностите, можем да ги превърнем в съюзници. Не да се съпротивляваме или да бягаме от проблема, а да влезем в него, да бъдем част от него, да ги използваме като елемент от освобождаването.“

„…Затова, поставяйки си за цел да реализираме акт, различен от общоприетите и установени действия, бе нужно да преценим предварително. Той трябваше да бъде жизнена пукнатина в закостенелия ред, наложен в обществото, а не импулсивна демонстрация на сляпо бунтарство. Важно бе да бъдем предпазливи спрямо негативните енергии, които можеше да отприщи една неразумна постъпка……Съзнателният поетически акт трябваше да позволи да освободим с добро и красота съзидателни енергии, обичайно потиснати или дремещи в нас. Ирационалният акт бе отворена врата към вандализма и агресията. Когато тълпата се настървеше, когато демонстрациите се израждаха и хората започнеха да палят коли и да чупят стъкла, също присъствахме на освобождаването на потиснати енергии. Но това не заслужаваше да се нарича поетически акт…Едно японско хайку ни даде ключа: ученик показва на учителя си своята творба:

                       Пеперуда:
                       махам ѝ крилата.
                   Получавам чушка!

Отговорът на учителя е мигновен.

-Не, не така. Чуй:
                   Чушка:
                   добавям ѝ крила.
                   Получавам пеперуда!“

„По интуитивен начин бяхме открили, че подсъзнанието приема като реални факти, които са метафорични.“

„…човек не може да бъде излекуван, може само да му се покаже как да се излекува сам.“

„Разбрах, че изкуството трябва да лекува не само тялото, но и душата. Всички цели се свеждаха до едно-единствено нещо – човешкият потенциал да се осъществи, а след това да се разпростре. Да пожертваш личното, за да постигнеш неперсонализираното - нищо не принадлежи на мен, ако не принадлежи на другите.“

„Грешката е простима, ако се допусне само веднъж и в искрено търсене на познание.“

„…всеки необичаен акт разбива стените на разума. Разчупва ценностната система и влияе на зрителя според собствените му представи. Действа като огледало – всеки го вижда в зависимост от своите ограничения. Но при проявлението си тези ограничения могат да предизвикат неочаквано просветление. „Светът е какъвто аз мисля, че е. Проблемите ми идват от изкривеното ми възприемане. Ако искам да се оправя, не трябва да се опитвам да променям света, а мнението, което имам за него.““

„Криминалните актове – въпреки ужаса – понякога ни омагьосват по същия начин, както поетическите. Затова учещите за психомагове трябва много да внимават. Всеки акт следва да бъде съзифателен и да завършва с детайл, който утвърждава живота, а не смъртта.“

„Такъв бе животът, такова бе изкуството – въпрос на избор и гледна точка. Както се уверих, същото се отнасяше и за негативното. Саморазрушителният дух предпоставяше на индивида меню от всевъзможни физически и психически болести. Индивидът избираше собственото си зло. За да го излекуваш, трябваше да проучиш какво го бе накарало да избере точно този, а не друг проблем“

„Чудесата са сравними с камъните – предлагат красотата си отвсякъде, но почти никой не им отдава значение. Живеем в реалност, която изобилства от чудеса, ала тях ги виждат единствено онези, които са развили възприятията си. Без тази чувствителност всичко става банално, чудното събитие се назовава случайност, върви се през света без ключа, наречен благодарност. Когато се случи нещо странно, на него се гледа като на естествен феномен, от който подобно на паразити можем да се възползваме, без да дадем нищо в замяна. А чудото изисква обмен – онова, което ми е дадено, трябва да го насоча в полза и на другите. Ако не сме обединени, не забелязваме чудото. Чудесата не се правят, нито пък се предизвикват, те се откриват. Когато някой, който е смятал себе си за сляп, махне тъмните си очила, вижда светлината. Тази тъмнина е затвор за разума.“

„Макар да бе вярно, че реалността ни сервира сладкиши, не биваше просто да стоим и да ги чакаме с отворена уста. За да се реализираме, вместо да искаме да ни се дадат възможности, можехме и ние, привидно малките творци, да предлагаме възможности на силните.“

„Бях привлечен от друга идея – когато на реалността, аморфна поначало, се предложи позитивен или негативен акт, в зависимост от естеството му тя се организира около него и го обогатява с неочаквани детайли.“

„….тялото на един актьор започва от сърцето, простира се отвъд кожата и завършва при стените на театъра.“

„Все още мисля същото: човешкото поведение като цяло е мотивирано от несъзнателни сили, каквито и да са рационалните обяснения, с които ги кичим впоследствие. Светът не е хомогенен, а представлява амалгама от мистериозни сили. Да почерпиш от реалността само непосредствения ѝ облик, значи да я предадеш.“

„…не може да съществува ефективно творчество, ако не е съпътствано от добра техника. Както и техниката без изкуство унищожава живота.“

„Разрушителните енергии, които, ако бъдат задържани, ни разяждат отвътре, могат да се освободят чрез канализирана и трансформираща проява. Алхимията на успешния акт преобразява тревогата в еуфория.“

„Човек започва да съществува, когато действащият Аз престане да се идентифицира с наблюдаващия Аз.“

„За пореден път си дадох сметка, че онова, което мислех, че съм, бе произволна деформация, рационална маска, плаваща в безкрайната неизследвана вътрешна сянка. По-късно разбрах, че болестите не са наши, а на онзи, на когото смятаме, че са. Здраве се постига, като превъзмогнеш забраните, като се отклониш от пътищата, които не ти принадлежат, като спреш да преследваш наложените идеали, за да станеш себе си – неперсонализирано съзнание, което не се самоопределя.“

„В света на сънищата няма рационален ред, не важи правилото за причината и следствието. Случва се да се появява първо следствието, а после идва и причината. Внезапно всичко започва да съществува синхронно, времето придобива само едно измерение и то не е задължително да е настояще, както разумът го възприема. Не съществува един свят, а едновременност на измеренията. Онова, което тук разумът нарича живот, там има друг смисъл.“

„Разбрах, че през по-голямата част от времето ние не сме себе си, а живеем, управлявайки се като марионетки и представяйки пред другите ограничена своя карикатура. Съществото, идентично с онова, което наистина представляваме, трябва да го създадем в самите себе си като модел, разкривайки неговите цели и повели, които, щом бъдат посети, оставят отпечатък. Младото дърво се стреми да порасне, за да се превърне растението модел, което го ръководи. Раждането на себеподобния не е раздвоение, а трансформация – за да позволи естественото дело да се реализира, човек трябва да се трансформира в имперсонален Аз като модел, тоест в най-висшата степен на усъвършенстване. Тогава започваме да управляваме сами себе си.“

„Всъщност този, който се буди в съня си, не е по-висше същество, надарено с вълшебни сили, а съзнание, чиято роля е да се превърне в безстрастен свидетел. Когато се месим в сънищата, отначало го правим, за да усетим една непозната реалност, ала после суетата би могла да ни вкара в капан. Микробът, който осъзнава Карибско море, не е Карибско море. Божеството може да бъде аз и да продължи да бъде себе си; но аз не мога да бъда божество и да продължа да бъда себе си.“

"Од и ледените великани", Нийл Геймън

„Од и ледените великани“ е увлекателно разказаната приказка от майстора на истории Нийл Геймън за дванайсетгодишно момче и неговата необикновена среща с превърнатите в животни богове, в основата на която лежи скандинавската митология.
Накратко – Од е полусирак, чийто баща е загинал в морето и който живее само с майка си. Од е различен от останалите. Още повече, че опитвайки се да поеме функциите на мъжа в семейството, претърпява злополука и остава с увреден крак. И, ето че майка му си намира друг мъж, а той съответно не приема добре сакатия ѝ син. Така че Од избягва в планиснката хижа на баща си. И оттам започват неговите приключения, защото се запознава с трите говорещи животни – мечока, орела и лисицата, които всъщност са омагьосаните богове – съответно Тор, Богът на Гръмотевиците, Один, бащата на Боговете и Локи, Кръвен побратим на Боговете.
Една изключително глупава ситуация, в която Локи се поддава на всички изкушения и в която е замесена прекрасната Фрея. Един от Ледените Великани е влюбен в нея и иска да я притежава, както и слънцето, и луната. Междувременно в големия чертог в Асгард, дома на Боговете,  са се събрали всички Богове и се забавляват. След запоя, Локи среща една прелестна девойка, в която се влюбва моментално и която му поисква Чука на Тор.
След като Локи го открадва от заспалия, пиян Тор, прекрасната девойка добива истинския си вид – Леден Великан и го превръща в лисица, заедно с останалите два Бога, а после завзема Асгард. И така съдбата ги среща с Од, който измисля план как да си върнат предишния вид и да освободят града си.
Книгата показва няколко неща – разбира се, на първо място е това, че независимо как изглеждаш или какво е тялото ти, можеш да се справиш с всяка трудност и предизвикателство, стига да повярваш в себе си. На второ, че дори Боговете могат да постъпват глупаво и да правят грешки. И на трето, че когато предложиш решение, което уважава достойнството и мечтите на противника ти, вероятността да спечелиш, е по-голяма. Точно това прави Од с Ледения Великан.
Освен, че е написана много хубаво, книгата е прекрасно илюстрирана – с великолепните картини на Крис Ридъл, които човек може да съзерцава дълго и да се наслаждава на малките графични детайли в тях. Може спокойно да се каже, че илюстрациите са история в историята.

Единствената ми забележка към книгата е….че се разпада. Но това е забележка към изпълнението на българското издание, едва ли оригиналът е такъв. Просто още по време на първия прочит книгата се отлепи от корицата, което е много жалко, защото е подходяща за деца и за препрочитане, а едва ли би оцеляла дълго. Но, пък, ако се разпадне съвсем, човек може да си направи картини с илюстрациите и да ги закачи на стената в детската стая. Може и това да е била идеята на нашето издание. J
„Од и ледените великани“ на Нийл Геймън е на изд. Сиела, в превод на Богдан Русев, а Фиделия Косева е адаптирала корицата за това издание.
И.

И малко цитати от книгата:

„- Ние няма да умрем – отговори мечокът. – Защото не можем да умрем тук. Но ще огладнеем. И ще подивеем. Ще ставаме все повече подобни на животни. Така става, когато придобиеш животински облик. Ако останеш в него твърде дълго, накрая се превръщаш в онова, на което се преструваш.“

„- Думите не струват нищо – отвърна Од. – Но умният човек внимава за какво ще ги похарчи.“

„- Умният човек знае кога да замълчи. Само глупакът казва всичко, което знае.“

„- Би трябвало да те интересува, защото красотата е важна за теб – каза Од. – А така няма да остане нищо красиво. Ще останат само мъртви неща.
- Мъртвите неща също могат да бъдат красиви – отговори Леденият Великан.“

„Орелът го изгледа.
- Леденият Великан го няма – продължи Од. – Накарах го да си тръгне.
- Как – попита орелът.
- С магия – отвърна Од и се усмихна.
„Ако магия означава да оставяш нещата да правят това, което им се иска – помисли си той. – Или да бъдат такива, каквито искат да бъдат….““