неделя, 7 септември 2014 г.

"Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог", Етгар Керет



             
Разказите на Едгар Керет са като внезапна плестница рано сутрин. Тъкмо си се събудил и си мислиш, че знаеш къде ти е главата, когато получаваш тази плестница и разбираш, че си я търсил на съвсем друго място от това, на което всъщност е. А малко по-късно осъзнаваш, че изобщо не си се събудил, в някаква странна просъница си, където историите могат да се случат както си искат. Или както Етгар Керет иска.
В повечето разкази като тънко стържене на тебешир по черна дъска се процежда болката от безсмислието на воюването. На войната между Израел и Палестина. Но и на която и да е война. Докато четеш, усещането е, че тази болка е толкова неизличима, колкото и споменът за всичко, което можем сами да си причиним.
А в същото време разказите на Керет са до такава степен иронично-абсурдни, че минават тънката граница между разума и безумието и  изглеждат напълно реални. Можеш да си представиш дори умрелите автобуси. С голяма доза саркастичен цинизъм, който по някакъв смътен начин ми напомни за Борис Виан. Само с повече инжектирана тъга в тях, независимо от  черния хумор.
Бих могла да препрочитам този сборник много пъти, въпреки огромното количество натрупани недокоснати книги. И съм сигурна, че всеки път ще получавам нова плестница. Усещането за пораженията от безсмисленото воюване не може да бъде изгризано дори и от Гещернак, който дъвче сънища. То остава да се повтаря като надраскана грамофонна плоча, която цикли на един и същи мотив от песента. 
„Абе, Узи, не си ли и без това достатъчно прецакан, че да бъдеш и расист?“
„С Ханс нямахме нищо общо свен туморите в мозъците.“
„Събудих се посред нощ и сащисан видях Гещернак да дъвче съня, в който сънувах теб.“
„Край гроба ти две деца замерват надгробните плочи с топка за тенис. Струва ми се, че разгадах правилата на играта им : ако уцелят гроб на офицер, точка за тях. Ако е по-долу от офицер, точка за гробището.“

„Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог“ на Етгар Керет е на издателство „Жанет 45“, в превод на Милена Варзоновцева и е първата книга от поредицата „Кратки разкази завинаги“, която започвам усилено да събирам. Оформлението на книгата е много хубаво, а в контекста на снимката ще кажа, че всякаква прилика с цветовете по тялото ми е абсолютно преднамерена.
И.



неделя, 24 август 2014 г.

"Приказка просто така, прасешка при това", Мила Попнеделева-Генова



                      „ПРИКАЗКА ПРОСТО ТАКА.
                         ПРАСЕШКА ПРИ ТОВА.“
                    МИЛА ПОПНЕДЕЛЕВА-ГЕНОВА

Това е доста смешнаа  история. Докато я  четох разгледах картинките. Бяха ми много смешни.На мен ми хареса докато четох  историята, също така заглавието и е смешно ,, ПРИКАЗКА ПРОСТО ТАКА. ПРАСЕШКА ПРИ ТОВА.“
Там има една котка Мяу. Прасенцето, което в случая е главен герой, я харесва. И я кани на среща. Тя не иска да го притеснява, затова сама си взима стол. Изведнъж куп дрехи падат върху нея, които Прасчо бил набутал там. Решила да не го рзочарова и затова не си тръгнала. Но, след като видяла храната, малко се разочаровала. Защото чисто казано това било помийка за прасета. Тя била доста стресирана, но тъй като все още не искала да разочарова прасенцето, не казала нито „гък“, само че настръхнала. Нататък няма да ви кажа какво станало, защото ще ви издам цялата книга. По-интересно е вие сами да си я прочетете. Това е кратка приказка. За да ви е по-интересно аз пропуснах някои неща с описанията. 




В.

събота, 23 август 2014 г.

"Подвижният замък на Хоул", Даян Уейн Джоунс



    „Подвижният замък на Хоул‘‘
           Даян Уейн Джоунс
Тази книга ми хареса с това, че е много фантастична, беше ми много интересна и докато я четях винаги тръпнех в очакване какво ще се случи в следващиаят момент. Разказва се за три момичета сестри, баща им работи в магазин за шапки, живеят на Чакълни пазар, майка им е починала и за тях се грижи приятелката на баща им Фани, която също работи там. Горе-долу по това време всички започнаха да говорят за Вещицата от Пустошта. Говореха, че е заплашила дъщерята на Краля и тогава Кралят  наредил на Магьосника Сулиман да отиде в Пустошта, за да се разправи с нея. Изглежда обаче той не само не беше успял да се справи с Вещицата, но дори бил победен и убит от нея.
Ето защо, когато няколко месеца след това, внезапно из хълмовете над Чакълни Пазар се появи висок, черен замък, бълващ облаци пушек от четирите си тънки кули, всички бяха убедени, че Вещицата е излязла отово от Пустошта. Хората скоро разбраха, че всъщност не принадлежи на нея, а на магьосника Хоул. Но и това беше също толкова зле. Основното му забавление беше да отвлича млади момичета и да изсмуква душите им. Някои пък казваха, че направо изяжда сърцата им. Софи, Лети и Марта бяха строго предупредени никога и по никакъв повод да не излизат сами навън. Но не след дълго трите сестри трябваше да мислят и за друго, тъй като баща им се спомина. Един ден Фани им каза, че трябва да се разпределят, коя къде да чиракува. Марта отиде да чиракува при някаква стара приятелка на Фани като магьосничка. Лети пък отиде да работи като сервитьорка в сладкарница Цезари. А за Софи остана магазина за шапки.
Веднъж в магазина за шапки дойде много красива  жена. Погледът на Софи беше привлечен от нейния вид- широка шапка, на която имаше истинско пауново перо, обагрено така, че да отразява още по-силно розовите, зелени и сини отблясъци на диамантите, но въпреки това изглеждащо някак черно. Лицето на жената беше добре поддържано. Червеникавокафявата й коса я правеше да изглежда по-млада. Тя разгледа шапките, но никоя не й хареса. Тя се ядоса и разкри пред Софи истинската си същност- тя беше Вещицата от Пустошта. Омагьоса Софи да стане много възрастна и след това си тръгна.


Софи се погледна в огледалото и с ужас установи, че деветдесет годишна бабичка. Реши да тръгне да си търси късмета някъде. Вървеше, вървеше когато се измори вече беше стигнала до замъка на Хоул.
А какво ще стане после, ще видите ако я прочетете!!!



              А ето така си представям Вещицата от Пустшта :



М.