„Писма от тъмния вилает“, Джевад Карахасан

 

Тази книга, макар и написана доста увлекателно, не ми беше лесна за четене. Самата тематика не предполага един лек прочит, защото темата „Босна“ няма как да е лека. И друг път съм си давала сметка, че независимо от факта, че живеем на един полуостров, ние твърде малко знаем едни за други. Някак си като че ли взорът ни е все по на изток или все по на запад, но никога наоколо. Като че ли проблемите на съседите ни не ни засягат толкова пряко. Или може би това е политическа стратегия на принципа „разделяй и владей“, защото, ако ние съчувстваме на съседите си, страдаме заедно с тях, бихме могли да обединим усилия и да станем една могъща сила, а от това никой няма полза.
„Писма от тъмния вилает“ е книга-мозайка, каквато е и Босна в представите на автора. 5 разказа на границата между съня и реалността, които пресъздават онази тъмнина, от която бягаш с тежки крачки, но никога не успяваш да се откъснеш от нея. Босна е държава, събрала в себе си толкова различни култури, етноси, вярвания и въпреки всичко успяла да запази своята крехка идентичност, преди войната да опустоши всичко и да разпръсне хилядите парчета цветна мозайка, които после никога вече не пасват правилно на местата си. Не съм знаела, че за Босна се използва израза „тъмен виалет“, но това е със сигурност най-точния начин да се опише тази толкова цветна, но и пълна с мрачни тайни страна.

Джевад Карахасан напуска Босна в разгара на конфликта и тази книга е неговият опит да си я спомни такава, каквато е била. Или да я измисли такава, каквато е трябвало да бъде. Защото силата на мирните отношения се измерва със степента на възможност те да бъдат запазени. А, когато всичко рухне, понякога разбираш, че всъщност никога не е било здраво. Изглеждало е като стабилна основа, а се е оказало тънък лед. Тази книга се чете трудно, но си заслужава времето.  
„Писма от тъмния виалет“ на Джевад Карахасан е на изд. Парадокс, в превод на Паола Иванова, а корицата е на Дамян Дамянов.

 И.

„Човек може да се отвърне от хората и света дори тогава, когато вече не може да се отвърне от себе си.“

 

„Все си повтарял, че ето тази вечер ще го каже на Весна и ще се опита да не я остави с грешно впечатление. Но всички изводи, направени през деня, изчезвали щом вечер вдигнел слушалката, разговорът поемал в съвсем друга, различна от предварително начертаната от него, посока в мига, когато чуел гласа ѝ в слушалката. Затова човек трябва да държи на това, което предварително си е намислил да каже. Защото после думите на другия или нашите собствени така ни увличат, че всъщност човек започва да се обвързва неразривно със собствените си изречени думи и забравя предварително намисленото.“

 

„Проблемът е когато миналото ти не е такова, каквото го помниш.“

„Позната ви е изненадата на внезапното припомняне, когато от кладенеца на паметта изниква с пълна сила някакъв отдавна забравен спомен, пълен с аромати, образи цветове, атмосфера. Появява се така осезаемо, че отново ви превръща в човека, който сте били някога. Усещате, че преживяването не е истинско само по това, че този толкова важен за вас момент скоро отново ще бъде забравен.“

 

„Времето е живот, драги мой стари приятелю. Като ти изтече времето, изтекъл ти е и животът – твоят истински живот е само оня, който е бил изпълнен с време, придало му някакъв облик.“

 

„В болката всички сме равни и затова се разбираме без приказки.“

 

 

"Кривата на щастието", Иво Иванов

 

На 17 юли 1967 година фотографът Роко Морабито пътува по работа по 26-та улица през Джаксънвил с автомобила си. Още на отиване той забелязва работниците от местната електрическа компания, които извършват някаква рутинна поддръжка на стълбове за комунални услуги. На връщане Роко Морабито решава да спре, за да направи няколко кадъра, тъй като му харесва светлината. Докато взима фотоапарата от колата си, чува писък и обръщайки се вижда увисналото на стълба тяло на единият работник. Докато изпълнява служебните си задължения, Рандъл Чампиън случайно докосва жицата с високо напрежение, по която текат 4000 волта ток. За части от секундата тялото му е изхвърлено и увисва на обезопасителните колани, а сърцето му спира. Неговият колега, Джей Ди Томпсън се втурва към него и съвсем инстинктивно впива устни в устните на Чампиън, за да му направи изкуствено дишане и да вкара малко въздух в дробовете му.  Той прави това, докато сърцето на колегата му бавно не започва отново да бие. През това време Роко Морабито звънва на спешния телефон, за да повика бърза помощ, а докато чака, прави уникалната си снимка „Целувката на живота“, за която година по-късно получава награда Пулицър за фотография. Рандъл Чампиън е спасен и доживява до 64-годишна възраст.

„Кривата на щастието“ е книга, съставена от статиите на спортния журналист Иво Иванов, в която има над 70 подобни вдъхновяващи истории. Истории, които могат да те накарат да настръхнеш. Истории, които задават въпроси. Или дават отговори. Истории, които ще те вдъхновят, ще те разплачат, ще те разгневят, ще те смирят. Това е книга, от първия ред на която усещаш малки тръпки по цялото си тяло и това усещане те държи през цялото време. Заради историите в нея, но най-вече заради майсторството на нейния автор. Защото Иво Иванов не е просто един спортен журналист, който предава спортни събития, а истински вдъхновяващ писател, който завърта историята около теб така, че отвъд спорта намираш много повече. Намираш истини за живота и разбираш, че думите могат много повече от това да разкажат една история. Думите могат да променят съдби.
Защото, например в един разказ за човек, роден с ощетено тяло под формата на увреждане, но пък с пълна със сила душа и воля, които в пъти компенсират липсите, можеш да намериш толкова вдъхновение, че това да стане твоят личен лост за промяна.
Нека сега се върнем за историята за „Целувката на живота“. Защо започнах ревюто за книгата с тази фотография? Защото животът на пръв поглед е низ от случайности, събрани по едно и също време на едно и също място. Но само на пръв поглед. Всъщност той е низ от неслучайни събития, които идват при нас в точно определен момент, за да свършат точно определена работа. Ако Роко Морабито не беше пътувал по 26-та улица, нямаше да види техниците. Ако на връщане, той не беше решил да спре, нямаше да стане свидетел на съдбоносна история. Ако не я беше заснел, светът нямаше никога да узнае за силата на любовта над смъртта. Защото, ако Джей Ди Томпсън не обичаше живота толкова силно и хората като цяло, нямаше да се втурне да помага на своя колега. И, ако Иво Иванов не беше толкова добър майстор на историите, ние никога нямаше да разберем за тях и да почерпим сили и вдъхновение.

На корицата е написано „книги, които вдъхновяват“. „Вдъхновяващ“, „вдъхновение“, „вдъхновява“ – това са най-често употребяваните думи в този текст и това изобщо не е случайно.
Защото те описват най-добре тази книга и аз наистина съм щастлива, че имах възможността да се докосна до нея и да прочета всичките тези над 70 истории.
„Кривата на щастието“ на Иво Иванов е на изд. Вакон.

И.

Това е фотографията на Роко Морабито, наречена "Целувката на живота"

„Животът е нестабилен, трепкащ пламък, който ни е подарен за малко или от Бога, или от капризната съдба. Той е най-ценното и необяснимо нещо, което притежаваме. И в краткото време, в което сме негови собственици, ни е дадена изключителната отговорност да решим какво да правим с него.“

 

„Състрадателност. Не ни е нужна, за да оцелеем. Няма да я намерите в учебника по биология. Няма да ви помогне да спечелите състезание или да направите много пари. Но по някакъв особен начин тя ни е необходима и ни прави хора. Състраданието няма очертания и тежест. То не идва отникъде, но ако му позволим, ще ни отведе навсякъде. „Състраданието е необяснима, чисто човешка характеристика, която ни е помогнала да се обособим като единствен по рода си вид в природата.“ Казал го е самият Дарвин.

 

„Пирамидата е привидно симплистична мотивационна система, но зад опростената ѝ структура се крие цял един свят. Тя е кредо на поведение и печеливш подход към всеки един от няколкото милиона моменти, от които се състои един човешки живот. Пирамидата на Уудън се крепи върху 15 изграждащи блока и комбинация от принципи. На върха на пирамидата педагогът поставя „състезателното величие“, което описва по следния начин: „да даваш най-доброто от себе си тогава, когато ситуацията го изисква. Ситуацията го изисква винаги!“ В основата на пирамидата са претенции към характера, които все по-често биват забравяни от днешните звезди: неща като целенасоченост, трудолюбие, лоялност и самоконтрол. Човек не може да се изкачи до върха, ако първо не е стъпил върху основата. С други думи, пирамидата не може да бъде обърната наопаки…

Стените на пирамидата се крепят и върху принципите на Уудън. Един от тях гласи: „ Стреми се да превърнеш всеки следващ ден в своя най-голям шедьовър.““

„Нашите раздели“, Давид Фоенкинос

 

Това е книга, чието четене те оставя с едно доста мъчително усещане. Не, защото е написана скучно или не се чете приятно. Просто е мъчително да си свидетел на нелепите раздели на една двойка, която по всичко личи, че е създадена да бъде едно цяло. Чувстваш се малко неловко, както когато ставаш свидетел на семеен скандал на близки приятели. Това, което спасява неловкото усещане, е чувството за хумор на автора, с което е поднесена тази уж напълно тривиална история.
Това са Фриц и Алис. Те се срещат, после се разделят, после се събират, после пак се разделят и така няколко пъти. Причините са най-различни и с нищо не се отличават от причините за разделите на всяка една двойка. Родители, ревност, измяна, нелепа случайност. И Фриц, и Алис създават своите нови семейства, макар че и двамата усещат, че са пропуснали голямата си любов и новата им връзка е просто част от компромисната игра на „така се прави, защото така е прието“.
И най-ненадейно техните продължения - децата им, имат шанс да довършат историята на своите родители. А може би всъщност точно затова Алис и Фриц не са създали своето семейство, за да имат шанс техните деца да го направят.
Както вече казах, книгата е написана с много приятно чувство за хумор, чете се леко и освен неприятното усещане, че двама души се разминават, всъщност е оставя едно хубаво чувство за добре прекарано време. Особено приятна ми беше историята с вратовръзките.
„Нашите раздели“ на Давид Фоенкинос е на изд. Колибри, в превод на Георги Ангелов, а корицата е на Стефан Касъров.

И.

 

„Никога не трябва да се иска от една жена рационално обяснение за поведението ѝ.“

 

„Често в семейства с две деца се случва да търпят при едното онова, което не допускат при другото.“

 

„По-късно щях да разбера, че със сигурност не трябва да живееш сред думите, за да можеш да пишеш. За да пишеш, трябва да избягаш от тях.“

 

„Отидохме в ИКЕА и се скарахме в ИКЕА. Трябвало е в този огромен магазин да наемат брачен консултант. Защото, ако съществува място, където се разголва душата на семейството, то е именно там. Дори се питам дали всички тези мебели за сглобяване не са замислени да сеят любовни раздори. Почти съм сигурен, че основателят на ИКЕА е депресиран швед (което си е почти тавтология) без емоционален живот, открил начин да съсипва живота на другите. Студентите по социология би трябвало да ходят на стаж в тези магазини, ще намерят всичко, което им е необходимо.“

 

„Животът е твърде кратък, за да може да бъде живян с желанието да сме безупречни.“

 

„Странно, но докато търсех думи да я успокоя, самият аз се успокоих. Вероятно това би бил добър метод за справяне със страховете ни – винаги да имаме под ръка някой по-крехък.“

 

„Животът ни се състои от кръгове. От кръгове с въображаеми развития, от опити да повярваме, че целта не е изходната точка. Макар да е повече от очевидно, че се насочваме към началото, към праха.“

„Вярно, твърди се, че в началото нещата са леки: щастието би трябвало да се мери на кантар; би трябвало да претегляме любовите си, за да узнаем доколко са западнали.“

 

„Значи това било щастието, състояние на пълно задоволство. Обло, без никаква пукнатина. Може ли човек да е щастлив, без да изпитва пълно задоволство? Съществува ли момент, в който човек може да се чувства напълно нещо си? В деня на сватбата си реших, че прекомерното усърдие на редакторите на „Ларус“ трябва да има граници – има много думи, на които не следва да даваме определение. Щастието не може да бъде затворено някъде, то се изживява в безкрайното пространство.“

 

„Нерядко най-напред не успяваме там, където впоследствие ще успеем, и често дори тъкмо първоначалният неуспех обуславя последващия успех.“

 

„Много любов трябва, за да успееш да навлечеш костюма на съвременен супергерой, който се опитва да спаси от ежедневието ритъма на сърцето. Но ежедневието не е само машина за убиване на минутите.“

 

 

 

„Богът на дребните неща“, Арундати Рой

 

Отдавна не бях попадала на толкова ювелирно писане. Сякаш всеки детайл в тази книга е извайван с прецизността и вниманието на човек, който не приема нищо друго, освен съвършенството. Има такава изключителна образност в описанието на всяко малко действие или парче от тази история, събрани в една сложно оплетената житейска драма, че имаш усещането за потъване в съвсем друга вселена.
Тази книга има изключителния късмет да бъде преведена от Леда Милева. Дори не съм предполагала колко великолепен преводач е тази жена. Само ще кажа, че през цялото време, докато я четох, имах усещането, че „Богът на дребните неща“ е написана на български.
Да разкажеш сюжета на книгата е все едно да се опиташ да разплетеш цяла купчина от гердани с мъниста, които така оплетени правят една красива украса, но поотделно биха били постни и невзрачни. И то не, защото отделните сюжетни линии не са интересни, напротив – те са дълбоки и засягат изключително важни теми. Просто така описани съставят една сложна плетеница от малки образни вълшебства, които засядат в гърлото като твърди, непреглъщаеми бонбони още от самото начало на книгата и стоят там, за да слязат в стомаха като тъпа буца от болка, неразбиране и пустота и да не ти дадат да заспиш дълго, след като си затворил последната страница.
В тази книга ги има двуяйчните близнаци, Естапен и Рахел, които са една мисъл и едно тяло, има я и майка им Аму, която се разкъсва между дълга като родител и желанието като жена, има го Велута, роденият като параван, който не съответства на мястото си, има го братът на Аму, Чако, който е добър, но някак неадекватен към света, има я и Софи Мол, английската братовчедка с нейната майка Маргарет Кочама, които са на почит, но и са неразбрани едновременно, има ги и всичките индийски жени, като Беба Кочама, Мамачи, Кочу Мария, които ме объркаха в началото коя коя е, но накрая съчувствах по различен начин на всяка. Има истории за индийски касти, за преврати, за педофилия, за смърт, за домашно насилие, за самота, за любов. Има толкова много в тази книга, че е трудно да бъде поето на един път, трябват ти много взимания от нея, сякаш е побрала магията на Индия и по-специално на Айеменем, града в Керала, в който живеят християни на непоколебими касти и в който съжителстват обичаи и желание за промяна, странности и красиви, но жестоки истории. И, разбира се, Богът на дребните неща, онзи Бог, който събира в себе си всеки малък детайл, който играе голяма роля в историята. В която никой не е виновен и никой не е невинен.
Няма да преувелича, ако кажа, че това е най-въздействащата книга, която съм чела напоследък. Толкова силно и красиво написана, че ми се иска веднага да започна да я чета отново.
„Богът на дребните неща“ на Арундати Рой е на изд. Жанет 45, от поредицата „Отвъд“, в превод на Леда Милева, а снимката на корицата е на Прадип Кришен.

И.

„Странно е, че понякога споменът за смъртта живее много по-дълго от спомена за живота, който тя е прекъснала.“

„Той се вбесяваше, защото не знаеше какво означава този поглед. Обясняваше си го като нещо между безразличието и отчаянието. Не знаеше, че по света има места, като страната, откъдето беше дошла Рахел, където различни видове отчаяние се борят за първенство. И че личното отчаяние  никога не е достатъчно отчайващо. Че нещо особено се случва, когато личното объркване се отбие в крайпътния параклис на огромното, яростно, кръжащо, движещо се, нелепо, налудничаво, невъзможно социално объркване на една нация.“

                                                                                        

„Тя живее живота си отзад напред, помисли си Рахел.
Това наблюдение беше съвсем уместно. Беба Кочама наистина бе живяла живота си отзад напред. Като млада се бе отказала от материалния свят, като старица, се бе обърнала към него. Беше го прегърнала и той отговаряше на прегръдката ѝ.“

 

„Чако каза на близнаците, че макар да му било неприятно да го признае, всъщност те всички били англофили. Семейство от англофили. Насочени в погрешна посока. Хванати в капан вън от собствената им история, неспособни да се върнат назад по своите стъпки, защото следите от стъпките им са били пометени. Обясни им, че историята е като стара къща през нощта. На която всички лампи са запалени. А в нея стоят предците и си шепнат.“

 

„…Според Рахел странното с римските войници, нарисувани в комиксите, беше, че те полагат големи грижи за ризниците и шлемовете си, а оставят краката си голи. В това нямаше никакъв смисъл. По отношение на времето и изобщо.“

 

„Има големи мечти и малки мечти. „Голям човек е Лалтейн сахиб, Малък Човек е Момбати“. Така се произнасяше за мечтите един стар кули от Бихар, който посрещаше на железопътната гара туристическата група от училището на Еста (неизменно, година след година).
Голям Човек е Фенерът. Малък Човек е Лоената свещ.“

„Дъщеричката му миришеше на мляко и урина. Чако се чудеше как едно тъй малко и неоформено същество, още неясно на кого прилича, може така властно да привлича вниманието, да възбужда любовта и да контролира здравия разум на възрастен човек.“

 

„- Ако си щастлив насън, Аму, това брои ли се? – попита Еста.
- Кое да се брои?
- Щастието – то брои ли се?
   Тя знаеше точно какво иска да каже синът ѝ, чиято букла на алаброса се беше развалила.
   Защото наистина само това, което се брои, има значение.
   Простата, непоклатима мъдрост на децата.
   Ако насън ядеш риба, това брои ли се? Значи ли, че си ял риба?“

 

„Нелогично е да се очаква човек да помни нещо, което дори не знае, че се е случило.“

„Докато стоеше облегната на вратата в мрака, Аму усети, че сънят ѝ, следобедният ѝ кошмар се раздвижва в нея като водна гънка, която се надига от океана и образува вълна. Веселият еднорък човек със сол по кожата и рамото, което свършваше рязко като скален ръб, се появи иззад сенките да осеяния с начупени стъклени шишета плаж и тръгна към нея.
Кой беше той?
Кой би могъл да бъде?
Богът на Загубата.
Богът на Дребните Неща.
Богът с Настръхналата кожа и Внезапните Усмивки.
Той не можеше да прави две неща едновременно.
Ако я докосваше, не можеше да ѝ говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне, ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи.
Аму копнееше за него. Болееше за него с цялото си същество.
Тя се върна на трапезата.“

„800 километра диалог с тази част от нас, която знае всичко“, Емилия Илиева-Крайнова

 

Имах удоволствието да присъствам на премиерата на тази книга, откъдето са и снимките. Познавам Емилия Илиева-Крайнова повече виртуално, отколкото реално. Макар да сме се запознали първо на живо. Допада ми начина ѝ на мислене и светоусещане, както и живота, който води. Или поне онази част от него, която виждам във fb. Но ми отне повече от три години, за да разгърна и прочета книгата ѝ, написана по време на пътя Камино, който тя е извървяла заедно със съпруга си. Малко по-малко, отколкото на нея ѝ е отнело да се върне към книгата и да я издаде, защото между написването и издаването стоят едни четири години на лична трагедия, преодоляване и търсене на смисъла отново.
Със сигурност това не е единствената книга, посветена на пътя Камино, но е единствената, която аз съм чела. И е книга, която ме впечатли с това, че е изключително честна, разголваща дори, смела и без опит да захароса това тежко на моменти преживяване. Както и без претенцията да идеализира – нито Пътя, нито пътуващия по него.
Това са нахвърляни и в последствие систематизирани разсъждения за онова, което се случва в нас и с нас, по време на едно такова предизвикателно изпитание, като извървяването пеша на пътя на поклонниците. Като преподавател по ненасилствена комуникация, Емилия поставя и много въпроси за саморефлексия, които могат да бъдат полезни, дори и да не вървиш по физическия път до Катедралата на Сантяго. Всъщност, това е книга за Пътя. Онзи път, който всеки един от нас върви, независимо от географските измерения. Пътят, който ни променя и ни дава възможност да се развиваме, ако не се отказваме да правим ежедневно своите малки крачки напред. В този смисъл вървенето по който и да е физически път може да даде същото и не е нужно да  ходиш до Камино де Сантяго, за да достигнеш до вътрешните си истини. Но понякога помага да се откъснеш от цялото си ежедневие и да поставиш точни граници на предизвикателството, както и да обмениш енергия с останалите търсещи по Пътя.
Любопитното е, че Емилия води своите записки на английски и първото издание на книгата е именно на английски, а на български има преводач, който е различен от автора ѝ – Емилия Ханджийска. Друго любопитно е заглавието на книгата. На английски то е „Walking to love“, което е труднопреводимо еднозначно на български, но на мен много повече ми допада от това дълго „800 километра диалог с тази част от нас, която знае всичко“.
По-голямата част от снимките в книгата са на съпруга на Емилия Илиева-Крайнова, Вишан Крайнов.

И.

„По пътя срещате дадени хора само веднъж, на други се натъквате неколкократно, но никога не знаете кога ще е последната ви среща. Затова на срещите трябва да се гледа като на чаши пълни с вино, изпивани до дъно след шумна наздравица. Дори никога повече да не срещнете тези хора, ще знаете, че няма за какво да съжалявате. И на живота трябва да се гледа така. Да даваме най-доброто от себе си всеки път когато срещнем някого, защото никога не знаем дали пътищата ни ще се пресекат отново.“

 

„Повелите на Пътя са три:
- Не се сравнявай с другите – съсредоточи се върху собствения си ритъм;
- Преодолявай самосъжалението и избирай само това, което ти дава сила;
- Продължавай да вървиш – ще стигнеш целта си само при условие, че не спираш.“

 

„Всички знаем, че няма лесен повик. Нищо не е толкова лесно, колкото би ни се искало. Обикновено, когато се изправим пред някаква трудност, желанието ни се изпарява. То има силата да ни кара да повярваме, че можем да постигнем целта си, но енергията му е най-концентрирана в началото. Носи ни достатъчно увереност, че да се осмеляваме да мечтаем и да предприемаме първата крачка – нищо велико не може да се случи без него. Щом започне процесът обаче и след като целта му е постигната, желанието отстъпва и само инатът може да ни изведе до търсения резултат  (впрочем, волята е противоположна по смисъл на желанието).“

 

„Вървейки по Пътя, не можете да се загубите, но можете да загубите образа на човека, за когото сте се смятали. Ходенето ви поддържа някак прагматичен. Ако продължавате достатъчно дълго, то ще ви извиси до състояние на разкриване на един по-голям Аз и един по-необятен източник на енергия от тялото.“

 

„Колкото повече си признаваме колко крехки сме всъщност, толкова по-силни ставаме. Да осъзнаеш ограниченията си не означава да се изправиш пред задънена улица. Смирението се ражда от ограниченията ни и също така служи като врата към нещо по-голямо, което – макар и неизвестно към момента и неназовимо впоследствие, е буквално величествено преживяване.“

 

"Последният китайски готвач', Никол Монес

 

Тази книга така ме погълна, че не можех да я оставя, но затова пък тя ме остави в състояние на неутолим глад. Дадох си сметка колко прозаичен е начина, по който приемам храната в тялото си.
И също разбрах колко малко знам за Китай, за китайската философия на приемане на живота, за историята на тази необятна държава.
Изключително интересно написана, с фабула, която преплита личната история на една американка, един полукитаец-полуамериканец, наследник на велика готварска фамилия, историята на Китай, философията на храната и превода (а всъщност измислен от авторката) древен ръкопис за последния китайски готвач. Дори не съм подозирала колко многопластово може да е отношението към ястията, които се сервират на една маса. Като човек, който яде, за да поддържа жизнените си функции, разбирам каква красота изпускам, като не отдавам онова философско-историческо и емоционално значение на яденето, което за китайците е много повече от нещо прилично на вкус, сервирано в купичка или чиния.
Историята среща Маги, загубила мъжа си при трагичен инцидент и Сам, израснал в Щатите, който се завръща в Китай, за да отвори ресторант. Маги заминава за Пекин по лични причини, свързани с починалия ѝ мъж и тъй като по професия е кулинарен журналист, получава задачата да напише статия за него. В Китай Маги разбира колко дълбок и пълен със символи и история е светът на храната, докато опознава Сам, който се явява на национално състезание по готварство. А заедно с тях читателят бива потопен в един свят, пълен с много повече от готвене и ядене. Свят, в който определено ястие се свързва с определена историческа случка.  Свят, в който се обяснява начина, по който трябва да усещаме всяка хапка, ако тя е приготвена по правилния начин. Свят на перфекционизъм по отношение на поредността и готвенето на ястията. Свят на тайни рецепти, предавани от майстори на ученици. Маги, от своя страна се потапя в този свят на чувствени гастрономически изживявания, за да заглуши болката от откритието, че мъжът ѝ е водил двойнствен живот и тя не го е познавала достатъчно.
Самата авторка е живяла в Китай, имала е бизнес с тази страна, ползвала е съветници и е правила сериозни проучвания на темите, по които пише. Което прави книгата още по-интересна, защото умело смесва като китайски оризови спагети достоверната информация и фантазията и така ни поднася едно ястие, пълно с ароматни подправки от малките интригуващи събития в историята.
И, макар самата фабула да не е нещо невиждано досега и финалът да е предсказуем, за мен беше изключително интересна тази книга, най-вече заради дълбочината, в която е представен един толкова непознат за мен свят.

„Последният китайски готвач“ на Никол Монес е на изд. Gourmet publishing, в превод на Петя Петкова, а корицата е на Елена Негриева.

И.

 

„Истинското съвършенство на храната е учудващо скромно нещо. Така е правилно. В скромността ще намериш онова, което търсиш.“


„-….Лекуваш ме от скръб?
- Не – настоя той. – Готвя за теб. Има разлика.
Маги се опита да овладее бурните си емоции. Нямаше да се разплаче пред него.
- Може би първо трябваше да ме попиташ – каза му.
- Така ли?
- Малко ми е трудно.
- Ами, съжалявам за това. Прости ми. Ти си американка и трябваше да го взема предвид. Тук така ни учат – да познаваме ядящия, да го разбираме и да готвим съобразно това. Нахрани тялото, но това е само началото. Освен това трябва да нахраниш съзнанието и душата.“

„Връзката на готвенето е като семейната. Подкрепянето на душата, естествено, е част от нея.“

 

„…Така се правеха нещата в китайския свят. Винаги е било така. Можеш да направиш услуга във вид на великолепно ядене и да искаш в замяна услуга.“

 

„Почти всичко може да бъде възстановено и изследвано чрез храната. В действителност великият обяд или вечеря винаги успяват да почетат цивилизацията на нива отвъд очевидното.“

 

„Яденето е едва началото на кухнята! Едва началото! Слушай. Вкусът, текстурата, ароматът и цялото удоволствие – това не е нищо повече от портала. Истински великото готварство отива отвъд това, за да завладее ума и духа – да отразява изкуството, природата, философията. Да поддържа ума и да повдигне духа на мейшъдзя. Никога не готви храна просто за да бъде ядена, племеннико!“

„…Но това е изтънчено ястие! Финесът е най-важното нещо, а не върховете на вкуса. Всичко трябва да бъде интелигентно представено. Всеки вкус трябва да е игра на текстурата, докато всяка текстура загатва за вкус. Това не може да се постигне с крайности. Пикантното, ароматното, лютото не трябва да присъстват.“

 

„- Можеш да готвиш семпло, но никога грубо. Винаги вярвай в интелигентността на ядящия. Винаги го възнаграждавай с финес.“

 

„- Някога искала ли си нещо толкова силно, че да се страхуваш да си позволиш да го имаш?
- Като любовта – внезапно рече тя и ѝ се прищя да не го бе казвала. Преглътна. – Като да си влюбен.
- Да. – бавно изрече той. – Точно така. – Той прехвърли ребрата в нова купа, изми си ръцете и наново върза косата си на тила. – Както желанието е толкова силно, че знаеш, че никога няма да си простиш, ако се провалиш. Затова се възпираш. – Изми зелен лук и го наряза на кръгчета. – Но се събуждаш един ден и осъзнаваш, че не го ли направиш сега, то ще ти се изплъзне завинаги.“

 

„С времето Кари разбра, че Китай позволява на човек да създаде себе си отново, из основи.“

 

„За някои неща не може да си против, нито да не си против. Те просто са факт.“

 

„Най-хубавата храна може да се приготви с най-простите съставки.“

 

„Имаше и друго ниво, което тя разбра, едва след като видя Сам да поднася угощението си. Освен че свързваше хората един с друг, храната беше посредникът между китайците и тяхната култура. С препратки към изкуството и постиженията на цивилизацията тя свързваше ядящия с душата му.“

 

„….Защото често в Китай да си сред тълпа означава да си сам.“

 

 „Когато моят учител изпращаше недокоснатите си ястия от огромните императорски угощения на семействата на принцовете и главните чиновници, той ги приготвяше като вечери и обеди за осем души в лакирани кутии. Никога по друг начин. Винаги за осем души. Върховната точка на всяко ядене никога не е самата храна, учеше ни той, а актът на споделянето ѝ.“

 

„- Какво приготвяш?
- Оризова каша. Най-простата храна, най-обикновената. Но е нужна грижа. Като в любовта.“

"Чудото в Поскокова Драга", Анте Томич

 

Трябва да кажа, че има нещо много хубаво срещата ми за първи път с хърватски автор да е точно с Анте Томич. Защото това е една много забавна и остроумно написана история, която на мен лично ми беше приятно да прочета. Успя да ме откъсне от ежедневието, да ме разсмее и да ме разтовари истински.
Накратко в тази книга се разказва за лудото семейство на Йозо и Зора  и техните четирима сина – Крешимир, Бранимир, Звонимир и Домагой. Всъщност, Зора не участва в историята, защото е починала преди това, но затова пък петимата мъже се представят съвсем достойно. Поскокова Драга е селцето високо в планината, труднодостъпно, в което живее семейството и което в миналото е било известно с буйния нрав на своите жители. Преди е имало много хора, но постепенно селото се обезлюдява, защото всеки търси по-добър живот в града, само Йозо отказва да напусне, заради което и жена му не му проговаря до края на живота си.
Понеже Йозо не плаща никакъв ток, идват двама смели инкасатори, които биват пленени от дивашкото семейство, но които имат важна роля в цялата история.
И, тъй като не е никак лесно за петимата мъже да се оправят сами, Крешимир решава да се ожени, като тръгва към града да търси една своя отдавнашна любов. Всъщност първата и последната си любов, Ловорка, която не е виждал 15 години. И тук започват най-различни приключения, описани с великолепно чувство за хумор. Намесва се и един полицай, влюбен в изгората на Крешимир. Междувременно в планинското селце продължават ситуациите с двамата пленени инкасатори, дори и след завръщането на Крешимир и Ловорка. Накрая цялата оплетена и смешна история завършва с мир и любов и ни оставя едно усещане за добре прекарано време с тази книга, защото няма нищо по-ценно от смеха, а и както знаем, е много важно да се научим да разтоварваме стреса.

Та, както вече казах, книгата е забавна, чете се изключително леко и приятно и аз много се радвам, че я прочетох. Още повече, че по стечение на обстоятелствата се сдобих със сигурно последния екземпляр след дълго издирване по софийските книжарници. Има и съвсем малко политически препратки, ама наистина съвсем малко – нещо като щипката подправка, за да не е безвкусно яденето.

„Чудото в Поскокова Драга“ на Анте Томич е на изд. Колибри, от поредицата „Съвременна европейска проза“, в превод на Русанка Ляпова, а корицата е на Стефан Касъров.

И.

 

„Докато все още вярваше, че има смисъл, Зора заклеваше мъжа си да избягат с децата от камънака, от планинската тягост и самотия, от дълбокия непрогледен мрак на зимните нощи, когато само по далечния вълчи вой разбираш, че все още не си умрял и не лежиш в ледения гроб. Молеше го да се преселят някъде на светло, където се чува човешка глъчка, смях и музика, може би нейде край морето, да заживеят и те като хората близо до магазин, ресторант, поща, поликлиника и училище, да имат телефон и течаща вода.
- По-леко ще ни е, Йозо – шепнеше умолително жената в глуха доба, като го побутваше с крак в постелята.
- Я се разкарай! – срязваше я мъжът ѝ и ѝ обръщаше гръб. – Ида ли долу, ще трябва да регистрирам колата.
- Ами, че всички ги регистрират. Такъв е редът, човече божи.
- Аз пък на ща! На кой му влиза в работата кво имам и кво нямам.
Зора въздъхваше сподавено, а сълзите се търкулваха по страните ѝ. Тъй хлипа и рида през първите десет години от брака им, а после сълзите ѝ пресъхнаха. Млъкна отведнъж и повече никога не продума и дума на мъжа си. Мълком му сипваше чорба в чинията и му оправяше яката на ризата, лягаха си без думи в брачното ложе и ставаха, без да си кажат „добро утро“ един на друг. Даже и онази работа я вършеха в пълна тишина. И тъй над трийсет години. Сякаш беше дала обет пред Богородица, Зора мълча чак дорде не настъпи смърният ѝ час, тогава погледна за последен път своя спътник в живота и едва чуто прошепна: „Лайно такова“.

 

„- Как се запознахте с тате? – попита веднъж майка си с надеждата, че нейният пример ще му изясни правилата в загадъчната социална игра на сближаване с момичетата.
Майка му се усмихна, явно това ѝ беше скъп спомен.
- Тате го хвана да ни краде телето. Рече му: или ще се ожени за мен, или ще му пусне куршум в главата.“

 

„- На, виждаш ли, туй е то Сплит – каза му барба Иве на другата сутрин, докато се обръщаха подир момичетата, които минаваха край тях на дългите си крака, с къси поли и подрусващи се гърди в разкопчани блузи. – Всяка пролет ти се ще да се разведеш и всяка есен се радваш, че не си го сторил…“

 

„Романтичният идеал да търсиш по цял свят онази, единствената, и да останеш прокълнат цял живот, ако не я намериш, не е особено практичен.“

"Хлебарка", Рауи Хадж

 

„Хлебарка“ е втората книга на Рауи Хадж и това е много странно, защото напоследък сякаш започвам да се запознавам с някои млади автори от втората им книга, въпреки че имам и първата. Нямам обяснение на този феномен.  
Рауи Хадж е ливанец, който учи фотография и визуални изкуства в Ню Йорк и Монреал и това си личи в начина, по който пише. Всичко е толкова конкретно, без да е излишно подробно, че, докато четях книгата, имах усещането, че гледам филм.
„Хлебарка“ е роман за крайния човек. Във всякакъв смисъл – онзи, който живее на ръба на обществото и всеки момент може да изпадне от него и онзи, който извежда действията си до крайност. Едно мизерно съществуване, което се опитва да изпълзи от канала и да заживее в общоприетия смисъл на думата „нормално“, но травмите от детството са толкова много, че ги носи като лепкава смрад по себе си. Действието се развива в Канада, където са всички емигранти, опитващи се да се впишат в социума. Главният герой посещава психотерапевтка, след неуспешен опит за самоубийство, като в същото време общува с утайката на обществото и се опитва да се намести някак в същото това общество. Мисли за себе си като за хлебарка, макар старателно да гони хлебарките от дома си, всеки път, щом се прибере. С дълбоко вкоренено чувство за справедливост, той се опитва да се освободи от травмите, причинени му от насилие в детството и в същото време да помогне на онези онеправдани и отритнати от обществото хора, към които се причислява сам.
Както вече споменах, „Хлебарка“ е написана някак много визуално, докато я четях, не само си представях филма, който бих гледала по нея, но и различните кинематографични способи, с които би могъл да е заснет. Книгата се чете леко, но не ми беше леко, докато я четях. Оставя едно тъжно и мрачно, като каналите, в които живеят хлебарките, усещане. Определено си даваш сметка за различните социални пластове и за това колко е трудно за някои от тях.
„Хлебарка“ на Рауи Хадж е на изд. Жанет 45 от поредицата „Отвъд“, в превод на Маргарита Дограмаджян, а корицата е на Райчо Станев.

И.

„Богатите мразят бедните и особено ония, чиято миризма се носи като облак и засенчва аромата на цигарите и топлите ястия или задушава носещия се мирис на скъп парфюм.  Един слуга не бива да излъчва нищо телесно, нищо естествено. Един слуга трябва да е видим, но неразличим, да си върши работата, но да е незабележим, да се храни, но да е недохранен.“

 

„Оръжието може да е полезно.
За какво?
Да получаваш неща, да постигаш неща, да защитаваш неща.
Но ще е с помощта на сила – осъзнаваш ли го?
Значи не си пацифист?
Пацифизмът е лукс, отвърнах.
Можеш ли да си по-конкретен?
Не, не мога. Всъщност мога. Имам предвид, че трябва да си заможен, за да си пацифист. Богат и сигурен като теб.“

 

„Колко абсурдно. Въпросът е къде да свърша? Всички, които емигрират, го правят за по-добър живот, но аз исках по-добра смърт. Може би краят е важен, не животът, мислех си аз. Може би и ние, като слоновете, пътуваме дълго до избраното от нас гробище.“

 

„Може би това е всичко, което остава от живота ни: кратък миг красота, приношение за ония, които още са в капана, последно приношение, като успокоение за невзрачното им съществование.“

„В ПИСМАТА на професора нямаше нищо освен провален, празен живот и илюзии за бягство от грозотата на живота. Четях ги и си мислех как някои хора сигурно мразят начина, по който изглеждат. Сигурно повръщат, когато се видят голи, мръсни и набръчкани. Сигурно с ужас осъзнават, че са направени от кожа, плът, която може да бъде разрязана, сварена и изядена, че се изпотяват, че в тях текат течности, че винаги, каквото и да ядат (без значение колко е представително), храната, която се сервира в красиви чинии, която се поглъща, докато е осветена от малки свещички върху червени покривки, която излъчва аромат на подправки, винаги, винаги ще се превръща в нещо грозно и отблъскващо. Обсебени от манията да маскират човешкото в себе си, своя тор, своите курешки, своята пот, закривените нокти на краката си, които не спират да растат. Презират този свят и затова са заети постоянно да се маскират – да крият лица, крака, нокти, дъх, своите разлагащи се тела.“

 

„Маджид ме погледна, запуши и се умълча. После, без видима причина, каза: Знаеш ли, идваме в тези страни в търсене на убежище и на по-добър живот, но всъщност тъкмо тези страни ни карат да напускаме домовете си.“

 

„Нощта е единственото време, когато човек може да наложи собствените си звуци на света.“

 

„Човек само трябва да смени едно усещане с друго. Промяна. Животът е промяната.“

"Има страшно", Мария Донева

 

Да пишеш за поезия е все едно да описваш картина или усещане. Тук няма сюжет, за който да се хванеш. Има само чувства. А чувствата са най-субективното нещо на света.
„Има страшно“ на Мария Донева е онова вътрешно самоуспокояване, когато нещо те е стиснало за гърлото и не те пуска, докато не го изговориш. Сякаш в теб съществуват амбивалентите изрази „няма страшно“ (онова „няма страшно“, с което се успокояваме, когато вътрешно знаем, че е точно обратното) и „има страшно“ (онова признаване, че не можеш повече, че си стигнал до края на страха си, на самотата, на отчаянието, но признавайки ще се справиш, ще продължиш напред и ще си със сигурност, ако не по-силен, то поне по-пораснал).
Малка стая, в която си сам, но знаеш, че можеш да я споделиш с останалия свят и да му позволиш да надникне – ето това е тази стихосбирка.
„Има страшно“ на Мария Донева е на изд. къща „Жанет 45“, корицата е на Димитър Келбечев.
И.


„въобразявам си събота сутрин
безбрежен ден
сините чаршафи на морето и небето
плуваме един в друг
въобразявам си и ден
в който няма други хора
само птици
и котки – да дебнат птиците -
и дървета
въобразявам си всичко
което се случва
светът би отговарял на представите ми
но те нищо не искат да питат.“


„Те са чашите, в тапетите,
в книгите, в стъклопакетите,
в белезите под коляното
и в праха върху пианото,
в мумиите на мухите,
в скелетите на мечтите,
сграбчени или отронени -
в къщата се пазят спомени.

Но и късно да се връщам,
и да ми съборят къщата,
и да си сменя адреса,
даже да не знам къде съм,
и да скъсаме синджирите,
и да ми загубят дирите,
бягаща или прогонена -
пак си имам
куфар спомени…“

 

„Създавам моя мъж.
Издигам го наоколо.
Нощувам в мислите му,
гледам през очите му.
Строя го светъл и голям,
с отворени врати,
за да не го напусна лесно.“

„Вълнуващи грапавини,
замайващи ме гладкости.
И докъдето погледът ми стига,
пред мене се простират
пътеки,
по които езикът ми е скитал.“

„Бяхме весели като малки кучета,
винаги готови за игра и гладни.
Сложи лапа на сърцето си и ми кажи:
ще обичаш ли друга
някога
повече от мен?

Понасям студа в очите ти
със стиснати зъби.“

 

„Лъжите се просмукват
в гардеробите, в праговете.
Дребничките лъжи -
в сребърните лъжички.
Надвисват като оперни полилеи
с безброй кристални ножове.
Само полъх на откровеност
и ще се съсипе този свят.
Откровението и Апокалипсисът
са една и съща книга.“


„Камерите на сърцето
работят.
За какво ни е
толкова много лед…“

"СОЛО", Рана Дасгупта

 

Това е втория роман на младия автор Рана Дасгупта, след „Играта на Де Ниро“, който имам, но не съм чела още. Роден в Англия, пътувал и учил на различни места по света, той в момента живее в Делхи, откъдето са корените му. 

Имам един навик – когато срещна нещо, свързано с България в книга на чужд автор, да си го отбелязвам и да си го събирам в един уърдовски файл. Когато попаднах на информация за това, че главният герой на име Улрих е роден в София и живял на Дондуков, веднага си сложих отметка. Наложи се, обаче, да я махна и да сложа във файла името на цялата книга, защото се оказа, че в нея се разказва за България. Това много ме изненада, не бях чела анонси и изобщо не очаквах, че целият сюжет в първата част на „Соло“ е посветен на страната ни. Не само това, всичко е описано толкова достоверно, безпристрастно, обективно и с подробности точно, че известно време се рових в нета да разбера дали авторът не е живял тук. Да, той е посещавал България, имал е и консултанти, които са го въвели в обстоятелствата, но в повествованието има такива дребни детайли, които си мислех, че само човек, прекарал поне 10 години в страната ни, би могъл да знае. Което ми показа колко изключително прецизно е подходил Рана Дасгупта към сюжета и определено предизвика моето възхищение.
Ето каква е историята: В първата част, озаглавена „Живот“, както вече споменах, главният герой се казва Улрих, което е резултат от любовта на баща му към Германия и всичко немско. Въпросният баща е инженер в железницата и от най-ранна възраст попарва желанията на сина си да се занимава с музика. Улрих има подкрепата на майка си, Елизавета, но тя е недостатъчна. Затова той решава да се занимава с химия и заминава да следва в Берлин. Преди да замине, обаче, баща му се е върнал като инвалид от неясно коя война и с напълно променена психика започва да живее един отшелнически живот в една от стаите на дома им. Между двете световни войни на Улрих не му се получава да продължи следването си в Германия, защото баща му бива разорен и той трябва да се върне в България да помага на семейството си. Попада в едни бурни времена, в които той самият е доста объркан. Започва работа в завод, а в последствие се жени за сестрата на най-добрия си приятел. В крайна сметка Улрих живее в края на годините си в самота в един панелен блок, отдавна напуснал красивата аристократична къща, в която е израсъл, превръщайки се в самобитно и самодостатъчно старче, което не обича да общува с останалите хора.
Във втората част от книгата – „Фантазии“ са сюжетите на обитаващият панелката и собствените си глава Улрих, които той измисля. В тях участват  истински герои от живота му и измислени персонажи.  Тази втора част е толкова различна от първата, че сякаш четеш отделни книги. Изключително интересните истории на хора, които постигат световен успех с таланта си, хора, които не съумяват да адаптират чувствителната си душа към съвременния свят или хора, които са толкова гъвкави, че оцеляват изключително добре във всяка ситуация. Там има заплетени сложни връзки и отношения, които създават една изключително интересен сюжет, прекосяващ няколко държави и континета.

Историята от книгата обхваща периода от преди Първата световна война до малко след падането на социализма. И спокойно може да се нарече и исторически роман, защото, както казах вече, с много безпристрастна точност описва събитията в България, без да дава оценка и да налага субективното си мнение. Дори съм склонна да му простя не особено убедителния образ на Магдалена, която в началото е много влюбена в Улрих, но така и не разбирам защо се обръща на 180 градуса. Тоест, разбирам, но не ми е достатъчно убедително, някак.
Изключително интересна е втората част, тази с фантазните сюжети на Улрих, която разкрива неговата дълбока душевност. Любопитно е, че всяка една глава от първата част е озаглавена с химичен елемент, като изборът на тези елементи изобщо не е случаен. Във втората част пък главите носят имена на морски животни и това също не е случайно.
Самото заглавие на книгата е нещо като моста между действителния живот на Улрих, в който той така и не успява да се отдаде на музиката и неговите фантазии, в които един гениален музикант от бедно българско село прави световна кариера.
Рана Дасгупта определено е изключителен разказвач с много фино и ювелирно отношение към детайлите, който влиза в списъка на авторите, чийто книги ще прочета.
„Соло“ на Рана Дасгупта е на изд. „Жанет 45“ от поредицата „Отвъд“, в превод на Алена Ликова, а корицата е на Райчо Станев.

И.

 

„На Улрих му се струваше, че светът му е станал внезапно по-ясен, защото когато можеш да седиш с друго човешко същество и да се потапяш в нови мисли всички граници изчезват.“

 

„През десетилетията оттогава Улрих се опитваше да гледа на възникналия си интерес към химията като на божие възмездие за погребаната си любов към музиката. Поразил го беше фактът, че двете имат нещо общо помежду си: а именно, че от ограничен брой елементи може да се създаде безгранична верига от изразни възможности.“

„…Една ранна сутрин, когато пиеше чай с Магдалена, Улрих се върна от разходка със сина си и оповести: „Птиците не се плашат от човек, който държи в ръце бебе!“ Двете жени избухнаха в смях от изражението на благоговение, изписано върху лицето му.“

"Шок от бъдещето", Алвин Тофлър

 

Тази книга ми попадна в ръцете, когато бях ученичка и много ме впечатли. Говорим за началото на 90-те години. Всъщност, тя е написана още през 1970 г., но при нас нейният превод дойде през 1992 г. Преди почти месец не знам защо се сетих за нея и много ми се прииска да я препрочета и да сравня от една страна това, което си спомням и от друга да направя някаква статистика кое от прогнозите на Алвин Тофлър се е сбъднало и в каква посока е поело човечеството. Разбира се, още докато я четях, се отказах и от двете идеи. Ако започна подробно да правя някакъв сравнителен анализ на книгата, това писание ще добие размерите на дипломна работа.
Затова ще се опитам да кажа най-основните неща, доколкото това въобще е възможно.
Терминът „шок от бъдещето“ е измислен от Алвин Тофлър и на английски той звучи доста по-добре, да не кажа, че няма как да бъде преведен съвсем точно – „future shock“ може да значи „шок от бъдещето“, но може и да е „шок в бъдещето“.
Основната идея на Тофлър в тази книга е, че има някакви установени предели за количеството промяна, която човешкият организъм може да понесе и че безкрайното ускоряване на промяната, без предварително да се установят какви са тези предели, може да доведе до състояние на неприемане или прекомерен стрес, в резултат на който човекът по-скоро блокира, отколкото приема същата тази промяна. Точно това състояние авторът нарича „шок от бъдещето“.

В своята книга Алвин Тофлър изследва свръхиндустриализацията, номадството на човека, развитието на технологиите, социалните отношения, износването на начина, по който протича обучението на децата от гледна точка на хода на историческите събития.
В началото става въпрос за вещите за еднократно ползване, които заместват по-трайните – онези, които са направени така, че да издържат поколения наред. Това, разбира се, води след себе си едно свръхпроизводство. То от своя страна променя начина на структуриране на предприятията и изобщо на начина, по който се управлява. От вертикално управлението става хоризонтално. Това е продиктувано от промяната в усещането за  времето. Изобщо технократското общество забързва все повече и повече времето, необходимо ни за всяко нещо. Другата промяна, която настъпва, е в самите възприятия на човека. Нетрайността се оказва нещо, с което лесно се свиква. Но това се пренася и в отношенията между хората като цяло. Много по-трудно се създават и задържат връзки, хората стават номади – често и лесно сменят мястото, на което работят и съответно това, на което живеят. От една страна това дава огромна свобода, от друга е предпоставка за по-голяма самота и трудно създаване на дългосрочни отношения между хората. Изкуството също става консуматорско и нетрайно. Стиловете се сменят с такава скорост, че трудно може да се следи всичко. Същото важи за литературата и дори в някаква степен за науката.

Алвин Тофлър поставя един доста резонен въпрос, а именно какви са нашите предели на приспособимост. Доколко можем да издържим на промяната, без да изпаднем в абсолютен шок от нея. Мисля, че последната една година отговори много нагледно на тези въпроси и предполагам, че са направени купища изследвания за психическото състояние на хората след такава драстична промяна, каквато ни се случи. Тепърва ще се проучват и ще се виждат разултатите от този най-мащабен експеримент в човечеството. Това, което знам, обаче е, че слава богу не всички прогнози на Алвин Тофлър са се сбъднали. Поне не все още. Макар, че има неща, които той не е могъл да предвиди. Мисля, че дори и той не си е давал сметка за скоростта, с която се променя технологичното общество и в тази връзка някои от прогнозите звучат наивно.
Със сигурност е впечатляващо колко добре е анализирал исторически промените, които настъпват в обществото в резултат от забързаното производство и усъвършенстването на техниката.
Заслужава си да се прочете тази книга, дори и само, за да си даде сметка човек колко по-бавно са настъпили всички тези промени у нас и колко по-забързано и припряно наваксахме в последствие.

 

„Шок от бъдещето“ на Алвин Тофлър е на изд. Народна култура от 1992 г., преводът е на Алфред Криспин, художник на корицата е Николай Пекарев., но книгата отдавна не е на пазара и може да се намери само при антикварите.

И.

 

 

„...Знаем например много по-добре как да измерим скоростта, с която кръвта протича през тялото, отколкото скоростта, с която един слух се разпространява в обществото.“

 

„…хилядолетия и векове са преминали в трудно забележима от отделния човек еволюция и тогава внезапно в нашето време настъпва едно взривно разкъсване на всички предели, един фантастичен отскок напред.“

 

„…важно е да разберем, че технологичното обновление не представлява само съчетаване и прегрупиране на машини и методологии. Появата на важни нови машини не само ни навежда на мисълта или ни принуждава да извършваме промени в други машини. Новите машини предлагат нови решения на социални, философски и дори на лични проблеми. Те променят съвкупното интелектуално обкръжение  на човека, начина, по който мисли, мирогледа му.“

 

„Защото, докато ние сме склонни да съсредоточаваме вниманието си във всеки даден момент само върху една ситуация, повишената скорост, с която ситуациите протичат край нас, усложнява неимоверно цялата структура на живота, като умножава броя на ролите, които трябва да изпълняваме, и броя на решенията, които сме принудени да вземаме. Това от своя страна обяснява задушаващото усещане за усложненост на съвременния живот.“