"Има страшно", Мария Донева

 

Да пишеш за поезия е все едно да описваш картина или усещане. Тук няма сюжет, за който да се хванеш. Има само чувства. А чувствата са най-субективното нещо на света.
„Има страшно“ на Мария Донева е онова вътрешно самоуспокояване, когато нещо те е стиснало за гърлото и не те пуска, докато не го изговориш. Сякаш в теб съществуват амбивалентите изрази „няма страшно“ (онова „няма страшно“, с което се успокояваме, когато вътрешно знаем, че е точно обратното) и „има страшно“ (онова признаване, че не можеш повече, че си стигнал до края на страха си, на самотата, на отчаянието, но признавайки ще се справиш, ще продължиш напред и ще си със сигурност, ако не по-силен, то поне по-пораснал).
Малка стая, в която си сам, но знаеш, че можеш да я споделиш с останалия свят и да му позволиш да надникне – ето това е тази стихосбирка.
„Има страшно“ на Мария Донева е на изд. къща „Жанет 45“, корицата е на Димитър Келбечев.
И.


„въобразявам си събота сутрин
безбрежен ден
сините чаршафи на морето и небето
плуваме един в друг
въобразявам си и ден
в който няма други хора
само птици
и котки – да дебнат птиците -
и дървета
въобразявам си всичко
което се случва
светът би отговарял на представите ми
но те нищо не искат да питат.“


„Те са чашите, в тапетите,
в книгите, в стъклопакетите,
в белезите под коляното
и в праха върху пианото,
в мумиите на мухите,
в скелетите на мечтите,
сграбчени или отронени -
в къщата се пазят спомени.

Но и късно да се връщам,
и да ми съборят къщата,
и да си сменя адреса,
даже да не знам къде съм,
и да скъсаме синджирите,
и да ми загубят дирите,
бягаща или прогонена -
пак си имам
куфар спомени…“

 

„Създавам моя мъж.
Издигам го наоколо.
Нощувам в мислите му,
гледам през очите му.
Строя го светъл и голям,
с отворени врати,
за да не го напусна лесно.“

„Вълнуващи грапавини,
замайващи ме гладкости.
И докъдето погледът ми стига,
пред мене се простират
пътеки,
по които езикът ми е скитал.“

„Бяхме весели като малки кучета,
винаги готови за игра и гладни.
Сложи лапа на сърцето си и ми кажи:
ще обичаш ли друга
някога
повече от мен?

Понасям студа в очите ти
със стиснати зъби.“

 

„Лъжите се просмукват
в гардеробите, в праговете.
Дребничките лъжи -
в сребърните лъжички.
Надвисват като оперни полилеи
с безброй кристални ножове.
Само полъх на откровеност
и ще се съсипе този свят.
Откровението и Апокалипсисът
са една и съща книга.“


„Камерите на сърцето
работят.
За какво ни е
толкова много лед…“