"Нейната история - любов. Опит за сакралната архитектура на тялото и метафизиологията на Натали Дроен", Татяна Чесанова

 

Много обичам да чета биографии на хора, които са оставили някава следа в историята на човечеството. Опитвам се да разбера кое ги прави по-различни от обикновения човек и защо при едни и същи обстоятелства те успяват да сътворят нещо стойностно, а останалите хора – не. Затова пристъпих с голямо любопитство към тази книга.

Не бях чувала нищо за Натали Дроен и ако книгата беше попаднала при мен преди известно време, нямаше да ѝ обърна никакво внимание. Най-вече заради  заглавието, което от една страна ми звучи твърде клиширано, от друга – твърде помпозно, а от трета – твърде руско.

Тъй като биографията на Натали Дроен не се продава в книжарниците, ще разкажа малко за нея, за да прецените дали да я търсите.

Натали Дроен е украинка по произход, родена в Прага, но прекарала целия си живот във Франция, а родителите ѝ са от първата вълна емигранти, бягащи от болшевиките. Имала трудно, бедно детство. Всички руснаци, представители на стари дворянски родове, оказали се далеч от родината, се постарали да дадат на децата си едно сериозно духовно и културно образование. Натали не била изключение и макар  с танци да започнала да се занимава чак на тринадесетгодишна възраст, това не ѝ попречило да стане блестяща балерина и да обиколи половината свят с постановките, в които участвала.

В последствие се омъжила за Жилбер Дроен, французин, библиофил, издавал книги за колекционери. Бракът им бил дълъг, изпълнен с взаимно уважение и любов. Двамата имат седем деца.

Това е по отношение на нейната биография. Но изключителното, което тази невероятна жена прави е да изгради една система от физически упражнения за женското тяло, които водят не само до неговото здраве, но и до духовно израстване. Макар че в известен смисъл, именно благодарение на духовното израстване тя разработва тази система. Възпитана в духа на руската православна вяра, омъжена за католик, Натали Дроен е дълбоко религиозна и всяко свое действие го подчинява на службата в Бога. Тя изгражда своята теория за сакралната архитектура на женското тяло, стъпвайки върху идеята за тялото –храм. Метафизиологията на тялото. Всичко в нейната система от упражнения е обърнато към това жената да съгради отново своето тяло-храм и да го накара то да й служи, така както храмът служи на религиозния човек. И логичната следваща стъпка е да започне да преподава тази система, по която се учат много жени. Започват да идват при нея във Франция от Русия, на нещо като лагер. А в последствие тя пътува много пъти до Русия, за да преподава на място. Има стотици последователи. Тези занятия, които провежда Натали Дроен обръщат специално внимание на жените в Библията и са балансирани между четене на духовна литература, разсъждения и дискусии по темата и физически упражнения. Тази жена в нито един момент не обръща повече внимание на едното за сметка на другото – на духовното израстване и физическото усъвършенстване.

Знам, че в България също има последователи, които стоят и в основата на превода и изданието на български на тази книга. Много пъти съм си мислела да посетя един курс, за да се докосна до системата на Натали Дроен, но липсата на такава страстна отдаденост на вярата ме спира. Защото приемам, че физическите упражнения не могат да бъдат предадени без онази силна религиозност, която кара тялото и душата да работят заедно в баланс. Струва ми се, че ако се отдам само на упражненията, то ще е същото като онази йога, която в по-голямата си част се преподава тук по различни студиа и която няма нищо общо с начина на живот и мислене на йогите от изтока.

Изумителна е историята на Натали Дроен. Някак нереална, не можеш да си представиш, че е имало такъв човек. В нея има нещо ангелско, без да я идеализирам прекалено. Книгата „Нейната история – любов“ е биографична, но с включени много интервюта, което е много полезно, за да си изградим една по-пълна картина за личността на тази изключителна жена. Самата Татяна Чесанова, която е журналист, нееднократно е посещавала Натали Дроен във Франция, преминавала е нейните лагери и обучителни курсове, както и е участвала в организирането на турнетата й в Русия. Била е близо до нея достатъчно дълго, за да може да предаде част от духа и атмосферата около нея.

„Нейната история – любов. Опит за сакралната архитектура на тялото и метафизиологията на Натали Дроен“ на Татяна Чесанова е на издателска къща „Жануа‘98“, в превод на Силвана Миланова, а корицата  е на Татяна Тараканова и Екатерина Кузнецова.

И. 

"Алексис Зорбас", Никос Казандзакис

Разбира се, че избрах точно тази книга да взема със себе си на о-в Крит. Отдавна се канех да я прочета и това беше най-добрия повод. Много обичам да чета книги, чието действие се развива на мястото, на което отивам или пък откъдето е родом автора. А тази съчетава и двете. Затова отлетях за острова с тази и с още няколко книжки, но за тях – друг път.

Накратко сюжета на книгата описва приятелството между млад грък интелектуалец, почерпил своята философия предимно от книгите, но търсещ постоянно отговори на екзистенциалните си въпроси и по-възрастния му събрат, който вече има отговори на повечето въпроси, но отговори, породени не от теорията за нещата, а тяхното пълно и отдадено изживяване. Двамата се срещат на едно пристанище, докато водещият действието от първо лице разказвач чака кораба, за да замине за о-в Крит, където възнамерява да се отдаде на бизнес с мина за лигнитни въглища. Алексис Зорбас усеща възможността да започне работа при младия човек и това слага начлото на  едно дълго и интересно приятелство, основаващо се на различни ситуации и разговори.  В основата на романа стои истинското приятелство между автора и миньора Йоргос Зорбас, който е прототип на главния герой.

Книгата се базира основно на диалозите между двамата мъже и така се извежда идеята за това какво добро и кое е важното в нашия свят. В хода на действието пред нас се разкрива същността на Зорба, неговата любов към живота, промените, през които е минал, грешките, които е направил, нещата, които обича и нещата, за които съжалява. Това е една философия на живота, почерпена изцяло от самия живот, в която няма никаква теория, всичко е преживяно и усетено и това го прави изключително истинско. Теми като Бог, война, приятелство, любов, смисъл са в основата на споровете и разговорите между двамата мъже.
Едно от изключителните качества на Алексис Зорбас е умението му да се радва на живота. Това, което сегашните теории за позитивното мислене и живота „тук и сега“ проповядват, той го е преживял, усетил и приел като свое водещо умение. Най-хубавото умение да се събужда сутрин и да се радва на всеки нов ден, на всяка тревичка, на всяка птичка и не просто да им се радва, ами да се удивлява, сякаш ги вижда за първи път. Да разбира чудото на живота. Да разбира, че живота е чудо. Да осъзнае, че войната е глупост, че важни са хората, независимо дали са българи, гърци, сърби, македонци, турци. Да успее да надскочи национализма и вменения патриотизъм. Да обича жените, да ги накара да се чувстват обичани и желани. И, разбира се, да отдаде своята почит на хубавата храна, хубавото вино и хубавата музика. на танцът, без който съществуването ни би било скучно.
Философията на Зорба е простичка, но честна, истинска, жива, без никакви преструвки и претенциозност. И в същото време те кара да се замислиш за истински важните неща. А философията на младия разказвач е нежна, изпълнена с доброта и преклонение към живота, към истината, към същността на нещата.
Не знам защо съм отлагала толкова дълго прочита на тази книга, а на всичкото отгоре и филма с Антъни Куин не съм гледала, но съвсем скоро ще поправя и този пропуск.
Изключителен разказвач е Никос Казандзакис. Жалко, че не му е достигнал един глас да получи Нобеловата награда за литература през 1957 г.и макар да харесвам много Камю, който всъщност взима приза тогава, смятам, че гръцкият автор с нищо не му отстъпва. Но, както изкуството, така и литературата, е силно субективно, пък нали и самият Зорба ни учи да не живеем в миналото, а в настоящето, така че това сега няма никакво значение. Препоръчвам горещо тази книга и си признавам, че не мога да разбера онези, които не я харесват.

„Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис е на изд. Enthusiast, в превод на Георги Куфов, а корицата е на Виктор Паунов.
Снимките на книгата са направени в гр. Агиос Николаос.

И.

„Всяко нещо си има свой скрит смисъл на този свят – помислих си аз. – Всичко, хора, животни, дървета, звезди, са йероглифи, и блазе на онзи, и горко на онзи, който започва да ги срича и да разгадава какво казват…В първия миг, когато ги гледаш, не разбираш нищо; мислиш, че са хора, животни, дървета, звезди; едва след години, много късно разбираш смисъла им.“

„Голяма радост е за човека да влезе в критска селска къща; всичко наоколо е патриархално, вековно: огнището, светилникът, окачен до огнището, делви с дървено масло и зърно, а отляво, като се влиза, в една ниша в стената – стомната със студена вода, затъкната с босилек. По гредите висят цели връзки дюли и нарове, и уханни билки – градински чай, джоджен, розмарин, чубрица. В дъното, три-четири стъпала – и се качваш на софата, където се намира поставеното на магарета легло, а над него – светите икони със запаленото кандило. Къщата ти изглежда празна и все пак в нея има всичко – от толкова малко неща се нуждае истинския човек.“

„- Загадка! – промълви той. – Велика загадка! За да дойде, значи, свободата на този свят, трябва да станат толкова убийства и толкова безчестия? Защото, ако седна да ти изреждам какви мръсотии сторихме и какви убийства, ще ти настръхнат косите! И все пак какви бяха резултатите от всичко това? Свободата! Вместо да запрати гръм и мълния да ни изгори, Бог ни дава свободата! Нищо не разбирам!“

„Спомних си как една сутрин бях открил случайно на един бор пашкул на пеперуда, и то тъкмо когато душицата вътре в него пробиваше черупката и се канеше да се измъкне навън. Чаках, чаках, тя се бавеше, а аз бързах; наведох се над нея и започнах да я стоплям с дъха си. Стоплях я нетърпеливо и чудото започна да става пред очите ми, с темпо, по-бързо от естественото; пашкулът се разтвори съвсем, пеперудата се измъкна навън. Ала никога не ще забравя ужаса, който изпитах: крилцата ѝ бяха нагънати, не можеха да се разтворят, тя трепереше с цялото си телце и се мъчеше да ги разгъне, но не успяваше; мъчех се и аз да ѝ помогна с дъха си. Но напразно; тя имаше нужда от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето и сега беше вече късно; моят дъх беше принудил пеперудата да се измъкне преждевременно, сбръчкана и недоносена. Тя излезе още неузряла, пошава отчаяно и скоро умря върху дланта ми.

Лекото телце на тази пеперуда е, струва ми се, най-голямото бреме, което тежи на съвестта ми. И ето, днес осъзнах дълбоко – смъртен грях е да насилваш вечните закони; твой дълг е да следваш с доверие безсмъртния ритъм.“