Има едни книги, които мислено съм си обещала, че ще препрочета поне веднъж в живота си, независимо колко други няма да успея дори да отгърна, а са в челните класации по продажби или харесвания от читатели. Една от тези книги е „Параграф 22“, която четох за първи път като ученичка и сега реших отново да се потопя в този абсурден военен роман.
Преди, обаче, да продължа с него, искам да разкажа една история. И тя е
свързана с представлението „Параграф 22“, което съм гледала като дете.. Това
представление толкова ме е впечатлило, че, когато след време четох книгата, в
главата ми се връщаха сцени и картини от него. Интересното в случая е, че,
освен усещането за нещо познато, имах усещането за това, че съм част от цялата
история. Все едно съм сънувала, че гледам представлението и че участвам в
същото време в него.
Сега за историята на „Параграф 22“.
Главният герой в романа е Йосарян, който изобщо не иска да лети и се опитва да
се изкара болен от какво ли не, само за да се спаси от безумните заповеди на
полковник Каткард, който от своя страна постоянно увеличава броя на
задължителните полети, преди да може един войник да се прибере в САЩ. Но в
случая „главен герой“ е малко относително, защото цялото повествование е
предадено през образите на различните персонажи в романа. В този смисъл всеки
един е „главен“. Всъщност, освен абсурдността и иронията на описаните ситуации,
точно това е характерното на романа – че всяка глава е посветена на определен
персонаж и през неговия образ са описани събитията. Ето някои от тези, които на
мен ми бяха най-интересни:
Полковник Каткард – това е безумният тип, който постоянно увеличава броя на
полетите и мечтае на всяка цена да стане генерал. Не разбира от смисъла на
абсолютните ценности, затова измерва себе си само и единствено спрямо успеха на
другите, затова дълбоко страда, че все още не е генерал, макар и да е
самодоволен от това, че е полковник. Толкова е амбициозен и толкова много иска
да блесне, че решава да предложи на свещеника да чете молитви преди всеки боен
полет. Това е една особено смешна и абсурдна част от повествованието, в която
става ясно, че полковник Каткард има специални изисквания към молитвите и е
безкрайно изненадан, че е възможно да има войници атеисти.
Ор – постоянно държи в устата си две киселици, защото още от малък си мечтаел
бузите му да станат големи колкото ябълки. Но това не е най-интересното за
него. Той не само, че не се пази от летенето, както всички останали, ами е
пилотът, чийто самолет всеки път бива свалян от неприятеля. И, докато Йосарян
си мисли, че Ор е пълен некадърник като пилот, всъщност се оказва, че това е
добре обмислен план за бягство. И така Ор се оказва като че ли най-хитрият от
всички.
Мъртвецът в палатката на Йосарян – младо момче, което още преди да бъде
зачислено, бива убито и сега е с неясен статут. Нито могат да го изпратят
обратно, нито да го погребат, защото той на практика не съществува. Затова си
лежи в палатката на Йосарян.
Доктор Данийка – абсолютен хипохондрик, който прекарва повечето време да се
тревожи за здравето си и ходи всеки ден да му мерят температурата. Освен за
здравето си, доктор Данийка се тревожи още за Тихия океан и за прелетните
часове. За Тихия океан се тревожи, защото той е заобиколен от „елефантиазис и
други страхотни болести, където той можеше да бъде преместен“. Страх го е да
лети и скатава от полетите.
Вождът Бял Полуовес – живее в една палатка с доктор Данийка, който съответно се
страхува от него. Наполовина индианец, като дете се местел от място на място,
защото всеки път, когато опъвали вигвама си, под него се оказвало, че има
залежи на петрол и ги карали да се махнат. Накрая започнали да използват
семейството му като онези пръчки, които търсят вода под земята. Или поне така
разказва, макар Йосарян да не му вярва особено.
Майлоу – това е един от най-интересните образи. Той е предприемача на
ексадрилата, който върти търговия с целия свят, обвързвайки в профсъюзи и
договори страни, които воюват една срещу друга. Като начало изумлението идва от
там, че той купува яйца от едно място по 7 цента и ги продава на друго по 5
цента и пак е на печалба. В крайна
сметка, обаче, става ясно, че той е направил огромна търговска мрежа, в която
завърта така нещата, че изглежда все едно работи на загуба, а всъщност е на
печалба. До момента, в който не решава да купи цялата продукция на памук и се
оказва, че има повече предлагане, отколкото търсене.
Майор Майор Майор Майор - това не
скороговорка, а чина и трите имена на един посредствен, некадърен командир на
ескадрилата в Пианоза. Нелепото име му е дадено от баща му, който излъгал майка
му, омаломощена от раждането и без никакви сили да реагира, че синът им се
казва Кейлъб Майор. Още една злощастност в живота на Майор Майор Майор е
поразителната му прилика с Хенри Фонда, което става повод за упреци от страна
на напълно непознати. Упреците, че въобще прилича на него, му насаждат чувство
за вина и страх от хората. В училище, а по-късно и в армията, той е отбягван и
нежелан като компания в крайна сметка това води до решението му да се подписва
като Уошингтън Ървинг, което пък не е точно негово решение, защото първи с това
име започва да се подписва Йосарян.
Има, разбира
се, още много интересни образи, за които няма как да напиша тук. Само ще кажа,
че тази книга, според мен е добре да бъде прочетена от всекиго, защото не са
много книгите, които по толкова добър начин да показват абсурдността на войната
и безсмислието на военните заповеди. Може би по някакъв начин ми напомня "Швейк", макар да са много различни.
Аз имам старото издание на „Параграф 22“, сега има и по-нови, но моето е на
изд. „Лъчезар Минчев“, в превод на Боян Атанасов, а корицата е на Андрей
Андреев.
И.
„Дънбар
щръкна в леглото си.
- Това е то – извика възбудено. Нещо липсваше, през всичкото време знаех, че
нещо липсва, и сега знам какво е то. – Удари с юмрук по дланта си. – Няма
патриотизъм – заяви той.
- Прав си! – извика Йосарян. – Прав си, прав си, прав си! Топлите кренвирши,
бруклинският отбор „Доджърс“, кой се бори за порядъчните хора? Кой се бори за
повече гласове за порядъчните хора? Няма патриотизъм, това е. А няма и
матриотизъм.“
„Клевинджър
се бе втренчил в него, обхванат от апоплектична ярост и възмущение, и
сграбчвайки масата с две ръце, бе извикал:
- Ти си побъркан!
- Какво искаш от мен, Клевинджър? – отвърна отегчено Дънбар, мъчейки се да
надвика шума в офицерския клуб.
- Аз не се шегувам – настояваше Клевинджър.
- Те се опитват да ме убият – му каза спокойно Йосарян.
- Никой не се опитва да те убие – извика Клевинджър.
- Тогава защо стрелят по мене? – запита Йосарян.
- Стрелят по всички – отговори Клевинджър. – Опитват се да убият всеки един от
нас.
- Че каква разлика има?“
„Но Йосарян
знаеше, че е прав, защото, както сам обясни на Клевинджър, доколкото му било
известно, той никога не е бил неправ. Накъдето и да погледнел, виждал само
смахнати и това било всичко, което един разумен млад човек като него можел да
направи, за да продължи да вижда нещата в истинската им светлина сред толкова
много лудост. И било неотложно да постъпи така, защото знаел, че животът му е в
опасност.“
