събота, 7 май 2016 г.

"Демиан", Херман Хесе



Една книга, за която имам чувството, че не аз съм прочела нея, а тя мен. На определени моменти се чувствах разголена.
Интересни размисли, омесени с еклектиката на различни теологични учения и теории. Всичко това, поднесено твърде леко и почти неангажиращо, сякаш междудругото.
Много загатнати и много недоизказани неща. Усещане за някаква незавършеност, даваща поле за изява на фантазията.
Има някакъв нанатраплив бунт в нея, разбирам защо се е превърнала в култова книга за хиляди млади хора. Сякаш ти казва всичко и нищо.

И все пак останах със странното усещане за незавършеност. Спря някакси неочаквано за мен.

"Демиан" е на изд. Колибри, в превод на Недялка Попова, а корицата е на Стефан Касъров.

И.


четвъртък, 5 май 2016 г.

"Черната овца и още басни", Аугусто Монтеросо



Да пишеш е умение. Но да пишеш с малко думи, казвайки много неща, е свръхумение. Точно такова усещане ми създаде сборникът разкази за Аугусто Монтеросо „Черната овца и още басни“. Разказите на гватемалския писател са  като малки шотове от думи, с които можеш да се напиеш, а погледа ти да остане бистър.
Четох тази книга по време на едно дълго пътуване и тя ми достави истинско удоволствие. Даже я прочетох два пъти. Ако шотът е хубав, искаш веднага още един. Добавката от оригиналните илюстрации, които са точно толкова блицови, с чувство за хумор и леко намигане, каквито са и разказите, е много добра идея.
Книгата е втората от поредицата „Кратки разкази завинаги“ на изд.Жанет 45, в превод на Нева Мичева, а корицата и илюстрациите вътре са на Ина Бъчварова. 
Ето и една басня, която особено ми хареса :

                                                       НЕСЪВЪРШЕНИЯТ РАЙ

- Така е - машинално произнесъл човекът, без да откъсва поглед от пламъците, които пращяли в зимната нощ, - в Рая има приятели, музика, някои книги; единственото лошо на това, да идеш на Небето, е, че оттам небе не се вижда.

И.

сряда, 4 май 2016 г.

"Приказки от студиото по йога", Рейн Мичъл





„Приказки от студиото по йога“ е от онези книги, след прочитането на които изпитвам тихата ярост към себе си, че съм станала толкова изпълнителна като малка  и не съм придобила поне доза хулиганство, което да ми позволи да зарежа една книга по средата, ако не е моята. А тази не просто не е моята, ами ми е толкова чужда, че времето, прекарано с нея, считам за напълно загубено. През цялото време си мислех, че или тези герои имат адски тъпи проблеми, или аз съм ужасно претенциозна.
Да започнем с времето. Не астрономическото, разбира се. Времето, в което е написана книгата. Сегашно историческо. В комбинация с размислите на героите, техните спомени и минали преживявания, става такава манджа с грозде от преплитащи се времена, че някои изречения се налагаше да ги чета по три пъти, за да ги разбера. А не съм много глупава.  
Да продължим с фабулата. Нещо като чиклит, ама наобратно. Не самотната 30тина годишна жена преживява катарзис и си намира гадже, а омъжената 30тина годишна жена преживява катарзис и разбира /последна, разбира се, всички около нея го знаят отдавна/, че мъжа ѝ е кретен. За човек, занимаващ се с йога и духовни практики,  главната героиня е доста ... глуповатичка.  Самите герои са плоски и нямат никаква дълбочина. Знам, ще ми кажете – какво си очаквала с тази корица и това заглавие. Ами, очаквах нещо леко, като за из път, но в никакъв случай тъпо.  Самата дума „приказки“ в заглавието изобщо не отговаря на съдържанието – да беше кръстена „истории от студиото по йога“, по-добре щеше да е.
Единственото интересно за мен беше начинът, по който са успели в Америка да превърнат йогата в индустрия. Което в крайна сметка абсолютно я обезсмисля като начин на живот и я превръща в прости физически упражнения, като аеробиката напр. Голямото студио, в което си задължен д аси купуваш от тяхната минерална вода, да играеш по техните правила, където залите са огромни, за да поберат повече хора....и вътрешната борба на главната героиня кое да избере – парите или работата в мир със себе си. Нищо ново, но затова пък казано доста объркано.
Тази книга може да се чете само в моменти, в които искате да не мислите и това да четете е просто начин да игнорирате неприятен съсед в автобуса/влака/метрото. Но, ако трябва да бъде честна – има и по-умни начини това да бъде направено.

 „Приказки от студиото по йога“ на Рейн Мичъл е на изд. Сиела, в превод  на Марианна Панова, корицата е на Дамян Дамянов.

П.С. Всякакви прилики на корицата с маникюра ми са тенденциозни и неслучайни.

И.

 И, понеже винаги обичам да вадя цитати, ето малко. Сигурна съм, че никога не сте чували/чели тези мъдрости. :)

„Не можете да контролирате какво правят другите хора, но може да контролирате начина, по който им отвръщате.“
„Макар че, като си помислиш, да бъдеш крайна в стермежа да не си съперничиш с никого, може би е просто друга форма на съперничество.“
„В основата на всичко, което прави в клас, сърцевината на всичко, което преподава, е наученото от първия ѝ учител по йога – съчувствие към себе си, към недостатъците си и всичко останало. Особено към недостатъците.“
„Просто се научаваш да приемаш нещата, които не можеш да промениш, дори ако никога не се научиш да ги обичаш.“
„Има моменти в живота, в които човек със сигурност разбира, че независимо от това, колко тежко изглежда най-близкото бъдеще, ще бъде в състояние да се изправи срещу него. Ще навлезе спокойно и убедително. Може би няма да премине невредим, но ще го преживее. Животът ти не е такъв, какъвто си мислил, че ще бъде, но със сигурност знаеш, че не си сам.“