"Катерушки", Уля Нова

Няма да преувелича, ако кажа, че това е една от най-силните книги, които прочетох тази година. Нищо, че годината още не е свършила. Отдавна не бях попадала на нещо толкова топло, уютно, изпълнено с детска фантазна образност и в същото време тъжно, понякога дори безнадеждно. Въздействието на тази книга върху мен е като спомена за пустата мъка, която се загнездваше в гърдите ми при миризмата на детскоградински манджи и белина, когато знаеш, че си обречен да изкараш целия ден там, но се надяваш да те вземат по-рано. А после забравяш, че не ти харесва да ядеш и да спиш, защото светът ти е пълен с образи и предмети, които са измислени. И хем ти мъчно, хем ти е интересно, защото имаш цялото време на света да си играеш с белите плодчета от храстите, да ги готвиш и в същото време да се пазиш от тях, заради мълвата колко са отровни.

В „Катерушки“ се разказва за фантастичният свят на един дядо – кавалерийски командир и неговата малка внучка. Свят, в който всеки предмет става част от бойно поле и всяка битова дейност бива заменена с играта на война, със спомнянето на онзи ден, в който дядото е бил ранен и се е наложило да бъде отстранен от битките, но недостатъчно ранен, за да бъде произведен в герой. Свят, в който отиването за мляко може да бъде изпълнено с толкова приключения и събития, че накрая да няма мляко, но да има преживявания и спомени. В книгата се разказва и за прекършените мъже, които пушат на балконите, и за техните жени, които са загубили себе си, мечтите си, някои са се простили с идеята да избягат в големия град и са се озовали в разбит самолет, а други са потънали в забравата на чашката с водка. А дядо може да върне в строя всичко, от развалена месомелачка, фенерче, поялник до счупени мебели и изпаднали болтове. Той, обаче, „поправя“ и мъжете, които са загубили пътя си, които не знаят къде са. До момента, в който няма него кой да поправи. И баба, която работи като сестра в болницата и се смята за мъченица, се заема да му помогне. Баба, която е истинския командир на домашния ескадрон. Но той има нужда от друга помощ, не физическа.
Катерушките са онзи детски символ, мистичен образ, който ще избави децата от съдбата на възрастните. Който ще им помогне да се спасят от нищетата и безнадежността. Децата имат поверие, че ако намерят топче и го посадят, на негово място ще израсте катерушка и, ако се качат до върха ѝ, то обезателно ще успеят да стигнат до големия град. Светка, която събира топчетата в раница на гърба си, им е разказала за това вълшебство. Има и още едно поверие, дошло на Марина в ума някак от небето – че ако се преметнеш на катерушката и това премятане е идеално, всички проблеми ще се наредят. Но не винаги премятането се получава. Понякога децата се счупват.

Тази книга има много пластове – разказва се за трудния, безнадежден и сив живот на възрастните, изпълнен с лишения, недоимък и безрадост. Но през погледа на децата, които чуват откъслечни думи от истории и доизмислят свои, придавайки им мистични сили и тайнственост. И в същото време децата виждат света по много по-различен начин. Виждат небе в локвата и могат да летят с вятъра, който променя сивия град. Могат да сменят хода на съдбата си с едно премятане на най-високия лост на катерушката. И могат да бъдат част кавалерия, докато отиват за мляко. Има и парчета, макар и малки и ненатрапчиви, тъжна съветска история от края на 80-те. В която виждаш как всеки човек е смачкан и незначителен, изпълнен до пръсване с тъгата на несбъднатите си мечти. И сивата птица на гнева, в която се превръщат големите хора понякога, птица-тик. И надянатото "сякашнищонесееслучило", което крие зад себе си болките, тревогите и мъката. Има от всичко, но без да звучи дидактично.
Тази книга е толкова хубава, че бих я прочела отново веднага. Уля Нова е млад, но изключително талантлив писател и аз бих се радвала, ако от издателствата преведат и другите нейни книги. ен, изпълнен до пръсване с тъгата на несбъднатите си мечти.еднага. а. И в
„Катерушки“ на Уля Нова е на изд. СОНМ, в превод на Здравка Петрова, а корицата е на Веселин Праматаров и честно казано на мен ми харесва повече от оригиналната.

И.

„После гадната бабичка с бастуна, която обикновено седеше на скамейката, през цялата година с плъстени ботуши и тънка памучна забрадка, закрепена за косата ѝ с черна редичка невидими фиби, повелително изврещя веднага да слизаме и да не цапаме пейката с крака. И се закани, че ще извика милиция. Милиция е дума с острие, което бързо отрезвява и охлажда. Милиция е дума-лекарство срещу разсеяност и затъпяване, нападащо всички превърнали се в бездомна шайка.“

„…Защото човек вярва в тайната само когато тя е вътре, лежи като кафеникавия камък-преса за кисело зеле, тревожи го и го тегли към земята. Човек вярва в тайната само когато тя, потвърждавайки се многократно, подчинява вихъра на случайностите. И променя цвета на дните. А отвън изглежда като измислица. Като глупотевина. Като лъжа. И като повод да не правиш нищо.“

„Ако забравиш страха и паниката, можеш да разгадаеш всички неочаквани звуци. Тогава те от вледеняващи ще се превърнат в домашни, ще станат почти незабележими.“

„И нали дядо се увлече, утрото безвъзвратно се превърна в кавалерийски ескадрон, полетял в атака. Времето изобщо е склонно да се превръща в нещо едва уловимо, но най-често се разпада. И само дядо умее да превръща утрото, вечерта или следобеда окончателно и безвъзвратно, като им придава резки очертания и гръмовни звуци,…“