Тази книга, макар и написана доста увлекателно, не
ми беше лесна за четене. Самата тематика не предполага един лек прочит, защото
темата „Босна“ няма как да е лека. И друг път съм си давала сметка, че независимо
от факта, че живеем на един полуостров, ние твърде малко знаем едни за други.
Някак си като че ли взорът ни е все по на изток или все по на запад, но никога
наоколо. Като че ли проблемите на съседите ни не ни засягат толкова пряко. Или
може би това е политическа стратегия на принципа „разделяй и владей“, защото,
ако ние съчувстваме на съседите си, страдаме заедно с тях, бихме могли да
обединим усилия и да станем една могъща сила, а от това никой няма полза.
„Писма от тъмния вилает“ е книга-мозайка, каквато е и Босна в представите на
автора. 5 разказа на границата между съня и реалността, които пресъздават онази
тъмнина, от която бягаш с тежки крачки, но никога не успяваш да се откъснеш от
нея. Босна е държава, събрала в себе си толкова различни култури, етноси, вярвания
и въпреки всичко успяла да запази своята крехка идентичност, преди войната да
опустоши всичко и да разпръсне хилядите парчета цветна мозайка, които после никога
вече не пасват правилно на местата си. Не съм знаела, че за Босна се използва
израза „тъмен виалет“, но това е със сигурност най-точния начин да се опише
тази толкова цветна, но и пълна с мрачни тайни страна.
Джевад Карахасан напуска Босна в разгара на
конфликта и тази книга е неговият опит да си я спомни такава, каквато е била.
Или да я измисли такава, каквато е трябвало да бъде. Защото силата на мирните
отношения се измерва със степента на възможност те да бъдат запазени. А, когато
всичко рухне, понякога разбираш, че всъщност никога не е било здраво. Изглеждало
е като стабилна основа, а се е оказало тънък лед. Тази книга се чете трудно, но
си заслужава времето.
„Писма от тъмния виалет“ на Джевад Карахасан е на изд. Парадокс, в превод на Паола
Иванова, а корицата е на Дамян Дамянов.
„Човек може да се отвърне от хората и света дори тогава,
когато вече не може да се отвърне от себе си.“
„Все си повтарял, че ето тази вечер ще го каже на
Весна и ще се опита да не я остави с грешно впечатление. Но всички изводи,
направени през деня, изчезвали щом вечер вдигнел слушалката, разговорът поемал
в съвсем друга, различна от предварително начертаната от него, посока в мига,
когато чуел гласа ѝ в слушалката. Затова човек трябва да държи на това, което предварително
си е намислил да каже. Защото после думите на другия или нашите собствени така
ни увличат, че всъщност човек започва да се обвързва неразривно със собствените
си изречени думи и забравя предварително намисленото.“
„Проблемът е когато
миналото ти не е такова, каквото го помниш.“
„Позната ви е
изненадата на внезапното припомняне, когато от кладенеца на паметта изниква с
пълна сила някакъв отдавна забравен спомен, пълен с аромати, образи цветове,
атмосфера. Появява се така осезаемо, че отново ви превръща в човека, който сте
били някога. Усещате, че преживяването не е истинско само по това, че този
толкова важен за вас момент скоро отново ще бъде забравен.“
„Времето е живот, драги
мой стари приятелю. Като ти изтече времето, изтекъл ти е и животът – твоят истински
живот е само оня, който е бил изпълнен с време, придало му някакъв облик.“
„В болката всички сме
равни и затова се разбираме без приказки.“
