Посегнах към тази книга, защото прочетох, че е тийнейджърска, или в т.нар. стил young adult, минавайки по диагонал през резюмето накрая, в което като че ли ми се наби най-вече любовната история. И си казах „ок, малко разнообразие няма да ми навреди, имам нужда от нещо леко, което да не ми ангажира вниманието прекалено много“. Грешка! Тази книга ми подейства изключително силно, накара ме да сънувам странни сънища и изкара страхове, които имам, защото засяга тема, която стои като тих звяр в ъгъла на съзнанието ми и понякога без никакво предупреждение изскача и оголва зловещите си зъби. Дали, защото аз самата съм сестра? Дали, защото съм майка на две сестри? Вероятно и заради двете.
Основното за мен в сюжета не е любовната история между Лени и Джо. Или между
Лени и Тоби. А пътя, който извървява тя, за да се справи с опустошителната
скръб по загубата на по-голямата си сестра. Не че любовта не е важна в романа,
напротив, особено, когато става дума за първата, истинската, разтърсващата те
из основи и изпълваща целия ти живот любов. Разбира се, всичко в книгата се
върти около нея. Но най-важната нишка си остава скръбта и различния начин, по
който я приема всеки един от близките на починалата сестра.
Ето малко за сюжета : Лени е по-малката сестра на Бейли (впрочем цялото име на
Лени е Ленън, кръстена на Джон Ленън, защото майка ѝ е била хипи ), която свири
на кларинет и е влюбена в романа „Брулени хълмове“, пише стихове на различни
листчета, бележки, празни чаши и всевъзмжони места за писане, които разпилява
навсякъде около себе си. Бейли е сестрата, която мечтае да стане актриса,
талантлива е, репетира Жулиета и един ден просто така сърцето ѝ спира. Тоби е
годеникът на Бейли, наполовина каубой, наполовина скейтър. Джо е новото момче в
училище, също кларинетист, наполовина французин и живял дълго време в страната
на тази половина. Разбира се, тук има нещо като любовен триъгълник. Бабчето е
бабата на Лени и Бейли, която ги е отгледала, великолепна градинарка, която се
разтоварва, рисувайки един и същ сюжет в зелено – жена, наполовина марсианка,
наполовина русалка. Майката на Лени и Бейли отсъства, оставила ги е като малки
и е заминала някъде, оправдана от Бабчето с непокорния си дух, който не може да
стои на едно място. Това е другата нишка на тъга и празнота, с която Лени
трябва да се справи. Биг е синът на Бабчето, чичото, който се жени почти всяка
година, непоправим романтик, опиянен от джойнтове и висене по клоните на
дърветата.
Както вече писах, в основата на книгата е идеята как минаваме през такова
неочаквано, неоправдано събитие като смъртта на много, много любим човек. Всеки
един от героите на романа, с изключение на Джо, който не е познавал Бейли, се
справя по различен начин с тази скръб. Не знам доколко „справя“е точ1ния
глагол, защото както се казва в книгата „скръбта остава завинаги“. Ти просто се
научваш как да живееш с нея, защото няма как да спреш да скърбиш за човек,
когото обичаш. И все пак може ли любовта да помогне на човек да живее с мъката
си? Да. Защото и самата мъка е продиктувана от любов.
Романът е написан много поетично, нежно, успява да достигне и до
най-вътрешните ъгълчета на сърцето и да го докосне, не само защото засяга
чувствителна тема. Просто е добър. И определено не бих го сложила само в
категорията „тийнейджърски романи“.
„Небето е навсякъде“ на Джанди Нелсън е на изд. Прозорец, в превод на
Александър Маринов, а корицата е на Ирина Македонска.
И.
„-Предполагам, че вече съм будна. Това навярно е хубаво, но не е
толкова просто…Вече знам, че най-лошото може да се случи всеки момент.
Джо кимва, сякаш приказките ми имат смисъл. Изпитвам облекчение, макар че нямам
представа какво съм казала току-що. Обаче знам какво имах предвид Имах предвид,
че сега знам колко близо е смъртта. И че дебне. А кому е нужно да знае подобно
нещо? Кому е нужно да знае, че от края ни дели един нехаен дъх? Че човекът,
когото обича от когото се нуждае най-много от всичко, може да изчезне завинаги
ей така?
- Но знанието, че най-лошото може да се случи всеки момент, не означава ли
също, че и най-хубавото може да се случи всеки момент?“
„Понякога трябва да минеш през трудностите по своя собствен хаотичен
начин.“
„Как се свиква с това никой да не ти казва „Джон Ленън“? Или да не те
кара да вярваш, че небето започва в краката ти? Или да не се държи като идиот,
за да кажеш quel idiot? Как се свиква с отсъствието на момчето, което те
превръща в светлина?“
„Внезапно проумявам нещо.
Сестра ми ще умира отново и отново до края на живота ми. Скръбта остава
завинаги. Не изчезва; става част от човека, от всяка негова стъпка, от всеки
негов дъх. Никога няма да престана да скърбя за Бейли, защото никога няма да
престана да я обичам. Това е положението. Скръбта и любовта са взаимносвързани,
човек не може да има едното без другото. Мога единствено да я обичам, да обичам
света и да я почета, като живея дръзко, с дух и с радост.“
„Колко тежко е усилието да се поддадеш не на тъгата по изгубеното, а
на радостта от изживяното.“
