"Падение и спасение", Весела Тотева

 

Подзаглавието на тази книга е „Изповедта на една хероинова наркоманка“ и това е втората автобиографична книга на хероинозависим наркоман, която чета в живота си. И втората, която ме разтърсва толкова силно. Първата е „Мементо“ и тя е причината никога, ама никога да не поискам дори да опитам хероин, въпреки, че в тийнейджърските си години движих в компании, в които имаше наркомани. За нея, обаче, ще пиша отделно. Само едно ще кажа сега – че никакви приказки на родители не могат да те спрат така, както една толкова болезнено откровена лична история.
Тази книга, за разлика от другата, ме разтърси не толкова с художествения похват и с начина, по който е написана, а с болезнената, оголваща откровеност. Нищо не е спестено. Авторката не се е опитала да изглежда красиво, да събуди съчувствие с някаква сърцераздирателна, драматична история на страдание в пубертета, отхвърляне и неразбиране от страна на родителите или социума. Напротив, самата тя признава, че е започнала да се друса по-скоро от безразсъдно желание да се забавлява, отколкото поради някаква дълбок личен комплекс и неудовлетвореност. Даже ми се искаше да има малко повече обяснения от типа на „не разбирах жестокия свят, в който живея; бях отхвърлена от родителите си; чувствах се грозна и нежелана в средата си….“, за да я оправдая, да си кажа „да, вярно е, че е гадно да станеш наркоманка, но пък напълно я разбирам, страдала е и е имала нужда от място, в което да избяга“, но нищо такова няма, защото Весела всъщност е започнала да се друса просто, за да се забавлява. И чест ѝ прави, че си го признава.  
Бързаща да порасне, Весела попада в света на възрастните твърде рано – ранен брак, ранно майчинство, ранно навлизане в проблемите на големите – работа, забавления и емиграция. И някак през всичко това тя преминава по ръба на бръснача. Има хора, които притежават  необяснимото качество да привличат и да бъдат привличани от проблеми и хора с проблеми. Точно такава е тя. Момиче, което харесва нещата на ръба на закона и не се замисля за последствията. Което живее ден за ден и за което забавлението е на много високо място в личната ѝ ценностна система. Всяко нейно действие я води към някакво разрушение. Може би тя е от хората, на които им е изгоряла по рождение червената лампа в главата, която сигнализира за опасност. Но пък точно този тип хора са ужасно магнетични и харесвани и са желана компания за повечето „обикновени“.
Има две неща, които ми направиха много силно впечатление в историята на Весела Тотева. Първото, разбира се, е свързано с детето ѝ. Като майка много лесно бих могла да я осъдя за начина, по който е отгледала детето си, което, ако растеше в нормална държава, със сигурност, щеше да ѝ бъде отнето. Но не я съдя. Не за друго, а защото си давам сметка, че тази зависимост е толкова силна, че тя те променя изцяло, ти не си себе си в този момент и със сигурност не действаш със злонамерената мисъл да навредиш на детето си. Просто то не фигурира в твоята ценностна система, в която има само хероин. Вярно е, че точно отчитането на факта, че една такава майка не може да отговаря адекватно за детето си, налага извеждането от дома му, за да бъде предпазено самото то, но от друга страна  именно това дете е онова, което спасява тази майка. Защото тя започва да се бори със своята зависимост, за да бъде майка на детето си. Давам си сметка какъв травмиращ живот е имала дъщерята на Весела Тотева и искрено ѝ се възхищавам за това, че е успяла да се съхрани и да порасне без да я изяжда обвинителното чувство за неудовлетвореност към майка си. Трябва да има книга, написана и от нея, за да видим нейната гледна точка на събитията - как тя, като дете е виждала всичко, през което преминава. Много често децата гледат с оправдаващи и безрезервно обичащи очи грешките на родителите си.
Другото, което ме накара да се замисля, докато четях тази книга, е, че има едни хора, които са сякаш богопомазани. И точно такъв човек е Весела Тотева. Не ме разбирайте погрешно. Не смятам хероиновата зависимост за някакво постижение.  Но смятам, че човек като нея, който е бил наркоман, успял е да се излекува, после е завършил средното си образование, завършил е и висше, след това е успял да направи успешна кариера в медиите и даже е станал известен в средата си, определено притежава много повече качества от други, които изкарват целия си живот в една посредствена правилност. Да, те живеят правилно, но скучно и не оставят след себе си нищо особено. А тази жена е оставила много повече. Но, разбира се, това не е благодарение, а въпреки хероина. Просто си представям, ако не беше губила цялото това време и енергия, колко повече можеше да направи. Но така или иначе, нищо не се случва без причина и явно тя е имала нужда да извърви своя жесток и трънлив път, за да излезе по-силна и да се прероди в съвсем различен човек.
Разбира се, това не трябва да е пример, че може човек да прекара няколко години от живота си като наркоман, но  нищо, нали после ще се оправи и ще стане супер добър родител, ще развие успешна кариера и всичко това ще остане лош спомен. Защото не всички успяват. Да не кажа, че са малко тези като Весела Тотева и именно затова мисля, че тя някак е по-различна, родена, въпреки живота, който сама си причинява, под щастлива звезда.
Не мога и да не отбележа факта, че е имала страхотно семейство, без чиято подкрепа нямаше да се измъкне от този ад. Много нямат тази подкрепа и разбиране и не се справят.
Тази книга трябва да бъде прочетена и от родители, и от тийнейджъри, защото е като наръчник „Как да не живеем живота си, за да не накараме всички около нас да страдат“. Аз лично държах да я прочета преди да гледам филма, за който знам, че главната роля се изпълнява от дъщерята на Весела Тотева – Валя.
„Падение и спасение“ от Весела Тотева е на изд. Жанет 45.

И.

„Хероинът винаги те намира, винаги ти напомня за себе си…Понякога действа чрез хора, най-верните негови слуги, понякога чрез места, които ти напомнят за Него… Действа и чрез миризми и сънища… витае наоколо, дебне и чака. Роден е да бъде господар. Духът не хероина не е агресивен. По-скоро е ехиден, хитър и обсебващ; тих и зловещ, мирише на смърт и влияе на всички сетива, влияе на чувствата, обсебва мислите. Променя те, влиза в теб и ти никога не си същият след това. Всъщност много рядко има „след това“…“

 

„Най-мощната сила на хероина е че не умираш лесно. Всъщност нищо не се случва лесно, когато си долен наркоман. Основната цел на чудовището, което слага на везната щастието и смъртта, е да повлечеш в безизходицата и робството колкото можеш повече хора. Колкото повече хора страдат, толкова по-добре за него.“

 

„Наркоманите нямат приятели, всяка близост е измамна, истинските връзки са химера. Около хероиново зависимите, с изключение на роднините, кръжат предимно лешояди.“

 

„В наркоманския начин на живот няма ценностна система, не можеш да вярваш на никого, дори на себе си. Лъжат те, лъжеш, крадат от теб, крадеш и ти. Готов си да минеш през с години градени връзки, през приятелства, през роднини, готов си да дадеш всичко от себе си за една доза. В наркоманския живот няма истинска любов, небето не е синьо, тревата не е зелена. Всичко е мрак и очакване за поредната доза и после пак…. Луташ се в мъглата на объркания си мозък, търсиш се и не откриваш причини да се намериш. Загубваш смисъла за всичко… Всичко е само една-единствена дума – ХЕРОИН…“

 

„Когато човек носи такава огромна торба с камъни сам-самичък, не може лесно да се отърси. Всеки камък е спомен... Първата топла вълна, когато хероинът се разлее по вените и достигне мозъка ти, първият шамар от някой, който си мислел за близък приятел, първата лъжа, с която си наранил майка си, страхът, че никога няма да се оправиш, безнадеждността от това, че нямаш сили да се изправиш срещу демоните… Камък след камък – първия път, когато оскърбиш собственото си дете заради егоизма и болния ти мозък, първия път, в който осъзнаеш, че нямаш душа… Докато влачиш торбата с камъните, тя толкова се слива с теб, че ако я няма, ти липсва. Човек не може да се справи сам с греховете си, не може сам да зареже торбата с камъните си…“

 

„Когато си бил в царството на мрака, бягството оттам често е обречено на провал.“

"Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост", Николай Гроздински

 

Винаги съм вярвала, че книгите те намират в точния за теб момент, стига да се оставиш на интуицията си и да посегнеш не към онази, която си планирал да прочетеш, а към онази, която те дърпа към себе си. Този път се оставих на книгата да ме избере, а не аз нея. Така, че на път за хижа Иван Вазов в Рила се озовах с „Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост“ на Николай Гроздински в раницата.
Това е книга-сън. Не знам дали има такъв жанр – сънувана проза, но и да няма, тази е такава. През цялото време, докато я четях, имах чувството, че някой ме е допуснал в най-дълбоките си сънища. Сякаш абсурдна приказка, а всъщност много логична история, която поднася по един леко намигащ начин съвсем философски въпроси.
Историята среща един куп персонажи със странни имена в село Щурогледец в Хималаите. Заплес Нехаен, Щиглец Хърбав, Будала Злочести, Татул Кьопав, Циция Благата, Клечо Църния, Муни Персиеца, Тегловник Спечен. Дрипел Бледен, Въшката и Амебата са само част от главните герои, които живеят странен живот и намират по пътя си странни отговори. Така напр., малко преди да издъхне Котешки Мустаци дава своята заръка за откриване на истината – да се намери Косматата крава богомолка, да бъде заведена до Пепелявата река, да бъде изкъпана на пълнолуние и после да бъде последвана по нейния път. И така, трима от последователите на Котешки Мустаци – Амебата, Въшката и Будала Злочести тръгват на пътешествие да търсят Косматата крава богомолка. Към тях се присъединяват Клечо Църния. Муни Персиеца и Боже Боже. Част от пътуването им минава във влак, чиято крайна спирка е Душегубец, но пътниците се озовават в Прокълние, защото са изпаднали под проклятието на Девадата, братовчедът на Буда, пристигнали са привечер, заспали са и са пропуснали Душегубец, макар това да е последната спирка. Сега, от това място не могат да се измъкнат. Озовават се в Учреждението на последствията, управлявано от Девадата, Главния ръководител, което всъщност е Отвъдното. Това е много интересна част от историята, защото с алюзията си за Ада представя по един оригинален и справедлив спрямо днешното развитие на света вид на мъчителна среща със себе си. Едно от  ужасяващите преживявания в Учреждението е да се срещнеш със своя двойник, ако си натрупал достатъчно лицемерие по пътя си. Или пък онези несупели държавници, учени, богаташи и други, които постоянно пишат хвалебствени писма за обитателите на другите отдели. Можеш и да бъдеш добре обучен в „Подготвителни занятия за приобщаване към животинския вид“, ако ти предстои да се преродиш в някоя кучка, напр. Изобщо учреждението е една интересна алтернатива на същинския Ад, защото се оказва, че физическите мъчения водят до привикване и в крайна сметка човек се научава да живее щастливо в болка, което ги прави напълно неефективни. И така, преминавайки през куп приключения, включително и паметната среща с Кахър Баба, за която няма да разказвам, накрая поклонниците успяват да достигнат всеки до своята истина и да излязат по-различни от това пътуване.
Никой в тази история не е такъв, какъвто изглежда и никой накрая не остава такъв, какъвто е бил.

„Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост“ на Николай Гроздински е на изд.“Весела Люцканова“, а художник на корицата е Валентин Киров.

И.

‚Защото е лесно да доиш другите, лесно е да живееш на гърба на просяците, но когато някой иска да вземе част от теб, за да оживее, ти го смачкваш като хлебарка, ето това е истината!“

 

„Не знаеш какви неща може човек да чуе в мрака, когато е изплашен! Ако питаш мен, и раят, и адът, всички пъклени и божествени понятия са измислени от някой, който е стоял в мрака и се е страхувал!“

 

„Магарето стоеше пред работилницата, а случайните минувачи поглеждаха към оръфаната му тъмносива козина и назъбените му уши и го подминаваха. „Така е! – мислеше си магарето. – Изглеждам като плюшена играчка, която дълго време е била дъвкана от куче с едва поникнали зъби! А ушите ми приличат на планински зъбери. Каква съдба!“

Животното се самосъжалява доста време, но накрая разбра, че животът е такъв: помъкват те нанякъде, връзват те за някое дърво и те забравят. И да ти хареса, и да не ти харесва, това е положението – седиш и чакаш някой да се сети за теб и да те отвърже. Какво нещо е свободата? Да получиш нечие благоволение? Да бъдеш отвързан от този, който те е завързал? „Не – мислеше си магарето и кихаше с все сила, - не и това. Не ми трябва чуждото благоволение. Винаги ще има някой, който да те отвързва и завързва. Въпросът е да плюеш и на врагове, и на кумири и да си свободен в този миг и в това оръфано тяло!“

 

‚Много хора, за да се обърнат с лице към бога, обръщат гръб на човечеството. Такива са те, духовните хора.“