петък, 20 април 2018 г.

"Писма до изгубените души", Бриджит Кемерер


Майката на Джулиет Янг работи като фотограф и обикаля света, за да снима войните и бедствията заедно с асистента си. По време на пътешествията й дъщеря й й праща писма, в които разказва ежедневието си, също и обратното. Дори след смъртта й Джулиет продължава да оствавя писма на гроба й. Забравя целия си живот и започва само да скърби. Зарязва курса си по фотография и колкото й да се опита да се впише отново в училище, но не успява.
         Деклан Мърфи е побойника и типа момче, с което определено не искате да имате общо… или поне според хората, които не го познават. Двамата с най – добрият му приятел – Рев, имат причина да бъдат странните, да носят качулка и в най- голямата жега ( отнася се за Рев) – Деклан губи сестра си, баща му е в затвора, а майка му се омъжва за човек, който Деклан мрази много. Рев пък… ще разберете, ако прочетете книгата, защото в противен случай няма да ви е интересно докато сами отгръщате страниците.

 * * * * * *  * * * *  * * * *  * *  * * * * * *  * * * * * * * * * *

         Както обикновено Джулиет седи на гробището и пише неща от ежедневието към майка си. Обикновено писмата никога не са там след ден или два. Или са изхвърлени или бутнати от вятъра или някое животно. Този път обаче на писмото й има отговор: „Аз също“. Джулиет побеснявакой си позволява да наруши личното й пространство. В бесен отговор тя описва всичко, което мисли за този човек, позволил си да влезе в нещо лично между нея и майка й. след ден, два на камъка седи ново анонимно писмо. Джулиет започва да променя мнението си и без да разбира до кого пише започва да си разказва живота и всички лични неща.
         Деклан е на поправителен труд след катастрофата. И то на гробище. Без да осъзнава, той отговаря на едно тайнствено писмо: „Аз също“. Ни най-малко не очаква притежателя му така да се ядоса. Но  след седмица писане разбира, че това е обикновена постъпка.
         И така Деклан и Джулиет си пишат без да разбират кои са. Преждевременно те си имат собствени истории, но всичко, което им се случва го казват на другия.
         Иска ми се много да разкажа всичко: ОТ- ДО. Но какъв ще е смисълът после да я четете, знаейки всичко?


ПС: Уникална е! Най-интересната книга, която съм чела! ( втората ми любима, първата е "Агнес Сесилия, една тайнствена история"


В., 11 год.



"Писма до изгубените души"  на Бриджит Кемерер е на изд. "Егмонт", преводът е на Анелия Янева, а корицата не пише на кого е.

четвъртък, 12 април 2018 г.

"бебето", Мари Дарийосек



„Бебето“ е разголващата история на една жена, която е разкъсана между желанието да бъде независима интелектуалка и любяща майка.
Има едни определени среди в обществото, които твърде много демонизират майчинството с всичките, съпътстващи го отклонения, и за повечето жени от тези среди да бъдеш майка е равносилно на понижаване в статут на обикновена жена. А те са много над тези твърде банални, нищо не носещи по отношение на личното развитие, дейности. И, когато на част от тези жени им се случи да станат майки, те започват да се чувстват неудобно от емоциите, които съвсем естествено, изпитват. Признавам си, че толкова не мога да ги разбера, колкото и онези, които държат да са интелектуалки и отричат материалния свят, бидейки уж небрежни, защото, видите ли, всяка суета им е чужда. Според мен всички те са сноби и дълбоко в себе си се разкъсват от вътрешните си противоречия. За авторката е толкова несвойствено да има дете, че дори отказва да идентифицира пред света любовта си към рожбата, наричайки я с безличното „бебето“. Само толкова. И то с малка буква. Да е съвсем ясно колко сме дистанцирани, да не си помисли някой, че се умиляваме от това нахлуло в интелектуалния ни свят същество. В същото време, обаче, тя все пак се умилява, страда заедно с него, преживява всяка трудност. При това не само е една много добре грижеща се за детето си майка, но всъщност може да се каже, че в известен смисъл го издига в култ. Което на пръв поглед звучи като пълно противоречие, но истината е, че за човек, довчера отричал смисъла на това да се възпроизведеш, е напълно нормално да балансира между тези две крайности. И не само, че балансира, ами всъщност тези две крайности някак се допълват и съставят цялостната личност на много съвременни майки. Това, че отказват да се принизят до статут на обикновена раждаща жена, в същност не ги прави лошо изпълняващи тази си роля. Забелязала съм, че именно онези майки, който успяват да се откъснат емоционално поне за малко от децата си, са много по-пълноценни в моментите, в които са с тях. Точно това е в основата на този дневник за бебето.
Макар че, да си призная, в началото Мари Дрийосек леко ме напрегна с претенциозния си изказ, мога да кажа, че по някакъв особен начин я почувствах близка. И все пак тази книга няма как да ми стане любима. Твърде много хладна ми се стори. Но пък има много точна корица. Смръщеното бебе, нахлуло в живота на майка си, което заема долния ляв ъгъл. Но в същото време приковава погледа ти и е много повече от малкото необяснимо чудо в света на големите и сериозни хора.
„Бебето“ на Мари Дарийосек е на изд. Колибри, в превод на Силвия Вагенщайн, а корицата е на Стефан Касъров.