Това е втората книга на Джумпа Лахири, която чета. Първата е „Името“, за нея съм писала тук.
Определено има защо да ѝ дадат награда „Пулицър“.
„Преводачът на болести“ е сборник с разкази, обединени от това, че във всеки един от тях участие имат индийци или хора от индийски произход. Това е и нишката, която свързва всички истории, защото те
засягат проблемите на емигрантите или децата на емигрантите, темите за загубата
на идентичност в объркания свят на откъснатите от корените си хора.
Разказите са написани така, сякаш се леят, изключително леко и ненатрапчиво се
четат, но оставят много силно въздействие върху читателя. Именно затова Джумпа
Лахири е изключителен разказвач.
Ще напиша по няколко реда за всеки разказ:
„Временно положение“
Става въпрос за млада семейна двойка индийци, родени и израснали в Америка, които
са загубили бебето си. Тази трагедия оставя една пукнатина между тях, която в
последствие се превръща в истинска пропаст. Оставането им за по няколко часа на
ден без ток, ги кара да се научат отново да общуват един с друг, да се опитат
да изгладят различията и да зашият скъсаното. Дали, обаче, разликите, които
откриват един в друг, като се има предвид, че това е един от уредените от
родителите бракове и на практика те не са се познавали преди да се оженят, ще
се окажат интересни или прекалено големи, за да ги задържат заедно?
„Когато господин Пирзада идваше на вечеря“
Лилия е малко момиче, което е свикнало с присъствието на господин Пирзада,
университетски преподавател от Дака, която се намира в Пакистан, по онова време
част от Индия. Родителите на Лилия и господин Пирзада прекарват дълги вечери
заедно, вечерят,гледат телевизия и новини, но един ден става ясно, че нещата са
се променили. Промяната идва от това, че Индия се разцепва, събитие, което се
нарича Разделянето и Дака остава част от Пакистан, хиндуисти и мюсюлмани са
изправени едни срещу други. Все пак господин Пирзада, който има жена и седем
дъщери, останали в Дака, продължава да идва на гости на семейството на Лилия.
От такава далечина проблемите сякаш повече сплотяват, отколкото да разделят.
Човек си дава сметка, че няма как да говори със сънародника си един език, да
има еднакви схващания за света, да има сходни притеснения и тревоги и да спре
да го приема в дома си, само защото вече се води от чужда държава. Защото и
господин Пирзада и семейството на Лилия на практика са чужденци в Америка и
това е пресечната им точка, независимо от политиката.
„Преводачът на болести“
Това е разказ за шофьорът на такси господин Капаси, който развежда с колата си младо
семейство индийци, родени в Америка и дошли в Индия за малко. Сблъсъкът на
култури и разбирания поставя участниците в тази история в необичайна ситуация.
Господин Капаси, който работи като екскурзовод на туристи само в петък и
събота, през останалото време е „преводач на болести“. Пациентите от Гуджарат
говорят неразбираем за другите индийци, в това число и доктора, който ги
лекува, диалект и работата на господин Капаси е да им превежда. От своя страна
младото семейство, което има три деца, за него е доста необичайно. Господин и
госпожа Дас изглеждат така, сякаш са брат и сестра на децата, а не техни
родители. Госпожа Дас проявява интерес към работата на господин Капаси и то й за първи път усеща, че
някой се интересува от него. Това го кара да започне да си фантазира някои
неща, а в последствие се оказва, че той става довереник на една тайна, която
по-скоро не иска да знае. По много деликатен начин е показана онази нужда да
бъдеш оценяван, приеман, уважаван и разбиран и колко малко му трябва на човек,
за да се влюби. Точно толкова малко, колкото му трябва, за да се разочарова.
„Истински дарбан“
„дарбан“ – портиер. Този разказ мен лично най-много ме докосна. Бури Ма е леко
смахната според околните, напълно безобидна женица, която е приела за своя
мисия да се грижи за блока и да го почиства, населяван от индийци в индийския
квартал в неспоменат град в Америка. Бури Ма си говори сама и разказва безспир
своята история, която е тъжна и хубава.
Никой не вярва в тази история, в която Бури Ма е богата, има дуетажна къща, мъж
и четири дъщери. Една единствена жена от целия блок харесва Бури Ма и ѝ обещава
одеало, за да има с какво да се завива в подслона под пощенските кутии, където
спи, но така и не успява да ѝ го подари. Останалите я намират за безобидно преувеличаваща
и говореща глупости, но я оставят да клечи в апартаментите им и да ги
наблюдава, докато си вършат ежедневните дейности. Междувременно в блока се
случват нововъведения – като мивка на етажа от семейство Далал. Това поражда
завистта и желанието да се докажат и на другите семейства, така че скоро
кооперацията се сдобива с още мивки, както и с множество ремонти. И така до
деня, в който на пазара на Бури Ма ѝ открадват ключовете от входа, а после
изчезва мивката на етажа. Съкооператорите обвиняват Бури Ма, че е се е съюзила
с крадците и я изхвърлят от сградата. Това е една история за човечността, за завистта, за съперничеството, за
неразбирането и за неблагодарността – все качества, с които са пълни хората.
„Секси“
Разказ за невъзможната любов между американка и женен индийец. Невъзможна,
защото тя не предполага развитие, а основно екзотика и разочарование. Миранда
се запознава случайно с Дев и между тях пламва искра, която те оставят да се
разгори. Тя успява да си нафантазира един свят, в който любовта им е истинска и
има потенциал, но се оказва, че това е просто една илюзия. Единственото, което Дев
е виждал в нея е, че е секси.
„У госпожа Сен“
Това е една много мила история за Елиът, който остава всеки ден у госпожа Сен.
Госпожа Сен е неговата нова бавачка, намерена от майка му, с която живее Елиът.
Момчето е на 11 и пред него се разкрива един много различен свят. Свят на
индийски гозби и подправки, миризми и различни аромати, в който всички
зеленчуци и меса се кълцат с малко сатърче. Съпругът на госпожа Сен е
университетски преподавател, който се опитва да научи жена си да шофира. Но
госпожа Сен се страхува от това и отлага взимането на книжка. Госпожа Сен не се
чувства хич на място в този голям, различен от нейното родно място, град. Това,
което я прави щастлива, е да получи писмо от роднините си от Индия. Другото,
което обича госпожа Сен е прясната, цяла риба. Всеки ден се обаждаше в някой от
магазините по крайбрежието, за да ѝ кажат каква риба има, а тя звъни на господин Сен, който напуска зан ятията си, за да я вземе. Един ден, след като
ѝ се обаждат от магазина за страхотна риба, а тя не намира господин Сен, решава
да отидат с Елиът сами с колата. В тази история има толкова много топлина в
начина, по който е описана. Виждаме как госпожа Елиът просто не може да се
адаптира в този чужд за нея свят и се чувства толкова изгубена, че се хваща за
най-малките подобия на онова, което ѝ е близко и мило.
„Този дом благословен“
Историята е много забавна. Младо индийско семейство си купува нова къща, в
която започват отвсякъде да изскачат всякакви християнски джунджурии. Санджив,
който макар и да не е фанатизиран хиндуист, не одобрява запазването на всичките
тези предмети, докато жена му, Танима (която държи да ѝ казват Туинкъл) започва
да си прави постепенно християнски олтар. Това поражда доста конфликти между
тях. Двамата правят грандиозно парти по повод новия си дом и Туинкъл заедно с
гостите продължава да открива на невероятни места още религиозни премети,
докато не стигат до огромен сребърен бюст на Христос, скрит на тавана. И макар,
Санджив да е много против, знае, че в крайна сметка ще живее с всичките тези
предмети в дома си, защото обича жена си много повече от къщата. Това е история
за любопитството към света и различната гледна точка, обединена под знака
истинската любов, която може да приеме всяка странност на другия.
„Лечението на Биби Халдар“
Биби Халдар има странно заболяване, което никой не успява да идентифицира, камо
ли да лекува и което я кара да губи съзнание и да изпада в безсрамен делириум. През
деня стои в едно складово помещение на
покрива на сградата, където води инвентарната книга на магазина за козметика на
братовчед си, у когото живее на едно походно легло. Същият този братовчед се
отнася с нея ужасно и не полага големи усилия да ѝ помогне. Нещо повече, когато
жената на братовчед ѝ забременява, изгонват Биби да спи в склада, защото се
страхуват да не предаде от бесовете си на бебето. Хората, пък, спират да
пазаруват от магазина и така разоряват братовчеда, който взима жена си, бебето,
оставя 300 рупии на Биби и заминава на някъде. А Биби няколко месеца по-късно
ражда, оправя магазина, успява да го развърти и се оказва напълно излекувана.
„Третият и последен континент“
Тази история е много трогателна. Става въпрос за млад индиец, който е женен, но
се налага да се устрои в чуждата за него държава и започва да живее при една
доста своенравна и чепата баба под наем. Тя е делова, студена и някак
дистанцирана. Но младият мъж успява да ѝ влезе под кожата и между тях се
установяват едни стереотипни, но спокойни отношения. След известно време младият
мъж се връща с жена си в квартирата, в която е прекарал толкова време, за да я
запознае с госпожа Крофт и едва тогава, след срещата с възрастната жена и
нейната оценка, успява да усети жена си близка. В това особено и хладно общуване,
което следва точен ритъм, се оказва, че има много повече топлина, отколкото в
понякога лицемерните емоционални отношения. В тази история има една особена
красота.
„Преводачът на болести“ на Джумпа Лахири е на изд. Жанет 45, в превод на
Зорница Христова, а корицата е на Райчо Станев.
И.
„Работата му беше символ на неговия провал. На младини се бе посветил на
изучаването на езици, бе събрал внушителна колекция речници. Мечтаеше да стане
преводач на дипломати и знаменитости, да решава конфликти между хора и нации,
да урежда спорове, в които само той може да разбере и двете страни. Беше се
образовал сам. Вечери наред, преди родителите му да уредят брака му, изучаваше
общите етимологии на думите и в един момент от живота си бе уверен, че може при
случай да разговаря на английски, френски, руски, португалски и италиански, да не
говорим за хинди, бенгали, ориси и гуджарати. Бе изписал един куп тетрадки. Сега
в паметта му бяха останали само шепа европейски фрази, откъслечни думи за неща
като столове и чинийки. От всички неиндийски езици вече само английски го
говореше гладко. Знаеше, че не е някакъв забележителен талант. Понякога се
боеше, че децата му се справят по-добре от него с английския само от едното гледане
на телевизия. Все пак беше от полза при обиколките му с туристи.“
„- Какво си се намръщила като тенджера с ориз? Мъжът
иска да го галиш с поглед.“
„- Има американско знаме на Луната, момче!
- Да, госпожо.
- Знаме на Луната! Не е ли разкош?
Кимнах в ужас от това, което ми предстоеше.
- Да, госпожо.
- Кажи „разкош“!
Този път се поспрях, огледах се вляво и вдясно да не би някой да чуе, макар
добре да знаех, че къщата е празна. Чувствах се като идиот. Но не беше кой знае
какво.
- Разкош! – викнах.
Ден след ден това стана навик. Сутрин, когато тръгвах за библиотеката, госпожа
Крофт или се криеше в спалнята си от другата страна на стълбището, или седеше
на скамейката, забравила за присъствието ми, и слушаше по радиото новини или
класическа музика. Но вечер, когато се върнех, се повтаряше едно и също:
тупваше по скамейката да седна до нея, обявяваше наличието на знаме на Луната и
заявяваше, че това е разкош. Аз повтарях след нея, а после си седяхме
мълчаливо. Колкото и странна да беше и колкото и безкрайна да ми изглеждаше
тогава, вечерната ни среща траеше само десетина минути; старицата неизбежно се
унасяше, главата ѝ клюмваше рязко на гърдите и аз можех да се оттегля в стаята
си. Междувременно, разбира се, на Луната не стърчеше никакво знаме. Бях прочел
във вестника, че астронавтите го видели да пада, преди да отлетят обратно към
земята. Но сърце не ми даваше да ѝ го кажа.“
