неделя, 27 декември 2015 г.

"Сонечка. Бедни роднини", Людмила Улицка



Обичам поредиците. Особено, ако са хубави. Тази книга е първата от една поредица на изд.„Колибри“, която определено предизвика интереса ми. Събрала съм я цялата, липсва ми само една книга. Изчерпана. Липсва даже и при антикварите. Но за това друг път.
Когато прочетох анонса на задната корица, където сравняват Улицка с Чехов си казах „да бе да“. Чехов ми е много любим автор. Не си го давам така лесно. Но, когато прочетох самата Улицка, разбрах защо точно с него я сравняват. Тя е като женската гледна точка на една история. И в същото време, както и Чехов, успява да вплете толкова много нюанси и да направи толкова плътни героите си, че те сякаш оживяват пред очите ти и в същото време се идентифицираш с тях. Стилът ѝ на писане не е много безпристрастен и в същото време е дотолкова хумористичен, сякаш прави хронологично наблюдение на живота на своите персонажи, леко иронизирайки слабостите им. А те са достатъчно. Като у всеки човек. Книгата е изпълнена с много човешки истории, поднесени по простичък и в същото време богато нюансиран начин. Докато четеш, имаш усещането, че е напълно възможно да заживееш техния живот, който е толкова странно далечен от твоя.
„Сонечка“ е повест за сложните и понякога останали неразбрани семейни взаимоотношения, които сега ще се опитам да разкажа с риска да накарам историята да зазвучи просто. Сонечка е момиче, което обожава да чете /а юношеството ѝ е белязано от една изключително унизителна случка, която я кара да се затвори още по-сериозно в света на книгите/ и тази ѝ страст намира израз в работата в едно книгохранилище. Това е и мястото, на което тя среща бъдещия си съпруг – доста по-възрастния от нея художник Роберт Викторович. И Сонечка се впуска в семейния живот, но сякаш не вярвайки, че го заслужава, че той е точно нейн. Ражда им се дъщеря – Таня, сякаш съвсем по провидение на съдбата, защото Сонечка се оказва с т.нар. „детска матка“, неспособна да износи дете. Таня е странно момиче, пълна противоположност на майка си. Обгрижвана и глезена, тя по никакъв начин не споделя страстта на майка си към книгите. По-скоро изследваща интуитивно човешките взаимоотношения, най-вече в частта им, касаеща пола. Което я кара да изживее своята сексуална революция, повтаряйки тази на баща ѝ като млад, но много по-неудържима и деградираща. Този начин на порастване отвежда Таня във вечерно училище, където тя среща чистачката Яся и се влюбва безпаметно в нея. Яся не селд дълго се нанася у тях и става любовница и на Роберт Виткрович. В цялата тази, донякъде банална история, е най-интересна ролята на Сонечка, която на пръв поглед отстъпва безропотно съпруга си. Но зад нейното решение стои абсолютната увереност, че тя до този си момент не е заслужавала щастливата си съдба. Унизителната случка в младежките ѝ години, белязала я с комплекса на неудачната любов, е това, което стои зад нейната липса на всякаква женственост в по-зрелите ѝ години. За да я дистанцира от играта между мъжа и жената и да я превърне в едно безполово същество, удавило се в света на чуждото въображение. И за да я изправи пред идеята за най-(не)възможната любов. Любов, която живее единствено и само с мисълта за това да го има другия. Без значение дали ще е до нея. Оказала се с много таланти, открити и част от тях разгърнати след смъртта на съпруга си, Сонечка сякаш не се наслаждава на никой от тях, а отново бавно и безвъзвратно потъва в света на книгите.

Втората част на книгата „Бедни роднини“ е кръстена така на името на едноименния разказ и отново пресъздава сложните и понякога неразбираеми взаимоотношения в любовта между мъжете и жените. Само, че в по-кратката форма на разказите. Образите отново са много плътни, сложни, нюансирани, а отношенията им изтъкани от невъзможности. Людмила Улицка е все така саркастична, с чувство за хумор и усет към иронично възмездие.
Книгата се чете много бързо, леко и определено си заслужава вниманието, заради умението на авторката да разкрие толкова много пластове от човешката душа в толкова кратки форми.
„Сончека. Бедни роднини“ е на изд. Колибри, в превод на София Бранц и Мария Ангелова, а корицата е на Стефан Касъров, но това определено не е най-силната страна на книгата.

И.

четвъртък, 24 декември 2015 г.

„Една година в Прованс", Питър Мейл






Една година в Прованс“ е истинска наслада за сетивата. Написана с великолепното английско чувство за хумор /каето аз много обичам/, книгата разказва за първата година от живота на семейство британци, закупило къща в Прованс и опитващо се да свикне с порядките в Южна Франция. Изключително леко поднесените комични ситуации, които за пореден път ми показват, че не е важно какво ти се случва, а как го приемаш, правят живота на семейството цветен и различен от досегашния им. Като се започне с езика, премине се през разтегливото понятие за време на французите в тази област и се стигне до странните типажи, които срещат по пътя си, разказът ни води през чертите от националния характер, които в много от случаите ми изглеждат близки и разбираеми.
Едно от основните удоволствия в Прованс е храната. Целият живот е подчинен на гастрономичните инстинкти на французите и дори за човек като мен, който няма никакво отношение към яденето, насладата да чета за начина, по който се снабдяват продуктите, рецептите и тънкостите на сервирането, издигането в култ на определени храни, беше като пътвеодител към истинската кулинария.
Похватът да бъде разделена книгата по месеци, описващи както сезонните характеристики на областта, така и порядките по това време, е много отроумен. Сякаш за 2-3 дни изживях една цяла година, преминавайки през мистрала, набезите на туристите, летните забавления, гроздобера, провансалския лов, зарязването на лозите и топлината на прясно изпечения хляб.
Със сигурност ще прочета всичко, издадено на български от Питър Мейл, защото лекотата, с която е написана тази книга, ме накара да се усмихвам и да си представям цветовете на Прованс, които, макар да не съм виждала на живо, съм сигурна, че обожавам.
Книгата е на издателство Gourmet publishing, в превод на Петя Петкова, а дизайнът на корицата /който ме накара да посегна към книгата, освен думата „Прованс“/ е на Мария Радославова.
P.S. : Тази книга се чете с чаша вино в ръка. J

понеделник, 23 ноември 2015 г.

"Любовите на Юдит". Майер Шалев



„Любовите на Юдит“ е книга, която спокойно може да подминете. Защото корицата ѝ не е привлекателна, изглежда демоде, а и заглавието може да ви подведе, че става въпрос за една проста любовна история. Аз ви съветвам не само да не я подминавате, но и да я дадете на приятел. Веднага, след като сте я прочели. За да може още някой да ѝ се наслади.Ако изобщо я намерите, защото отдавна е с изчерпан тираж. Аз лично я взех назаем и ще дебна прецизно кашоните със стари книги с надеждата да си я намеря. За мен си. Искам я в библиотеката си. Това е една много красиво написана приказка за човешките взаимоотношения, за връзката между мъжа и жената, за дълбоките чувства , за силата на майчината обич и мъка.
Зейде, което в превод означава ‚дядо‘ е кръстен така от майка си, защото, „ако Ангелът на смъртта дойде и види момченце на име Зейде-Дядо, веднага ще разбере , че е сбъркал , и ще иде някъде другаде.“  Зейде има трима бащи и много объркана история. И тримата имат трагична по своему биография  и макар всеки един от тях да претендира за бащинството, в различни етапи от живота си те си помагат и преплитат собствената си съдба с тази на Юдит и Зейде. Самата Юдит е жена, загубила връзката с първородната си дъщеря по много нелеп начин , което я кара да изпадне в дълбоката дупка на празнотата и нестихващата мъка.
Четири вечери с единият му баща, Яков Шайнфелд, са времето, в което Зейде се опитва да нареди пъзела на своята биография. Живот, в който са замесени една отрязана плитка, един търговец на крави, един мъж, пренебрегнал най-красивата жена, един изключителен имитатор и нестихващата любов на тримата мъже, които са решени на всяка цена да спечелят любовта на Юдит.
Като оставим настрана идеята на книгата, която е необичайна и изненадваща и която поставя любовния роман в съвсем друга плоскост, даже по-скоро триизмерност, защото образите на героите, отношенията им, мислите и чувствата им са толкова плътни, че създават усещането за (съ)преживяване, този роман е написан по великолепен начин. Донякъде ми прилича на магическия реализъм на латиноамериканските автори, но пренесен в земите на Израел. Разказът се движи върху тънката нишка на богатата фантазност и истинските взаимоотношения между хората, като по един много умел начин ме накара да се чувствам оплетена в историята на всеки един от героите.
Обичам да си изваждам интересни моменти от книгите, които чета. „Любовите на Юдит“ мога да я препиша почти цялата. Със сигурност я слагам в списъка за повторен прочит. Ако я намеря пак.
 „Няма по-лоша съдба от участта на красива жена, която живее в малко селце.
Помолих  Селският Папиш да разтълкува това заявление и той ми обясни, че всяко  населено място може да побере  и да понесе само определено количество красота, че това зависи от размера му и броя на неговите жители.
-Йерусалим –каза той- може да побере дузина красиви жени, Москва – седемдесет и пет, а селото – само една.“
***
Какво да ти кажа, Зейде? Понякога мъката действа най-добре. Някои казват, че нещо не е наред в това – винаги има такива, дето си пъхат носа навсякъде – човек в траур да изглежда толкова добре. Но ако ме питаш мен, Зейде, може би точно така човек се лекува. Понякога душата е лекар на тялото, а друг път тялото е лекар на душата. Ако те не си помагат, кой? А веднъж, през нощта, може би към дванайсет и половина, както стоях в тъмното и чаках сянката на Юдит за миг да мине покрай прозореца на обора, изведнъж видях Рабинович да излиза от къщата , помислих си, че отива при нея, но той просто се навря под крушата, разпери ръце , извика и, вярвай ми, вдигна я от едната страна може би един метър. Не е за вярване колко много сила и колко много гняв може да се съберат в тялото на един човек, колко силно може да стане то, цялата болка, всички спомени и всички съжаления, всичко, което една жена може да побере в утробата си, когато е бременна, един мъж може да стаи в своите кости и мускули, но никога няма да роди, няма и да се надуе, просто става твърд и тежък отвътре, все едно е пълен с камъни, които се трупат в корема му. Ние, мъжете, сме като каменоломни от всички тия деца, които никога няма да родим.“
***
„Човек, в който има толкова сила, колкото и мъка, няма нужда от причини.“
***
„Понякога си мислех, че тя също ме обича, и тя, наистина ме гушкаше и целуваше, но никога не ме галеше. Галенето си оставаше в ръката. Спомняш ли си как го казваха старите хора в селото? Обичта не струва пари. Така я мразех тая поговорка. Ако обичта не струва пари, защо всички са толкова стиснати на обич?“
***
„- Това е като женската плът, плътта там долу, където не остават следи – каза ми Яков.
Той наля коняк.
-Там само ражданията оставят следи – продължи . – Но не и любовта, нито изневярата. От нас, мъжете не остават следи. Ние оставяме следи само върху плътта на майките си, не и върху плътта на съпругите си.“
***
„Много по-късно, когато бях на седем години, тя ми каза, че конят получава любов в замяна на своята любов, кучето получава власт за своята вярност, котката – храна за своя чар, но кравата не получава нищо, освен упреци и ритници. Тя дава млякото си, силата си и децата си, докато е жива, а след това ѝ вземат и месото, и кожата, и рогата, и костите.
-От кравата нищо не се хвърля – заключи.
А Яков рече :
-Така е с голямата любов. При голямата любов винаги само единият дава всичко. И никога нищо не се губи.“
„Той ми каза, че чувствата в сърцето трябва да се смесват, но подправките в храната трябва да съжителстват. И затова, Зейде, едрата сол е по-добра от ситната, която се разтваря изцяло. Но в душата любовта, тревогата и омразата трябва да бъдат омесени, ядът трябва да се смеси с копнежа, със страха и с малко радост. Иначе ще те разкъсат.“
***
„- И ако Господ ти даде повече години, това,  дето всъщност ти дава, е възможност да извършиш повече глупости.“
***
„- Сутрин и вечер – казах аз – времето минава най-бавно.
-На завоите върви по-бавно – засмя се Одед, - за да не се обърне светът.“
***
„....дори, когато бил малко момиче, свенливо повдигал подгъва на роклята, с която го обличала майка му, коленичел и с чук наковавал пирони в дървения под на къщата с точни удари.
Майката, която се страхувала за пода, но знаела, че малките момиченца имат въжделения, които не трябва да се осъждат, начертала един квадрат в кухнята и позволила на Моше да забива пироните си само на това място. Само след няколко седмици цялата площ била нагъсто покрита с главички на пирони, които били излъскани и блестели като стъкло.
-Моше беше много сладко момиченце – завърши чичо Менахем този разказ за своя брат. – А момче, което е било момиче, носило е рокля и е имало плитка, ще надвие всяко друго момче в битката за любовта.“
***
„- Това беше грешка от моя страна – казал Менахем. – Трябваше да ѝ дам възможност да ме хване веднъж-дваж с „шафрантия“ и щеше да се успокои. Ако една жена има само подозрения, а няма доказателства, тя си губи ума.
Един ден Батшеба го разпитвала, докато той не се пречупил и признал, че е имал работа с „шафрантии“ от време на време.
- Къде? – попитала Батшеба.
- В сънищата ми – казал Менахем и избухнал в смях.
Мислил си, че и тя ще се разсмее, защото сънищата са законно и приемливо убежище и дори тираните не се месят в тях, но Батшеба вдигнала такава олелия, че душата на Менахем се разбунтувала срещу нея и ревността ѝ. Този път той си отмъстил на неистовата ѝ злоба по неочакван начин : започнал да се среща със своите „шафрантии“на най-влудяващото място – в собствените ѝ сънища.
- Не ми оставяш никакъв друг избор – усмихнал се, когато тя го обвинила за това. – Ако ми даваше да се срещаме в моите сънища, щяхме да се махнем от твоите.
- За нищо на света – отсякла Батшеба и през следващите дни открила, че сънищата ѝ измислят не само нови любовни гнезда, но и нови „шафрантии“, които да задоволяват страстите на съпруга ѝ.
Тя се опитвала да стои будна,  но тогава инатливият ѝ мъж разширил обхвата на дейността си и започнал да ѝ изневерява и в дневните ѝ фантазии. И този път – виждала ясно, защото дневните фантазии са осветени от слънчевата светлина – Менахем правел любов с Шошана Блох, единствената жена, която тя никога дотогава не била подозирала.
- Видях те с оная шафрантия, жената на Блох! – разкрещяла се тя.
- Може би ще ми опишеш какво сме правили – втрещил се Менахем и когато Батшеба поела дълбоко дъх и отворила широко уста, той нежно я затулил с длан и помолил: - Но бавничко, за да мога и аз да се насладя.“

***
„- Ако Ангелът на смъртта дойде и види момченце на име Зейде, той веднага разбира, че има грешка и отива при някой друг.
И аз, с пълна вяра в името, което тя ми бе дала, пораснах и станах мъж, убеден и до ден днешен, че в деня, в който стана дядо и оправдая името си, Ангелът на смъртта ще дойде при мен, търпението му ще се изчерпи, лицето му ще почервенее от гнева на измамения, ще ме повика с вярното ми име и ще ми попилее живота.“
***
„-Разкажи ми още нещо за баща си – помолил Яков.
И Ношуа му разказал, че баща му бил до такава степен погълнат от имитирането, че бил забравил собствения си глас и винаги използвал гласа на последния човек, с когото бил говорил. И така жена му разбирала за всичките му хойкания и любовни истории, защото се връщал късно през нощта в къщи и говорел насън с гласовете на най-близките си приятелки.
- Той не беше като мен – казал той. – Обичаше жените и жените го обичаха, защото можеше да имитира всеки мъж, когото поискат.
- Какво им имитираше? – попитал Яков с нетърпение, като очаквал отговор, който да го просветли и да разсее мъглата над собствената му любов.
- Сигурно си мислиш, Шайнфелд, че е имитирал пред тях Казанова. Не, те всички искали да имитира собствените им мъже.
Яков не разбирал защо.
-Надявали се, че няма да успее чак толкова добре, че само мъничко ще прилича на тях, но няма да е същият – засмял се Ношуа. – Всяка жена обича мъжа си, иска само нещо мъничко да се оправи.
- И от какво умря той?
- A nafka mina – отговорил Ношуа с гласа на Яков. – Един ден се върна от погребението на един свой приятел, не каза и дума на никого, легна си и самият той умря. В началото никой не повярва, мислеха си, че имитира своя приятел и не го закачаха и чак когато започна да вони, разбрахме, че този път е наистина.“
***
„- Да, Шайнфелд – измърмори търговецът на добитък. – С Юдит ние всички сме глупаци, но само ти си и идиот при това. Държиш се като идиот, обичаш като идиот и ще свършиш като идиот.
-И как свършва един идиот? – попита Яков.
- Един идиот свършва точно както един глупак, но неговият край се вижда от всички, и толкоз. – каза търговецът на добитък след кратка, студена пауза, която обгърна и двамата, и продължи: - И защото си идиот, ще ти дам един пример, който ще ти помогне, него дори и идиот като теб може да го разбере. Твоята любов е като да се разхождаш наоколо с банкнота от сто лири в джоба. Това са много пари, нали така? Но не можеш да направиш нищо с тях. Със сто лири не можеш да изпиеш чаша бира, не можеш да отидеш на кино, не можеш даже да отидеш при курва. Никой няма да ти даде ресто от банкнота от сто лири и никой нищо няма да ти продаде, и толкоз. Това е точно като твоята любов.
- За великата любов са нужни велики неща – заяви Яков гордо. – А не дребни пари.
Жал и презрение се смесиха в гласа на търговеца на добитък :
-Не зная на какво те учи твоят танцьор, клоун и ратай или какво ти казва Менахем Рабинович, когато тичаш да му цивриш – каза той. – Но да знаеш, Шайнфелд, любовта трябва да я развалиш на петачета, да не мислиш толкова на едро, да не говориш твърде високо, да не жертваш целия си живот наведнъж....
.......................................
- Не зная защо ти давам съвет. В края на крайщата аз също обичам тази жена и също искам сина ѝ. Но ми е жал за теб, Шайнфелд, защото ти си идиот и си сбъркан. Баща ми казваше за човек като тебе, че Господ е бил милостив , когато му е сложил топките в торбичка, иначе е щял да загуби и тях. Трябва да знаеш как днес да занесеш нещичко, утре да разкажеш някоя историйка, ето това върви, Шайнфелд, нещо дребно, но много пъти.“
****
„Любовите на Юдит“ на Майер Шалев е на издателство „Лик“, в превод на Атанаска Митева.

И.
 


събота, 11 юли 2015 г.

"Маршмелоу Скай"

                                

"Маршмелоу Скай.
Момичетата от Шоколадовата кутийка“
Кати Касиди

Обожавам тази книга!!! Както и „Влюбената Чери“, от поредицата „Момичетата от Шоколадовата кутийка“, защото и двете са романтични и тийнейджърски, също и много заинтригуващи. А и са на най-любимото ми издателство: Artline studios.
Докато в първата книга се разказва за това как Чери се е влюбила в гаджето на най-голямата сестра Хъни, Шей; в тази, главната героиня е Скай и се разказва за проблемите й със Съмър, най-добрата й приятелка и една загадъчна история.
Скай обича стила винтидж и да се облича  ретро, а в тази книга тя се увлича по трагичната историята на Клара Травърс, далечна тяхна роднина, живяла през 20-те години на миналия век. Тя била на 17 и сгодена за мъж, когото не харесвала. Преди сватбата се била влюбила в едно циганско момче от ромските катуни, които понякога били в близката горичка. Двамата искали да избягат заедно,  но бащата на Клара разбрал за това и прогонил циганите и им казал никога повече да не се връщат.
Скай толкова харесва историята, че постоянно мисли само за това. Един ден Пади (доведеният им баща) намира стар сандък на тавана със стари дрехи и бижута, които по-късно се оказват на Клара. Скай е много въодушевена и започва да ги носи, докато сестра й Съмър ги смята за зловещи. Същата нощ Скай сънува сън, в който тя е Клара Травърс и се среща с момчето от историята, което се казва Финч.
Скай не споделя съня със сестра си, защото се опасява, че Съмър няма да е много щастлива от това, което се случва на Скай.
Тя продължава да сънува такива сънища.
Съмър смята, че сестра й прекалено много се увлича по тази история и започва да се притеснява за нея.
...
По-добре я прочетете, за да разберете какво става нататък.
М.