понеделник, 23 ноември 2015 г.

"Любовите на Юдит". Майер Шалев



„Любовите на Юдит“ е книга, която спокойно може да подминете. Защото корицата ѝ не е привлекателна, изглежда демоде, а и заглавието може да ви подведе, че става въпрос за една проста любовна история. Аз ви съветвам не само да не я подминавате, но и да я дадете на приятел. Веднага, след като сте я прочели. За да може още някой да ѝ се наслади.Ако изобщо я намерите, защото отдавна е с изчерпан тираж. Аз лично я взех назаем и ще дебна прецизно кашоните със стари книги с надеждата да си я намеря. За мен си. Искам я в библиотеката си. Това е една много красиво написана приказка за човешките взаимоотношения, за връзката между мъжа и жената, за дълбоките чувства , за силата на майчината обич и мъка.
Зейде, което в превод означава ‚дядо‘ е кръстен така от майка си, защото, „ако Ангелът на смъртта дойде и види момченце на име Зейде-Дядо, веднага ще разбере , че е сбъркал , и ще иде някъде другаде.“  Зейде има трима бащи и много объркана история. И тримата имат трагична по своему биография  и макар всеки един от тях да претендира за бащинството, в различни етапи от живота си те си помагат и преплитат собствената си съдба с тази на Юдит и Зейде. Самата Юдит е жена, загубила връзката с първородната си дъщеря по много нелеп начин , което я кара да изпадне в дълбоката дупка на празнотата и нестихващата мъка.
Четири вечери с единият му баща, Яков Шайнфелд, са времето, в което Зейде се опитва да нареди пъзела на своята биография. Живот, в който са замесени една отрязана плитка, един търговец на крави, един мъж, пренебрегнал най-красивата жена, един изключителен имитатор и нестихващата любов на тримата мъже, които са решени на всяка цена да спечелят любовта на Юдит.
Като оставим настрана идеята на книгата, която е необичайна и изненадваща и която поставя любовния роман в съвсем друга плоскост, даже по-скоро триизмерност, защото образите на героите, отношенията им, мислите и чувствата им са толкова плътни, че създават усещането за (съ)преживяване, този роман е написан по великолепен начин. Донякъде ми прилича на магическия реализъм на латиноамериканските автори, но пренесен в земите на Израел. Разказът се движи върху тънката нишка на богатата фантазност и истинските взаимоотношения между хората, като по един много умел начин ме накара да се чувствам оплетена в историята на всеки един от героите.
Обичам да си изваждам интересни моменти от книгите, които чета. „Любовите на Юдит“ мога да я препиша почти цялата. Със сигурност я слагам в списъка за повторен прочит. Ако я намеря пак.
 „Няма по-лоша съдба от участта на красива жена, която живее в малко селце.
Помолих  Селският Папиш да разтълкува това заявление и той ми обясни, че всяко  населено място може да побере  и да понесе само определено количество красота, че това зависи от размера му и броя на неговите жители.
-Йерусалим –каза той- може да побере дузина красиви жени, Москва – седемдесет и пет, а селото – само една.“
***
Какво да ти кажа, Зейде? Понякога мъката действа най-добре. Някои казват, че нещо не е наред в това – винаги има такива, дето си пъхат носа навсякъде – човек в траур да изглежда толкова добре. Но ако ме питаш мен, Зейде, може би точно така човек се лекува. Понякога душата е лекар на тялото, а друг път тялото е лекар на душата. Ако те не си помагат, кой? А веднъж, през нощта, може би към дванайсет и половина, както стоях в тъмното и чаках сянката на Юдит за миг да мине покрай прозореца на обора, изведнъж видях Рабинович да излиза от къщата , помислих си, че отива при нея, но той просто се навря под крушата, разпери ръце , извика и, вярвай ми, вдигна я от едната страна може би един метър. Не е за вярване колко много сила и колко много гняв може да се съберат в тялото на един човек, колко силно може да стане то, цялата болка, всички спомени и всички съжаления, всичко, което една жена може да побере в утробата си, когато е бременна, един мъж може да стаи в своите кости и мускули, но никога няма да роди, няма и да се надуе, просто става твърд и тежък отвътре, все едно е пълен с камъни, които се трупат в корема му. Ние, мъжете, сме като каменоломни от всички тия деца, които никога няма да родим.“
***
„Човек, в който има толкова сила, колкото и мъка, няма нужда от причини.“
***
„Понякога си мислех, че тя също ме обича, и тя, наистина ме гушкаше и целуваше, но никога не ме галеше. Галенето си оставаше в ръката. Спомняш ли си как го казваха старите хора в селото? Обичта не струва пари. Така я мразех тая поговорка. Ако обичта не струва пари, защо всички са толкова стиснати на обич?“
***
„- Това е като женската плът, плътта там долу, където не остават следи – каза ми Яков.
Той наля коняк.
-Там само ражданията оставят следи – продължи . – Но не и любовта, нито изневярата. От нас, мъжете не остават следи. Ние оставяме следи само върху плътта на майките си, не и върху плътта на съпругите си.“
***
„Много по-късно, когато бях на седем години, тя ми каза, че конят получава любов в замяна на своята любов, кучето получава власт за своята вярност, котката – храна за своя чар, но кравата не получава нищо, освен упреци и ритници. Тя дава млякото си, силата си и децата си, докато е жива, а след това ѝ вземат и месото, и кожата, и рогата, и костите.
-От кравата нищо не се хвърля – заключи.
А Яков рече :
-Така е с голямата любов. При голямата любов винаги само единият дава всичко. И никога нищо не се губи.“
„Той ми каза, че чувствата в сърцето трябва да се смесват, но подправките в храната трябва да съжителстват. И затова, Зейде, едрата сол е по-добра от ситната, която се разтваря изцяло. Но в душата любовта, тревогата и омразата трябва да бъдат омесени, ядът трябва да се смеси с копнежа, със страха и с малко радост. Иначе ще те разкъсат.“
***
„- И ако Господ ти даде повече години, това,  дето всъщност ти дава, е възможност да извършиш повече глупости.“
***
„- Сутрин и вечер – казах аз – времето минава най-бавно.
-На завоите върви по-бавно – засмя се Одед, - за да не се обърне светът.“
***
„....дори, когато бил малко момиче, свенливо повдигал подгъва на роклята, с която го обличала майка му, коленичел и с чук наковавал пирони в дървения под на къщата с точни удари.
Майката, която се страхувала за пода, но знаела, че малките момиченца имат въжделения, които не трябва да се осъждат, начертала един квадрат в кухнята и позволила на Моше да забива пироните си само на това място. Само след няколко седмици цялата площ била нагъсто покрита с главички на пирони, които били излъскани и блестели като стъкло.
-Моше беше много сладко момиченце – завърши чичо Менахем този разказ за своя брат. – А момче, което е било момиче, носило е рокля и е имало плитка, ще надвие всяко друго момче в битката за любовта.“
***
„- Това беше грешка от моя страна – казал Менахем. – Трябваше да ѝ дам възможност да ме хване веднъж-дваж с „шафрантия“ и щеше да се успокои. Ако една жена има само подозрения, а няма доказателства, тя си губи ума.
Един ден Батшеба го разпитвала, докато той не се пречупил и признал, че е имал работа с „шафрантии“ от време на време.
- Къде? – попитала Батшеба.
- В сънищата ми – казал Менахем и избухнал в смях.
Мислил си, че и тя ще се разсмее, защото сънищата са законно и приемливо убежище и дори тираните не се месят в тях, но Батшеба вдигнала такава олелия, че душата на Менахем се разбунтувала срещу нея и ревността ѝ. Този път той си отмъстил на неистовата ѝ злоба по неочакван начин : започнал да се среща със своите „шафрантии“на най-влудяващото място – в собствените ѝ сънища.
- Не ми оставяш никакъв друг избор – усмихнал се, когато тя го обвинила за това. – Ако ми даваше да се срещаме в моите сънища, щяхме да се махнем от твоите.
- За нищо на света – отсякла Батшеба и през следващите дни открила, че сънищата ѝ измислят не само нови любовни гнезда, но и нови „шафрантии“, които да задоволяват страстите на съпруга ѝ.
Тя се опитвала да стои будна,  но тогава инатливият ѝ мъж разширил обхвата на дейността си и започнал да ѝ изневерява и в дневните ѝ фантазии. И този път – виждала ясно, защото дневните фантазии са осветени от слънчевата светлина – Менахем правел любов с Шошана Блох, единствената жена, която тя никога дотогава не била подозирала.
- Видях те с оная шафрантия, жената на Блох! – разкрещяла се тя.
- Може би ще ми опишеш какво сме правили – втрещил се Менахем и когато Батшеба поела дълбоко дъх и отворила широко уста, той нежно я затулил с длан и помолил: - Но бавничко, за да мога и аз да се насладя.“

***
„- Ако Ангелът на смъртта дойде и види момченце на име Зейде, той веднага разбира, че има грешка и отива при някой друг.
И аз, с пълна вяра в името, което тя ми бе дала, пораснах и станах мъж, убеден и до ден днешен, че в деня, в който стана дядо и оправдая името си, Ангелът на смъртта ще дойде при мен, търпението му ще се изчерпи, лицето му ще почервенее от гнева на измамения, ще ме повика с вярното ми име и ще ми попилее живота.“
***
„-Разкажи ми още нещо за баща си – помолил Яков.
И Ношуа му разказал, че баща му бил до такава степен погълнат от имитирането, че бил забравил собствения си глас и винаги използвал гласа на последния човек, с когото бил говорил. И така жена му разбирала за всичките му хойкания и любовни истории, защото се връщал късно през нощта в къщи и говорел насън с гласовете на най-близките си приятелки.
- Той не беше като мен – казал той. – Обичаше жените и жените го обичаха, защото можеше да имитира всеки мъж, когото поискат.
- Какво им имитираше? – попитал Яков с нетърпение, като очаквал отговор, който да го просветли и да разсее мъглата над собствената му любов.
- Сигурно си мислиш, Шайнфелд, че е имитирал пред тях Казанова. Не, те всички искали да имитира собствените им мъже.
Яков не разбирал защо.
-Надявали се, че няма да успее чак толкова добре, че само мъничко ще прилича на тях, но няма да е същият – засмял се Ношуа. – Всяка жена обича мъжа си, иска само нещо мъничко да се оправи.
- И от какво умря той?
- A nafka mina – отговорил Ношуа с гласа на Яков. – Един ден се върна от погребението на един свой приятел, не каза и дума на никого, легна си и самият той умря. В началото никой не повярва, мислеха си, че имитира своя приятел и не го закачаха и чак когато започна да вони, разбрахме, че този път е наистина.“
***
„- Да, Шайнфелд – измърмори търговецът на добитък. – С Юдит ние всички сме глупаци, но само ти си и идиот при това. Държиш се като идиот, обичаш като идиот и ще свършиш като идиот.
-И как свършва един идиот? – попита Яков.
- Един идиот свършва точно както един глупак, но неговият край се вижда от всички, и толкоз. – каза търговецът на добитък след кратка, студена пауза, която обгърна и двамата, и продължи: - И защото си идиот, ще ти дам един пример, който ще ти помогне, него дори и идиот като теб може да го разбере. Твоята любов е като да се разхождаш наоколо с банкнота от сто лири в джоба. Това са много пари, нали така? Но не можеш да направиш нищо с тях. Със сто лири не можеш да изпиеш чаша бира, не можеш да отидеш на кино, не можеш даже да отидеш при курва. Никой няма да ти даде ресто от банкнота от сто лири и никой нищо няма да ти продаде, и толкоз. Това е точно като твоята любов.
- За великата любов са нужни велики неща – заяви Яков гордо. – А не дребни пари.
Жал и презрение се смесиха в гласа на търговеца на добитък :
-Не зная на какво те учи твоят танцьор, клоун и ратай или какво ти казва Менахем Рабинович, когато тичаш да му цивриш – каза той. – Но да знаеш, Шайнфелд, любовта трябва да я развалиш на петачета, да не мислиш толкова на едро, да не говориш твърде високо, да не жертваш целия си живот наведнъж....
.......................................
- Не зная защо ти давам съвет. В края на крайщата аз също обичам тази жена и също искам сина ѝ. Но ми е жал за теб, Шайнфелд, защото ти си идиот и си сбъркан. Баща ми казваше за човек като тебе, че Господ е бил милостив , когато му е сложил топките в торбичка, иначе е щял да загуби и тях. Трябва да знаеш как днес да занесеш нещичко, утре да разкажеш някоя историйка, ето това върви, Шайнфелд, нещо дребно, но много пъти.“
****
„Любовите на Юдит“ на Майер Шалев е на издателство „Лик“, в превод на Атанаска Митева.

И.
 


Няма коментари:

Публикуване на коментар