"Животът ми като смърт", Смъртта

Това е една от най-забавните книги, които съм чела напоследък. Написана от името на Смъртта, тази черна комедия по много ненатрапчив начин ни припомня какво означава всъщност да живееш. Малката Смърт, синът на Смъртта трябва да поеме предприятието от баща си. Той има някои конструктивни предложения за промени, които, разбира се, биват отхвърлени, защото рядко старото поколение обича да прави нововъведения, особено, ако и така нещата си вървят. Тогава Малката Смърт като един блуден син, напуска бащиния си дом, изнася се на квартира и се записва в бюрото по труда, след което сменя няколко различни работи, докато се завърне и не поеме семейния бизнес. В най-общи линии това е сюжета, но всъщност той не е най-същественото в случая. Книгата е написана като разхвърляна автобиография, има дневник, басни, приказки, писма, множество препратки към Фауст, даже си има и снимки. Любопитното в случая е, че абсолютно навсякъде като автор е посочен Смъртта и никъде не може да бъде намерена информация за реален жив автор, което кара книгата да изглежда мистично достоверна. Това, което успява да направи, освен да разсмее на моменти, е да донесе едно тихо спокойствие от срещата със смъртта. Още повече, че той се оказва супер готин, с чувство за хумор и емпатия, стремящ се да направи този последен миг приятен и запомнящ се.
Симпатичен ефект от книгата е, че след като си преживял живота на Смъртта с всичките му проблеми и драми, започваш да цениш собствения си още повече. И да видиш Смъртта в неговия съвсем жив вид, с нищо неразличаващ се от нас, може да има добър терапевтичен ефект.
А, да – имам си любим герой – Мяуци! Следващата ми котка може да носи това име.
Още нещо, което е отбелязано в книгата, е един от любимите ми чужди празници – мексиканският Dia de los Muertos – Денят на мъртвите, който няма аналог в света и от 2003 година е обявен от ЮНЕСКО за шедьовър на фолклорното и духовно наследство на човечеството и за част от световното културно наследство. В този смисъл „Животът ми като Смърт“, освен книга за разтоварване и успокояване, носи смисъл и на информативна литература, защото може да има хора, които не познават този празник. Също забавна препратка е как в различните езици се споменава смъртта в разговорния език – като „да гушнеш букета“, напр. Т.е. има и леки, не прекалено задълбаващи лингвистични изследвания. Макар че в този пасаж руският е вероятно измислен. Тъй като нито една от думите съвпада, нито в руския съществува буква „i“. Което леко поставя под съмнение у мен и другите езици, които не познавам.
Неприятна изненада е грешката на преводачката, в бележка под линия да припише песента Don‘t worry, be happy  на Стиви Уондър, а не на истинския автор – Боби Макферин, но иначе мисля, че преводът е много добър, защото има доста игри на думи, които, ако не бяха обяснени, ние, които не разбираме немски и не четем книгата в оригинал, нямаше да ги хванем.
„Животът ми като Смърт“ на Смъртта е на изд. Enthusiast, в превод на Татяна Жилова, а корицата е на Стоян Атансов.

И.

„Понякога се чувствам адски обезкуражен. Впрягаме всичките сили на предприятието да се постигне върховно ниво на услугите, но на този свят просто никой не ни разбира. Въпреки че аз лично съм върнал няколко човека, за да докладват за положителния си опит по време на настъпването на Смъртта. В обществените класации достоверността на щастливите предсмъртни преживявания се нарежда някъде между срещите с НЛО и предизборните обещания на политиците. Но аз вече престанах да се ядосвам. Предполагам, че лекарите се стараят да подхранват страха на човечеството от мен по икономически причини. Може би трябва да заснема един разбулващ истината документален филм. Но, моля, без Брат Пит в главната роля. Защото тогава повечето ще бъдат разочаровани, когато Мое Нищожество застане пред вратата им.“

„Но никой не се интересува дали наистина го искам, мисля си на инат. Никой никога не ме е питал какво искам аз. По-скоро бих учил за акушерка, отколкото да продължа да архивирам бумащини, които най-вероятно никой никога няма да погледне.
- Всичко това ни костваше още повече усилия преди – обяснява Харон направо, сякаш ми чете мислите, - Без компютри и харддискове. Трябваше да съхраняваме тонове хартия и да преписваме цялата наличност отново, защото всичко се рушеше направо пред очите ни. Преходността понякога наистина е много напрягаща.“

„“Табу“ е много хубава игра за една Малка Смърт. По никакъв друг начин не мога така непосредствено да се науча да поднасям внимателно на хората вестта, че все някога има край. Че идва ред на другия. Че въпреки това играта продължава и човек не трябва да е тъжен, защото всеки получава отредената му нова роля. Всичко е един кръговрат, без край няма ново начало, без правила няма игра, без радост няма смисъл. Най-простите неща понякога най-трудно се споделят.“

„В днешно време изглежда, че икономическата ефективност и продуктивността стоят над желанието да се съхрани радостта от битието. Но какво ни учи тъкмо тази фирма, Малка Смърт? Всичко си има край. Така и това мислене някой ден ще се изхаби.“

„Така например, на всеки десет минути виждам едно петно, което на пръв поглед не би се забелязало. Когато въодушевено се опитвам да кажа на съседа до мен за откритието, забелязвам, че вече е заспал. Поклащам глава при тази липса на целеустременост. Харон веднъж каза:
- Който не върви с отворени очи през живота, никога няма да разбере тайните на този свят.
Сигурен съм, че е имал предвид точно това петно на стената.“

„-….Има цял куп релевантни въпроси, които компютърът не може да реши по задоволителен начин.
- Например, има ли живот след смъртта?
- Не, това е тъпо, има доста по-практични неща. Нещо като перфектното местоположение на транслаторите на мобилни мрежи или възможно най-добрия маршрут за доставки.
- Аха, наистина важни въпроси за човечеството.“

„- Отстъпки или ваучери на стойност 10 евро.
- Това пък защо? Тук на никого не му трябват пари.
- Да, обаче хората се радват като диви на празни обещания.“

„Моят личен водач ми посочва следващия куриоз.
- Елате насам. Какво ще кажете за това?
Застанали сме пред стената с урните. В малките ниши пепелта на мъртвите е намерила своето лично място за възпоменание. На една ваза е залепено указание: Моля, роднините да се обадят.
- Всъщност това е съобщение от управата на гробището, която по този неформален начин моли за среща. Но на мен ми звучи така, сякаш мъртвият се опитва да установи контакт със семейството си. – Клаус М. се разсмива толкова сърдечно, че наистина усещам колко му е хубаво, че може да изрече тези си мисли гласно. В този момент осъзнах, че хората се нуждаят тъкмо от присъствието на Смъртта, за да съберат кураж да живеят, както отдавна са искали.“

„Насочвам количката си в посока към касата, заедно с непослушната си котка, която ругае силно. Там отново като по поръчка се нареждаме зад една баба, на която са ѝ необходими три живота, за да изрови от портмонето си точно 7 евро и 68 цента. Няма по-добър случай от опашката в супермаркета, който да разкрива през лицето на Смъртта трагедията на застаряващото общество.“

„….Най –после идва и нашият ред.
- Имате ли карта? Събирате ли точки? Искате ли да изтеглите пари? Чрез телефона си ли ще платите? Стоки на промоция? Да предложим десертче? Игри на късмета? – Ето ги, значи, многото възможности, които животът предлага.
Безумие.“

„Поглеждам лицето на Хайне Фридрихс и се сещам за думите на Харон:“Повечето копнеят за вечен живот, защото вътре в себе си продължават да се стремят към нещо, което никога не биха могли да получат, макар то вече да се е изродило в нещо съвсем прозаично.“ Мен ли е имал предвид?“

"Сняг", Орхан Памук

„Мъжът, настанил се в автобуса точно зад шофьора, размишляваше за тишината на снега. Ако това, което усещаше в душата си, бе началото на стихотворение, щеше да го нарече тишината на снега.“

Това е началото на книга, която преобърна представите ми за турците. Винаги съм подозирала, че зная изключително малко за южните ни съседи, но никога не съм си давала сметка колко нищожно е това „малко“.
„Сняг“ е толкова многопластова книга, че опитвайки се да пиша за нея, съм почти сигурна, че някоя от нишките ще ми убегне и дори не съм сигурна откъде точно да започна.
От една страна, това е историята на поета Керим Алакушоглу, който от дванайсет години живее като политически изгнаник в Германия, без да има някакви интереси в областта на политиката. Керим обича поезията, не харесва името си и се нарича Ка, а разказът за него започва с пътя му към Карс, през 1992 година, където е изпратен да отрази местните избори и напише материал за самоубийствата на момичетата в града. Ка не е журналист, негов приятел в Истанбул му издава временна журналистическа карта, за да опознае истинската Турция, но истината е, че Ка отива в Карс с намерението да срещне Ипек, неговата студентска любов.
От друга страна това е книга за града, който се намира почти на границата с Армения и в който се случва един мини преврат. Разкъсан, както междувпрочем е разкъсана и цяла Турция между секуларизма на Запада и традиционното религиозно подчинение, което диктува политическите събития.
От трета страна това е една дисекция на начина на мислене на турците, на механизма, по който се заражда крайното отношение на фундаменталистите към останалия свят, на комплексите, които притежават обикновените хора спрямо западното общество.
От четвърта страна това е философското отношение на Ка към света, разположено върху една снежинка. На върховете на която се намират най-важните качества за него и към всяка от тях той причислява стихотворенията, които написва в Карс.
В известен смисъл, самата книга е като една снежинка, с няколкото си нишки, които водят към центъра ѝ, където се намира Ка.
Веднага след пристигането на главния герой в Карс, пътищата биват затворени заради обилния снеговалеж и градът остава изолиран от останалия свят. В тази обстановка Ка се опитва да разбере гледните точки на всички, замесени в особените събития. Издадено е нареждане всички момичета да влизат в педагогическия институт с непокрити глави. Това е част от стъпките, които предприема Анкара към светско общество. Само че, ако една държава толкова години е била обърната към религията, е много трудно просто с една заповед да я промениш. Парадоксалното в случая е, че по-старото поколение е по-склонно да отрече крайната си религиозност, докато младите момичета се вкопчват в своята вяра и отказват да се разделят със символите ѝ.
Карс е описан като най-изоставения от страната град, потънал в тъга и нищета. С жители, изтъкани от комплекса на бедния човек. Които всяка вечер са пред телевизорите, за да гледат популярния сериал и чието единствено разнообразие е представлението в театъра, излъчвано по местната телевизия. Подтискащ е начина, по който те гледат на Ка – като на някакъв западоевропейски гастербайер, богаташ, с неговото пухкаво палто, всъщност купено от верига евтини хипермаркети. Сравнени с него, мъжете в Карс, с техните вехти пуловери, седящи в кафенетата и разискващи ситуацията в страната и града са като някакви сенки от миналото.
На фона на цялата тази беднотия се случва преврат, който предшества местните избори и който разкрива по един неоспорим начин крайността, в която изпадат непримиримите със западния, също по своему агресивен модел хора. Не, аз не оправдавам фундаментализма, но си давам сметка, че западният човек твърде малко знае за комплекса на ориенталеца да се чувства пълноценен. Истината е, че в тази ситуация сякаш няма прави. Майсторството на Орхан Памук е в начина, по който успява да ни предаде гледната точка и на едните, и на другите. Сянката на Запада, надвиснала като някакъв съдник над крайните ислямисти и самите те, като наежени петли, готови от най-малкото нещо да се взривят. И буквално, и преносно. Истината е, че онова, което най-много ме разтърси е онази безпощадност при тях, която е толкова категорична, че ги кара напълно да откажат да разберат чуждата гледна точка. Дадох си сметка, че сякаш няма никакъв начин за диалог и че всъщност внедряването на ислямските фундаменталисти във всяко едно общество е на практика неизкоренимо.
На фона на всичко това се случва красивата любов на Ка към Ипек, която е толкова чиста и толкова силна, че го кара да мисли само за нея и всичко останало да бъде като нейн доказателствен фон. Самата Ипек е неразбираема от моя гледна точка, но само в началото. Не е от героините, с които по някакъв начин мога да се отъждествя, но пък напълно оправдавам избора ѝ накрая.
Интересното в „Сняг“, освен сюжета и проблемите, които изкарва, е начина, по който е построена самата книга. Сякаш повествованието се води от неутрален разказвач и ни прави странични наблюдатели, но след половината се оказва, че то е разследване на събития и някъде там се появява съвсем категорично (защото той е леко загатнат още  в началото) истинският автор на сюжета, който е самият Памук. В този смисъл събитията придобиват (не)очаквана достоверност и това ги прави още по-стряскащи.
Това, което отличава една стойностна книга от другите е, когато тя те накара да се заровиш в някаква информация и да искаш да знаеш повече. Разгледах внимателно няколко статии за истинския град Карс и това, което излезе, е статия на DW за  събитие, случило се на 24. 04.2011 г., ден след като арменците отбелязват годишнината от арменския геноцид през Първата световна война. Ахмед Ердоган премахва паметника, замислен като жест на помирение към арменците, обявявайки го за „истинска грозотия“. Срещу самият Орхан Памук е подадена жалба от страна на един ултранационалистически адвокат, а в последствие е и осъден за обида, заради заявлението му пред швейцарски вестник, че Турция е избила в на собствената си територия 30 хил. кюрди и 1 млн. арменци. Присъдата над Памук е прецедент в държавата, защото тя на практика означава, че всеки един гражданин на Турция може да заяви, че е обиден от думите на писателя и да го осъди.
Самият град Карс има изключително интересна история, която започва с това, че той е бил столица на Армения, част от Византия, завладяван от селджуците, за известно време във част от Грузия, а последствие на два пъти във владение на Русия. Всичко това се е отразило на специфичната му архитектура, която е запазена и до днес. И още нещо любопитно за гр. Карс – известен е с производството на най-доброто турско зряло сирене Кашър.
„Сняг“ е третата книга, която чета на Орхан Памук, но засега първата любима и изчетена на един дъх. Другите две, „Истанбул“ (в по-малка степен) и „Нов живот“ (в по-голяма степен) останаха в известен смисъл неразбрани от мен и ми вървяха някак по-трудно, така че ще се наложи да ги прочета отново, но след като се запозная с още някои от другите заглавия.
Разбирам защо Орхан Памук има толкова много награди като писател, както и разбирам защо е с списъка на 2005 г. на сп. „Тайм“ за 100-те най-влиятелни личности в света. Носител е на Нобелова награда за литература за 2006 год.
„Сняг“ на Орхан Памук е на изд. „Еднорог“, в превод на Розия Самуилова, а художник на корицата, която е много стилна, е Христо Хаджитанев.

И.

И няколко цитата, които мен лично ме впечатлиха:

„Ка осъзнаваше, че в Турция вярата в Аллах не предполага среща насаме на индивида с най-висшата идея, с най-великия създател, тук трябваше най-напред да станеш част от дадена общност, от определени среди…“

„- Само неизпитващите страдания атеисти смятат, че изтърпените страдания са безсмислени – каза Кадифе. – Дори атеистите, изтърпели някое леко страдание, започват накрая да вярват, защото не издържат дълго на безверието.“

„…За момиче, което знае, че покривалото е повеля на Аллах и го приема като символ, е изключително трудно да бъде убедено да го свали.“

„- Желанието за самоубийство на повечето от момичетата в нашето положение е продиктувано от необходимостта да се почувстват господарки на собствените си тела.“

„….Въпросът е да вярваш, както вярват бедняците, да се превърнеш в един от тях. Да ядеш като тях, да живееш като тях и ако се смееш на онова, на което се смеят те, ако те гневи онова, което гневи и тях, едва тогава би могъл да повярваш в техния Аллах. Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и вярата, а е проблем на начина на живот.“

„- За Запада е непривлекателно, когато за Запада се говори като за един индивид, като за една гледна точка – отвърна Ка, подбирайки внимателно думите си.
- Вярвам в казаното от мен – отвърна най-накрая Тъмносиния. – Съществува един Запад и една гледна точка. Другата гледна точка е нашата.
- Западняците не живеят така – отвърна му Ка. – Там, за разлика от тук, никой не се хвали, че мисли точно като другия. Всеки, дори най-обикновеният бакалин, се гордее със своите лични възгледи.“

„- Не съм писал стихотворение „Сняг“ и довечера няма да ходя в театъра. Новината е невярна.
- Не бъдете толкова сигурен. Доста хора ни презират, задето създаваме новините преди да са се случили и смятат, че това не е журналистика, а гадателство, но по-късно, когато събитията се развият точно както сме ги описали, не смогват да прикрият смайването си. Немалко събития се превръщат във факт, понеже ние предварително сме произвели новината. Такава е модерната журналистика. И вие, убеден съм, ще напишете „Сняг“ и ще отидете да го прочетете, за да не ни лишите от правото да бъдем модерни в Карс и за да не ни оскърбите.“

„- Ще кажа нещо съвсем простичко – рече превъзбуденият младеж. – Напишете във франкфрутския вестник следното: „Ние не сме глупави! Ние сме само бедни! Наше Право е да изискваме да бъде зачитана тази разлика.“
- Аллах да ни е на помощ.
- Извинете моля, ама като казвате „ние“ – попита някой отзад, - кого имате предвид: турците, кюрдите, азербайджанците, черкезите, карсците?..Кого?
- Защото най-голямата грешка на човечеството – продължи превъзбуденият младеж от групировката, - най-голямата заблуда от хиляди години насам е объркването на бедността и глупостта.
- Я разтълкувай какво е да си глупак?
- Забелязвайки всъщност това предизвикващо срам мисловно объркване в достойната човешка история, религиозните лидери и моралистите заявяват, че беднякът притежава знание, човечност, ум и сърце. Ако види беден човек, господин Ханс Хансен го съжалява. Е, може би не веднага, ама започва да си мисли, че той просто е безволев пияница.
- За господин Ханс Хансен не знам, ама всеки си мисли така, види ли бедняк.
- Моля, изслушайте ме – обади се превъзбуденият кюрдски младеж, - след това няма да кажа повече нищо. Хората може би съжаляват всеки един бедняк поотделно, но когато цялата нация е бедна, светът я възприема като глупава, безмозъчна, мързелива, мръсна и неспособна. Присмива ѝ се, не я съжалява. Намира за смешни културата, традициите и обичаите ѝ. След време хората се срамуват от тия си мисли, престават да се надсмиват и за да не бунят емигрантите от същата нация, почистващи работните им места и изпълняващи най-черната работа, започват да се правят, че уж проявяват интерес към културата им, че уж ги приемат за равни.
- За която и нация да говориш, спомени я най-сетне.
- И аз да добавя нещо – намеси се другият кюрдски младеж. – За жалост, човечеството вече не може и да се надсмива над тези, дето се убиват и екзекутират взаимно. Научих го от разказите на чичо ми, който миналото лято си дойде от Германия. Светът проявява нетърпимост към агресивните нации.
- Ти какво, да не ни заплашваш от името на западняците?
- Ето защо – продължи превъзбуденият кюрдски младеж, - когато западнякът срещне човек от подобна бедна нация, най-напред подсъзнателно изпитва към него презрение. Тутакси решава, че човекът е толкова беден, защото принадлежи към глупава нация. По всяка вероятност, мисли си западнякът, главата на този човек е пълна със същите безсмислици и глупотевини, както на цялата му нация.“