"Животът ми като смърт", Смъртта

Това е една от най-забавните книги, които съм чела напоследък. Написана от името на Смъртта, тази черна комедия по много ненатрапчив начин ни припомня какво означава всъщност да живееш. Малката Смърт, синът на Смъртта трябва да поеме предприятието от баща си. Той има някои конструктивни предложения за промени, които, разбира се, биват отхвърлени, защото рядко старото поколение обича да прави нововъведения, особено, ако и така нещата си вървят. Тогава Малката Смърт като един блуден син, напуска бащиния си дом, изнася се на квартира и се записва в бюрото по труда, след което сменя няколко различни работи, докато се завърне и не поеме семейния бизнес. В най-общи линии това е сюжета, но всъщност той не е най-същественото в случая. Книгата е написана като разхвърляна автобиография, има дневник, басни, приказки, писма, множество препратки към Фауст, даже си има и снимки. Любопитното в случая е, че абсолютно навсякъде като автор е посочен Смъртта и никъде не може да бъде намерена информация за реален жив автор, което кара книгата да изглежда мистично достоверна. Това, което успява да направи, освен да разсмее на моменти, е да донесе едно тихо спокойствие от срещата със смъртта. Още повече, че той се оказва супер готин, с чувство за хумор и емпатия, стремящ се да направи този последен миг приятен и запомнящ се.
Симпатичен ефект от книгата е, че след като си преживял живота на Смъртта с всичките му проблеми и драми, започваш да цениш собствения си още повече. И да видиш Смъртта в неговия съвсем жив вид, с нищо неразличаващ се от нас, може да има добър терапевтичен ефект.
А, да – имам си любим герой – Мяуци! Следващата ми котка може да носи това име.
Още нещо, което е отбелязано в книгата, е един от любимите ми чужди празници – мексиканският Dia de los Muertos – Денят на мъртвите, който няма аналог в света и от 2003 година е обявен от ЮНЕСКО за шедьовър на фолклорното и духовно наследство на човечеството и за част от световното културно наследство. В този смисъл „Животът ми като Смърт“, освен книга за разтоварване и успокояване, носи смисъл и на информативна литература, защото може да има хора, които не познават този празник. Също забавна препратка е как в различните езици се споменава смъртта в разговорния език – като „да гушнеш букета“, напр. Т.е. има и леки, не прекалено задълбаващи лингвистични изследвания. Макар че в този пасаж руският е вероятно измислен. Тъй като нито една от думите съвпада, нито в руския съществува буква „i“. Което леко поставя под съмнение у мен и другите езици, които не познавам.
Неприятна изненада е грешката на преводачката, в бележка под линия да припише песента Don‘t worry, be happy  на Стиви Уондър, а не на истинския автор – Боби Макферин, но иначе мисля, че преводът е много добър, защото има доста игри на думи, които, ако не бяха обяснени, ние, които не разбираме немски и не четем книгата в оригинал, нямаше да ги хванем.
„Животът ми като Смърт“ на Смъртта е на изд. Enthusiast, в превод на Татяна Жилова, а корицата е на Стоян Атансов.

И.

„Понякога се чувствам адски обезкуражен. Впрягаме всичките сили на предприятието да се постигне върховно ниво на услугите, но на този свят просто никой не ни разбира. Въпреки че аз лично съм върнал няколко човека, за да докладват за положителния си опит по време на настъпването на Смъртта. В обществените класации достоверността на щастливите предсмъртни преживявания се нарежда някъде между срещите с НЛО и предизборните обещания на политиците. Но аз вече престанах да се ядосвам. Предполагам, че лекарите се стараят да подхранват страха на човечеството от мен по икономически причини. Може би трябва да заснема един разбулващ истината документален филм. Но, моля, без Брат Пит в главната роля. Защото тогава повечето ще бъдат разочаровани, когато Мое Нищожество застане пред вратата им.“

„Но никой не се интересува дали наистина го искам, мисля си на инат. Никой никога не ме е питал какво искам аз. По-скоро бих учил за акушерка, отколкото да продължа да архивирам бумащини, които най-вероятно никой никога няма да погледне.
- Всичко това ни костваше още повече усилия преди – обяснява Харон направо, сякаш ми чете мислите, - Без компютри и харддискове. Трябваше да съхраняваме тонове хартия и да преписваме цялата наличност отново, защото всичко се рушеше направо пред очите ни. Преходността понякога наистина е много напрягаща.“

„“Табу“ е много хубава игра за една Малка Смърт. По никакъв друг начин не мога така непосредствено да се науча да поднасям внимателно на хората вестта, че все някога има край. Че идва ред на другия. Че въпреки това играта продължава и човек не трябва да е тъжен, защото всеки получава отредената му нова роля. Всичко е един кръговрат, без край няма ново начало, без правила няма игра, без радост няма смисъл. Най-простите неща понякога най-трудно се споделят.“

„В днешно време изглежда, че икономическата ефективност и продуктивността стоят над желанието да се съхрани радостта от битието. Но какво ни учи тъкмо тази фирма, Малка Смърт? Всичко си има край. Така и това мислене някой ден ще се изхаби.“

„Така например, на всеки десет минути виждам едно петно, което на пръв поглед не би се забелязало. Когато въодушевено се опитвам да кажа на съседа до мен за откритието, забелязвам, че вече е заспал. Поклащам глава при тази липса на целеустременост. Харон веднъж каза:
- Който не върви с отворени очи през живота, никога няма да разбере тайните на този свят.
Сигурен съм, че е имал предвид точно това петно на стената.“

„-….Има цял куп релевантни въпроси, които компютърът не може да реши по задоволителен начин.
- Например, има ли живот след смъртта?
- Не, това е тъпо, има доста по-практични неща. Нещо като перфектното местоположение на транслаторите на мобилни мрежи или възможно най-добрия маршрут за доставки.
- Аха, наистина важни въпроси за човечеството.“

„- Отстъпки или ваучери на стойност 10 евро.
- Това пък защо? Тук на никого не му трябват пари.
- Да, обаче хората се радват като диви на празни обещания.“

„Моят личен водач ми посочва следващия куриоз.
- Елате насам. Какво ще кажете за това?
Застанали сме пред стената с урните. В малките ниши пепелта на мъртвите е намерила своето лично място за възпоменание. На една ваза е залепено указание: Моля, роднините да се обадят.
- Всъщност това е съобщение от управата на гробището, която по този неформален начин моли за среща. Но на мен ми звучи така, сякаш мъртвият се опитва да установи контакт със семейството си. – Клаус М. се разсмива толкова сърдечно, че наистина усещам колко му е хубаво, че може да изрече тези си мисли гласно. В този момент осъзнах, че хората се нуждаят тъкмо от присъствието на Смъртта, за да съберат кураж да живеят, както отдавна са искали.“

„Насочвам количката си в посока към касата, заедно с непослушната си котка, която ругае силно. Там отново като по поръчка се нареждаме зад една баба, на която са ѝ необходими три живота, за да изрови от портмонето си точно 7 евро и 68 цента. Няма по-добър случай от опашката в супермаркета, който да разкрива през лицето на Смъртта трагедията на застаряващото общество.“

„….Най –после идва и нашият ред.
- Имате ли карта? Събирате ли точки? Искате ли да изтеглите пари? Чрез телефона си ли ще платите? Стоки на промоция? Да предложим десертче? Игри на късмета? – Ето ги, значи, многото възможности, които животът предлага.
Безумие.“

„Поглеждам лицето на Хайне Фридрихс и се сещам за думите на Харон:“Повечето копнеят за вечен живот, защото вътре в себе си продължават да се стремят към нещо, което никога не биха могли да получат, макар то вече да се е изродило в нещо съвсем прозаично.“ Мен ли е имал предвид?“