Спомням си като бях малка колко ме впечатляваше
тази поредица „Галактика“. Първо книгите бяха в много различен формат и дизайн
от всичко останало. И второ – фантастиката ми беше като нещо магично, нещо
толкова различно от моя свят и от онова, което познавах, че хем ме плашеше
малко, хем ми беше супер интересна. Вярно, че в „Галактика“ има и криминалета,
не е само фантастика, но някак този жанр като че ли я определя. Ние, за
съжаление, тази поредица не я събирахме. Обаче, аз винаги си мечтаех да я
имаме. Затова започнах сега, книга по книга, да я набавям от сергийките по
улиците, от антиквариатите, от сайтове. Не съм супер страстна, набавям я бавно
и полека, защото някак съм сигурна, че ще я събера в един момент. И съм решила
бавно и методично да си я изчета /или препрочета/.
Само че, като много други неща, и това ми се получава отзад напред. Една
приятелка ми препоръча „Антиутопия“ на Агоп Мелконян по време на локдауна и
чак, когато ми я даде, установих, че това е книгата, с която завършва
поредицата. Всъщност последните две – „Антиутопия“ (123) и „Приказка за
тройката“ на Аркадий и Борис Стругацки (122) са издадени по случай 40-годишния
юбилей на Библиотека „Галактика“ от нейните създатели и в памет на всички
онези, които са взели участие в поредицата през годините. На гърба на книжката
пише, че с тях „създателите на библиотеката си вземат сбогом с многобройните
почитатели на „Галактика““. Тези две книги не са в продажба и никога не са
били. Те са били подарявани по време на отбелязването на тази годишнина. Сега
мога само да се надявам, че някой някога ще реши да се раздели с тях и ще ги
остави на някой букинист, а аз ще имам късмета да ги видя преди други
почитатели на поредицата.
Сега малко и за самата книга. Тя се състои от
научнофантастичната новела „Бедни мой Бернардие“, „Антиутопия“, което е пиеса,
написана от Агоп Мелконян по самата новела, поставена и изиграна само 3-4 пъти
във врачанския театър. Много е интересна историята около тази пиеса, описана в
предговора от самия автор. Сборникът включва още и наградени разкази от
литературния конкурс „Агоп Мелконян“ през 2012-2019г.
Ето информация за сюжета на новелата и пиесата.
Действието се развива в бъдещето, когато роботите са част от човечеството, но в
него няма място за изкуство и по-специално за театър. Бернардие, който е влюбен
в театъра, без никога да го е гледал, само е слушал дядо си как разказва за
салона с плюшените седалки и сцената със завесите, купува няколко бракувани
робота и с тях прави своята утопична театрална трупа, с която обикалят
градовете и изпълняват пиеси на Шекспир. Само че вече никой не разбира онова,
което гледа, защото то е твърде абстрактно, а човешкият мозък, отвикнал на
условности, приема видяното за чиста истина и зрителите са готови да линчуват
героите, които не харесват. Театърът е забравен и забранен. Роботите са
конфискувани, бракувани и изпратени да вършат най-мръсната работа на боклука, а
Бернардие сякаш загубил ума си, остава напълно неразбран. И все пак роботите
пазят паметта за репликите и реквизита, събират останките от изкуството и
оставят лек лъч на надежда, че всичко красиво, което е било сътворено, няма да
бъде напълно забравено.
Текстът, освен темата за смисъла от театъра поставя въпроса и за това доколко
един изкуствен интелект, какъвто е робота, е в състояние да съпреживее емоциите
на героя, който играе, да ги проумее и да ги предаде на сцената. Въпросът за
одушевяването на роботите отдавна занимава фантастите и винаги поставя идеята за тънката граница между душата
и чистата рационалност. Възможно ли е един робот да изиграе Офелия или Хамлет?
За да изиграеш тези персонажи, ти трябва да ги разбираш, а за да ги разбираш,
трябва да допуснеш нелогичното мислене, емоцията, лудостта, липсата на всякаква
математическа фрагментарност в себе си. Колко достоверна би била една такава
игра? Не би ли била твърде стерилна, лишена от онази плътност, която може да ѝ даде само едно човешко същество.
Това е едно ювелирно издание, в което, уви, виждам твърде много прилики със
съвременната ни действителност.
За разказите няма да пиша. Някои ми харесаха много, други – изобщо, но така или
иначе тях ги виждам по-скоро като подправка, докато същинското ястие си остават
новелата и пиесата на Агоп Мелконян.
„Антиутопия“ на Агоп Мелконян е сборник, чийто съставител е Милан Асадуров,
дело на издателска къща „Сталкер“, а корицата е на Текла Алексиева, която е
автор и на първите 107 корици на Библиотека „Галактика“.
И.
И малко цитати от книгата:
„Вземете ни театъра и какво ще остане от нас?“
„Театърът – ето нашият бог! Сцената – нашата обетована земя! И Бернардие –
всеотдайният Мойсей, който ни извежда през изпитанията към лъчеобляната
територия на изкуството, за да спаси металните ни души от корозията на
безразличието и от опустошенията на леността. Вземете ни ги и ние доброволно ще
тръгнем към гробището за отпадъци, защото без религията на театъра биороботът
от втора луксозна може да е домашен слуга, градинар, цветопродавец, мияч на
улици, готвач или гувернант, но никога крал, датски принц или благородник от
стражата.“
„Изкуството ни спасява от слепотата, от порока и от агонията. А вас, хора,
какво ще ви спаси?“
„Защо човекът боготвори смъртта? Не го разбирам,
сигурно защото не мога да умра. Но аз не съм и жив, нали? Аз съм само вещ, а
вещта може да се износи, да се счупи, да ръждяса, но не може да умре. Не може
да умре, защото е вещ. Но аз съм вещ, която играе Хамлет! Нали така? Мога да
умирам единствено на сцената – стотици, хиляди пъти да умирам, а иначе
металните пластини се покриват с червеникав окис, синтетичните мускули губят
еластичността си, позитроните нихилират през черепната кутия, остаряват
плутониевите батерии – и нищо повече.
Аз съм вещ. Вещ, която играе Хамлет. Която играе Хамлет, за да го гледат
хората. Хората, които не го разбират.“
„Ред. Ред във всичко. Над всичко редът! И знаеш ли
защо? Защото подреденият свят е ясен. Можеш да наблюдаваш пъстрия хаос на
живота, да го осмислиш и едва тогава да потърсиш в него система. А може и
обратното – да го вкараш в правилника и след това да го изучаваш, второто е
по-лесно и човеците го предпочитат.“
„- Но театърът не е регресивен, господин
полковник! Той е само забравен.
- Щом е забравен, значи е консервативен и реакционен! Защо човечеството не
забрави лоста и зъбчатото колело – защото са необходими! Защото ни тласкат
напред. Няма и не може да има друга религия освен прогреса! Напред и само
напред към щастливата бъдещност!
- Понякога трябва да се поглежда и назад, господин полковник, за сравнение, за
поука.“
„- Не можете да ни забраните да играем тук, за
себе си.
- Не мога, Бернардие – отговаря полковникът кротко.– И не се опитвам. Да си
призная, на мен винаги вашата игра ми харесва.
- И въпреки това?
- И въпреки това, Бернардие. Ти си волен човек, артист, не разбираш желязната
дума „трябва“. Трябва, Бернардие! На това „трябва“ се крепи светът, то е оста
на Земята, пъпът на Вселената! Земята трябва да се върти, слънцето трябва да
изгрява, реките трябва да текат надолу, семенцата трябва да покълват, къртиците
трябва да са слепи. Разбираш ли, трябва! Защото такъв е редът, такъв е
световният порядък. И точно затова театърът трябва да умре!
- Но той ви харесва, господин полковник!
- Харесва ми. Може да се хареса на още сто, хиляда, на всички, но трябва,
Бернардие, трябва! Защото такъв е редът, Британия е общество на свръхразумната
организираност.
- Кой е измислил този ненужен ре, кой, дявол да го вземе!
- Той!
- Кой е той? Бог ли?
- Глупости, Бернардие! Бог отдавна е безработен.
- Тогава кой?
- Не знам. Може да е Генералният държавен компютър. Може да е Синтетичният
Диктатор на Лордполицая. Или самият Върховен Ред. Не знам и не ме интересува.
Все едно –Той!“
