"Четирите сезона", Шандор Мараи

 Признавам си, че дълго време подценявах тази книга. Мислех си, че е някакъв лековат роман или нещо подобно. Да, знам, на гърба ѝ има анотация, но аз не я бях прочела. Хареса ми начинът, по който изглеждаше. Т.е. хареса ми корицата и затова си я взех. Когато, обаче, посегнах към нея и започнах да я чета, установих, че не само не е лековата, а е от книгите, които дълго отекват в съзнанието ти, след като си ги затворил. 

Това е сборник от кратки философски епиграми, разделени по сезони. Но, като казах „философски“, нямам предвид онзи сложен и отдалечил се от обикновения човек изказ, а много достъпен и лесно разбираем език, с който всъщност се казват дълбоки мисли. Това е истинско майсторство. Защото, когато задълбаеш във философията, откъсването масите става неизбежно, езикът се променя, не защото човек иска да звучи претенциозно, а защото самата специфика на терминологията е такава. Започваш да плуваш в по-гъста вода, сякаш. Докато при Шандор Мараи тези текстове звучат по-скоро като поезия в проза, която е като вятъра, минаващ през сезоните.
В същото време, независимо от философските разсъждения, книгата изобилства от кратки битови истории и като че ли е един албум със снимки на ежедневните събития. Ако не знаех кога е роден автора, щях да си помисля, че тези епиграми, от които са съставени четирите му сезона, са статуси във фейсбук. Само че Шандор Мараи е роден 1900 г. и е починал 1989 г., което го прави по-скоро основоположник, отколкото последовател на този специфичен за социалната мрежа изказ.
Интересна е биографията на автора, която няма как да бъде извадена от контекста на неговото творчество. Роден в Унгария,  но емигрирал и учил журналистика в Германия, а после философия във Франция – Париж,  Шандор Мараи публикува, пише, превежда. Завръща се в Будапеща, където активно се занимава с журналистика, пише книги, които стават много популярни и пиеси, които са поставяни в най-добрите театри. След установяването на комунистическия режим след Втората световна война, наречен „буржоазен автор“, емигрира в Швейцария, после се прехвърля в Италия, а накрая се установява в САЩ. Работи за радио „Свободна Европа“. Но постепенно попада в плен на изолацията, в следствие на спад на интереса към него. Мараи изпада в депресия и се застрелва на 88 години, след като губи първо съпругата си след 60-годишен брак, а после и осиновеният си син, който умира от инфаркт една година по-късно на 46-годишна възраст. В живота на автора има още една трагедия – първородния му син умира едва няколко седмици след раждането си от вътрешен кръвоизлив, а семейството няма повече свои деца. Този специфичен тъжен поглед на живота се усеща в цялата книга. И все пак тя не звучи трагично, напротив – има една лека меланхолия, но и много интелигентен сарказъм.
Признавам си, че в началото корицата ме подразни, защото ми се стори прекалено лека и обезценяваща текста. Но, колкото повече четях, толкова повече разбирах, че е абсолютно подходяща. Защото тези цветни мехурчета са като цветните мисли на Шандор Мараи – всяка, независимо една от друга и в същото време всички заедно съставящи общата картина, в която топлата гама постепенно прелива в студената.
„Четирите сезона“ на Шандор Мараи е на изд. Прозорец, в превод на Юлия Крумова, а корицата е на Ирина Македонска.

И.