„Бебето“ е разголващата история на една жена, която
е разкъсана между желанието да бъде независима интелектуалка и любяща майка.
Има едни определени среди в обществото, които твърде
много демонизират майчинството с всичките, съпътстващи го отклонения, и за
повечето жени от тези среди да бъдеш майка е равносилно на понижаване в статут
на обикновена жена. А те са много над тези твърде банални, нищо не носещи по
отношение на личното развитие, дейности. И, когато на част от тези жени им се
случи да станат майки, те започват да се чувстват неудобно от емоциите, които
съвсем естествено, изпитват. Признавам си, че толкова не мога да ги разбера,
колкото и онези, които държат да са интелектуалки и отричат материалния свят,
бидейки уж небрежни, защото, видите ли, всяка суета им е чужда. Според мен
всички те са сноби и дълбоко в себе си се разкъсват от вътрешните си
противоречия. За авторката е толкова несвойствено да има дете, че дори отказва
да идентифицира пред света любовта си към рожбата, наричайки я с безличното
„бебето“. Само толкова. И то с малка буква. Да е съвсем ясно колко сме
дистанцирани, да не си помисли някой, че се умиляваме от това нахлуло в
интелектуалния ни свят същество. В същото време, обаче, тя все пак се умилява,
страда заедно с него, преживява всяка трудност. При това не само е една много
добре грижеща се за детето си майка, но всъщност може да се каже, че в известен
смисъл го издига в култ. Което на пръв поглед звучи като пълно противоречие, но
истината е, че за човек, довчера отричал смисъла на това да се възпроизведеш, е
напълно нормално да балансира между тези две крайности. И не само, че
балансира, ами всъщност тези две крайности някак се допълват и съставят
цялостната личност на много съвременни майки. Това, че отказват да се принизят до
статут на обикновена раждаща жена, в същност не ги прави лошо изпълняващи тази
си роля. Забелязала съм, че именно онези майки, който успяват да се откъснат
емоционално поне за малко от децата си, са много по-пълноценни в моментите, в
които са с тях. Точно това е в основата на този дневник за бебето.
Макар че, да си призная, в началото Мари Дрийосек леко ме напрегна с претенциозния си изказ, мога да кажа, че по някакъв особен начин я почувствах близка. И все пак тази книга няма как да ми стане любима. Твърде много хладна ми се стори. Но пък има много точна корица. Смръщеното бебе, нахлуло в живота на майка си, което заема долния ляв ъгъл. Но в същото време приковава погледа ти и е много повече от малкото необяснимо чудо в света на големите и сериозни хора.
Макар че, да си призная, в началото Мари Дрийосек леко ме напрегна с претенциозния си изказ, мога да кажа, че по някакъв особен начин я почувствах близка. И все пак тази книга няма как да ми стане любима. Твърде много хладна ми се стори. Но пък има много точна корица. Смръщеното бебе, нахлуло в живота на майка си, което заема долния ляв ъгъл. Но в същото време приковава погледа ти и е много повече от малкото необяснимо чудо в света на големите и сериозни хора.
„Бебето“ на Мари Дарийосек е на изд. Колибри, в
превод на Силвия Вагенщайн, а корицата е на Стефан Касъров.
Няма коментари:
Публикуване на коментар