събота, 17 март 2018 г.

"И дъхът стана въздух", Пол Каланити

Посвещавам този текст на свекър ми, Иван, и Ани, които загубиха битката с рака. И пожелавам на всички, които водят тази борба, сила, мъдрост и вяра!


Денят е слънчев и топъл. Първият след поредицата студени, мрачни и дъждовни дни. Пътуваме с колата извън София и всичко щеше да бъде идилично, ако не отивахме да изпратим една приятелка в последния ѝ земен път. Тя си отиде от рак. Онази трибуквена дума, описваща състоянието, при което организмът се изяжда отвътре. Не случайно денят е слънчев. Човекът, когото изпращаме също беше такъв. Докато пътуваме в колата, аз дочитам последните няколко страници от изповедта на Пол Каланити. И усещам как цялото ми тяло настръхва, как мънички мравчици ме полазват и ми става студено, въпреки слънцето. Поемам си дъх, изчаквам малко и продължавам. Финалните страници са на жена му. Защото Пол вече го няма, когато се издава историята му.
Тази книга я имам много отдавна. Но все нещо ме спираше да посегна към нея. Не нещо, а страх. Когато чета роман, усещането, че това, за което се разказва е фикция на автора, че не е истина, ми действа успокоително, колкото и въздействащо да е написан романа. Но, когато зная, че авторът описва своите последни моменти на тази земя и пътя, през който минава с тежката диагноза, се чувствам съвсем различно. Сякаш ме допускат в най-личните кътчета на едно семейство.
Толкова много и различни мисли ми остави това, което прочетох, че и аз не зная откъде да започна. Клиширано, но много вярно ще е да кажа, че ме остави без дъх и почувствах ефирността на човешкия живот. Макар и да знаех, че Пол Каланити умира, се надявах лечението му да дава резултат и той да описва пътя си през рака поне 5 години след поставянето на диагнозата. Задавах си въпросът дали стресът от работата му като неврохирург (професия, за която не знаех почти нищо) не е допринесъл за болестта. Или пък стремежът му да разбере смъртта, да я познае на едно метафизично ниво, защото не са му достатъчни философията и физиологията, с които се сблъсква?  Дали е намерил отговор някъде между лекарската престилка и болничния халат? Или, когато дава живот и гледа как расте дъщеря му? Или в очите на най-близките си хора, които са до него до последния му дъх? Дали успява човек да се подготви действително за смъртта, когато знае, че му остава съвсем малко време живот?
И в същото време за пореден път разбрах в колко погрешна посока сме тръгнали в отношението си към медицината и пациента в България. Мисля, че не просто никога няма да достигнем онази емпатия, която е необходима за лечението на хората, но даже вървим по паралелен път. Освен, ако спешно не променим нещо.
Отношението към пациента, което се описва в цялата книга е нещо, за което много бързо би трябвало да помислим. Много преди супер съвременните и технологични машини. Защото то е в основата на спокойното лечение, приемането на диагнозата и достойния край. Не третирането ти като парче месо, което трябва да бъде оправено, а като личност, която има право да живее пълноценно, независимо колко дълго ще е това. Не знам дали има семейство, което да не се е докоснало до рака. Но за първи път в книгата на Пол Каланити прочетох  за личен онколог, който не просто се грижи за това каква терапия да назначи на пациента, а разговаря с него за това какви са мечтите му, какво иска да прави с останалата част от живота си, как да приеме болестта и как да живее  с нея.
Началото на книгата е посветено на пътя, който извървява Пол Каланити като лекар. Разказва от първо лице за усещането да работи по 10-12 часа без почивка, за дългите операции, за справянето със загубата на пациент, но и за радостта от това да помогне в спасяването на човешки живот, мечтите да развие научна дейност в областта на неврохирургията, плановете за себе си.
Докато идва тежката диагноза и на него му се налага да преосмисли всички идеи, живота, ценностите си. Да пренареди картинката в пъзела, така че да пасне на новото му състояние. Да вземе тежкото решение да стане баща, съзнавайки, че детето му ще расте без него, а на жена му ще ѝ се налага да се справя без мъжа, когото обича.
Бележките под линия на преводача са един изключително ценен бонус за хора, като мен, които познават медицинската терминология само от обща култура, което е крайно недостатъчно в случая.
Много ми харесва корицата, защото оставя усещането за ефимерност и в същото време за лекота. Ние всички се возим на балон от глухарче, от което непрекъснато се откъсват тичинки и нашето съществуване тук е крехко и ненадеждно.  Но в същото време ми създава чувство за спокойствие.
И дъхът стана въздух“ на Пол Каланити е на изд.Сиела, преводът е на Паулина Мичева, а художник на корицата е Фиделия Косева.

И.


И малко цитати от книгата, като за мен лично един от най-силните моменти е финалът на Пол Каланити, но няма да го публикувам, за да можете да го прочетете сами.


„Занимавах се с медицина, за да опозная тайните на смъртта, нейните емпирични и биологични проявления, едновременно дълбоко лични и безгранично универсални.“

„Не разпитвах за подробностите. Вече знаех прекалено много.
В този момент си спомних всички случи, в които не бях успял да проявя достатъчно емпатия към пациентите, всички онези пъти, когато не бях обърнал нужното внимание на притесненията им, когато бях пренебрегнал болките им заради  други неотложни задачи. Хората, на чиито страдания бях станал свидетел, бях ги забелязал, след което старателно ги бях превърнал в диагнози в съзнанието, без да успея да отделя един от друг тези конкретни случаи. Всички тези пациенти сякаш се завърнаха при мен: жадуващи отмъщение, гневни, непреклонни.“

„Техническото майсторство не е достатъчно. Като резидент основната ми цел не би трябвало да е просто да спасявам животи – всеки все някога умира – а и да поведа болните и близките им по пътеката към опознаването на смъртта или заболяването.“

„Ако в младостта си бях по-религиозен, сигурно щях да стана пастор, защото ми се струваше, че той върши именно това, което правя и аз като лекар по отношение на близките на пациентите.“

„Странното нещо за времето в операционната е, че независимо с какво темпо работиш, нямаш усещането за отлитащите часове. Ако скуката, според определението на Хайдегер, е осъзнаването за хода на времето, то хирургията определено не може да бъде наречена „скучна“; даже е точно обратното: заради интензивното фокусиране в работата ти се струва, че стрелките на часовника водят свой собствен живот. Два часа могат да изглеждат като една минута.“

„Неврохирургията изисква отдаденост на личното ти усъвършенстване и към личността на друг човек. За да вземеш решение за провеждане на операцията, трябва да оцениш собствените си способности и да разбереш същността на пациента и какво е важно за него.“

„Невъзможно е да се постигне съвършенство, но можеш да продължиш напред, непрестанно да вървиш по права линия към него.“

„Една глава от живота ми бе приключила; всъщност може би това бе краят на цялата книга. Вместо да бъда пастирът, насочващ другите към предстоящия им преход, аз се чувствах като овцата, изгубена и объркана. Тежкото заболяване не просто променя живота, то го разтърсва из основи. Не получих никакво просветление, нямаше лъч светлина, който да озари Това, Което Е Действително Важно; не, пътят пред мен бе бомбардиран. Сега трябваше да се опитам да се ориентирам сред отломките.“

„Започнах да осъзнавам, че този близък контакт със собствената ми тленност промени едновременно всичко и нищо. Преди да ми открият рака, разбирах, че все някога ще умра, но не знаех кога. След поставянето на диагнозата също разбирах, че ще умра, но отново не знаех кога. Просто го осъзнавах по-ясно. Проблемът изобщо не бе от научно естество. Осъзнаването на факта, че наистина сме смъртни, вдъхва страх. Но няма друг начин да се живее.“

„Прекаленото задълбаване в статистиката е все едно да се опитваш да утолиш жажадата си със солена вода. За съжаление, все още не съществува лекарство срещу страха от смъртта.“

„Разкъсвах се между ролите си на лекар и пациент, а в търсене на отговори или се задълбавах в науката, или се насочвах към литературата. Пред лицето на смъртта исках да преосмисля и преоткрия стария си живот или пък – защо не? – да си създам нов.“

„Като лекар бях автор, творец на различни дейности; като пациент представлявах просто обект на нечии други действия.“

„Пред лицето на смъртта се налага да се вземат много решения бързо и категорично.“

„Ако изграждането на здрави човешки отношения е крайъгълен камък, придаващ смисъл на живота, според нас присъствието на дете в тези отношения добавя ново измерение в този смисъл.“

„Дали в такъв случай подобно тежко заболяване не е най-съвършеният дар за млад човек, стремящ се да разбере смъртта?“

„Тази сутрин взех твърдото решение: щях да положа усилия и да се върна към хирургията. Защо? Защото можех да го направя. Защото това бях аз. Защото трябваше да се науча да живея по друг начин, да почна да възприемам смъртта като натрапник, който ще ме следва неотлъчно; да, щях да умра, но докато настъпеше сетният ми час, щях да продължа да живея.“

„Има нещо коварно при всяка сериозна болест, и то е, че докато тя се развива, жизнените ти приоритети постоянно се променят.“

„…Но макар да не знаех какво искам, бях научил нещо – нещо, което не бях открил  у Хипократ, Маймонид или Ослър: задачата на лекаря не е да спаси задължително пациента от смъртта или да го върне към предишния му живот. Не, тя е да приеме под крилото си болния и неговите близки, когато животът им се разпада, и да работи с тях, докато те се изправят отново на крака и открият какво осмисля живота им.“

„Никой не е вечен. Подозирам, че не съм единственият, който е стигнал до това „минало предварително“ състояние. Повечето амбиции на хората или биват постигани, или изоставяни; и в двата случая принадлежат на миналото. Бъдещето представлява не стълба към житейските цели, а равен път към безкрайното настояще. „

Няма коментари:

Публикуване на коментар