вторник, 6 юни 2017 г.

"Алексис Зорбас", Никос Казандзакис



Разбира се, че избрах точно тази книга да взема със себе си на о-в Крит. Отдавна се канех да я прочета и това беше най-добрия повод. Много обичам да чета книги, чието действие се развива на мястото, на което отивам или пък откъдето е родом автора. А тази съчетава и двете. Затова отлетях за острова с тази и с още няколко книжки, но за тях – друг път.
Накратко сюжета на книгата описва приятелството между млад грък интелектуалец, почерпил своята философия предимно от книгите, но търсещ постоянно отговори на екзистенциалните си въпроси и по-възрастния му събрат, който вече има отговори на повечето въпроси, но отговори, породени не от теорията за нещата, а тяхното пълно и отдадено изживяване. Двамата се срещат на едно пристанище, докато водещият действието от първо лице разказвач чака кораба, за да замине за о-в Крит, където възнамерява да се отдаде на бизнес с мина за лигнитни въглища. Алексис Зорбас усеща възможността да започне работа при младия човек и това слага начлото на  едно дълго и интересно приятелство, основаващо се на различни ситуации и разговори.  В основата на романа стои истинското приятелство между автора и миньора Йоргос Зорбас, който е прототип на главния герой.
Книгата се базира основно на диалозите между двамата мъже и така се извежда идеята за това какво добро и кое е важното в нашия свят. В хода на действието пред нас се разкрива същността на Зорба, неговата любов към живота, промените, през които е минал, грешките, които е направил, нещата, които обича и нещата, за които съжалява. Това е една философия на живота, почерпена изцяло от самия живот, в която няма никаква теория, всичко е преживяно и усетено и това го прави изключително истинско. Теми като Бог, война, приятелство, любов, смисъл са в основата на споровете и разговорите между двамата мъже.
Едно от изключителните качества на Алексис Зорбас е умението му да се радва на живота. Това, което сегашните теории за позитивното мислене и живота „тук и сега“ проповядват, той го е преживял, усетил и приел като свое водещо умение. Най-хубавото умение да се събужда сутрин и да се радва на всеки нов ден, на всяка тревичка, на всяка птичка и не просто да им се радва, ами да се удивлява, сякаш ги вижда за първи път. Да разбира чудото на живота. Да разбира, че живота е чудо. Да осъзнае, че войната е глупост, че важни са хората, независимо дали са българи, гърци, сърби, македонци, турци. Да успее да надскочи национализма и вменения патриотизъм. Да обича жените, да ги накара да се чувстват обичани и желани. И, разбира се, да отдаде своята почит на хубавата храна, хубавото вино и хубавата музика. на танцът, без който съществуването ни би било скучно.
Философията на Зорба е простичка, но честна, истинска, жива, без никакви преструвки и претенциозност. И в същото време те кара да се замислиш за истински важните неща. А философията на младия разказвач е нежна, изпълнена с доброта и преклонение към живота, към истината, към същността на нещата.
Не знам защо съм отлагала толкова дълго прочита на тази книга, а на всичкото отгоре и филма с Антъни Куин не съм гледала, но съвсем скоро ще поправя и този пропуск.
Изключителен разказвач е Никос Казандзакис. Жалко, че не му е достигнал един глас да получи Нобеловата награда за литература през 1957 г.и макар да харесвам много Камю, който всъщност взима приза тогава, смятам, че гръцкият автор с нищо не му отстъпва. Но, както изкуството, така и литературата, е силно субективно, пък нали и самият Зорба ни учи да не живеем в миналото, а в настоящето, така че това сега няма никакво значение. Препоръчвам горещо тази книга и си признавам, че не мога да разбера онези, които не я харесват.
„Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис е на изд. Enthusiast, в превод на Георги Куфов, а корицата е на Виктор Паунов.
Снимките на книгата са направени в гр. Агиос Николаос.
И.





„Всяко нещо си има свой скрит смисъл на този свят – помислих си аз. – Всичко, хора, животни, дървета, звезди, са йероглифи, и блазе на онзи, и горко на онзи, който започва да ги срича и да разгадава какво казват…В първия миг, когато ги гледаш, не разбираш нищо; мислиш, че са хора, животни, дървета, звезди; едва след години, много късно разбираш смисъла им.“

„Голяма радост е за човека да влезе в критска селска къща; всичко наоколо е патриархално, вековно: огнището, светилникът, окачен до огнището, делви с дървено масло и зърно, а отляво, като се влиза, в една ниша в стената – стомната със студена вода, затъкната с босилек. По гредите висят цели връзки дюли и нарове, и уханни билки – градински чай, джоджен, розмарин, чубрица. В дъното, три-четири стъпала – и се качваш на софата, където се намира поставеното на магарета легло, а над него – светите икони със запаленото кандило. Къщата ти изглежда празна и все пак в нея има всичко – от толкова малко неща се нуждае истинския човек.“

„- Загадка! – промълви той. – Велика загадка! За да дойде, значи, свободата на този свят, трябва да станат толкова убийства и толкова безчестия? Защото, ако седна да ти изреждам какви мръсотии сторихме и какви убийства, ще ти настръхнат косите! И все пак какви бяха резултатите от всичко това? Свободата! Вместо да запрати гръм и мълния да ни изгори, Бог ни дава свободата! Нищо не разбирам!“

„Спомних си как една сутрин бях открил случайно на един бор пашкул на пеперуда, и то тъкмо когато душицата вътре в него пробиваше черупката и се канеше да се измъкне навън. Чаках, чаках, тя се бавеше, а аз бързах; наведох се над нея и започнах да я стоплям с дъха си. Стоплях я нетърпеливо и чудото започна да става пред очите ми, с темпо, по-бързо от естественото; пашкулът се разтвори съвсем, пеперудата се измъкна навън. Ала никога не ще забравя ужаса, който изпитах: крилцата ѝ бяха нагънати, не можеха да се разтворят, тя трепереше с цялото си телце и се мъчеше да ги разгъне, но не успяваше; мъчех се и аз да ѝ помогна с дъха си. Но напразно; тя имаше нужда от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето и сега беше вече късно; моят дъх беше принудил пеперудата да се измъкне преждевременно, сбръчкана и недоносена. Тя излезе още неузряла, пошава отчаяно и скоро умря върху дланта ми.
Лекото телце на тази пеперуда е, струва ми се, най-голямото бреме, което тежи на съвестта ми. И ето, днес осъзнах дълбоко – смъртен грях е да насилваш вечните закони; твой дълг е да следваш с доверие безсмъртния ритъм.“

Няма коментари:

Публикуване на коментар