"Няма да получите омразата ми", Антоан Лейри

Чета тази тъничка книжка ужасно бавно, на пресекулки, каквото е и дишането ми в момента. Каквато е и историята в нея. История на едно разбито семейство. История на скръб, болка, опустошение. История на ненужна агресия, променила за миг целия живот на двама души. И на още много.

В гърлото ми е застанала буца и всеки път, когато се опитам да я преглътна, тя става по-голяма.

Очаквах да плача, докато чета думите на Антоан Лейри, мъжът, загубил любимата си в атентата в Батаклан в Париж, но, както често се случва, в миг на голяма болка, човек не плаче. Той просто се чувства пресъхнал и празен.

Статусът на този мъж „Няма да получите омразата ми“ промени много хора. Подмени нагласата ни, отношението ни. Не че заобичахме атентаторите. Не че ги разбираме. Не че им прощаваме напълно. Не че атентатите ще спрат, за съжаление. Но опитът да се прекъсне тази спирала на омразата, водеща само надолу към разрушение, е крачка встрани от онова, което със сигурност не носи нищо добро. Този статус пропусна през себе си огромна вълна от любов. Не че тя може да замести празнината, причинена от загубата, но има нещо успокояващо в мисълта, че не целия свят се срива.

Когато споделих, че ще чета книгата, някои хора около мен казаха, че не биха си го причинили. Аз също не бих, ако не смятах, че е важно. Особено сега, тук. От няколко години в България се наблюдава един много тревожен процес на насаждане на омраза между различни социални слоеве, етноси. Всички знаем, че това е ходене по тънък лед, но все още успяваме да балансираме. Докато не дойде момента, ледът да се пропука. И тогава може да стане страшно. Затова си мисля, че всеки трябва да прочете тази книга. Би трябвало дори да се дискутира в училище. Омразата не е игра, в която си подаваме топката и се целим един друг, докато накрая остане най-силния. Омразата е опустошение.

И, когато пред теб се изправи един опустошен мъж, загубил най-близкия си човек, и ти каже, че не, той няма да мрази. Той избира да продължи живота си, въпреки, че пъзелът има липсващи парчета, които никога няма да бъдат запълнени, разбираш, че животът може да бъде различен. И ти се иска всички да го разберат.

Моментът, в който  буцата в гърлото ми стана течна и потече през очите ми беше, когато прочетох писмото от Мелвил. Никое дете не трябва да губи родител по този начин. И никой родител не трябва да губи дете. Не е честно. Това е загуба, която не се преодолява. Не и в този живот.

След три дни голямата ми дъщеря заминава за град, в който вчера е избухнала бомба пред банка. Казват, че било опит за сплашване. Изобщо не ме интересува какво е. Знам само, че в този несигурен свят ужасно ме е страх за нея. Опитвам се да се радвам, че ще опознае света, ще види изключителни културни паметници, ще се обогати, но в слънчевия ми сплит е заседнала една голяма буца и не мърда от там. Знам, че няма да се помести следващата седмица. Моля се да не ми се налага да разбирам дали съм толкова силна, като Антоан Лейри и дали мога да не мразя. Моля се на никого да не му се налага. Моля.

„Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри е на изд. Сиела, в превод на Паулина Мичева, а корицата е на Дамян Дамянов. 

/за снимката съм използвала рисунки на малката ми дъщеря/

И.

„Може да е безрасъден шофьор, забравил да удари спирачки, тумор, оказал се по-зловреден от другите, или ядрена бомба. Единственото, което има значение, е, че Елен вече не е тук. Авотмати, куршуми, насилие – всичко е просто шум на заден фон на истинската драма, която е единствено важна за мен. Отсъствието.“

„Разбира се, да имаш виновник под ръка, някого, към когото да насочиш силата на гнева си, е отворена врата, възможност временно да избягаш от страданието си. И колкото по-ненавистно е престъплението, колкото по-очевиден е виновникът, толкова по-оправдана е омразата ти. Мислиш за него, за да не мислиш за себе си. Мразиш го, за да не мразиш това, което е останало от живота ти. Ликуваш при смъртта му, за да не трябва да се усмихваш на тези, които са оцелели.“

„С изстрелите на своите автомати те разбиха на парченца пъзела на нашия живот. И дори след като го наредим отново, парченце по парченце, той никога вече няма да е същият. В картината ще липсва някой, ще бъдем само двамата, но все пак ще усещаме целия образ. Ще откриваме присъствието ѝ в очите си, в радостта ни, разпалвана от нейния пламък, във вените ни, по които ще текат сълзите ѝ.

Никога не ще се завърнем към предишния си живот. Но няма да изградим живот, основан на омраза срещу тях.Ще продължим със своя собствен живот.“

„Най-значимите моменти са тези, в които няма нищо за показване, нищо за казване; те са най-красивите. Те са тези, които изпълват паметта ми.“

„От петък вечерта на практика съм загубил способността си да говоря. Изречения повече от три думи ме изморяват. Изтощен съм от мисълта, че трябва да съединявам думи, да оформям мисли на глас. И без това съм неспособен да разсъждавам.

В главата ми са тя, която няма да видя отново, и той, за когото трябва да се грижа, и този жужащ шум, който заглушава всичко останало...“

„Мелвил ме държи за ръка. Главичката му едва стига до средата на бедрото ми, но той изглежда толкова голям. Забавлява се за кратко, като скача в останалите след дъжда локви. Страхът ми постепенно се разтваря във водата, която враждебно се плиска, докато Мелвил стъпва с крачетата си в нея. Играта е неговото оръжие, следващата лудория – неговият хоризонт. Децата не се натоварват с проблемите на възрастните. Неговата невинност е нашето опрощение.“