"Хлебарка", Рауи Хадж

 

„Хлебарка“ е втората книга на Рауи Хадж и това е много странно, защото напоследък сякаш започвам да се запознавам с някои млади автори от втората им книга, въпреки че имам и първата. Нямам обяснение на този феномен.  
Рауи Хадж е ливанец, който учи фотография и визуални изкуства в Ню Йорк и Монреал и това си личи в начина, по който пише. Всичко е толкова конкретно, без да е излишно подробно, че, докато четях книгата, имах усещането, че гледам филм.
„Хлебарка“ е роман за крайния човек. Във всякакъв смисъл – онзи, който живее на ръба на обществото и всеки момент може да изпадне от него и онзи, който извежда действията си до крайност. Едно мизерно съществуване, което се опитва да изпълзи от канала и да заживее в общоприетия смисъл на думата „нормално“, но травмите от детството са толкова много, че ги носи като лепкава смрад по себе си. Действието се развива в Канада, където са всички емигранти, опитващи се да се впишат в социума. Главният герой посещава психотерапевтка, след неуспешен опит за самоубийство, като в същото време общува с утайката на обществото и се опитва да се намести някак в същото това общество. Мисли за себе си като за хлебарка, макар старателно да гони хлебарките от дома си, всеки път, щом се прибере. С дълбоко вкоренено чувство за справедливост, той се опитва да се освободи от травмите, причинени му от насилие в детството и в същото време да помогне на онези онеправдани и отритнати от обществото хора, към които се причислява сам.
Както вече споменах, „Хлебарка“ е написана някак много визуално, докато я четях, не само си представях филма, който бих гледала по нея, но и различните кинематографични способи, с които би могъл да е заснет. Книгата се чете леко, но не ми беше леко, докато я четях. Оставя едно тъжно и мрачно, като каналите, в които живеят хлебарките, усещане. Определено си даваш сметка за различните социални пластове и за това колко е трудно за някои от тях.
„Хлебарка“ на Рауи Хадж е на изд. Жанет 45 от поредицата „Отвъд“, в превод на Маргарита Дограмаджян, а корицата е на Райчо Станев.

И.

„Богатите мразят бедните и особено ония, чиято миризма се носи като облак и засенчва аромата на цигарите и топлите ястия или задушава носещия се мирис на скъп парфюм.  Един слуга не бива да излъчва нищо телесно, нищо естествено. Един слуга трябва да е видим, но неразличим, да си върши работата, но да е незабележим, да се храни, но да е недохранен.“

 

„Оръжието може да е полезно.
За какво?
Да получаваш неща, да постигаш неща, да защитаваш неща.
Но ще е с помощта на сила – осъзнаваш ли го?
Значи не си пацифист?
Пацифизмът е лукс, отвърнах.
Можеш ли да си по-конкретен?
Не, не мога. Всъщност мога. Имам предвид, че трябва да си заможен, за да си пацифист. Богат и сигурен като теб.“

 

„Колко абсурдно. Въпросът е къде да свърша? Всички, които емигрират, го правят за по-добър живот, но аз исках по-добра смърт. Може би краят е важен, не животът, мислех си аз. Може би и ние, като слоновете, пътуваме дълго до избраното от нас гробище.“

 

„Може би това е всичко, което остава от живота ни: кратък миг красота, приношение за ония, които още са в капана, последно приношение, като успокоение за невзрачното им съществование.“

„В ПИСМАТА на професора нямаше нищо освен провален, празен живот и илюзии за бягство от грозотата на живота. Четях ги и си мислех как някои хора сигурно мразят начина, по който изглеждат. Сигурно повръщат, когато се видят голи, мръсни и набръчкани. Сигурно с ужас осъзнават, че са направени от кожа, плът, която може да бъде разрязана, сварена и изядена, че се изпотяват, че в тях текат течности, че винаги, каквото и да ядат (без значение колко е представително), храната, която се сервира в красиви чинии, която се поглъща, докато е осветена от малки свещички върху червени покривки, която излъчва аромат на подправки, винаги, винаги ще се превръща в нещо грозно и отблъскващо. Обсебени от манията да маскират човешкото в себе си, своя тор, своите курешки, своята пот, закривените нокти на краката си, които не спират да растат. Презират този свят и затова са заети постоянно да се маскират – да крият лица, крака, нокти, дъх, своите разлагащи се тела.“

 

„Маджид ме погледна, запуши и се умълча. После, без видима причина, каза: Знаеш ли, идваме в тези страни в търсене на убежище и на по-добър живот, но всъщност тъкмо тези страни ни карат да напускаме домовете си.“

 

„Нощта е единственото време, когато човек може да наложи собствените си звуци на света.“

 

„Човек само трябва да смени едно усещане с друго. Промяна. Животът е промяната.“